събота, 26 ноември 2011 г.

Подробно родословие на бесарабския български род Станчеви (рецензия)



Борис Станимиров
Сп. Родознание, бр.3-4/2011

Издадената книга за родовата история на фамилия Станчеви не е първия родословски и краеведски труд на проф. Михаил Станчев, който отдавна  е познат на българските читатели като учен, дипломат и общественик с позиция. Книгата Род Станчевых (с. Кортен, Республика Молдова)*  има стойност не само за потомците на рода. Тя представлява интерес за всеки любознателен читател, който би искал да научи повече за бесарабските българи и тяхната история. В тази насока тъкмо родовият подход прави разказа ценен. Вместо с обобщени социални категории като народ и население, които неизбежно придават на разказа безстрастен, статистически характер, в книгата на проф. Станчев имаме шанса да се докоснем до историята на бесарабските българи през живота на конкретни хора – представителите на старите поколения от Станчевия род. Точно това очовечаване на разказа спомага за по-дълбокото възприемане на драматичната съдба на нашите сънародници.

Като че ли масовата представа за бесарабските българи у нас е много повърхностна и стереотипна. Те не са люти като македонците, не са клети като царибродските жители, говорят със силен руски акцент и живеят в Молдова и Украйна. В най-добрия случай, можем да изредим неколцина славни генерали и няколко учени, родени оттатък Дунава и толкова. Има го и смътното предубеждение за наивна русофилия, както и  неясната идея, че тези хора са потенциал да решим демографските си проблеми.

Всъщност този стереотип освен циничен е дълбоко погрешен.  Българите в Бесарабия са безценен „резервоар”, но не на демографски материал, а преди всичко на морална устойчивост – нещо, което тук в Родината все повече губим. Това са хора, съумели да съхранят и предадат в поколенията българската идентичност в невъзможните условия на четири различни държавни формирования, всяко със своята политика, преминали са през всички драматични събития и войни от последните два века и са успели да останат безусловни българи. При това са успели да го постигнат с тих стоицизъм, без драматизация и юнашки песни и без да се бият в гърдите и да се самоизтъкват. Причината българският дух да бъде толкова устойчив в Бесарабия не  се крие в обществено-политически движения и активизъм, а в консервативния морал на патриархалното българско семейство, ценностна система която техните предци са донесли от България и която е жива и днес.

Книгата съдържа три смислови части, които логично преминават една в друга. Първата част ни представя хронологията на рода в контекста на историческите събития и пътя, извървян от автора при проучването на данните за основните представители на старите поколения. Тази част е богата на снимки от селища и места, както и на групови фотографии. Факсимилно са представени някои източници на информация. След общата история следва втора част с персоналното представяне на отделните членове на рода. Третата част съдържа приложения.

Михаил Станчев пише, че дедите му са били поданици на Османската империя,  прадядо му - на царска Русия, дадо му – на  Румъния, баща му – на Съветския съюз, а днешното поколение Станчеви – на Молдова, Украйна и Русия. Поколение след поколение е оцелявало в нова и нова обществено-политическа и културна среда и е пренасяло българското съзнание към своите потомци. А историята на тези няколко поколения е страшна, направо зловеща. Те преживяват двете световни войни и цялата абсурдна жестокост на сталинския комунизъм, който си играе с цели народи и ги мести като фигурки по шахматна дъска. Така семейството на Михаил Станчев е запратено в степите на далечен Казахстан, баща му е изпратен в концлагер на брега на северния ледовит океан, а дядо му намира края си в концлагера Ивдел в централна Русия.

След всичките премеждия, които претърпява родът Станчеви през последните два века Михаил Станчев тръгва да събира пръснатите песъчинки на родовата памет. Пътешествието по следите на предците, което той ни представя е колкото любопитно, толкова и поучително. За да открие следите на репресираните си баща и дядо, изпратени в концлагери в далечни места, Станчев проверява архивите на бившите служби за сигурност в три държави - Русия, Молдова и Украйна и издадените през 90-те години държавни укази и закони за реабилитация на жертвите на политически репресии в бившия СССР. Оказва се, че информация има и тя е по-достъпна, отколкото истината за репресиите у нас 20 години след промените, вече в условията на европейска демокрация.

Михаил Станчев започва своето изложение с историческите обстоятелства около масовото преселение на българи в Бесарабия в края на войната от 1829г. и условията, при които тези десетки хиляди наши сънародници се заселват на територията на Руската империя. Тази тема е важна за цялостното разбиране на бесарабските българи и стегнатото изложение на историята би могло да бъде разширено с повече детайли.

Старата история на всеки български бесарабски род започва с фундаменталния въпрос  от кое българско селище са дошли предците му. Къде е живял родоначалникът Марко Стоев Станчев, роден през 1791г ? За югоизточните райони на България, откъдето са повечето преселници в Бесарабия, практически липсват подробни османски данъчни регистри, каквито са достигнали до нас за западна и централна България.
Михаил Станчев и колегите, които са се наели да му съдействат, започват от очебийното - селищната ономастика и топонимия  - името на с. Кортен в Бесарабия еднозначно показва, че то е основано от преселници от с. Кортен, новозагорско. При по-внимателно изследване на данните за преселническите кервани и списъците на заселниците, водени от руската администрация става ясно, че от около 110 семейства, заселили бесарабския Кортен,  70-80 идват от българския Кортен и като мнозинство, дават име на новото си селище. Останалите 30-40 семейства произхождат от други селища. Това обяснява, защо в новозагорския Кортен няма и следа от преселници на име Станчеви.  Задачата се усложнява до търсене в останалите селища, от които е възможно да има преселници в молдовския Кортен. Заедно с проф. Тодор Балкански и доц. Василий Кондов, Михаил Станчев стига до новозагорското с. Любенова махала, където има стар род Станчеви, които живеят там и днес. Оказва се обаче, че в този род няма данни за изселници в Бесарабия, а такива не са известни и от цялото село.
От публикации на Ц. Константинова за селищната топонимия в региона, изследователите научават, че в близост до с. Козарево (дн. Квартал на Твърдица) има местност „Станчовата мандра”. Проверката установява, че в селото има стар род Станчеви, които през 2008г. са провели родова среща. Родът има няколко големи разклонения. В селото има  данни за родове, преселени в Бесарабия, както и за семейства, които в последствие са се завърнали обратно. Името Станчеви се среща сред изселниците. Допълнително сред днешните козаревски Станчеви се среща името Марко Стоев, както се е казвал родоначалника на бесарабските Станчеви – Марко Стоев Станчев. Това дава основание на проф. Станчев да приеме, че с много голяма вероятност неговият род е клон на Станчеви от Козарево.

В книгата подробно е представена съдбата на рода Станчеви от заселването на с. Кирютня (руското име на Кортен) и отражението, което събитията през XIX и XX век имат върху живота на фамилията. Заедно с конкретната съдба на своите предци, авторът ни дава историческия и политически контекст.  Разгледани са вътрешните преселнически вълни в Русия, включването на селото в Румъния в периода между двете световни войни, преминаването към СССР през 1940г. с пакта Рибентроп – Молотов, когато започва първата вълна сталински репресии. При включването на СССР във Втората световна война, районът е окупиран от напредващите немски войски и отново предоставен под румънска администрация.  След обратът на войната съветската власт е възстановена и българите са подложени на нова вълна репресии, този път обвиненията в „колачество” са допълнени с набеждаване в „сътрудничество с окупатора”. Показана е жестоката машина на сталинската система от концентрационни лагери, през които преминават дядото и бащата на проф. Михаил Станчев. Придържайки се строго към историческия подход, авторът не си позволява крайни лични оценки на събитията, а излага фактите, които говорят достатъчно красноречиво и еднозначно. В отделна глава е разгледан „казахстанския период” на фамилията – насилственото им изселване в степите на Южен Казахстан, където е роден и самият автор.

Разсъждавайки върху безкрайните изселнически вълни на бесарабци, Михаил Станчев споделя любопитния факт, че по време на дипломатическия му мандат в посолството на Украйна в България в края на 90-те години на ХХв. в София е  имало още двама потомци на бесарабски българи от Кортен  – посланичката на Уругвай Олга Барбарова, чийто баща се е изселил в южноамериканската страна през 1923г. и Иван Куртов – служител в посолството на Русия. В средите на дипломатическия корпус шеговито се говорело за „Кортенската школа”.

За реконструкцията на родословното дърво Михаил Станчев ползва достъпните национални архиви на Молдова и църковните регистри на с. Кортен, регистри от преброявания на населението и др. документи. Родословието започва с родоначалника Марко Стоев Станчев  и неговите деца. Синът Иван Марков Станчев има син Марко Иванов Станчев. Неговите синове Иван и Николай слагат началото на двата основни клона на рода, продължени до днес. Потомците на рода са разгледани по клонове. За всеки представител са дадени основни данни, снимка, дата на раждане (смърт), образование, занятие, биографични данни и личностни характеристики, бракове и потомци. Особено добро впечатление прави безпристрастният и обективен подход на автора, който не залита в хвалебствени епитети и идеализиране на своите роднини, а само излага фактите от техния живот.

В последната част на книгата под формата на приложения са дадени извадки от регистрите, които се явяват документални извори родословното дърво.

Заслужава специално да отбележим корицата на изданието, на която в 5 реда са представени еднакви по големина портретни снимки на членове на рода от различните поколения. Находчивото графично решение подчертава приликите в чертите на лицето и безмълвно, но убедително потвърждава силата на кръвта в родовата общност.

След това първо издание, което е на руски език, за да бъде достъпно за всички потомци на рода Станчеви, очакваме с интерес книгата да се появи и на български.
___
* Род Станчевых (с. Кортен, Республика Молдова). Михаил Георгиевич Станчев. София 2010

сряда, 20 юли 2011 г.

Достоен труд за българската фалеристика (Рецензия)


Борис Станимиров
Сп. Родознание, бр.1-2/2011

Книгата Наградният знак „За вярна служба под знамената” и неговата история на  доайена на българските хералдици Христо Дерменджиев  се намества в една празна, но важна ниша на българската фалеристика – новите наградни отличия, създадени след обществената промяна от 1989г.
С решение на Великото народно събрание наградната система на НРБ, съдържаща идеологическа символика е отменена.  Същото се случва със стария държавен герб. Логично е, както във всички страни от бившия източен блок, или да бъде възстановена предвоенната държавна символика и наградна система, или да бъдат приети нови такива. По различни причини, бурните политически събития от началото на 90-те години попречват това да се случи. Страната ще остане без държавни символи още десетилетие. Но времето изисква своето. През 1992г.  България изпраща мироопазващ военен контингент в Камбоджа в състава на международните сили на ООН. За първи път след промените български воини са поставени в реална бойна обстановка. На 2 април 1993г.  в лагера на батальона избухва престрелка между  българите и отряд на Червените кхмери. След няколкочасова стрелба нападението е отблъснато, но загиват трима наши войници. В Родината на загиналите са отдадени военни почести, но държавата няма отличие, с което да ги почете посмъртно, нито да награди показалите храброст участници в сраженията под български флаг.
Загубил вяра, че затлачените из папките на тромавата държавна машина проектозакони за ордените, наградите и отличията ще бъдат гласувани скоро от парламента, военният министър Валентин Александров решава, че Министерство на отбраната може да  създаде свой ведомствен награден знак, с който да се награждават допринеслите за националната отбрана и българската армия военни и цивилни лица. Задачата по разработването на отличието е възложена на Христо Дерменджиев, който по това време е съветник по ритуалите,  церемониите и символите в Българската армия към кабинета на министъра. Срокът е кратък – на Гергьовден, отскоро възстановен като празник на армията трябва първите отличия да бъдат окачени на униформите на наградените.

Книгата представлява разказ за създаването и регламентирането на Наградния знак „За вярна служба под знамената”. Повечето справочни публикации за фалеристика се изчерпват със статута, степените и емисиите на отличията. По-рядко можем да прочетем история на усилията по създаването на орден или медал, с подробности „от кухнята” за протеклите дискусии, различните проекти и прототипи, както и за техническата изработка на различните емисии. Всички тези детайли са разказани увлекателно в книгата на Христо Дерменджиев, при това от първо лице – Дерменджиев е автор на проекта на наградния знак.

Особено любопитна е историята с избора на елементите на знака. Притиснат от невъзможно късия срок, авторът използва времето на една международна конференция в Швеция, за да нахвърля на няколко листа хартия основните типове кръстове, използвани в европейската орденна традиция, няколко типа мечове и различни варианти на халката за захващане към лентата. След редица експериментални скици се спира на артилерийски кръст с удължено вертикално рамо и кръстосани мечове. Прототип на мечовете е мечът на светец-войн от средновековен български стенопис. На анверса е изобразена бойна каска български образец от 1935г., а на реверса – медальон с девиза на отличието „За вярна служба под знамената” и умален знак на Военния орден „За храброст”.  Този декоративен елемент е особено важен, защото символизира приемственост с най-престижното бойно отличие на Третото българско царство и с войнските традиции, на които то е носител.
При разработването на статута на наградния знак „За вярна служба под знамената” Христо Дерменджиев се придържа към строгите принципи на фалеристиката  и към българската орденна традиция. Отличието е учредено в 4 степени. Първата степен  е от позлатен бронз и се носи на шия, втората -  посребрена -  на игла, трета степен е позлатена и се носи на триъгълна лента, а четвъртата – от оксидиран бронз, на триъгълна лента. В последствие е създадени дамски кръст в две степени.

Наградният знак „За вярна служба под знамената” е връчен на стотици български офицери, сержанти и войници, участвали в международни мисии по различни точки на света, както и на военни и цивилни служители на МО, офицери от ГЩ и представители на чуждестранни и международни структури, с които България е осъществила военно сътрудничество. Той ще остане в историята освен с факта, че е първото отличие на демократична България и с това, че е даден посмъртно на българските бойци, пролели кръвта си под българско знаме в Камбоджа и Ирак.

Проследявайки историята на сътворения от него знак, авторът не скрива разочарованието си от съдбата му през годините. Следващите ръководители на Министерството на отбраната безогледно нарушават статута на отличието и принципите на наградната традиция. Неколкократно е променяна лентата, като е заменена първо с по-тясна, различна от световния стандарт, а след това първа степен вместо на шия се дава на дълга лента като спортен медал. С тъжна ирония авторът пита, дали това е отличие за шия или за пъп. Уви, това далеч не е най-драстичния случай.  Част от втората емисия на знака е давана на лента от стария орден „9 септември 1944г.” Явно заради застояли стари ленти в някой склад, незнаен чиновник е решил да комбинира едно отличие с лентата на друго - кощунствено и безпрецедентно невежество.  На загиналите български войници в Ирак, посмъртно е присъдена първа степен на отличието, която по статут се полага само за висши генерали - началници и заместник-началници на генералния щаб и командващи родове войски. Тези и още редица описани недомислици, показват колко пагубна е загубата на традициите и колко бавно се възстановява нещо,  веднъж изгубено преди десетилетия.  В този смисъл книгата на Христо Дерменджиев е не само история на едно отличие, но и интересно свидетелство за времето на голямата промяна - описващо цялото разнообразие от човешки лутания в хаоса на прехода – слепия ентусиазъм на едни, закостенелите схващания на други, парвенюшкото безхаберие на трети – този обществен бульон, от който се ражда най-новата история на България – одумвана, критикувана, но истинска.

Въпреки своята лична ангажираност с разказа – професионална и емоционална, като историк Христо Дерменджиев се придържа строго към документите. Повечето министерски заповеди, писма и други официални документи, свързани с историята на ведомственото отличие не само са цитирани в текста, но са дадени и във факсимилен вид. Същото важи и за утвърдените илюстрации на отличието.

Няма как да не се спомене изрично  полиграфията на изданието. Христо Дерменджиев е автор на редица графични изображения – знамена, плакети и емблеми. Съвсем естествено книгата трябва да защитава авторитета му не само като съдържание, но и като външен вид и изпълнение. Книгата е с черни гланцови твърди корици, като на лицето и изобразена първата степен на наградния знак. Корицата е променяна неколкократно, докато отговори на високите изисквания на автора. Листовете са от плътна хартия, като всяка страница е оформена със стилна декоративна рамка около текста, а номера на страницата е в медальон, съдържащ наградния знак и две кръстосани знамена. Книгата съдържа много илюстрации на проектите на отличието и исторически снимки, показващи носенето на ордени. Цветните изображения са обединени в три печатни коли от гланцова хартия.

 Както във всяко човешко начинание и в тази книга могат да се намерят пропуски, слабости и да се отправят критики, които да повлияят едно следващо издание.
Би било изключително полезно, ако в началото авторът беше отделил няколко страници да запознае читателя с основните принципи и понятия на науката за отличията - фалеристика, както и с традициите на българската наградна система от създаването и през 1880г. – главните ордени и медали с данни за тяхното създаване, статут  и степени. По този начин, читателите, за които фалеристиката е непозната територия щяха по-лесно да възприемат наградния знак „За вярна служба под знамената” в неговия естествен контекст, както и с лекота  да разберат справедливите критики на автора към някои лаишки действия, които компрометират високото отличие.
Сериозна критика бих отправил към последната част на книгата, в която авторът ни занимава с клеветническата кампания на жълтата преса срещу отличието. Изведени са цитати от „статиите” (ако пасквилите изобщо могат да се нарекат така), а най-злостните са дадени и във факсимиле. Авторът ги коментира и задочно отговаря на нападките им.  Не мисля, че подобава на един член на Световната академия по хералдика  и високопоставен държавен експерт да слиза до нивото на най-долнопробните образци на ченгесарската тиня на прехода. Ако авторът ни беше спестил цитатите от „Жълт труд”, книгата не само че нямаше да загуби, а напротив – щеше да запази хомогенен интелигентния си стил.
На три  места в текста има разменени имена и понятия, очевидно лапсуси, които са единични и не могат да вкарат в читателя в заблуждение. Има и неточности в препратките към приложенията.
За да бъде изданието напълно завършено, би било прекрасно, ако съдържаше като приложение списък на кавалерите на почетния знак. Още повече, че както става ясно, награждаването с него е прекратено след създаването на нови военни отличия през 2007г., така че носителите му са краен брой. Подобен регистър на кавалерите, задължителен в държавите с орденски традиции,  напълно липсва в българската наградна практика. На кого можем да разчитаме за въвеждането му, освен отново на доайена – Хр. Дерменджиев?

Наградният знак „За вярна служба под знамената” е първото официално българско отличие след демократичните промени. Съдбата е отредила с него да бъдат наградени загиналите във военни мисии български военни в Камбоджа и Ирак. Безспорният експерт в областта на държавните символи Христо Дерменджиев с увлекателен стил и професионална вещина ни запознава с вълнуващата история на създаването на тази вече историческа награда. Книгата ще стане настолна за любители и колекционери – фалеристи, но със сигурност ще събуди интереса  и на редовия любопитен читател.

*Борис Станимиров е член на УС на БГФ „Родознание”. Той също така е председател на Клуб „Един завет” – организация на потомците на офицерския корпус на Царство България.

петък, 15 юли 2011 г.

Подробна библиография на Станимир Станимиров

През близо 60-годишния си активен обществен живот Станимир Станимиров оставя богато книжовно наследство. Като учител, училищен директор, университетски преподавател, църковен деятел, директор на различни научни и културни институти и не на послено място като свидетел и участник в почти всички важни исторически събития, той се счита длъжен да остави своя поглед по редица теми. Станимиров е превел и съставил едни от първите учебници по География, История и Църковна история след Освобождението, по които учат поколения ученици в Княжество България чак до началото на 20-те години на XX век.История на Българската църква от покръстването до началото на XX век; Църковната история на Габрово, Ловеч и София; Цялостния преглед на историята на всички български духовни училища; житията на българските светци; биографични данни и спомени за бележити архиереи - Йосиф Соколски, Иларион Макариополски, Максим Пловдивски и Скопски, Екзарх Йосиф I, Епископ Стефан Ковачевич, Климент Браницки и Търновски; Бачковският манастир, кондиката на Троянския манастир, Средецката църква св. Иван Рилски... това са само част от темите, по които Станимиров оставя своя отпечатък на изследовател, съвременник и историк.
Писменото наследство на Станимиров респектира с ясния, обективен и задълбочен стил. Подходът му очарова с дисциплина, системност и подреденост. Авторът се е погрижил да издаде основните си трудове, излезли като поредици от статии в специализирания периодичен печат в отделни отпечатъци, които, подвързани и надписани е поднесъл на всички културни институти, към които има отношение - Народната библиотека, Библиотека "Априлов-Палаузов" - Габрово, Университетската библиотека, библиотеката на Априловската гимназия и др.

Представената по-долу библиография е подробна, доколкото включва всички публикации и издания на Станимиров, които успяхме да открием. Със сигурност има и такива, които все още не са ни известни, както и такива, писани под псевдоними (известните ни досега псевдоними на Ст.Станимиров са Икономов и д-р Славов) Затова не можем да наречем библиографията пълна. Негови подробни библиографии са издавани във всички алманаси на Софийския университет "Св.Климент Охридски" през 20-те и 30-те години, но те са непълни, доколкото най-плодотворния период от писмената му дейност е в края на 30-те и началото на 40-те години, когато Станимиров е свободен от обществени ангажименти и може да се отдаде на писане.

АВТОРСКИ УЧЕБНИЦИ

Учебник по история на българската черква
1. Изд .Хр.Г.Данов, Пд. 1894. (125стр)Отзиви: Н.Н. в Пер.спис БКД год 9. кн 18; ; Ив.Иванич в”Из Црквене историе Срби у Турско у XVIII и XIX веку. Српска Крал.Академия, 1902
2. Преработено и допълнено. Хр.Г.Д.Пд. 1907 (144стр)

Учебник по история на християнската черква
1. ИХГД. Пд.1897 (176стр)
2. без изм. ИХГД.Пд.1899

Закон Божи за учениците от IV клас на петокласните девчески училища. Част I. История на Християнската православна черква. Част II. История на Българската черква. ИХГД.Пд.1898 (73/77стр)

Свещена история. Вехти завет (с 21 картини и 3 карти)
1. ИХГД.Пд.1900 (87стр)
2. прераб.и доп. :Закон Божи за ученици и ученички I клас. Свещена история Вехти завет. ИХГД.Пд.1907 (93стр)
3. ИХГД.Пд.1910

Свещена история. Нови завет (с 34 картини, плана на Ерусалим и една карта)
1. ИХГД.Пд.1900 (98стр)
2. прераб. и доп.: Закон Божи за ученици и ученички от II клас. Свещена история. Нови завет. ИХГД.Пд.1909

Умозрително богословие. Първа половина. София. Печ.Ив.Г.Говедаров, 1898 (87стр)

* * *


СТАТИИ, МОНОГРАФИИ, ИЗСЛЕДВАНИЯ, НАУЧНИ СЪОБЩЕНИЯ

Разкази от Българската Черковна история. Печатани с псевдоним Ст.Икономов във „Войнишка сбирка” год.1 (1893-1894) и год. 2 (1894-1895)
Първите мъченици за Христоватс вяра в България;
Енравота (Войн), княз Български, мъченик на Христовата вяра;
Св. Български Цар Борис;
Светите просветители на славяните Кирил и Методи
Св. Климент, архиепископ български;
Кога българският архиепископ станал Патриарх;
Св.Иван Рилски Чудотворец;
Българският цар Калоян и папата Инокентий III
Цар Борил (Борис III (?)
Цар Иван Асен II:
Опитванията на папите да подчинят под властта си българската черква;
Преподобни Теодосий Търновски, стълб на православието;
Св.Евримий, последен търновски патриарх;
Отношенията между цариградския и търновския патриарси;
Подчинението на Видинската област под властта на Цариградския патриарх;
Унищожението на търновския патриарх и окончателното подчинение на българската черква под властта на Цариградския патриарх;
Отец Паисий


Робството у старите източни народи . в. „Мисъл” год1.(1892)кн.II, III-IV, VIII
Образцови уроци по история (без подпис) в „Библиотека” 1894-1896. Изд. На Бълг. Екзархия в Цариград, печ. В Пловдив.
Анибал;
Гутенберг;
Солон;
Константин Велики;
Наполеон;
Капитан Кук;
Александър Велики;
Рафаел;
Вениамин Франклин;
Сократ;
Ливингстон


Образцови уроци по География. (без подпис) в „Библиотека” 1894-1895
Българската духовна семинария в Цариград през учебната 1896-1897г. (отделен отпечатък)
Българската духовна семинария в Цариград през учебната 1895-1896г в „Библиотека” 1896, кн.XVI-XVII
Потребни ли са реформи в управлението на Българската православна черква? в сп. „Духовна пробуда”. Пловдив год 2 (1907) бр.11, 14, год.3 (1908) бр.6,9.
Социализмът в църквата. в сп. „Духовна пробуда”. Пловдив год 2 (1907) бр.15,17
По въпроса за религиозното обучение. сп. „Духовна пробуда”. Пловдив год 2 (1907) бр.16
Социалисти ли, или анархисти има в Българската православна църква? сп. „Духовна пробуда”. Пловдив год 2 (1907) бр.19
Един спомен за покойния Константин Величков. Сп. „Духовна пробуда”. Пловдив год. 3 (1908) бр.7-8
По повод на архиерейския събор в София (7 и 8 юли 1910г.) Сп. „Духовна пробуда”. Пловдив год 4. (1909) бр.17,18
Как е създадена легендата за патриархата? В сп. „Съветник”, Сф. Бр.576 / 13.12.1911
Българската схизма. В сп. „Съветник”, Сф. Бр.618 / 21.06.1912
Освободителната война и българското духовенство. В сп. „Съветник”, Сф. Бр.636 / 08.02.1913
Една молитва от търновския митрополит Неофита. В „Църковен вестник”, София, бр.14-15 / 1906
Руския православен храм в София. В „Църковен вестник”, София, бр.45 / 1911

Из дейността на Отдела за народното просвещение и духовните работи за откриване на духовни училища в България. В „Училищен преглед”, год,12(1907), кн.9
Из историята на Самоковско-Рилското духовно училище. (Уч.пр., год.12, кн.10)
Из историята на Търновското епархиално Богословско училище. В „Архив” на МНП, год.1 (1909), кн.1, 2
Юбилейна страница из историята на Държавното духовно училище в Самоков. в „Преглед”, изд. Св.Синод, Сф. Год.2 (1908) кн.1, 2 ;излиза и като приложение на Църк.в., год 11 (1910) кн.19-20
Из историята на Самоковското духовно училище. в „Архив” МНП, год 1(1909), кн.3, както и год 3 (1911) кн.1.
Из историята на Българското свещеническо екзархийско училище в Одрин. В. „Сборник в чест и памет на проф. Луи Леже”, София 1925 И отделен отпечатък
Нашите духовни училища
Архимандрит Йосиф Соколски и опитите му да се върне в лоното на православната черква. В „Сборник в чест на В. Златарски по случай 30-годишната му научна и професорска дейност, приготвен от неговите ученици и почитатели. София, 1925. Също и отделен отпечатък.
Първи български народни представители в Цариград по църковния въпрос. Материали: „Преславска епархия”. В „Църковен архив” год 1-2 (1924-25), София. Годишно безпл. прил. към, „Църковен вестник” год 25-26
Материали за историята на Габровските манастири. В „Годишник на Народния музей в София” за 1922-1925г. София, 1926
Из историята на Бачковския манастир. В „Известия на истор. Друж. В София”, кн 7-8 , Сф.1928. Също и отделен отпечатък.
Бачковският манастир през XV век (ИИД 1935)
Бачковският манастир през втората половина на XVI и през XVII век в ИИД 1937 и отделен отпечатък
Чудотворната икона Св.Богородица Петричка в Бачковския манастир (1939)


