четвъртък, 27 август 2015 г.

Приписка от поп Стефан Станимиров и портрет на Станимир Станимиров в "155 години Габрово град - илюстрована хроника"


По случай 155-та годишнина от обявяването на Габрово за град (4 май 1860) община Габрово финансира луксозно илюстровано издание, събрало забележителни фотографии на лица, сгради и събития от историята на града. Всяка страница представя една от 155-те години на Габрово като град. Издател е Регионален исторически музей - Габрово с партньорството на Регионална библиотека "Априлов - Палаузов", Държавен архив - Габрово и АЕК - Етър. Съставители на сборника са Росен Йосифов, Добромир Търновски, Иван Постомпиров, Катя Гечева, Савина Цонева и Красимира Чолакова.



На стр. 22 е отразена 1873г. с основно събитие - откриването на Габровското училище. Поместена е приписка от иконом Стефан Станимиров за тържествения водосвет на новата сграда, извършен на 26 август 1873г., ден преди училището да приеме първите си ученици.



По една приятна случайност, получихме като подарък изданието на същата дата, от която е приписката - 26 август, само че 142 години по-късно.



На стр.  44 е отразена годината 1894. Поместена е портретна фотография на Станимир Станимиров с декорации. През въпросната година той става ректор на Цариградската духовна семинария.

сряда, 12 август 2015 г.

Фонд "Стефан Станимиров" в Енциклопедия "Дарителството"




Енциклопедия на дарителството "Дарителските фондове и фондации в България 1878 - 1951 г."е луксозно тритомно издание на "Български дарителски форум". Книгата разказва за над 1200 личности от българската история след Освобождението до 1951г., които са имали щедростта да променят обществото около себе си, като даряват средства в обществена полза.
В близо 1000 страници историята на дарителството в България до 1951 г., когато с Държавен указ всички фондации и благотворителни дружества са задължени да ликвидират дейността си и да предадат имуществото и парите си на държавата и през периода на социализма тази традиция е брутално прекъсната.
Енциклопедията разказва за общественици, политици, учители, интелектуалци, военни – хора с различни професии и с различни финансови възможности, които са били уверени, че има смисъл да завещават земи, пари, акции, имоти и така да изградят една модерна държава.
Благодарение на тях сме имали, имаме и досега, училища, университети, болници, библиотеки, културни паметници, както и дарителски фондове и фондации, които са подпомагали развитието във всички сфери на обществения живот. .




В т.II на стр 296 има статия и за Фонд "Стефан Станимиров", основан от Станимир Станимиров в памет на рано починалия му син, д-р по международно право, защитил докторат в Гренобъл, но починал скоро след това. . Фондът е основан през 1929г. по случай 50 -годишнината от Първа софийска мъжка гимназия, която Стефа е завършил, а фондооснователя е най-дългогодишният и директор. Капиталът на фонда е 5000 лв., като всяка година от лихвите му се присъжда стипендия на избран от учителския съвет беден, но талантлив ученик от класическия отдел.

Като дарител Станимир Станимиров е споменат и в изложбата "Благодетели и дарителство в България - между идеала и реалността", осъществена от Български дарителски форум, Американска фондация в България, БАН и НБКМ. Изложбата беше експонирана в Министерството на културата през януари 2014г. 

Иван Станимиров има шанса да бъде ученик на двамата големи учители по музика - Величко Мянков и Петър Чаракчиев




Иван Станимиров има шанса, както и няколко още випуска,  да е ученик и на двамата големи учители по музика - Величко Мянков и Петър Чаракчиев

И още: да е с поета Христо Банковски в гимназията на Априлов, да си купи барабани Trowa и... да сбъдне ученическата си любов


Бояна ПЕНЧЕВА, в-к "Сто вести" - Габрово, 11.02.2014г.

Това е четвъртата поред среща в рубриката „Живата музика”. Първоначалната идея беше свързана със зараждането на забавния жанр и темпераментната вълна от оркестри, изпълнители и певици през 60-те години на миналия век. Процес в градската култура, провокиран и от появата на Бюро „Естрада” с нейните взискателни комисии в София, Русе, В. Търново. Доказани професионалисти периодично изпитват любители музиканти и след положен изпит им присъждат „категория“ - инструменталист, диригент, солист. Получената категория дава право да свириш в оркестър, да водиш състав и да получават заплата като професионалист.
Досегашните срещи - с кларинетиста Обрешко Обрешков, с диригента Стефан Пулев (задочно чрез дъщеря му), с барабаниста Станчо Кукудов, разговорите с техни колеги и понатрупаната информация за 50-те и 60-те години подсказват и други интересни процеси в музикалния живот на Габрово. Свиренето „на живо” по забави, танцови площадки и ресторанти е било само част от музикалните изяви. Всички или почти всички инструменталисти са „допълвали” дейността си с участие в читалищни, заводски, градски и всякакви видове формати, включително оперети.
Най-очевидният и логичен факт е, че нищо не се е появило на гола поляна. Тези момчета от 60-те са хванали тромпет, саксофон, цигулка, палки ... още в прогимназията, гимназията или техническото училище...
Затова е коректно да кажем, че Бюро „Естрада” (по-късно и „Културен отдих”) наистина са дали ценз и хляб на десетки музиканти, но преди това някой ги е учил да свирят. Някой като двамата велики учители по музика в Габрово - Величко Мянков и Петър Чаракчиев. С всяка среща в „Живата музика“ все по-често се говори за ролята на тези две имена. Както за ролята на техните колеги от средата на миналото столетие, за музикалните традиции в българското училище и за обичаните, но несъществуващи днес часове по пеене, хор, струнен и духов оркестър.
В едно изследване за Петър Чаракчиев доц. Людмила Велчева казва, че той е имал шанс да преподава музика в Априловската гимназия. Но както показва времето, това е било шанс и за Габрово...
Затова спомените на Тодорка Станимирова ни връщат най-напред в училище...
Със съпругата на барабаниста Иван Станимиров се срещаме точно 58 години след тяхната сватба. По една случайност на същия ден - 22 януари. И макар че това е дванайстата поред тъжна годишнина след загубата на Иван, разговорът за музика потръгва. Защото тя е нещото, което ги свързва още от прогимназията.
Първа прогимназия - в диагонала между църквите „Св. Троица” и „Св. Богородица”, вече я няма. Има сграда на бившето училище „Радион Умников” - с различни стопани и изпочупени прозорци. Използва се активно по време на избори като секция за гласуване. Иначе по празници дворът й се оглася от градския духов оркестър.
Преди 6-7 десетилетия музиката   била всекидневие в Умниковото школо. Освен голям училищен оркестър от момчета, учителят по музика Величко Мянков водел и училищен хор. Иван Станимиров свирел на барабани и тъпан в оркестъра, а Тодорка (Табакова по баща) пеела в хора.
* * *
Величко Мянков е известен композитор и музикален педагог, роден на 15 април 1897 г. в Габрово. Като ученик в Априловската гимназия прави първата детска музикална китка „Веселинка“ - първият детски състав след Освобождението. На 31 години работи в Дряновското класно училище, създава училищен хор и подготвя оперетни постановки. Умира на 17 юни 1967 г.
Петър Чаракчиев (12.05.1908-1981) е емблема на музикално Габрово. Диригент, композитор, учител в Априловската гимназия в продължение на 36 години.
* * *
„Нямаше училище без оркестър – връща се към началото на 50-те г-жа Станимирова. - Виждаше се особено по време на манифестации. Училищата минаваха отделно, на блокове, и пред всяко от тях вървеше оркестърът. Величко Мянков беше не само учител, той работеше в оркестъра с момчетата, с нас в хора, организираше ни по празници. Имаше авторитет, но понякога ние го дразнехме с детските си шеги. Има една популярна за онова време песничка „Мърльо, мърльо, писанче, писанче...”, която момичетата от хора пеехме в междучасия. Мянков истински се ядосваше на тези изпълнения, закани се и ни намали оценките с по 1 единица.
С Иван от деца сме заедно. Продължихме приятелството си и после, когато бяхме в Икономическия техникум. Спомням си, че всяка неделя следобед, от 14 до 16 часа, имаше забава в Механото. Танцувахме в един голям салон, намазан с подово масло... Много момичета по-късно се омъжиха за момчетата, с които танцуваха. В оркестрите свиреха наши съученици. Разбира се, имаше забави на много места в Габрово, но ние ходехме в Механотехникума. Това ни бяха срещите - на забава и на Стъргалото. Искаш ли да видиш някого, излизаш на Стъргалото – така наричахме централната улица „Радецка”.
Няколко думи за Икономическия техникум, който сега е в Дряново. Техникумът се откри в Габрово, но нямаше собствена сграда. Ползваше стаи в училище „Васил Левски”, Априловската гимназия и накрая – в „Цанко Дюстабанов”. Управниците не се разбраха за сградата и стана така, че Дряново взе техникума.
От самото начало имаше огромен наплив от желаещи да учат в Икономическия. С Иван също се записахме. Мина известно време и един ден директорът извика поименно група ученици - на двора пред цялото училище. Извикаха и Иван Станимиров. Под претекст, че няма места, ги махнаха, направо ги изгониха от Икономическия. Тогава Ваньо отиде в Априловската гимназия. Негласно, но се знаеше, че са отстранени като „деца на фашисти”, за каквито тогава нарочваха всички, които не са комунисти.
Таткото на Иван и мой бъдещ свекър - Рачо Станимиров, е от Станимировия род, една от най-старите фамилии в Габрово и в Плевен. Завършил е Търговска гимназия, работил във фабриката на своите роднини Братя Хаджистойчеви, после - като счетоводител на Индустриалния съюз, организацията на габровските фабриканти. През 30-те години се жени за Иванка Манева – Станимирова. Свекърва ми беше една от първите дипломирани акушерки в Габрово. Спомням си, че винаги я канеха на тържества за Бабинден. Родилен дом е нямало, ходела е да изражда по къщите. По-късно за Родилно са ползвали Амбулаторията (Дечковата къща). В по-ново време работеше и като медицинска сестра на известния габровски хирург д-р Кръстев.
В рода много се държи на традициите. С Ваньо сме се венчали  вкъщи -  в дома на кръстника Андрей Попиванов. Там дойде попът. Такива времена бяха, не можеше да се ходи в църква. Синът ни Красимир (1960 г.) и внучката Ивета (1984 г.) също са кръстени вкъщи. Чак следващите внуци и правнуци - Силвия, Тони, Петко  и Виктория, са кръщавани в храм...
И така, Иван започна в гимназията с випуска на габровския поет Христо Банковски – двамата са родени в средата на август 1937 г. Аз пък съм съученичка на Банковски от прогимназията, в един клас бяхме. Христо беше много умно момче, по всички предмети беше много добър, но по пеене и физическо възпитание - не, никак не му вървеше. По-късно научихме, че с него се е случила трагедия. (Б. а. Поетът умира на 22.05.1976 г. във Варна при неизяснени обстоятелства.)
В гимназията Иван продължи да свири в Духовия оркестър на Петър Чаракчиев. Този оркестър, на Априловската гимназия, беше много ангажиран – участваше във всички градски празници, освен в училищните. 
 В събота и в неделя Ваньо ходеше по ученически и работнически забави. На едно колело успяваше да събере тъпан, барабан, чинели... Дори до „Неспокойна младост” караше инструментите с това колело.
Оженихме се преди да замине войник –  Ваньо служеше като командир на танк в Сливенската танкова бригада. Още не се беше заклел и се върна в Габрово да си вземе барабаните. Така изкара казармата –  с барабаните. За да не чувствам липсата му, свекърва ми - много интелигентна и добра жена, ме водеше на концерт, кино, театър, ходехме при Ваньо в Сливен.
Когато се върна от казармата, събрахме пари, взехме и назаем и Иван  купи комплект немски барабани Trowa – сребристи, чудесни инструменти, първите в Габрово. Ходи за тях до София. Бяхме млади, Иван работеше на две места и вечер свиреше с оркестрите в ресторантите „Москва”, „Корея”, „Глинени гърнета”.
Аз не се разделих с пеенето. Когато започнах работа, продължих да пея в хора на „Булгарплод”. Там бях 35 години и се пенсионирах като главен счетоводител. Имахме доста силни участия в прегледите на художествената самодейност. Не само на градско ниво, представяхме се добре и на национално. Иван също пееше в хора на „Териториално снабдяване“, докато работеше там.
Сестра ми Николина Табакова (тя запази бащиното си име), както Иван, взе категория в Бюро „Естрада” и започна кариера на певица. Имаше концерти в България и зад граница. Помня също как сестра ми - 9 години по-малка, превеждаше текстовете на италианските песни на български. Не можеше да се изпълняват западни песни, трябваше да са преведени на български. Синът на Нина - Богомил, от малък се занимаваше с музика. Завърши Музикалното училище в Пловдив, валдхорна. После учи Политология и Стопанско управление в Софийския университет, сега е председател на Българската национална асоциация „Активни потребители”.
Тодорка се надява, че любовта към музиката ще се появи в някои от нейните внуци и правнуци. Живот и здраве, времето ще покаже...
(Снимките са от семейния архив на Станимирови)

Подписи под снимките

Семейство Тодорка и Иван Станимирови, 1956 година

Габрово, 1 май 1951 г. Училищната музика при Първа прогимназия с диригент Величко Мянков. Иван Станимиров е в средата, държи бухалката на тъпана в ръка ниско долу

Сестрата на Тодорка - певицата Нина Табакова, живее в Пазарджик

Габрово, ресторант „Москва” (срещу Театъра), 1960 г. Оркестър на Бюро „Естрада“: Слава Моллова - пиано, диригентът Димитър Бързаков - цигулка, Стефан Пулев - кларинет, Обрешко Обрешков - кларинет, Симеон Димитров - тромпет, Иван Станимиров - ударни

Хорът на „Териториално снабдяване“ - Габрово. Иван Станимиров е горе, най-вдясно на снимката, последния ред

понеделник, 10 август 2015 г.

Снимки от архива на Станимирови в изложба" Тайните на виното"



На 13 февруари 2012г. в Националния етнографски музей при БАН (сградата на бившия царски дворец) беше открита изложба "Тайните на виното", посветена на традициите на винопроизводството и лозарството в България. В експозицията намериха място и две фотографии от семейния архив на Станимирови.





Семейството на търговеца Антон Петков на лозето им в Плевен (началото на 20-те години)



Станимир п.Рачев Станимиров със семейството и ратаите си на лозето си в Плевен, Трифон Зарезан, 30-те години.



Организаторите на изложбата от Етнографския институт с музей към БАН отбелязаха приноса на Станимирови за експозицията.

сряда, 18 декември 2013 г.

ЛЕГЕНДИ И ПРЕДАНИЯ ЗА ЗАСЕЛВАНЕТО НА ГАБРОВО (Статия)



ЛЕГЕНДИ И ПРЕДАНИЯ ЗА ЗАСЕЛВАНