сряда, 6 август 2008 г.

Плевенските Кастриоти - с вероятен произход от албанския клан Кастриоти: х. Пакови и Пееви - потомци на х.Пано

автор:Борис Станимиров

/Тук е пълният обем на изследването по темата. Виж най-същественото в статия, публикувана в сп. Родознание /

Родовото предание на х. Пакови гласи, че са потомци на албанския род Кастриоти, дошли от Албания много отдавна[1]. Кастриоти се среща като фамилно име в Плевен до първата четвърт на XX век. Тук представяме пълното родословие на рода с двата му проучени клона – х. Пакови и Пееви, поотделно проучени от Иван Данов[2]. За останалите два клона – на Панайот Кастриоти и на Марично Петров нямаме данни.

Най-старият известен представител на рода е х. Пано. Той вероятно е роден през 20-те години на XVIII век, защото срещаме името му в приписки от 1751 и 1752[3]г. Фигурира като предстоятел на абаджийския еснаф в Плевен Негови потомци са Веца, Петър, х. Пако и Пейо[4] Междинното поколение не е ясно, както и кои от споменатите са братя и братовчеди[5].

1. х. Пано (1720)

1.1. Веца се омъжила за Йлия Шкодрата – друг плевналия с памет за албански произход.
.
1.2. Петър е баща на плевенския първенец
1.2.1. чорбаджи Маринчо Петров с жена Лукса Икономова (1827-1910) от Бобощица (до Корча), отрасла в Свищов.
1.2.1.1. д-р Асен Петров (1802-1860) + Елена Григорова Радева с деца Мария, Марин и Милка (Емил Коралова / 1906-1944)
1.2.1.1.1. проф. д-р Марин Петров (1904-1981) + N Пенчо Накашева с дъщери Елена (арх. Хр.Генчева) и Марина (Сарафова)
.
1.3. Хаджи Пако, (ок 1770г.) става родоначалник на фамилия х.Пакови. Хаджията и жена му Теодора имали четирима сина и една дъщеря:
.
1.3.1 Атанас х.Паков е търговец на колониални стоки и собственик на недвижими имоти. Жени се през 1836г. за Елена Славова от Търново[6]. Имат шестима (?) синове и три (?) дъщери: Дамян, Иван, Костаки, Георги, Николай (1860-1924), Тодорка (Армейкова), Русанка (Димитър хекимина).
.
1.3.1.1. Дамян Ат.х.Паков (1836-) е учител в горноплевенското училище
1.3.1.2. Иван Ат. х. Паков (1838-1877)е учител и първия секретар на плевенския Революционен комитет. Жени се за Мариола от Търново и се запопва. Имат син (?) и три дъщери Елена (Магеранова), Йорданка (Дойчинова), Бина (Дреновска)
1.3.1.3. Костаки Ат. х. Паков (1845-1867)е учител и търговец в Гюргево, писар в четата на Ф. Тотю, обесен в Русе. (на снимката)1.3.1.4. Георги Ат. х.Паков - Барбата (1849 -) шивач, търговец и земеделец. Жени се за Маруца Хицова – внучка на книжовника и чорбаджия Влад поп Петков.[7] Сина им Христо х. Паков (1894-1980) е летец.
.
1.3.2. х.Константин х. Паков (1802-1885) е богат и влиятелен търговец. През 1831г. е избран в плевенския градски съвет. През 1852г. закупува беглика в Плевенско. Натрупва земи и капитал, започва да се занимава с лихварство. Търгува с добитък и зърно по цялата империя, изнася кожи прежда и восък в Европа. Жени се за х. Парашкевица, дъщеря на х. Тодор Живков, виден плевенски чорбаджия и сестра на плевенски книжовник х. Александът х.Тодоров Живков (1831-1856). Х. Константин е училищен настоятел, дарител за издаването на много книги. Къщата му (на снимката) била на главната улица до храма Св. Николай. Х. Константин х. Паков имал двама сина и пет дъшери:
1.3.2.1. Иванаки (1839-) - търговец
1.3.2.2. Ген.-м-р Христо Паков (1859 – 1941) - на снимката
1.3.2.3. Маруца (1846-1905) – майка на полк. Константин Антонов (1864-1941) и на Александра (1869-1959) – жена на полк. Рачо М. Хаджиев . Внучка на Маруца е Мария Атанасова, събрала родословието на този клон на рода.
1.3.2.4. Екатерина - жена на възрожденския учител Нестор Марков.. Техни деца са д-р Константин Марков (1878-1957), адв. Иван Марков със син проф. Калчо Марков – микробиолог, член-кореспондент на БАН; акад. Владимир Марков (1883-1962) – основател на дружеството на микробиолозите, учил в в институра „Роберт Кох” в Берлин; Светослав Марков - индустриалец, собственик на мини "Чукурово". Внук на Светослав Марков е проф. д-р Светослав Марков - ръководител на секция "Биоматематика" в ИМИ на БАН.
1.3.2.5. Лукса (1857-1934), жена на Кирица Иванов. Дъщеря им Катя е жена на поета Николай Ракитин (1884-1934),
1.3.2.6. Евгеница (1860-), жена на немският аптекар Густав Селтен. От Плевен се пренасят в София и откриват аптека на пл. Славейков.
1.3.2.7. Елена – жена на х. Костаки х. Костов
.
1.4. Пею, четвъртият внук на х. Пано, е основоположник на втория проучен клон на рода, който е сроден със Станимирови. Негови синове са поп х. Георги, Пеко и Петър

В кореспонденция със ст.н.с. Михаил Грънчаров, директор на Регионалния исторически музей – Плевен получих информация за проучванията на Иван Данов (читалищен деец и краевед, описал 134 водещи плевенски рода.) През 2004г. посетих музея и се запознах с родовите схеми, съставени от Данов, сред които е описано коляното на

1.4.1. Даскал поп х. Георги Пеев (ок. 1800-) Учител и свещеник в Плевен. През 1860г. достига чин протопоп (протойерей) Той и съпругата му Евламбия (Ламба) имали 8 деца:

1.4.1.1. Пеко х.п. Георгиев (1819-1883) е търговец на колониални стоки. През 60-те и 70-те години е член на ираде меджлиса (градския съвет на Плевен) заедно с брат си Таки и братовчед си х. Константин х. Паков. В писмата на Данаил Попов до Революционния комитет в Букурещ той се оплаква от тримата „конашки чорбаджии”, които не са подписали писмо в защита на брат му Анастас п.Хинов, арестуван с Димитър Общи за Арабаконашкия обир:

„... х. Константин х. Паков – най-първо турско мекере, Пеко х.п. Георгиев от същата фамилия – турски блюдолизец, брат му Таки х.п. Георгиев, който в 1863-64г. преаде едного плевнелия...” [8]

Пеко х.п. Георгиев е женен за Сийка Чакърова от Свищов. Имат деца:
1.4.1.1.1. Апостол Пеков (1859-1937)
1.4.1.1.2. Пауника (Й.Спасов)
1.4.1.1.3. Маргьола (кап. Руев)
1.4.1.1.4. Слави
.
1.4.1.2. Таки х.п.Георгиев - плевенски конашки чорбаджия, член на меджлиса. Жени се за Васила, дъщеря на Чорбаджи Милю Цветков. Къщата, построена от дядо Таки, намираща се и днес на ул. “Д-р Заменхов” 1 е една от 4-те най-стари сгради в Плевен, запазени и до днес (Снимка: Плевен - последната четвърт на XIX век. Къщата е отбелязана е с червена стрелка). Строена е през 1873 г. от майсторите, които същата година са строили църквата Св. Параскева и къщата на Вацови (дн.Музей на освобождението).
Таки умира през 1877г. по време на обсадата на Плевен. Бил е много богат. След освобождението вдовицата му Васила е бедна. Не е известно какво е станало с жълтиците му. Една от известните версии е че Васила е била ограбена от руснаците. Данаил Попов в писмото си от 2 декември 1872 г. до БРЦК в Букурещ пише, че чрез владиката “Пали-Света” (Паисий) Таки Хаджипопгеоргиев “в 1863-64г предаде едного плевналия, който беше принесъл един вестник от покойнаго Г.С. Раковски” в резултат на което били арестувани десетина души.” [9]Случаят е доста неясен и според други източници по-вероятно е информацията да е изтекла поради невнимание от Аврам Матов към Александър Попиванчев, който е бил на служба при владиката[10].

Таки и Васила имали дъщеря
1.4.1.2.1. Парашкевица (1869-1892 ) на снимката, жена на търговеца Антон Петков, майка на
1.4.1.2.1.1. Олга Кескинова (Пашева) 1892-1984 – майката на
1.4.1.2.1.1.1. Мария Станимирова (1915-1998) - жена на подполк. Иван Станимиров.
.
Подробно за родословието на Мария Станимирова
.
1.4.1.3. Параскева (Пала)
1.4.1.4. Иванка (р.1820), жена на Петър Бараков с деца Тачо, Тина (Ст. Червенобрежки), Елисавета (Пантелей (Пенчо) Влад п. Петков); Антон
1.4.1.5. Симеон (р.1822) – отпечатък от личния му печат в документ от 1856г. се пази в РИМ – Плевен[11].
1.4.1.6. Тодор (наричан Метърчо– р. 1836) Тодор х.п. Георгиев фигурира в списъка на основатели и спомоществуватели на читалището, както и сред дарителите за редица печатни книги, което показва, че е бил влиятелен човек и заможен.
1.4.1.7. Евдокия (р.1843)
.
1.4.1.8. Ставрофорен протойерей Антон поп х. Георгиев (р. 1846) – за него има запазена най-много информация. Първият запис за него е като ученик за проведен годишен училищен изпит в Плевен през 1858г[12]. :

„Плевен, 16 Ноемврия 1858…След опуста на Божествената Литургия всичките свещеници и мьй народно дойдохме в училището, което беше прекрасно украшено, и добре наредено…по катедрата от край до край беха накачени 60 злотовидни ордени, които наший учител своеръчно ги е направил за прилежнити ученици, и ги разделил на три степени, с което показа една чудна привлекателност на учениците си. Учениците, които стоеха прави прочетоха обикновенната детинска молба и троица от тех изрекоха едно слово: первий Антон поп хаджи Георгиев похвалява общенародно и ученолюбиво нашето единодушно събрание с чувствителна благодарност, и ясно ни доказува за учението, че от него произхождат всичките добрини и самото благополучие от него зависи….”.

През 1868 –1871 Антоний п. Георгиев е учител в Светиниколовското училище[13] (килийното училище към черквата Св. Никола)а след това за долномахленското. Ю.Трифонов пише за него, че „..запазил добър спомен у учениците си, върху които запазил благотворното си влияние и след като станал свещеник.”[14]. Жени се за Мария Ив. Рапонкова и имат син Георги и дъщеря Евламбия (Бина) с мъж Леополд Константинов. През 1872 Антон вече се е запопил и служи в църквата Св. Николай. Поп Антон се издига до поста архиерейски наместник и получава офикия Ставрофорен (кръстоносен) протойерей. Той е участник в църковните и национални борби, за което след Освобождението получава признание като поборник и е удостоен с редица ордени. При Освобождението на Плевен, прот. Антоний Попов (както се подписва) посреща руския император Александър II и произнася приветствено слово от името на признателните плевенци. Не ме и известно кога е починал поп Антон, но през 1923 е още жив, защото фигурира в брошурата „Заслужили плевенци” отпечатана за денят на народните будители. В графата „ Живи ратници за културното повдигане на гр. Плевен” пише, че той служи на църковното поприще повече от 50 г. След смъртта си е погребан в двора на старата църква Св. Николай в центъра на града, но неговия и други гробове са разрушени при оформянето на днешния площад.
Снимката на поп Антон ми бе предоставена от Светлана Дяконова, потомка на д-р Т. Недков, съсед и семеен приятел на свещеника. Отецът е кръщавал децата на лекаря, и снимката им е подарил през 1919г. с посвещение. Така научаваме, че през 1919 отецът е вече бивш енорийски свещеник и.
Тъстът на поп Антон - Иван Рапонков произлиза от копривщенски бегликчийски род. По тази линия той е братовчед на митрополит Кирил Видински, на врачански епископ Доротей, първият българин епископ (1853-1860), в епархията, личност с изключителна обществена активност, както и с Иван Пеев - Плачков - учен и политик от Народната партия. [15]. Епископ Доротей е племенник на Найден Геров[16].
.
1.4.2. Пеко Пеев (Пейоолу) – роден около 1780 - по-големият син на Пею х.Панов Кастриоти. Негов син е
1.4.2.1. Андрея Пеков Пейоолу - дарител за възстановяване на църквата Св. Никола, заможен през 50-те г.
.
1.4.3. Петър Пейоолу, най-малкия син на Пею, дарител на църквата Св. Никола, заможен търговец през 50-те г. на XIX век. Неговият син
1.4.3.1. Георги П. Пеев - сред основателите на читалище „Съгласие” (1869)
.
За изредените родови клонове има предание, че от рода Кастриоти. Лица с фамилно име Кастриоти наистина се срещат в Плевен, но те не принадлежат на нито един от двата клона с описано родословие (х. Пакови и Пееви):

Панайот Василов Кастриоти (Шкиптерина) – първият модерен шивач – френк-терзия в града[17], основател на читалище „Съгласие” през 1869г[18]. От името на родоначалника х. Пано можем да предположим, че този Панайот е негов правнук.
Като един от своите източници при написване на историята на Плевен Ю. Трифонов цитира „зографът Кастриоти, който му разказва предания, за няколко от иконите в църквата „Св. Николай”,
Зографът Кастриоти знае тези предания от „стари, вече починали свещеници”. Като имаме предвид че свещеническата традиция е застъпена в Пеювото коляно (поп х. Георги и сина му поп Антон), можем да допуснем, че зографът също принадлежи към Пеевото коляно. Няма други данни за него, но като имаме предвид, че е бил жив през 20-те г. хронологично е възможно да е син на споменатия терзия Панайот Кастриоти.
.
Заслужава си да споменем още един интересен източник за този зограф. Писателят Алексей Сегренски описва персонаж, който подозрително съвпада с образа на зографа Кастриоти. В разказа „В името Господне”[19] е описан следния разговор между двама възрастни свещеници (през 30-те г. на XX век) :
„...
- Ти помниш ли оня, куцичкия, Божем потомък на Скендербег, както се представяше. Дето ходеше от черква на черква да зографисва навремето. Как се казваше, забравих му името...Киприоти ли беше...
- Кастриоти – прекъсна го предпазливо поп Мина – и аз имам две икони от него. „
...
По-късно в разказа става ясно, че зографът Кастриоти е зографисвал кубето на една църква преди 25 години). Наистина, става дума за разказ, но съвпаението е прекалено очевидно, особено като имаме предвид, че Сегренски е роден в плевенското село Тръстеник и е израсъл в Плевен. Очевидно зографът Кастриоти, който е твърдял, че е потомък на Скендербег е бил известен в града и околността и като колоритна личност е станал прототип на героя на Сегренски.

В Регионалния исторически музей са съхранени личните печати на х. Пако, Антон п.х.Георгиев, Симеон Георгюв, Танас х. Паков, х. Георги, х. Константин х. Паков[20].


Връзката на потомците на х. Пано с албанския клан Кастриоти почива на родова легенда, която се поддържа във всички клонове на рода. Кастриоти се използва като фамилно име от някои представители на рода, когато искат да си предадат допълнителна значимост (При основаването на читалището е записан Панайот Василов Кастриоти, а няколко години по-късно последният се е записал като Панайот Василов). Друг представител на рода – зографът Кастриоти не само използва Кастриоти като фамилно име, но и открито парадира, че е потомък на Скендербег.
От прегледът на кондиката, приписките по стари книги и други именни списъци от XVIII – XIX век. се вижда, че в Плевен има още няколко семейства, които носят албански имена и прякори като Илия Шкодрата, Христо Арнаут (терзия 1839), Никола Арнаутина (ханджия 1868) Димитър Баили (хотел 1894) Те не само пазят албанските си имена, но и се женят помежду си (брак между Илия Шкодрата и Веца х. Панова)

Ако се проследи известното родословие на албанския национален герой Георги Кастриоти – Скендербег, ще видим, че неговите потомци са част от неаполитанската и венецианска висша аристокрация, притежават замъци и имения и векове наред сключват династични бракове с други изявени италиански благороднически фамилии. Затова версията някой от тях да се е заселил в дълбоката османска провинция, и да е станал част от безправната християнска рая на пръв поглед звучи нелепо.

Има обаче един исторически извор, който дава нова посока на разсъждения по темата: През 1959г. в сп. Исторически преглед излиза превод[21] на открит османски регистър на зиамети и тимари (феодални владения) в лива (област) Никопол от 1430г.

През 1430г. за няколко години младият Георги Кастриоти – Искендер бег фигурира в този списък като санджакбей на Никопол. Билевна (Плевен) е част от Никополския санджак. От биографията на Скендербег е известно, че на 19 години той получава назначение като администратор на област, но съвсем скоро след това е преместен на военно-командна длъжност в гарнизоните на територията на дн. Сърбия.

Потомците на Скендербег се появяват доста по-късно във времето и заради високопоставения си баща стават част от италианската аристокрация. Трябва обаче да имаме предвид, че албанското общество от средновековието, чак до наши дни е със силно изразена кланова структура – отделните кланове представляват големи родови комплекси, структурирани йерархично по семейни връзки и управляващи свои градове, крепости и области. Колкото е невероятно плевенските Кастриоти да са преки потомци на Георги Кастриоти – Скендербег, толкова вероятно и напълно възможно е те да са потомци на негови близки или далечни братовчеди, които са използвали високата позиция на главата на клана за да получат служебно назначение в повереното му от султана феодално владение. След като Искендер бей е преместен на новата си длъжност в Сърбия, тези негови роднини са останали в Плевен, а техните потомци са съхранили паметта за произхода си и са запазили високото социално положение, като по естествен път са се превърнали в градски чорбаджии. Тезата за произхода на част от чорбаджииското съсловие от средновековните болярски фамилии не е нова, но дълго време е била отхвърляна и пренебрегвана от историографите – марксисти, които защитават буржоазния произход на чорбаджиите.[22].
Прави впечатление, че представителите на рода х. Пакови – Пееви са несменяеми градски първенци – фигурират във всички налични документи от периода XVIII-XIX век (от по-ранните векове няма писмени данни). Заедно с х. Пако, х.Костадин х. Паков, Пеко х.п. Георгиев, Таки х.п. Георгиев, прот.Антоний х.п. Георгиев (арх. наместник), първенци са техните сватове и зетове чорбаджи Мильо Цветков, х. Тодор Живков, Костаки х. Костов.