Религиозният живот в София от освобождението до днес – в „Юбилейна книга на града София (1878-1928), София,1928.
Преподобни Ромил Бдински. В рубрика „Бележити български светци” сп.”Християнка” год.2, кн.2-6. Препечатано в „Жития на светиите”, изд. На Белия кръст на Бълг.правосл.църква.
Свети български цар Петър. В „Жития на светийте”
Преподобни Теодосий Търновски. В рубрика „Бележити български светци” сп.”Християнка” год.3, кн.8-10 и год.4, кн 1-5.
Св. Мъченик Георги нови Софийски. В рубрика „Бележити български светци” сп.”Християнка” год.5, кн. 1-5
Петдесетгодишнината от деня на смъртта на Василия Евстатиев Априлов. В „Учил.преглед” 1897
Литературните беседи в средните учебни заведения. В „Учил.преглед”, год.6 (1901)
Из историята на I Софийска държавна мъжка гимназия. В „Юбилеен сборник на I Софийска мъжка гимназия” , София, 1904. Също и отделен отпечатък.
Един документ за доискарването зданието на Габровското Главно мъжко училище. В „Материали из историята на учебното дело в България”. Притурка към сп. „Учил.преглед” год.10, св.2, Сф.1905
Сведения за някои дарители за народната просвета печатани в „Златна книга на дарителире за народната просвета”. (Притурка към „Учил. Преглед” год.12). Пловдив 1912: кн.1.:
Авксентий, митрополит велески;
Иларион Макариополски, митрополит търновски;
иконом Стефан Станимиров;
Хаджи Екатерина, съпруга на отца иконома Стефана Станимиров;
Христо Николиев
.
.
Из спомените ми за учителите в Габровското Главно мъжко училище – дядо Цани Гинчев. В „Юбилеен сборник по случай 25 – годишнината от първия випуск на Габровската Априловска гимназия” Пд.1900
Детски спомен от Габрово. В „Известия на Библиотека „Априлов – Палаузов” – Габрово бр... 14.01.1939
Легенда от Габровския край. В „Известия на Библиотека „Априлов – Палаузов” – Габрово бр 24/ 1939
Легенди и вярвания от Габрово В „Известия на Библиотека „Априлов – Палаузов” – Габрово бр 31/ 1939
...........В „Известия на Библиотека „Априлов – Палаузов” – Габрово бр 28/ 1939
Картини от ученишкия живот. Под псевдоним Ст.Ик-в в „Уч. Вестник”
Спомени за Васил Друмев
Из миналото на Библиотеката. В „Известия на Библиотека „Априлов – Палаузов” – Габрово бр 5/ 1937
Дневник на Станимир Станимиров за образованието на Цар Борис III и принц Кирил. (Ик Старейшински, София 2001)
В София преди 54 години. В „Архив за поселищни проучвания” 1939г.
Сведения за живота и дейността на Лева Николаевича Толстоя. В „библиотека на Славянска беседа” кн.13 (1911)
Биографически сведения за Тараса Григориевича Шевченко. В „библиотека на Славянска беседа” кн.16 (1914)
Спомен за Тараса Григориевича Шевченко. Ст. Станимиров, Ив. Шишманов, София, печ. Стайков. 1914.
От кого и кога българският цар Симеон е бил коронясан за цар? В „Мир” бр.773 / 2.04.1926
Добавки и оправки към „Опис на старите печатни български книги (1802-1877)” в „Годишник на Народната библиотека в Пловдив за 1926г.”
Реч на митр. Климента по заслугите на Братя Миладинови. В „Климент Търновски” – сб. Под.ред. на проф. Мих. Арнаудов. Сф.1927
Спомените ми за Екзарх Йосиф I (поредица статии издадени в сб. „Екзарх Йосиф в спомени на съвременници” – Ун.изд „Св. Клим. Охр.”1995г.)
Негово Блаженство екзарх Йосиф на заточение в Бурса. в „Духовна култура” кн. 9-10 / 1940
Из спомените ми Негово Блаженство българския екзарх Йосиф. в „Народен страж ” кн. 13-14 / 1936
Султански подарък за Българската духовна семинария в Цариград. в „Духовна култура” бр. 1-2 / 1941
Стефан Ковачевич – епископ Лаодикийски. В Известия на народния етнографски музей, г.2, кн.1-2
Спомените ми за архиепископ Йосиф Соколски. (ИИД кн.5, 1922)
Страници из живота и дейността на архиепископ Йосифа Соколски. (ИИД, кн.4, 1924)
Архиепископ Йосиф Соколски в Холм. В сп. Дух.култ. кн.36, 37 / 1928. Също и отделен отпечатък
Архиепископ Йосиф Соколски в Киево-Печерската Лавра. Сп, Дух. Култ. (1930) и отделен отпечатък
Пловдивски митрополит Максим. Биографични бележки в „Сборник в чест на Пловдивски митрополит Максим” (1931) и отделен отпечатък
Из черковната история на град Ловеч. (Ловеч и ловчанско 1930 - 38) и отделен отпечатък
Нова добавка към „Из черковната история на град Ловеч”. (Ловеч и ловчанско 1930 - 38)
Едно малко познато житие за Св. Георги нови Софийски от Кратово. (ИИД, бр.11-12, 1930-31)
Из черковната история на гр.София (Нар.страж 1932-1936)
Най-старият храм “Св Йоан Рилски” в Средец (Нар. Страж -1931)
Житие на Св.Николая Нови Софийски (изд.църк.наст храм "Св, Николай в кв. Три Кладенци, София 1931)
Житие на Св.Георги Нови Софийски (1932)
Кондиката на Троянския храм “Преподобна Параскева” (ИИД кн.11-12 – 1932)
Хросто Н. Тъпчилеща (Църковен архив 1924-25)

* * *

ОТЗИВИ И РЕЦЕНЗИИ ЗА НАУЧНИ ТРУДОВЕ И СБОРНИЦИ:
Сборник в чест на Васил Н. Златарски (изд.1925г.). В „La Bulgarie” бр.806-815 / 1926г.
Проповеди на разни случаи от Видински митрополит Неофит (Сф.1925г.) в „Църковен вестник” бр.14/ 27.03.1926г.
Сборник в памет на Н.П.Кондаков. (Reccueil d’etudes dediees a la memoire de N.P.Kondakov. Archeologie, Histoite de l’Art. Etudes Byzantines. “Seminarium Kondakovianum” Prague 1926.) В „La Bulgarie”бр.835-862 / 1926
Сборник д-р П. Берон по случай стогодишнината на Рибния буквар 1824-1924. (София, 1926) в „La Bulgarie” бр. 859-862
Юбилеен сборник по миналото на Копривщица (20.04.1876-20.04.1926г.) Събрал и наредил проф. архимандрит д-р Евтимий. София, 1926г. в „La Bulgarie” бр. 879-887
Годишник на Народния музей за годините 1922-1925. в “La Bulgarie” бр. 1230-1233
Годишник на Археологическия институт за 1926-1927г. в „La Bulgarie” бр. 1283-1286
Българи и румъни в историята на Дунавските земи. От проф. П.Мутафчиев. в „Мир” бр. 8228/ 5.12.1927г
Климент Търновски – Васил Друмев. Под редакцията на проф. М.Арнаудов, София, 1927г. в „La Bulgarie” бр. 1357-1361
Известия на Историческото дружество в София. Кн. 7-8 / 1927г. в „La Bulgarie” бр.1391-1394
История на Охридската архиепископия (от основаването и до завладяването на Балканския полуостров от турците) от Иван Снегаров, т.I, Сф.1924г. в сп. „Духовна култура”, кн.34-35 / 1927г.
Българският първоучител Св.Климент Охридски (живот и дейност) от Ив.Снегаров – рецензия в сп. „ Духовна култура” кн.34-35 / 1927 и отделен отпечатък


