събота, 24 септември 2016 г.

А може би един ден в Антарктида ще се развее и нашето знаме, над българска полярна станция...



Цончо Чапанов - първият българин, стъпил на Антарктида  е потомък на Станимировия род

От много години се интересувам от темата за Ледния континент и следя с вълнение работата на Христо Пимпирев и всяка следваща българска антарктическа експедиция. Може би дял в този интерес има фактът, че завърших молекулярна биология, но не се занимавах професионално с наука, а Антарктика е едновременно наука и най-чистото, некомерсиално и труднодостъпно приключение, последната ненаписана страница от „Великите географски открития“.

През 2015г. едно от първите неща, които направих като зам.председател на Комисията по външна политика в Народното събрание беше да се запозная с проф. Пимпирев и да се включа в българското домакинство на 38-то Консултативно съвещание на Антарктическия договор. Професорът ме покани в експедицията. Изчаках да повтори поканата си при няколко поредни срещи, за да съм убеден, че не се шегува и не е просто любезен, а говори сериозно. По-късно разбрах, че той винаги говори сериозно, макар че почти винаги е усмихнат. Събрах раница, сак и пластмасов бидон с полярно оборудване и станах малка бележка под линия от историята на покоряването на Антарктика. Но не тази моя експедиция е тема на днешния разказ, а една друга. По-важното е, че след завръщането си продължих да участвам в работата на българската полярна общност, да чопля каквото мога за каузата в Парламента и държавните институции и да съпреживявам присъствието на България в Антарктика.

Преди няколко дни седнах да пиша историческа справка за парламентарните решения и държавните актове, които се отнасят до Антарктика. Справката е предназначена за балканската конференция на младите полярни учени от АПЕКС, на която Комисията за външна политика съдейства в мое лице, тъй като предстои подписване на споразумение за сътрудничество между българската и турската полярни програми.

И така, правейки справката се зарових в книги, документи и google за да уточня дати, номера на укази, ратификации и постановления на Министерски съвет. Когато вече редактирах събраната информация и преписах изречението, че първият българин, стъпил в Антарктида е физикът от БАН Цончо Чапанов, който пребивава на Ледения континент от януари до май 1967г. , слабостта ми към историята ме зачовърка и написах в търсачката името на този позабравен изследовател.





Онова което излезе, не беше много. Споменаване в българските книги за Антарктика, две публикации в Dnes.bg и препратка към албум в start.bg, съдържащ снимка на млад човек с очила сред пингвини, няколко статии от вестник „Поглед“ от 1967, страници от мемоарен ръкопис и писмо от читател на вестник Дума, с което уведомява, че Чапанов всъщност е първият българин стъпил на Юг от 60-тия паралел. Едно изречението в дневника ме развълнува и накара да се усмихна:






"А може би един ден в Антарктида ще се развее и нашето знаме, над българска полярна станция..."




Българското знаме над база "Св. Климент Охридски" , декември 2015г


Цончо Костов Чопанов, роден в Ботевград през 1930. Единствената друга информация беше в страницата sofiapomni на проекта на моя приятел Симеон Попов, в която са описани гробовете на бележитите българи, погребани в Централните софийски гробища. Сред тях е и името на Цончо Чапанов – първият българин на Антактида.  Почувствах някак близък и симпатичен този човек, отишъл си от този свят на моята сегашна възраст, пръв преживял емоциите от срещата с ледовете, които вече и аз познавам. Направих статия в Уикипедия, в която пренесох всичко, известно за него, включително заглавията на  научни публикации, които открих чрез google books.




 Случи се така, че ден по -късно имах тъжен повод да отида до гробищата – изпратихме без време Виолета Енчева, с която пътищата ни се пресичаха по няколко линии, но най-вече като членове на клуба на потомците на „царски“ офицери – Вили е внучка на полк. Величко Величков, командир на противовъздушната отбрана на София по време на бомбардировките. Отидох час преди опелото и обиколих моите покойници, запалих свещ и казах молитва, поговорих с баба си, платих на честна дума 10 лв. на циганин да изчисти храстите от гроба на Мира ген. Ал. Маркова, починала на 18 през 1934. Вероятно само аз, като родо-маниакът знам за нея след толкова години. Но все пак Мира е кръстена на дядо си Станимир... Накрая отворих на смартфона картата от сайта на Симеон и отидох на 15-ти парцел. Лесно и бързо намерих гроба на Цончо Чапанов, макар да се оказа на последния ред спрямо мястото, откъдето тръгнах. В гроба са погребани: Ирене Миятева – Оппелц (1906-1983), Цончо Чапанов (1930-1971), Христо К. Чапанов (1921-1993) и проф. Петър Д. Миятев (1906-1995).

Запалих свещ и казах молитва. Срещу портрета на Цончо Чапанов залепих стикер с емблемата на полярната ни база „Св. Климент Охридски“, а върху паметника оставих камъчето от брега на о. Ливингстън, което носех в жабката на колата. След това си тръгнах.



Случката явно ми е въздействала емоционално, защото на следващата сутрин се събудих от особено предчувствие. Нещо, което бях сънувал ме глождеше. В главата ми изникна спомен за един ред от родословното дърво на Станимирови, направено от Марко П. Родев през 1959, в който се споменава, че нечия дъщеря е омъжена за Кото Чопанов, търговец от Орхание (Ботевград). Името Кото Чопанов е странно и ми е направило впечатление. Просветна ми, че Чопанов и Чапанов звучат близко, пък и съвпадението с Ботевград... Скочих от леглото, взех папката с родословията и намерих дървото на Родев:  „Радка Ц. Родева, родена 1887, завършила цариградския Роберт колеж, оженена за Кото Чопанов, търговец от Ботевград (Орхание). Имат синове Христо, род. 1921 – счетоводител и Цоньо, род. 1930 – аеролог, завършил физика.


Ето какво излезе. Вчера ред случайности ме отведоха на гроба на съвсем непознат, чужд човек, защото е първият българин, стъпил на Ледения континент. Ден по-късно се оказа, че Цончо Чапанов е трети братовчед на баща ми, а аз съм вторият в Станимировото родословие, който е посетил Антарктика. За пореден път имам натрапчивото чувство, че Някой от горе помага на  родовите ми проучвания.


1967

2015



Майката на първият българин - антарктик Радка Цонева Родева е завършила Американския девически колеж в Цариград, който се развива успоредно с Роберт колеж, докато двете учреждения не се сливат през 1971г. Тя е дъщеря на Васила Родева, която е дъщеря на Велика, дъщеря на Станимер Чаркчи. Васила е Родева и по баща и по мъж, става въпрос за брак между братовчеди.
Разминаването в имената Чопанов – Чапанов, Коста - Кото, Цончо – Цоню не е изненада. Подобни неточности и дублетни форми са често срещани в родословията, а и в документите от онова време. Дори в дневниците на 12-та съветска експедиция, в която участва Чапанов, той фигурира като Цоньо, а в някои свои публикации – като Цоню. Знаех си,че някак габровски ми звучи това име ;) Проф. Петър Миятев и съпругата му, унгарката Ирене Оппелц са известни учени с принос в българската унгаристика и османистика. Но каква е връзката им с двамата братя Чапанови за да са погребани в един гроб,  за мен е загадка. Възможно е  родство чрез брак с дъщеря на Миятеви, или пък са техни племенници по линия на майка си? В статията за посрещането на полярника се споменава съпругата му. Рано или късно и тази информация ще ме споходи отнякъде.

Ето и наличната информация за Цончо Чапанов:



Цончо Костов Чапанов е български учен, първият българин стъпил в Антарктида. Роден е в Ботевград на 9 август 1930г. Завършва с отличие Ботевградската гимназия. През 1953 г. завършва физика, специалност метеорология. От 1957г. е научен сътрудник, ръководител на лаборатория по радиосондажи към Централното управление на хидрометеорологичната служба (ХМС) при БАН През 1967г. е включен в състава на XII Съветска антарктическа експедиция като част от международен екип, в който влизат също учен от Чехословакия и САЩ. На 19 януари отпътува със самолет от Ленинград през Индия, Индонезия до Австралия, откъдето с ледоразбивача Об пристига в съветската полярна база Мирни, На 3 февруари 1967г. българското знаме за първи път се развява над Ледения континент в съответствие с протокола на Договора за Антарктика. Чопанов извършва научни изследвания на тропопаузата - атмосферен слой, разположен между тропосферата и стратосферата, имащ важно значение за безопасността на въздушните полети. Посещава полярните бази Мирни, Новолазаревская и Молодьожная. В Антарктика Цончо Чапанов заболява и е принуден да се завърне в България на 6-тия месец от предвидения 18-месечен престой. Умира от бъбречна недостатъчност на 16 юни 1971г. Погребан е в 15-ти парцел на Централните софийски гробища.
С указ на Президента на Република България от 31 май 2016 г. на името на първия български полярник е наименуван връх Цончо Чапанов на Антарктическия полуостров в Антарктида.