Този материал излезе като статия в сп. Genealogia - орган на Българското генеалогично дружество - член на Международната конфедерация по генеалогия и хералдика
Виж подробности ТУК >>
.
Подробно за албанския родов клан Кастриоти
.
_________________
[1] Атанасова, Мария. Хаджипаковият род - в сб. „Родове на основатели на плевенски революционен комитет и диарбекирски заточеници” (Пл.1995)
[2] Данов, Иван – родословия на 134 плевенски рода – ръкопис. РиМ-Плевен
[3] Трифонов, Ю. Приписки и бележки с летописен характер. Пер. Спис на БКД 1902г. т.63
[4] Атанасова – цит.съч.
[5] В цитираното родово изследване на х.Пакови от Мария Атанасова, има неясноти относно първите поколения. Изрично е споменато, че в началото са х. Пачо (Пано), Пею и х. Пако, както и че х. Пачо (или пък Пано?) фигурира в приписка от 1751. След като проверих първоизточника – публикацията на Ю. Трифонов (вж. Следващата бележка) видях, че той едонозначно е разчел името като Пано. Вероятно М.Атанасова смесва две отделни лица, а х. Пачо е междинното поколение между х. Пано и х. Пако .
[6] Плевенска църковно-общинска кондика, НБКМ, БИА – IIA 7779
[7] Пак там
[8] Васил Левски – живот, дела и извори. Дим. Страшимиров (1908) Преценката на Д. Попов е емоционална и некоректна. Х. Конст.х. Паков подкрепя и участва в народните борби , за което е лежал 6 месеца във видинския затвор (Вж. Мих. Грънчаров. Чорбаджийството в българското общество през възраждането – Сф Ун.изд. 1999)
[9] Грънчаров, Мих. История на Плевен. Възраждане и освобождение (РИМ-Плевен 2001)
[10] Пак там.
[11] Грънчаров, Мих. Възрожденски печати от Плевен. ИМСБ т.15 1989.
[12].Грънчаров Мих. Учебното дело в Плевен и плевенския край през възраждането (Пл 1993) цит. репортаж в Цариградски вестник бр. 411/27.12.1858г.
[13] Пак там.
[14] Трифонов Ю. История на града Плевен през XIX век до освобождението му.
[15] За тези интересни връзки научих от Светлана Дяконова, която ми изпрати писмо на прадядо си д-р Тодор Недков до Юрдан Трифонов. В писмото става дума за родословието на Иванчо Рапончето от Плевен.
[16] Ю. Трифонов – цит.съч.
[17] Пак там
[18] Грънчаров. Мих. История на Плевен
[19] Сегренски, Алексей. Светове . Сборник разкази. София 1970
[20] Грънчаров, Мих. Възрожденски печати от Плевен. Изв.музе, Сев.България бр.15/1989г.
[21] Стойков, Руси. Нови сведения за миналото на български селища през XV – XIII век. И.пр. кн.6. 1959г.
[22] По-подробно по въпроса за генезиса на чорбаджийското съсловие от средновековната аристокрация вж. също Мих. Грънчаров „Имала ли е България аристокрация” и „Чорбаджийството в българското общество през възраждането „ (Сф УИ – 1999) от същия автор.

1 коментар:

Й каза...

Албанци-християни в България има на още едно място - в Северна България в района около Търново. Местната легенда твърди, че царица Мария Палеолог - съпругата на цар Константин Тих - довела със себе си многобройна арнаутска дружина, която се заселила в околностите на столицата. Арнаутите-пазачи на царицата дошли със семействата си и се заселили в Арбанаси (Алванитохори), Долна Оряховица и Лясковец. В Долна Оряховица и Лясковец останала само легендата за тях, а в Арбанаси погърчените албанци били запазена общност чак до Освобождението. Някои от тях били участници в национал-освободителните борби като напр. Иларион Драгостинов.

Другата група албанци била тази на гавазите и бозаджиите.
Местните търновски бейове, също като българските владетели, се доверявали на албанците и имали цели дружини с гавази-арнаути. Бейвърбовският Етян бей и наследникът му Нуру бей имали дружина от 25 арнаутски гавази.
Бозаджиите пък дошли в България в периода 1890 - 1920 г. Те бързо се асимилирали, изпоженили се за българки и отворили сладкарнички, някои от които съществували чак до петдесетте години. Повечето от тях са арнаути от Македония и Гърция.