БОГОСЛОВСКА ЛИТЕРАТУРА, СТАТИИ И УЧЕБНИЦИ В ПРЕВОД ОТ РУСКИ И ФРЕНСКИ ЕЗИК

· Изтълкувано евангелие. Книга първа. Евангелие от Матея на славянски език. С предисловие и подробни обяснителни бележки. От. Епоскоп Михаил. По поръка на Св. Синод превели от 6-то руско издание Ст.Станимиров и Р.М.Каролев. Изд. Св. Синод, София 1903, п-ца Ст.Атанасов
· Изтълкувано евангелие. Книга втора. Евангелие от Лука. ... 1905г.
· Изтълкувано евангелие. Книга трета. Евангелие от Йоана... 1908г.
· Учение за Богослужението на Християнската православна черкова. От протойерей Ал. Лавров. Прев. От 8-мо руско изд. Ст.Станимиров и свещ. Ст.Кънев. Сф.1892
· Учение за Богослужението на Християнската православна черкова. От протойерей Ал. Лавров. Прев. От 11-то руско изд. Ст.Станимиров и свещ. Ст.Кънев. Сф.1897 (второ издание)
· Православен Християнски Катехизис или първоначално учение за главните истини на православната Християнска вяра. От протойерей А. Лавров. Превели от 11-то руско издание Ст.Станимиров и Сакелари Ст. Кънев. Изд. П-ца Ив.Б.Касъров, Сф 1898
· Прославеното състояние на Господа Нашего Иисуса Христа на земята. Из съчиненията на протойерея Павал Матвеевски: „Евангелская история о Бога и пр.” Превод от руски Ст.Станимиров. в „Български църковен преглед” за 1896г. кн. 8,9,10,11,12; год. 1897 – кн.1,2,3
· Исторически таблици. Превод от френски Ст.Станимиров. в „Библиотека” кн.6 / 1895
· Зависимостта на духа от тялото. Из съчинението на Кривенко: „Физический труд как необходимий елемент образования” Превод от Руски Ст.Станимиров. в „Учебен вестник” год 1 кн 9
· Кратка хронология на всеобщата история. Старите, средните и новите векове. От М.Острогорский. За II и III класове на гимназиите и трикласните училища. Превели и издават Ст.Станимиров и Н. Голосманов, Русе, п-ца Р.М. Каролев, 1883г.
· Кратък учебник по Географията. И. Янчин. Курс I с много образи в текста. За учениците в гимназиите и трикласните народни училища. Превели от 12-то поправено руско издание Р.Каролев, Ст.Станимиров и Н.Голосманов, Русе, п-ца Н.К.Жейнов, 1884г.
2-ро издание
3-то издание (1891)
· Кратък учебник по Географията. И. Янчин. Курс II (Африка, Азия, Австралия и Америка) с карти в текста. За учениците в гимназиите и трикласните народни училища. Превели от 12-то поправено руско издание Р.Каролев, Ст.Станимиров и Н.Голосманов, Русе, п-ца Н.К.Жейнов, 1884г
2-ро издание
3-то издание
· Кратък учебник по Географията. И. Янчин – преподаваел в московското реално училище. Курс III (Европа) с карти в текста. За учениците в гимназиите, петокласните и трикласните училища. Превели от 5-то поправено руско издание Р.Каролев, Ст.Станимиров и Н.Голосманов, Русе, п-ца Н.К.Жейнов, 1884г
2-ро издание (Сф 1890)
3-то издание

* * *

неделя, 3 април 2011 г.

Схимонахиня Сусана (Сомлева) е канонизирана за светица




В свое решение от 16 март 2011 Светият синод на Българската православна църква в своя пълен състав реши, да канонизира за светци християните убити в църквата в Батак и убитите в Новоселския манастир по време на Априлското въстание от 1876г.

Процедурата е в ход от няколко години. Комисията е преценила, че на база на известните исторически данни загиналите не само са проявили героизъм като българи, но което е по-важно за църквата, били са праведници, загинали за вярата.


Последната панихида за тях като човеци се отслужва на 2 април 2011г. в Патриаршеската катедрала "Св. Александър Невски". На скедващата сутрин - 3 април се отслужва Св. Литургия, в която мъчениците биват канонизирани за светци. Литургията завършва с литийно шествие в тяхна прослава. Оттам насетне, вече не се молим за тяхните души, като за покойници, а се молим НА тях, като на светци и небесни застъпници.


Убитите в Новоселския манастир са двама свещеници, седем монахини и една послушница. Заедно с тях са загинали още много миряни. Затова канонизацията е на "Събор на Новоселските мъченици" - т.е. освен десетимата и на неизвестен брой известни само Богу мъчници за вярата.


По време на святото мъченичество за вярата на 9 май 1876г. игуменка на Новоселския манастир "Св. Троица" е схимонахиня Сусана (Сомлева) - дъщеря на първенеца на Ново село Цонко Сомлев. Големият Сомлев род вече има своя небесна покровителка. Родът Пашовци, за който разказахме в този блог като сроден със Станимирови има за родоначалник Петър Събчев Сомлев - Пашата и е клон на Сомлеви.


Нека нашата родственица Светата мъченица Сусана бди над нас и измоли Божията милост за греховете ни!

вторник, 22 март 2011 г.

Последно / предстоящо

*

ПОСЛЕДНО В БЛОГА:

*
in memoriam: Цанко х.Стойчев (1925-2012)





Снимка на Ст.Станимиров с Царица Йоанна, Екзарх Стефан I и Ал. Малинов






*





Родословно дърво на потомците на рода Станимирови в периода 1700 - 2011






*
Станимир Станимиров на обща снимка от прием в Двореца при цар Борис III

Схимонахиня Сусана (Сомлева) от Ново село - канонизирана за света мъченица

В Турция издадоха спомени на Ст.Станимиров от престоя му в Бурса през 1884г.


Статия на Б. Станимиров за ранната история на Габрово излезе в сп. Родознание

Нови документи за Станимирови от Държавен архив - Габрово

Статия за Станимирови в трилогия за големите български родове

Голям маслен портрет на Ст.Станимиров, рисуван от Борис Митов през 1933г.

Улица "Станимирова" в Габрово

Габрово почете Станимирови

Паметна плоча на Ст.Станимиров в Софийския университет

Стара снимка на Станимировата къща в "Имало едно време в Габрово"

Изложба за Хаджистойчеви в Габрово

Станимирови в енциклопедията на БАН "Априловски свод"

инж. Никола Станимиров си спомня за дядо си ген. Н. Станимиров - интервю на аг.Фокус

Статия за плевенските Кастриоти в сп. Родознание

Потомците на Васил Панев - клон на Станимирови

Улица на името на Станимир Станимиров в София








вторник, 25 януари 2011 г.

Родови връзки между фамилиите в българския възрожденски елит (XVIII-XXвв)


Борис Станимиров

Едно от сериозните бели полета на българската историография е родовата история.  Повечето исторически публикации приличат на нещо средно между биографичен справочник и хроника  – описват отделни лица или отделни събития като независими едни от други. Все едно, че тези изявени хора са паднали от Марс, а събитията, които са сътворили са им хрумнали докато са засуквали мустаци по къра. Все едно, че семейната и родова среда, домашното възпитание, и личния пример не са формирали големите личности на Възраждането. Доскоро този подход обслужваше господстващата историческа доктрина – представянето на историята като дело на стари (чорбаджии изедници и турски мекерета, които със сламка пият потта на трудовия народ) и млади (революционери, луди глави, които предимно се занимават с умиране от глад, жалене на народа, точене на овчарски ножове и обичане на Русия). Някак си много им се искаше България да няма елит, събитията да възникват така от “широките народни маси”. Може би тъкмо поради тази причина умишлено се неглижира родовата история и генеалогията. Защото само един бегъл поглед на родословията на възрожденските ни дейци ще покаже, че всички “луди глави” без изключения са издънки на тежки богати фамилии,  че след освобождението  русофилите са “старите”, а “младите” са яростни русофоби. Ще се види, че цялата ни нова история е дело на 200 – 300 видни рода, които имат материалното положение, образованието, социалната тежест и самочувствието да формулират национален проект и да жертват сили, средства и живот за неговото осъществяване. Ще се види, че историческите събития се раждат в дузина балкански градчета, всяко от които има десетина авторитетни фамилии, които при това са забележително консервативни по отношение на браковете си – женят се  помежду си, с хора същата черга. 

Чрез   баба ми Мария и нейния дядо Иван Кескинов, Станимирови и останалите изредени в този блог родове се сродяват с голям комплекс от родствени връзки между най-видните представители на българското Възраждане и следосвобожденския елит на Третото българско царство.
 Централно място в тази родова схема има големият карловски род Пулиеви, който е сроден с голяма част от изявените фамилии на подбалканските градчета. Самият род Пулиеви води началото си от трима братя – боляри от Арбанаси, които дават началото на три големи рода – Полизу от Влашко, Пулиеви от Карлово и Бракалови от Калофер. Основната част на информацията е анализирана и издадена от Петър Чолов в книгата му „Родът на Христо Ботев”. Поради огромния обем информация, ще маркирам само някои от връзките с най-именитите личности.

Братът на Иван Кескинов, х.Стоян Кескинов от Карлово се жени за Катерина, дъщеря на Хито Папазоглу – чорбаджия от Калово (не е известно да е роднина на казанлъшките Папазоглу). Нейната сестра Неда Х. Папазоглу е жена на Иван- Горан Т. Пулиев – син на Тодор Н. Пулиев и Мария Нектариева, сестра на Архимандрит Кирил Нектариев). Синът на Иван Горан и Неда, Богдан Ив. Горанов има 2 дъщери: Мина, майка на артиста Сава П. Огнянов и Екатерина (Ека) – жена на Хр. Караминков и майка на Иван Хр. Караминков, който се жени за дъщерята на Димитър Греков, Райна. Син на Иван и Райна е известният юрист, покойният Ал. Караминков.

Друг син на Тодор Н.Пулиев и Мария Н. Нектариева е Христо Т. Пулиев. Той има 2 деца – Мария и Никола. Мария е жена на Найден Геров, а тяхната пък дъщеря Рада е съпруга на Министър-председателят Теодор Теодоров.; Никола Хр. Пулиев има дъщеря Мария, жена на Иван Евстр. Гешов, сроден с целия Копривщенско –пловдивски елит на родовете Гешови, Доганови, Чалъкови, Вълкович, Каравелови, Каблешкови. Децата на Мария и Ив. Гешови са: Евлоги, баща на Мария, баронеса Ристон (Фр), Евстрати, съпруг на Ана Губиделникова и Харитина – жена на Дим. Яблански и майка на Мария Евстати Паница.

Третото дете на Тодор Н. Пулиев и Мария Нектариева – Евдокия е жена на Георги Недев от Митиризово, а техни деца са братята Евлоги и Христо Георгиеви.

Освен Мария, архимандрит Кирил Нектариев има още една сестра – Ана, омъжена за Петко поп Атанасов. Техен син е даскал Ботьо Петков, баща на поета Христо Ботев и братята му, сред които изпъква и ген. Кирил Ботев. Семейството на Христо Ботев е свързано и с още интересни хора – майката на поета Иванка е дъщеря на Стайко Дрянков и Тота Бурмова, а сестра и Мария е женена за Димитър Лолов –тяхната дъщеря Гина е женена за син на Ал. Стамболийски, а сина им Желязко е баща на актрисата Татяна Лолова.

Не по-малко интересни са родствата на брата на Ботевия дядо – х.Гено поп Атанасов. Неговите 4 сина (чичовци на Ботев) са както следва: Димитър, чиято дъщеря Дода е жена на К. Хараламбов – братовчед на Васил Левски;  Атанас, чийто син Иван е мъж на Ст. Е. Вазова – братовчедка на Иван Вазов и неговите братя прославените генерали Владимир Вазов – героят от Дойран  и Георги Вазов – героят от Одрин; Тачо, мъж на Нона, сестра на Иван Богоров; Брайко, чиято внучка Ана е женена за ген. Владимир Заимов, син на апостола Стоян Заимов

Жената на Христо Ботев – Венета е племенница на Панарет Рашев –архидякон на Вселенската Патриаршия, по-късно митрополит Панрет Пагониански.

Това е само малка част от родствените връзки на възрожденския елит.