Научни убликации от Цончо Чапанов :
*Върху някои характерни черти на температурния режим на атмосферата над Западна България. Хидрология и метеорология, кн.2/1966 стр.29-41
*Някои черти на лятото в ниската и средната стратосфера. Изв.на Института по хидрология и метеорология. т.IX, 1966г. с. 5-18 (съавтор)
*Режим на температурните инверсии в Софийско и влиянието им върху замърсяването на атмосферния въздух със серен двуокис. Изв.на Института по хидрология и метеорология. т.XIII, 1968г. с. 103-146 (съавтор)
*Температурен режим на свободната атмосфера над София. в ИИХМ т.II, 1961 с.209-206
*Заключения от предварителните опити по изследване на конвективната деятелност с помощта на акселерограф и самолет. Хидрология и метеорология т.4, 1955г. с.79-81
*Вертикален градиент на температурата в ниските слоеве на атмосферата през топлото полугодие. Хидрология и метеорология т.4 1961, с.15-27
*Някои закономерности на вятъра във височина. ХМ т4, 1962, с.33—40.



Източници:
*в-к Земеделско знаме, бр. 31 / 05.02.1967
*в-к Поглед, бр.1 /02.01.1967
*в-к Поглед, бр. 21/22.05.1967
*Иванов Л., Н.Иванова. Антарктика. София, 2014, стр.95
*Пимпирев, Хр. Антарктически Дневник. София, 2013, стр.7
*12-тая Советская антарктическая экспедиция. Сезон изсслед.1966-1967. Морской транспорт, 1971. стр.28
*Информационный бюллетень Советской антарктический экспедиции т.61 / 1967 стр. 170
* http://alexi.snimka.bg/?album;aid=42335;pid=782328
*http://sofiapomni.com/parcel.php?id=15

През декември 2016г. в качеството ми на зам.председател на комисията по външна политика в Народното събрание, заедно с проф. Христо Пимпирев написахме официално писмо до кмета на Ботевград инж. Гавалюгов с информация за Чапанов и предложение за отбелязване на 50 тата годишнина от стъпването на първия българин в Антарктика. След кореспонденция с общината честване беше организирано на 25 април 2017г. В историческия музей на Ботевград беше организирана фотоизложба от Антарктида. На тържественото събрание говориха проф. Пимпирев, директора на Историческия музей - Ботевград, кмета, както и роднини на Чапанов. Присъстваха граждани на Ботевград, представители на културните институции от града и родственици на Чапанов. След тържественото събрание, присъстващите начело с градския оркестър се отправиха в шествие до паметната плоча, която беше тържествено открита. Така макар и със закъснение, един заслужил българин и наш родственик получи дължимото признание.










вторник, 6 септември 2016 г.

Биографични спомени на Станимир Станимиров. Габровското опълчение през Сръбско-българската война.

Благодарение на колегата генеалог Тодор Радев получих неизвестна досега за мен статия, посветена на Станимир Станимиров. Поместена е във вестник от 1936г, по случай празника на печата в Габрово. В интервю за Ангел Матанов, Станимиров разказва интересни моменти от биографията си, вкл. ролята си в създаването на Габровското опълчение и участието му в Сръбско - българската война.



В-к Габрово
16 юни 1936г.
По случай деня на печата в Габрово
Издава редакционен комитет
Брой единствен
Стр.4

Станимир Станимиров
Човекът, за когото работата е дълг, а почивката – създаване на планове за нова работа.  – Повече от 60 години в служба на народ и държава. – Делото на габровеца Ст. Станимиров

Нашият град е дал и дава достойни свои представители и бележити труженици в културното, просветното, политическото и стопанското строителство на народа ни. Това трябва да ни радва и гордее. Трябва още да ни припомня задълженията към настоящите дейци и подкрепата, която трябва неуморно да им даваме, а също така дълга на почит и уважени, които имаме към строителите от миналото. Техните имена ние трабва да издигнем в култ за пример и назидание.

Едно от имената, които трябва да бъде врязано в паметта на всички ни, да преизпълва сърцата и душите с примери за ревниво изпълнен граждански дълг, е и това на стария наш съгражданин г. Станимир Станимиров – един голям българин, неуморен работник в освободителната и следосвободителната епоха от живота на нашия народ.
Г-н Станимиров днес живее в София и прекарва в почивка и пак в творчество дните на своята следосемдесет годишна възраст. За него работата е дълг, а почивката – създаване на планове за нова работа.

