четвъртък, 7 август 2008 г.

Родословие на Мария Станимирова

Мария Станимирова има забележително родословие, което заслужава да бъде разгледано отделно. Тя е дъщеря на Олга Антонова Петкова от Плевен от брака и със Стефан Иванов Кескинов, родом от Карлово. Майка и Олга е дъщеря на родения в Луковит търговец на колониални стоки Антон Петков Цеков от първия му брак с Парашкевица Такева. Парашкевица е дъщеря на богатия плевналия Таки х.поп Георгев от "Плевенските Кастриоти" и жена му Васила, дъщеря на чорбаджи Милю Цветков. Бащата на Мария, Стефан Кескинов е син на карловския розотърговец Иван Д. Кескинов и жена му Неда Папазоглу. Неда е дъщеря на казанлъшкия чорбаджия и най-крупен производител и търговец на розово масло Дончо Папазоглу. Когато Мария е на една година, Олга се омъжва повторно - за Борис Пашев, от рода Пашовци от Ново село – троянско. Ще разгледам всеки от споменатите родове поотделно. Мария е родена през 1915г. в Свищов, където баща и е директор на БНБ. Остава без баща скоро след раждането. Майка и се премества в Плевен и се омъжва повторно за Борис Пашев. Оттук следва една полукомична история: когато в плевенската девическа гимназия връчват зрелостните свидетелства, на нея не дават, защото на свидетелството пише Мара Борисова Пашева от Плевен, а по кръщелно тя се води Мария Стефанова Кескинова от Свищов… На младини посещава Париж. През 1939г. със съпруга си заминава на сватбено пътешествие в Париж- Франция и Италия – Лаго ди Комо и Милано. Връщат се на 30.08- в деня в който почва войната. След 09.09.1944г. е принудена известно време да работи във птицекланница за да издържа семейството – мъжът и няма начин да започне работа, защото е “царски офицер”. Много активна туристка в дружество “Кайлъшка долина”. До края на живота си разправяше за хижите, в които е спала. Беше ненедминат майстор на гоблените и ръчните плетива. Имаше богата обща култура. Почина на 83г. Родът на Антон Петков Цеков Антон Петков Цеков (1863 – 1934) Роден е в Луковит в семейството на търговеца Петко Цеков. Учи, след което се захваща с търговия. Търгува със зърно. Явно му потръгва, защото забогатява. Знае се също, че е внасял и е търгувал с мебели от Виена. Не е известно кога точно се установява в град Плевен, но вероятно това му решение е свързано с факта, че Плевен е сред най-големите центрове на търговия със зърно. Построява голяма къща на главната улица (на снимката). През 1890 г. се жени за Парашкевица, дъщеря на богатия търговец Таки х.п.Георгев. За нещастие младата му жена умира две години по-късно, при раждането на дъщеря им Олга. Красивия надгробен паметник е на гробището в Плевен –колона с релеф на коленичил ангел и надписи на стария правопис: “Тук почиват останките на Парашкевица Антонова, родена на 08. септември 1869г. от родители Васила и Таки П.Х. Георгиев, починала на 19. септември 1892г. град Плевен. Майко, простри ръка, прекръсти ме, надникни в гроб, погледни ме, пролей сълза, поръси ме, на прощавка целуни ме. Дигнат в памет от съпругът и Антон Петков” Отстрани на паметника е написана фирмата вероятно на каменоделеца: “П.ВАМВАКА Г. Гаваласъ Руссе” Останал вдовец с малко дете но достатъчно заможен, Антон Петков се жени повторно - за Ганка Пенчева (поч. 1956г.) Тя му ражда трима сина: Асен (?-1948), Петър (?-1983), Любен (?-1955) Антон Петков е имал търговски усет, защото богатството му процъфтява и след смъртта му през 1934г. оставя наследство, което в сложните години чак до края на века подсигурява съществуването на всичките си наследници. Списъка на имотите в завещанието му включва: Триетажна масивна къща в Плевен на ул.Александровска 112 , половин двуетажна къща в Плевен на ул. Султан тепе 3, двуетажна масивна къща в гр. Червен бряг, ливада в Бояна, София , две места по 1000кв.м. с хамбари и магазия в Червен бряг, ниви в Плевен и Пордим…В средата на терена от 35 дка. в Красно село - Бояна (дн. Кв. Манастирски ливади) има вила с овощна градина, която през 1931 г. е заснета от въздуха от роднината Георги Пашев – летец – картограф. Днес повечето му потомци живеят там, някои дори не се познават. Олга Антонова Петкова – Кескинова (Пашева) (1892 – 1984) Останала още при раждането без майка, Олга е отгледана от баба си Васила Такева. Вторият брак на баща и налага странни взаимоотношения с втората и майка – „мама Ганка”, която силно е ревнувала съпруга си от починалата своя предшественица. Затова Ганка полага всички усилия да заличи спомена за Парашкевица. На малката Олга не се разрешава да се среща с баба си Васила, въпреки, че двете къщи са на стотина метра една от друга. Баба Васила трябва да се задоволи да вижда любимата си внучка през училищната ограда и да хвърля скрити погледи към дома на бившия си зет. Ганка изпраща слугата си да следи Олга, да не се отбива при баба си. На снимкиите: ляво: Олга на 2 г. (1894г) дясно: с брат си Петър през 1897 Болезнената и ревност е в основата на една зловеща история: Една нощ баба Васила се събужда от странен сън – присънва и се, че джудже кърти портрета от надгробния паметник на мъртвата и дъщеря. Сънят и е толкова реален, че тя надвива неудобството и събужда слугата си. За да успокои господарката си, той се мята на неоседлания кон и препуска стремглаво към гробищата. Чаткането на копитата е единствения звук, който пронизва нощта. Когато пристига на гробищата, слугата заварва уродлив нисък човек, който кърти нещо по гроба. Когато слугата се втурва към него, ниския слуга на Ганка се стряска и с накуцване се шмугва в храстите между гробовете. Нещо изтрополява на каменния постамент. Когато слугата стига до гроба, вижда порцелановия портрет на Парашкевица, който по чудо е останал цял след падането върху камъка, с една едва накърляна следа по бялата рамка, която да напомня за зловещата история.