Правим едно посещение в дома на г. Станимиров. Посреща ни сам той. Годините са променили в снежно бели само брадата и косите му. Тялото още лъха енергия и бодрост. Върху тях животът не е посегнал.

Благородният старец ни въвежда в приемния салон. Скромна уредба. Скромна, но ценна. Всеки предмет говори за миналото, гали, привлича, шепне за големи дела. Тук е илюстрацията на това, което г. Станимиров ни съобщи за себе си:

-Своето детинство прекарах в Габрово, под грижите и контрола на баща ми, който беше архиерейски наместник (баш папаз) и като такъв участваше в училищното настоятелство, общинската управа и др.

През учебната 1873/1874 година бях ученик в пети клас. През същата година каймакаминът на Габрово пожела да присъства при обучението на учениците. Училищните настоятели решиха да поканят турските първенци да присъстват на урока по турски език. Преподавател по този предмет беше Нестор Марков. Интересно е да се отбележи, че тогавашните ученици от последния клас – шести, между които бяха Васил Дюстабанов, Никола Рясков, Тодор Постомпиров и др. бяха туркофоби и не искаха да изучават турски език.  Ние, петокласниците, от които сега си спомням имената на Христо Хесапчиев, Никола голосманов, Ст. Костов, Ангел Шашикманов и др. изучавахме тоя предмет. В клас превеждахме „Телемаха“, която минаваше за доста труден превод на турски и не можеше от всеки да се чете. Нестор Марков обаче ни беше подготвил добре и не срещахме затруднения при превода.

Дойде определеният ден за посещението на турските власти. В училището пристигнаха каймакаминът и кадията, водени от нашите общинари. Поради това, че сградата на Априловската гимназия не беше довършена, изпитите се проведоха във вестибюла, при сегашния главен вход.

Г-н Станимиров за момент се замисли. Бегла усмивка проигра по лицето му.

Когато дойде моят ред, - продължи той, - подадох „Телемаха“ на каймакамина.
-Защо ми даваш книгата си? – очудено ме запита той.
-Да ми посочите, какво желаете да ви прочета и преведа.
Той посочи нещо на слуки, което, разбира се, безпогрешно прочетох и преведох. Тогава Нестор Марков ме накара да направя разбор на някои от думите. Между другото, в тоя текст се говореше за една от нимфите на Калипсо, която била с разпуснати коси. Трябваше да обясня персийската дума „касвеи“, която на български значи „коси“.
-Думата „касвеи“, - продължих аз, - е с еднакъв корен, като нашата „коси“.
-Тъй ли? – строго попита каймакаминът. – Какво общо имате вие с персийците?
Аз не се смутих, а още по-самоуверено отговорих:
-Някога, преди много години, народите са живели заедно. От тогава са останали много думи с еднакви корени в езика на по-късно разделилите се народи.

Каймакаминът изглежда остана доволен от моите отговори. Той размени няколко думи с кадията и след свършването на изпита съобщиха на баща ми, че ще издействат стипендия от турското правителство и ме изпратят да продължа образованието си в Цариград, след което да стана турски чиновник. Това възмути баща ми и мене, но пред тях се съгласихме.

Между другото, по това време баща ми беше направил постъпки чрез Тодор Бурмов до руското посолство в Цариград да ми се отпуснат средства, за да продължа образованието си в Русия. На следната година Тодор Бурмов съобщи, че руското правителство ми отпуща стипендия да следвам в Одеската или Киевската семинария. След завършването на учебната година трябваше да замина. Турските власти обаче, отказаха да ми издадат тескере, защото в това време бяха зачестили революционните движения. Трябваше да си послужа с някаква измама.
Баща ми се яви пред кадията и каймакамина и им съобщи, че трябва вече да замина и се подготвя за следването си в цариградския лицей. Понеже, при постъпването си там трябва да знам френски език, той ги помоли да ми издадат тескере да замина и се настаня в някое френско семейство в Цариград. Турските власти се съгласиха. И така, няколко дена след получаването на разрешението, аз заминах за Цариград. Там отидох направо в руското посолство, от където след два дни ме изпратиха с параход да замина за Русия. По желание на баща ми аз се записах да следвам Киевската семинария. Там завърших 6 класа, а след това прекарах и четири години в академията, която завърших на 1883 година.

В Киев заварих Трайчо Китанчев, който следваше още духовното училище. Към това време бяха дошли да учат и една група български монаси, между които бяха: Пловдивският Максим, покойният Авксентий Велешки, Йоаким и др. При обявяването на Освободителната война, всички повдигнахме въпроса да дойдем и ние в България. Ректорът на училището ни съобщи, че той не може да разреши това, но обеща веднага да направи постъпки в Петроград. След две седмици от там му отговориха, че русите имали толкова много войска и от нас нужда сега нямало, като същевременно ни отправяше и един съвет да продължим усилено да се готвим за заемане на служба в свободна България.

След свършването на войната някои от духовните лица дойдоха в България, а аз останах в Одеса при Василий Николаевич Рашеев, вуйчо на зетя ми Йосиф Стомоняков, и при Спиро Стомоняков – бащата на комисаря на СССР Стомоняков. През 1883г. се завърнах в Габрово и веднага бях назначен за първокласен учител, но такъв останах само 4 месеца, защото трябваше да замина за Цариград, по покана на Екзарх Йосиф, за да бъда деловодител на училищното попечителство за уредбата на нашите училища в Македония. Но и тук не останах много.  Бях назначен телеграфически от тогавашния министър на просветата Райчо Каролев за директор на Габровската гимназия.

Отидох в София и бях приет от министър председателя Петко Каравелов, който ме натовари да организирам опълчението в родния си град. Същият ми съобщи, че според думите на тогавашните народни представители Конкилев и Топузанов, в Габрово може да има 1000 души въоръжени опълченци, а досега още нищо не е направено. Аз се съгласих да направя възможното. Още с пристигането си в Габрово започнах подготвителните работи. Организирах една група младежи, с които редовно правехме упражнения на „Падало“. По моя молба, тогавашните музиканти в града, между които беше и свещеник Стефан Кънев, се съгласиха да ни придружават от мястото на обучението до града. Тази музика изигра своята голяма роля. Скоро дружината се увеличи на 300 души.

При обявяването на Сръбско-българската война една рота от ученици, водена от сегашния проф. Ватев – тогава учител в Габрово, тръгна за Пловдив за да пазят турската граница.
Конкилев и аз пък събрахме на площада пред часовника опълченците и им говорихме за важните моменти, които страната ни преживява, като подчертахме и дълга, който те имат. Думите ни бяха изпратени с възторг. Само за няколко часа всички набързо се приготвиха за път и водени от мен, тръгнахме през Севлиево за София. В Севлиево към нас се присъединиха и тамошните опълченци и се образува така нареченото „Габровско опълчение“. В Орхане се получи телеграма от Ст. Стамболов, с която тпй съобщаваше, че нашите са влезли в Пирот и той се записал за редник в българската войска.

След два дни път пристигнахме в София. Опълченците бяха настанени в пехотните казарми, а аз отидох при военния министър майор Никифоров, на когото доложих, че съм довел от Габрово 1000 души опълченци, всички снабдени с пушки, но без патрони.
-Това не е от значение, - радостно каза той. – И тук патрони нямаме. Важното е, че опълченците имат пушки. От една седмица стоят натоварените коли с брашно и не могат да тръгнат към границата, защото нямаме нито една пушка за да бъдат придружавани.
На следният ден колите заминаха.
След свършването на войната при една среща в дома на Каролев, майор Никифоров ми съобщи, че до Коледа ще се завърнат всички опълченци по домовете си, а аз и другите учители трябва веднага да тръгнем за Габрово и продължим училищната си работа. И наистина, до оптеделения срок в града се завърнаха всички, с изключение на един учител. Само той стана жертва и не от вражески куршум, а от туберколоза.

В Габрово останах две години директор на Гимназията, а после прекарах 53 години като директор на първа мъжка гимназия в София и като преподавател във Военното училище по история и руски език. През 1894 година бях повикан от екзарха в цариград да работя по организирането на духовната семинария за подготовка на свещеници за Македония и там прекарах до 97-та година. След завръщането си в София продължих директорството, като същевременно бях и такъв на дворцовата гимназия, в която завършиха средното си образование нашият Цар Борис и принц Кирил.

Старецът замълча и отправи поглед към накичените по стените снимки и картини. Между многото такива, в разкошни рамки са поставени два портрета. На единият е написано: „На моя многоуважаван директор и учител г. Станимиров честитя новата 1912 година. Борис Търновски“, а другият, с почти същия текст е подписан: „Кирил Преславски“.
Ето делото на габровеца Станимир Станимиров. Повече от 60 години в служба на народ и държава. Повече от 60 години в непрекъснато пътуване и борби по бурното житейско море. Нека му се отплатим, нека го възнаградим. Не с друго, а само да приобщим своите сили за величието на държавата и благоденствието на българския народ.

Ангел Матанов