Може би отчасти за да отдалечи дъщеря си от тягостните отношения между бившата си тъща и жена си, през 1905г. Антон Петков изпраща Олга във френския девически католически пансион Св. Йосиф в София (снимката). Там Олга попада в изискана среда, където под грижите на сестрите получава най-доброто за времето си образование, достъпно за дами. Изучава френски език, литература и поезия, музика, религия, изобразителни изкуства. По нейните собствени думи в пансиона прекарва 5-те най-хубави години от живота си. С някои от по-младите сестри французойки я свързва искрено приятелство. Дълго след това води писмена кореспонденция с тях. До нас са достигнали няколко картички, които показват пансиона, като военна болница през Балканската война. От пансиона остава слабостта на Олга към рисуването - на съвсем крехка възраст е завършен художник. Нейни картини с маслени бои има по стените в домовете на потомците и до днес. В дома си има пиано, на което свири за разтуха. Олга е дълбоко религиозна. След завръщането си в Плевен пее в църковния хор. Когато на преклонна възраст я налегна тежка склероза, вечер казваше молитвата си на френски език, защото на български не я помнеше. През 1914, на 22г. Олга се омъжва за Стефан Кескинов – финансист, завършил в Брюксел, отскоро назначен за директор на БНБ в Свищов. Семейството заживява в дунавския град, център на търговия и културе обмен между Европа и българското Царство. На следващата година се ражда Мария. Идилията не продължава дълго. През 1916г. Стефан развива рак и за малко повече от месец умира. Младата вдовица Олга се връща с дъщеря си в Плевен и заживява в къщата на баба си Васила. Трите дами живеят скромно и трудно. След време, братът на Стефан – д-р Георги Кескинов – лекар на Плевенския гарнизон я запознава със зъботехника Борис Пашев от Ново село, за когото се Олга се омъжва. От вторият и брак се ражда син - Антон. Баба Олга е била много хладнокръвна и смела жена. Тя е сред първите жени в България, летяла на самолет. По време на полета със своя девер летеца Георги Пашев е направила едни от първите въздушни снимки в страната, които са достигнали до днес. Както си е фина и изискана дама, веднъж вижда как пор напада кокошките в двора, без да се поколебае се хвърля и с голи ръце хваща и убива звяра. Друг път зет и Иван Станимиров показва на синовете си огромен плъх, който се е хванал в капан. Случва се така, че тежкото животно натежава на капака на капана и тупва на пода. В един миг, всички присъстващи мъже: двама офицери, ветерани и двама гимназисти, се озовават на леглото. Баба Олга се навежда, хваща плъха с ръка и го занася на двора… Годините прекарани във френския католически пансион са казали своето и до края на живота си тя имаше неизменни културни навици. Един от тях е писмената кореспонценция. Запазени са голям брой писма и картички на баба Олга до всеки член на семейството по повод именни и рождени дни, Коледа, Великден и т.н., включително писма до правнуците и (на 4-5 години), които очевидно са замисляни за да бъдат четени когато пораснат. Вниманието и любовта, които струят от писмата на 90-годишната жена и културния и изказ показват смазващо морално превъзходство на нейното поколение над „новото време”. Баба Олга почина на 92 години на 29.05.1984. в къщата на дядо си Таки, където живя самостоятелно до края на дните си. Родът на х.п.Георги Пеев от Плевен - вероятна клонка от албанския владетелски клан Кастриоти отделна статия Изключително интересен род , поради семейното предание, че произлиза от албанския княжески род Кастриоти. Затова на цялостното изследване на този род ще посветя специална статия.


Родът на Чорбаджи Милю Цветков От родовите изследвания на Иван Данчев преписах приложената родова схема на рода Чорбаджи Мильови – поп Иванчови. Основоположник на рода е Цветко, който имал трима сина- Мильо, Иванчо и Симеон, и тримата станали заможни и видни плевенски граждани: Поп Иванчо е женен за Никула Кирко Динкова. Сред децата им са Александър п.Иванчов - даскал Александри, дългогодишен плевенски учител (на снимката със съпругата си Анка Лекова). За него вече стана дума, че на младини е бил на служба при епископ Паисий. и поп Мильо (Михал). Синът на последния, Христо (Тачо) в. 1861г. е женен за Евгеница Георгиева, по майка Рапонкова. Фамилята Рапонкови открих и в схемата на х.п. Георгевия род. Симеон Цветков е женен за Анастасия Фудулова, сестра на х. Коста Врачанли. Чорбаджи Мильо Цветков е женен за Парашкевица и имат 6 деца: Верка, омъжена за х. Костадин х. Илиев (2 –ма сина: Михалаки -1850 и Александър -1852); Христо, Иванчо, Катерина, Тодорица и Васила Първата информация, която открих за Чорбаджи Милю Цветков от Плевен бе кратка информация в книгата на Михаил Грънчаров “Чорбаджийството и българското общество през Възраждането”[5] , едно от малобройните изследвания на чорбаджийската прослойка: Милю Цветков. Търговец на добитък . През 40-те години на XIX в. е един от малцината плевенски стопански дейце, който вече имал собствен суват (пасище за добитък, угояван за клане). Подпомага културно-просветния живот в града. В 1841г. дарява пари за изграждането на взаимното училище. През 1847г. изпраща сина си да учи при Н. Геров в Копривщица. За издаденото от Ем. Васкидович в 1852г. “Детинско прибавление” записва 50 спомоществувания. в списъка “Спомагатели – Любородните Плевянцьи” Пише: “Господин Милю Цветков и сьинове – 50”[6] Милю Цветков е бил сред богатите хора в Плевен, които са давали пари под лихва: “ Лицата, които предоставяли пари в заем били издигнали се стопански дейци, които вече разполагали със значителни капитали…През 30-те години отделни лица като чорбаджи Мильо, давали в Плевен пари с лихва 12 %”[7]. Името на Милю Цветков присъства сред подписалите писмото от Плевенската община до Христо Тъпчилещов в Цариград от 4 април 1860г. В публикувано “Условно писмо”[8] - договор за уславяне на учителя Димо Грънчарски датирано “м. Иннуарии 1.ви 1859” сред подписалите го епитропи фигурира името Христо Мильов - син на чорбаджи Милю и брат на Васила. Васила, дъщеря на чорбаджи Мильо е родена в Плевен около 1835г. През 60-те години на 19-ти в. се омъжва за Таки х.п. Георгиев. През 1869 се ражда единствената им дъщеря – Парашкевица. През 1873г. Таки построява голяма хубава къща в центъра на града и семейството се пренася в нея. През обсадата на Плевен с разрешение на Осман Паша много българи се изселват във Влашко. Тогава се изселили сестрите и братята на Васила. По време на обсадата умира Таки. Овдовялата Васила остава да живее сама в къщата с единствената си дъщеря Парашкевица. В началото на 90-те г. Младата Парашкевица се омъжва за Антон Петков, но умира съвсем млада при раждането на дъщеря си Олга през 1892г. Новороденото остава на грижите на баба си Васила. Не след дълго Антон се жени отново. Ганка- мащехата на Олга е била ревнива жена – не позволява на доведената си дъщеря да се среща с баба си. Васила и внучката и се събират отново едва след 1916г. когато Олга овдовява и се връща в Плевен с дъщеря си Мария. Баба Васила починала през 1927г Дотук предадох цялата информация, която имам за родовете на Мария Станимирова, които идват по линия на майка и Олга. Както вече писах, след ранната смърт на бащата Стефан, Олга се омъжва повторно - за зъботехника Борис Пашев от Ново село. Дядо Борис е отгледал Мария от дете и семейството и е било дълбоко свързано новоселския род. Това е родът, който поддържа най-силна родова памет, в това число и две големо родови срещи, на които имах честта и удоволствието да присъствам – през 1981 и 2004г. Пашовци Легендата разказва, че Ново село (дн. Гр. Априлци, Троянско) е основано от избягали при османското нашествие търновци, които установяват в Балкана своето “ново” село. Заедно с Аджар (Свежен), Калофер и Батошево, Ново село се смята за едно от убежищата на търновските боляри от Второто българско царство при падането на столицата под османска власт. В казанлъшки и калоферски източници за ново село се среща името Загоре (Загорие). Има и друго предание, че Ново село някога се наричало и “Тахтажи-кьой” (Дъскарско село), защото това било главното производство на местното населени. Коя е била причината да промени селото старото си название и да вземе новото име – Ново село? В пламъци и под нож ли е изчезнало “Дъскарското село”, та се е образувало ново село, наричано от турците Ени-кьой? – това никой сега не знае. Към 1860 г. новоселчани ходили в Цариград да дирят тапия за пасището “Тъжа”; мисията им не успяла, та старите тогава казвали, че пратениците трябвало да дирят друго, още по-старо название на селото – “Кадик-кьой”. Родоначалник на рода Пашовци е Петър Събчев Сомлев (1800г. ). Оттам разбираме че Пашовци са издънка на Сомлевия род, който все още съществува в Ново село, Острец, Севлиево. Сомлевци са един от родовете, за които се знае, че произхождат от онези Търновски родове, които напускат столицата на Второто българско царство след превземането и от турците[9]. Петър Сомлев се отличавал с буен темперамент. В Ново село не са живеели турци, а самопонякога са пребивавали като служебни лица. Младият Петър Събчев Сомлев отива на гурбет във Влашко, където се движи сред емигранти- хъшове, което стимулира патриотизма и самочувствието му. Когато се завръща в Ново село, според обичая, не отива направо вкъщи, а пъво се отбива в кръчмата за да се види с приятели и познати. Разговаряли, черпили се и когато настроението вече се било доста повишило, в кръчмата влязъл турчин. Съгласно тогавашните порядки, всеки българин е трябвало да стане и да направи темане. Това направили всички присъстващи, но Петър Сомлев не станал, а заел една бабаитска поза. Турчинът му казал: ” Абе ти, какво си застанал като паша, защо не станеш?” Петър станал, захвърлил кесията с парите, монетите се пръснали из кръчмата, а той демонстративно излязъл. Оттогава, всички го наричали Пашата, което прераснало във фамилно име. Петър Събчев Сомлев – Пашата бил женен за Неда, която му родила 6 деца: Георги, Стефан, Данко (бащата на Борис), Елка, Стояна, Мария. Тъй като родът е голям, с много колена и разклонения, ще си позволя да разгледам накратнко само някои негови представители от колената на Георги и на Данко. Останалата информация е видна от родовата схема и от отделното проучване на Пашовци. Георги Петров Пашев е бил отличен ловец. Веднъж довел две мечета. В с.Зла река го викали да застреля разярен бик, от когото селяните не смеели да излязат от къщите си. Участвал в четата на Цанко Дюстабанов по време на Новоселското въстание. Когато селяните избягали в планината, баща му го изпратил да разузнае положението. В Ново село. въстанието е траяло най- дълго- 9 дни. Пашовци са направили много за спасяване на новоселци от турските кланета. (Михаил Лазаров, кор. на в. Антени през 1981 е изследвал въстанието и приносът на рода). По време на освободителната война Георги е бил в помощ на руските войски. Дали са му кон и пушка Мартинка. Казал “Защо не съм имал тази пушка по време на въстанието.?”. Съпругата на Георги П. Пашев е Мария, а децата им: Йордан, Стефан, Недка, София, Петър и Марийка. Стефан Г. Пашев (1885- 1929). Кмет на Ново село (1928-29) Йордан Г. Пашев (06.01.1873 – 28.02.1968) Участник в Балканската война като фелдфебел. За проявена храброст е произведен в първи офицерски чин без да е учил ВНВУ – такива по онова време е българската армия е имало само трима. Участвал и в Първата световна война (1915-1918г), достига чин капитан. След това служи в трудови войски – прави ЖП линията Левски- Ловеч. Има 10 ордена и медали, кавалер на ордена “За храброст” . Като пенсионер направил 5 чешми. Умира възрастен, като до края на живота си прави физически упражнения на двора всяка сутрин. Синът на Йордан Г. Пашев е Георги Й. Пашев (31.10.1901- ) е военен летец, родоначлник на въздушната фотография в България. Завършил ВНВУ през 1925г., Авиационно училище през 1928г., Навигаторен курс –1934г. школа РЕ-6К. Взел два пилотски изпита, не завършил курса по сляпо летене. Служи като командир на ято в Ямбол и Ст. Загора, командир на орляк – Граф Игнатиево. Началник Въздушната школа за усъвършенстване и сляпо летене в Телиш, Изтребителна школа в Долна Митрополия и Стрелкова школа в Балчик. Родоначалник на фотографирането от въздуха на големи площи за картографски цели. Тъкмо с него пра-баба ми Олга е летяла на биплан От въздуха е заснела вилата на баща си Антон Петков в Красно село (София) Нашият клон на Пашовци са потомците на другият син на Петър Сомлев – Пашата – Данко. Георги Данков Пашев почива от раните си на 28 октомври 1917г.като редник в Първата световна война. Борис Данков Пашев (1890 – 16.05.1946г. ) Баща му умира рано и майка му остава с 5 деца. Не след дълго тя се поболява от мизерията и също умира. Децата остават сираци. По това време в Ново село работи зъболекар – евреин от Русе, женен за българка. Те нямат деца и взимат Борис със себе си в Русе. Не след дълго, роднините на Борис, подплашени от слуховете, че евреите вършат жертвоприношения с деца (Молох) пращат един от старците на рода да прибере Борис обратно. Когато дядото отива в дунавския град, заварва своя малък роднина облечен алафранга в богата къща. Старецът се разколебава и го оставя. Старият евреин отглежда и изучва Борис на занаята зъботехника. Като младеж, Борис е активен спортист в дружество Юнак и участва в различни балкански прояви на юнаците. (снимки – Борис в юнашка носия и в работилницата в Русе) Борис Пашев участва в Балканската война като редник в 28-ми полк. На 6.09. 1912г. в Малград в бой с башибозука е тежко ранен от картечен откос, но успява да оживее. Запазен е болничният му лист, написан на ръка на гърба на турски документ с арабско писмо. Изписан е от болницата чак през април 1913г. По време на I-та Световна война също е на фронта. Заболява от бушуващата на сред войниците холерна епидемия, взела повече жертви от самата война. При отстъплението на българската войска го помислили за мъртъв и го оставили край пътя. Местни турци го намират и го излекуват. Три пъти прескочил смъртта – веднъж от сирашката мизерия и два пъти на фронта, 1918г. заварва Борис Пашев с добър занаят, владее иврит и турски. След смъртта на евреина, Борис се мести от Русе в Плевен, където се познава с д-р Георги Кескинов, девер на вдовицата Олга Кескинова. Не след дълго Борис Пашев се жени за Олга и заживява с нея и дъщеря и от първия брак Мария в къщата на майка и Васила. Той е зъботехник - много добър и сръчен. Дава занаят на много чираци, между които свои бедни племенници от Ново село. Замогва се. През 1935г. купува къща на главната улица в Плевен, за която брои златни наполеони. (после ул.Г. Димитров 147). Бил е изявен ловджия - в природонаучния музей в Плевен има препарирана дива коза, подарена от него. Бил е личен приятел на Стоян Заимов (главен Апостол на Врачанския револ. окръг), който по това време е директор на Скобелевия парк в Плевен. Заимов е изпращал градинаря си в къщата на Пашев да поддържа градината и да засажда екзотични дървета – лимони и др. Борис Пашев поддържа жива връзка с Ново село, често посещава роднините си и дори купува къща в центъра на селото, която посещава рядко и я предоставя за обществени дейности. Това се споменава в описание от Ив. Пачников на основаното през 1895г. читалище “Светлина” в Ново село: “…Интензивен културен и стопански живот читалището развиваше в къщата на зъботехника Борис Пашов, в две стаички на горния етаж (отдолу беше къщата на Драган Илиев), до моста на р. Кална, откъм житния пазар. Тук за първи път беше назначен платен библиотекар и прислужник Митко Букарчето. Тук се обучаваха млади новоселски девойки на кроячество, шев, бродерия и домакинство…”[10] Синът на Олга и Борис Пашеви – Антон, завършва кадетско училище, а после и ВНВУ. През войната, направо от Военното училище е изпратен в окупационния корпус в Югославия. Съвсем скоро след пристигането му, частта му попада на засада от титови партизани. Завръзва се тежка престрелка. През тялото му минава картечен откос. Частта му се оттегля и Антон остава да лежи полумъртъв в снежните преспи. През нощта войниците му, които са го уважавали заради чудесния му и винаги ведър характер, с риск за живота си се връщат и под прикритието на нощта успяват да го открият и пренесат до базата си. Антон оживява, но раняването го инвалидизира – кракът му е раздробен и до края на живота си ходи с бастун. Така скоропостижно приключва военната му кариера. Като ветеран има право да следва – той завършва зъболекарство и започва работа в с. Торос (Ловешко). Там се жени за учителката Райна Гечева. Ражда се сина им Огнян Пашев. Огнян завърши медицина и работи като патоанатом в Ловеч. Той има силно родово чувство – изцяло ремонтита строената през 1873г. къща на пра-прадядо си Таки в центъра на Плевен. Възстанови гроба на прабаба си Парашкевица Такева в първоначалния му вид и постави паметник и на дядо си Борис. Жена му, д-р Таня Пашева е от Ловеч, а дъщеря им Антония е студентка в София. Пашовци е много голям род. И днес цяла махала от гр. Априлци е населена с представители на рода – Пашовската махала, с улица “Пашовска”. В родословното дърво на Пашовци се вижда, че родът е брачно свързан с всички големи новоселски родове – Пачникови, Табакови, Горненски, Чорбаджийски и др. През 1981г. на организираната по повод „1300г. България” родова сбирка на Пашовци в Априлци присъстват около 150 души от цялата страна. Към 1981 г. родът наброява над 330 души. 20 години по късно, на 21.09.2002г. се проведе нова родова сбирка. На централния площад в Априлци присъстваха около 80 души. Материалите се събират и систематизират от Юри Пашев. Пашовци са коляно от рода Сомлеви, който още се среща в Априлци. От трудовете на местния учител, историк и краевед Ив. Марангозов става ясно, че Сомлеви и Пашовци са активни участници в Априлското въстание. Новоселския чорбаджия – дългогодишен кмет и първенец Цочо (Цонко) Сомлев – Московеца, наричан така заради пребиваването си в Москва, е инициатор за издигането на стария, вкопан в земята храм “Св Петка Търновска” през 1814г. Правото на този храм той издействал, благодарение на хуманното отношение на населението, което през 1811 приютило жените и децата на ловешките турски първенци, бягащи от войските на генерал Сен При. Според друга легенда, Цочо Сомлев помогнал за избирането на севлиевския аянин, който в благодарност поискал да му подари Беглишките ливади. Чорбаджията поискал вместо ливади, разрешение за строежа на църква. Аянинът склонил, при едно условие – църквата да бъде ниска, вкопана в земята, за да не ядосва турците. Схимонахиня Сусана Сомлева –(1792-1876) дъщеря на Цонко Сомлев първомонахиня на Новоселския девически манастир Св. Троица. Монастърът е построен от местните чорбаджии Цонко Сомлев и Петър Йончев през 1825-30 г. Сусана е дошла в Ново селския манастир от Калоферския девически манастир. По време на Априлското въстание, което тук е известно и като Новоселско на 9 май 1876, башибозука превзема манастира. 84 годишната сестра Сусана е заклана заедно с 7 други монахини и свещеника. Днес черепите им са изложени в музеят- костница в параклиса “Св. Ив. Рилски” (на снимката) През 2011г. Св. Синод канонизира Новоселските мъченици за светци. Сред десетимата изрично споменати загинали в манастира е и схимонахиня Сусана Виж повече>> Сестрата на схомонахиня Сусана - Ефросина е женена за поп Ради (Радион) Михов (1853-1876) - осъден и обесен в Севлиево на 2 щли 1876г заедно с още 4-рима ръководители на Априлското въстание от Ново село. Основоположник на Радионови е руският княз Радион от Киев (1796-1894), който след семеен конфликт приел монашество в Гложенския манастир, но по-късно оставил расото и създал семейство в Ново село. С жена си Ирина имали двама сина - поп Йосиф Радионов (1830-1976) и поп Михо Радионов (1835-1896). Тъкмо негов син е поп Ради поп Михов. Дъщерята на поп Ради - Радка е омъжена за Димитър "Муко" Сомлев - още едно преплитане на двата рода. От сестрите на поп Ради - Елена се омъжила за Минко Щърбанов (на снимката - сватбата на Елена и Минко, заедно с поп Михо и децата на поп Ради, 1887г./ любезно предоставена от г-жа Руска Щърбанова-Зин) и от този брак произлезли новоселските родове Щърбанови, Цочеви, Пощакови, Каракуневи; Сестра и Тота е омъжена за възрожденския учител Никола Дабев, участник в Априлското въстание, обесен в Севлиево заедно с поп Радион. Сина на Йосиф Радионов – Радион Йосифов (1853-1910) е бил приятел и сподвижник на Стефан Стамбилов във Влашко, участник в новоселското въстание, преводач на руските части по време на Освободителната война. След освобождението е бил 4 пъти Народен представител (вкл. Великото Нар. Събрание), починал в Ловеч, като зам.кмет на града. Тъкмо той издействал от Стамболов държаван помощ за голямата новоселска църква – Храм-паметник “Св.Георги”, посветена на новоселското въстание. Четирима от синовете му са офицери, воювали през Балканската война. Има още 3-ма синове и 3 дъщери. Негов потомък е известния виолончелист Йосиф Радионов. В книгата на д-р Иван Пачников “Благослов за Ново Село” са споменати доста хора с името Пашов и Сомлев. В споменатото читалище “Светлина” касиер е Митко Сомлев, а в читалищния оркестър е Тодор Пашов (племенник на Борис Пашов, син на сестра му Баба Йона, която си спомням- живя до 101 години). Сомлеви и Пашови са споменати и сред занаятчиите на Ново село. На стр. 146 авторът описва първите фабриканти на Новосело “… Другите “фабриканти” не са познавали закона за принаданата стойност, за конкуренцията, … а са разчитали на собствения труд и на труда на своите деца. Такива неуспели “фабриканти” са ….Георги Пашов, Стефан Пашов…Слабата им квалификация, липсата на опит, лошите пътищя и транспорт, конкуренцията и др. не са им дали възможност да се реализират и те пак са хванали ралото и занаятите…” На стр. 150 : “…Центърът на селото (Ново село- б.м.) беше географски, административен и икономически за околните села. Той се простираше от Велчовица Колева, до Иван Палийски и от Чуклата до Пашовската Махала. През него протича Острешката река и р. Кална; през него също така минава шосето Троян- Острец. На запазена в музея снимка”Новоселските първенци” присъстват Христо Цонков Сомлев и Димитър Цонков Сомлев. В управителното и контролното тяло на “Новоселска Популярна банка” през1944-1945г. срещаме Стефан Сомлев и Павел Д. Пашев, а сред учредителите и през 1928г. са Димитър Хр. Сомлев – манифактурист, член на УС и Павел Д. Пашов – лепач, председател на КС. Когато банката се разраства и решава да организира производство на кошници и столове, купува за целта изгорялата работилница на Сефан Ст. Пашев. Стефан Сомлев е председател на новоселското читалище “Светлина” в периода 1915-1919г. В театралния състав на читалището се изявява Йовка Пашова. Стефан Дим. Сомлев, Христо Ст. Сомлев, Йовка Пашова фигурират сред получилите гимназиално образование новоселци преди 1944г. – Стефан в Троян, Димитър в Ловеч, а за Йовка няма данни. В спомените на Иван Марангозов за потушаването на новоселското въстание се споменават имената на Димитър П.Сомлев от Острец, убит от башибозука на 04.05. в Дебневския боаз, Петър Д. Сомлев и Анастас Събчев Сомлев от Острец, убити на 11.05. Същият ден черкезите изгарят Сомлевската плевня, като преди това в нея събират труповете на своите. При Дълбоката река черкезите убили Цонко Димитров Сомлев, виден и богат човек. Неговият син Димитър Ц. Сомлев, тогава 12 годишен бягал заедно с по-малкото си братче Йосиф и бил пленен от башибозуци. Понеже бил грамотен и говорил турски, използвали го да пише когато делят плячката. Закарали го в казанлък, където го държали още близо месец като писар при каймакамина. Така Дим. Сомлев станал свидетел на арестуването и мъките на учителя си Никола Дабев и още четирима въстанници: поп Радион, поп Петър Горненски, поп Варчо Цачов и Васил Тертев. В последствие малкия пленник успява да се прибере при майка си в Острец. След освобождението се пренася в София, където създава семейство. Синът му е инж. Стефан Сомлев. В къщата на Христо Сомлев отсяда княз Александър Батенберг при посещението си в Ново село[11]. Р-к Тодор Йосифов Сомлев е сред загиналите в Балканските войни. Р-к Венко Йосифов Симлев служил в 34-ти пехотен троянски полк, 10-та рота, загинал на 23 април 1917г. на вис. Княз Борис – Дойранско. Фелдфебел Иван Минчев Сомлев ( 1922 – 1944) р. в Габрово. Подофицер, летец –изпитател, загинал във въздушен бой над Замфирово - Гушанци на 16.04.1944. Има паметна плоча в центъра на Габрово, в градината до градската библиотека. Една мома от Сомлевите – Иринка, през 1930г. се омъжва за новоселеца – емигрант в САЩ Крис Кантаров, който в писмо до новоселските първенци си търси жена от родното село. Имат 2 деца, които кръщават Кирил и Методи. През 1937г. се връщат в Ново село, където прекарват 2-3 години, но през Втората световна война се връщат в САЩ. Даряват икони на Девическия манастир и на храма Св. Георги в Ново село. Савелий Сомлев – търновски търговец, дарител на училища през възраждането. Кескинови Карловският род Кескинови, от който е бащата на Мария - Стефан всъщност произлиза от Сопот. Вероятно в началото на 30-те г. на 18 век Димитър Кескинов се преселва в Карлово със семейството си. Не са ми известни причините за това преселение, нито дали в Сопот са останали представители на рода Кескинови. Синът му Иван Д. Кескинов и братята му Христо, Георги и х.Стоян се занимавали със земеделие и по-точно с розопроизводство – отглеждал рози. Това занятие тогава гарантирало просперитет и Иван Кескинов още в млада възраст станал преуспяващ търговец на розов цвят. Братята Д. Кескинови (Христо и Георги) са дописници на “Дунавски лебед” за Карлово, активни журналисти и кореспонденти на възрожденския печат, което личи от кореспонденцията им с Раковски.


*


Кореспонденция на братя Кескиневи с Г.С.Раковски


*


Христо Д. Папазоглу е епитроп на Карловското читалище при основаването му. (Вж. сб. Архив на Г.С . Раковски) Интересно е да споменем, че съпругата на х.Стоян - Катерина Хитова е сестра на Неда Горанова. Съпругът на Неда - Иван Горан (Тодоров Пулиев) е връзка към големия карловски род Пулиеви, който е родствено свързан с почти целия възрожденсйи елит (от Хр. Ботев до братя Евлогий и Хр. Георгиеви, Иван Вазов, В. Левски, Ст. Заимов...) Търговските дела на Иван Кескинов били причина да установи партньорски отношения с казанлъшката фамилия Папазоглу – най-големите розотърговци и собственици на първата фабрика за розово масло. Както казва не без доза ироничен хумор семейната легенда, от един момент нататък, когато Иван имал търговски дела в Пловдив, започнал „за по-пряко” да минава през Казанлък, за да посети Папазовите. Не след дълго тези посещения дали резултат и Иван Кескинов си довел за жена Мария , дъщерята на Дончо Папазоглу. От друга страна е известно, че Ботьо Папазоглу е живял почти целогодишно в Карлово, за да неглежда розовите насаждения на фамилията в карловско. Дори е бил член на Карловското читалище. Иван Кескинов заживял с жена си в голямата си къща в центъра на Карлово близо до паметника на Левски. Сградата станала известна по-късно като поповата къща, защото била продадена на един от местните свещеници, тъй като се намира в непосредствена близост до църквата. Иван и Мария Кескинови имали 5 деца: Андон (1861- 1909?), Неда (1869- 1943), Стефан (1875-1916), д-рГеорги (1876- 1954), Димитър (1879- 1933). Родовата история, достигнала до мен разказва премеждията на семейството през съдбата на Мария Кескинова, затова и аз ще я предам по този начин. Като представител на богата и уважавана фамилия Мария Кескинова развива активна обществена дейност. Тя е от основателките на женското дружество “Възпитание” в Карлово, основано на 14.09.1869г. с цел “да се погрижи за възпитанието на женския пол, да подпомага бедни ученици и пр.”[12] Първата председателка е Анна Н. Пулиева, а Мария Кескинова е сред шестте членки- попечителки в настоятелството[13] По-късно е била и председателка на дружеството, останало в историята на женското движение в България[14]. Дружеството чествало с особена тържественост 7 април като свой празник. Неизвестен дописник описва подробно това “великолепно тържество” през 1870г.[15] След учителката г-жа Христова, която открила събранието, втора говорила Марийка Ив. Кескинева, като разкрила “доста сполучливо високото назначение на жената на тоя свят като възпитателка и главна подбудителка за успяването на един народ в образованието. Доказва колко е голяма нуждата да се ускори нейното изучване и образоване, щото да може тя да изпълни своето предназначение между народа.” В заключението тя подчетрава, че създаването “на женски дружества е едно от най- успешните средства за достигане на тази цел”. И затова трябвало “да се разпространяват и поддържат”. Веднъж Мария Кескинова остро се скарала на мъжа си, защото довел в къщи някакъв изкалян цървулан, а тя току що била изчистила къщата и двора. После видяла, че гостът е Левски. Мария Кескинова с децата си и жените от дружеството посрещат тържествено първата казашка сотня - челния отряд на ген. Гурко, която влиза в Карлово на 24.07.1877г. След няколко дни обаче, се налага сотнята да се премести е Калофер. След оттеглянето на казаците към Калофер градът е превзет от башибозука. Иван Кескинов е арестуван. Мария Кескинова успява с настойчивост и подкупи да измъкне мъжа си от затвора. След това, тя смогва набързо да организира бягство на семейството – натоварва най-ценното имущество на дъното на една каруца, слага и болния си мъж, който след побоите в затвора не е можел да става. Върху него и момчетата хвърля сено, защото турците са убивали всички мъже, които срещнат. Сама с дъщеря си Неда тя подкарва каруцата за Пловдив, където имат роднини, между които и Найден Геров (вляво), който приютява семейството. Любопитно е, че Кескинови са наричали Геров „вуйчо Найден” но засега няма други данни за близко родство, освен през Папазоглу и рода Пулиеви. Иван Кескинов не се възстановява напълно от побоищата и остава с разклатено здраве. Умира в Пловдив няколко години след освобождението. Мария Кескинова се установява в Пловдив с децата си. На старини заболява тежко от неврастения. Лекува се в летовището Бяла черква (Пд.) и се възстановява. Умира през 1931г. в Пловдив, в къщата на сина си Димитър. Децата на Мария и Иван Кескинови: Неда Ив. Кескинева – Краварева (1869- 1943). Омъжва се за известния пловдивски книжар Никола П. Краварев (1856-1920), родом от с. Габарево, казанлъшко. По време на Освободителната война той доброволно е съдействал на Генералния щаб на ген. Гурко. Завършил френски колеж в Цариград. През 1888г. отваря книжарница на главната ул. В Пловдив, близо до пл. Джумаята. Издава и пише учебници. Редактор на в. “Съединение” и сам издава хумористиен вестник “Кукуригу”[16] Включва се актовно в пловдивската театрална трупа – един от създателите на Пловдивския театър, който е подпомагал и материално[17]. Играл е Исак в пиесата на В. Друмев –“ Иванко, убиецът на Асеня I”. Членувал в Народната партия. Неда и Никола Кравареви имат деца Стефан и Стоянка. Стефан Н. Краварев (1890-1915) завършва Пловдивската мъжка г-я, следва Право в Женева, специализира в Париж. Той е първият българин защитил докторат в Парижката сорбона. Завръщайки се в България заминава на фронта и е убит в първите сражения на I-та световна война. Стоянка Н. Краварева (1892- 1957) получава више финансово - икономическо образование в Брюксел с най- висок успех във випуска, което е рядко за жена по това време. В Пловдив работи активно в женските благотворителни дружества “Самарянка”, “Майчина грижа” и “Постоянтво” За дългогодишната си дейност на обществени началакато секретар- счетоводител на Стопанското девическо училище на дружество “Постоянство” е наградена през 1947г. с орден “За гражданска заслуга”. Омъжва се за доктора по право Васил К. Пеев, известен пловдивски адвокат, син на Костаки Пеев - първият изборен кмет на Пловдив след Освобождението.

Снимката: Прави отляво: Н. Краварев, Стефан Кескинов, Дим. Кескинов, Андон Кескинов, д-р Георги Кескинов; седнали отляво: Неда Краварева, Мария Кескинова, Теодора Кескинова. Детето е Стефан Кескинов Д-р. Георги Иванов Кескинов (1876- 1954). Завършва с отличие пловдивската мъжка гимназия и заминава като стипендиант медицина в Нанси, Франция, където през 1901г. завършва като хирург. Назначен е за лекар на IV пехотен полк в Плевен. Участва в трите войни – Балканската, Междусъюзническата и I-та световна (1912-1918). Награден с 12 ордена. В романът си “Нова земя”, продължение на “Под игото” Иван Вазов описва сцена от живота на пловдивския хай-лайф в курорта Хисар[18]: “ … В гостилницата на Ариматейски, извън северната ограда хисарска, около една широка маса, златната пловдивска младеж играеше на карти. Отдавна навън беше нощ лунна, обайна. Ланскенетът беше в разгара си. Франковете и белите меджидиета хванаха да се явяват по рядко на масата, а лирите залъскаха на свещите….Взимаше участие и Лостарев…Гаврилов, също вестникар, с тънки черти и бързорек; Стефан Каршияков, господин с повелителен вид, с вежди и мустаци, които го оприличаваха на Тарас Булба, депутат; доктор Кескинев; Цветанов…Цанко Михайлов...; Армодиадис, грък, моден франт, задирник на хубавите жени в Хисяря. И останалите играчи бяха младежи и видни представители на пловдивското общество….” Д-р Кескинов умира в Плевен през 1954г Д-р Кескинов участва и в учредяването на Медицинския факултет в София през 1918г. . От Светлана Дяконова получих интересна снимка на събрание при учредяването на академията. .













Снимка от основаването на Медецинския факултет на СУ 1918г. На първия ред отляво: д-р Кескинов, д-р Смолянов, проф. Константин Пашев (очни болести) , д-р Т.Недков (член на комисията по избор на първите професори), проф.Параскев Стоянов (хирургия). д-р Кокошчев, д-р Христо Тантилов (също участник в конкурса за професори). На втория ред в средата е проф. Васил Моллов (вътрешни болести). Почти всички от втория ред са по-късно през 30-те години водещите светила на Първа хирургия на Александровска болница в София.


Димитър Иванов Кескинов (1879- 1933). Най- малкият син на Иван и Марийка Кескиневи. Завършва Социални науки в Брюксел. Работи в БНБ – Пловдив - води кореспонденцията с европейски и американски банки. Награден с орден “За заслуга”. Внук му Иван Георгиев Кескинов е дългогодишен републикански шампион по тенис (1987, 1988, 1989), БСФС: най- добър тенисист на 1988г.









Стефан Иванов Кескинов
(1875-1916) завършва пловдивската мъжка гимназия. След това заминава за Брюксел, където завършва икономика и финанси. При завръщането си в България постъпва на работа в БНБ. Не след дълго е назначен за директор на банката в Свищов, който тогава е много важен търговски център, тъй като оттам минава търговията по Дунава. При едно от гостуванията на брат си Геори Кескинов, военен лекар в Плевен, Стефан се запознава с Олга Петкова. Женят се през 1914г. и заминават за Свищов. Там на следващата година се ражда дъщеря им Мария, кръстена на своята баба Мария Дончо-Папазова Кескинова. През 1916г. Стефан Кескинов развива рак и след двумесечно боледуване умира. Погребан е в Свищов. Папазоглу Информацията за рода е много и значима, затова ще го разгледам в отделна статия. [1] “История на Плевен” Рег. ист. музей – Плевен –2001 [2] Илия Панков “Опълченците от плевенския край” (Военно изд. 1993г) на стр. 261,приложение 10: Списък на учителите в плевен през 1825 – 1878г. N29 е Антон П.х.Георгиев от Плевен [3] Михаил Грънчаров “Учебното дело в Плевен и Плевенския край през Възраждането” стр. 127 [4] Цариградски вестник, бр.411,27 дек. 1858 [5] Михаил Грънчаров “Чорбаджийството и българското общество през Възраждането” (Унив.изд. Св.Кл. Охридски, София 1999) стр. 174 [6]вж. още: М. Грънчаров. Плевен и плевенския край през възраждането. С.1989; М. Грънчаров.Чорбаджийството в Плевенско през 30-те – 70-те години на XIX в. И.Пр. N8 1985; Ю.Трифонов. История на града Плевен до освободителната война.С.,1933 [7] Мих. Грънчаров “История на Плевен” (Рег. ист. музей –Пл.2001) [8]Михаил Грънчаров “Учебното дело в Плевен и Плевенския край през Възраждането” (ИМ-Пл 1993) стр142-143 [9] Иван Лалев. Априлци.Деветдневната република под Марагидик – част 1. (ИК Витал – Велико Търново 2006) [10] д-р Иван Пачников “Благослов за Ново Село” (изд. Лице, София 2001) стр. 63: [11]Ив. Пачников, “И аз бях на този свят”, (Русе 1993) [12] Ив. Унджиев, Карлово..стр 150-155 [13]в. Македония, IV г. бр 59, 19.06.1870 [14] Маргарита Чолакова “Българското женско движение през възраждането 1857 – 1878” (АЛБО, София, 1994) на стр. 44 [15] в. Право, г.V, бр.7, 11.04.1870 [16] Г. Боршуков, История на Българската журналистика (1965) стр.516, 517, 539 [17] Пенчо Пенев, Лекции по история на българския драматичен театър, ч.1, 1959, стр.31 [18] Иван Вазов Събрани съчинения том 14, Нова земя, БП,София 1977 стр 308

1 коментар:

В Маринов каза...

Док Георги Кескинов е бил военен лекар и в Ловеч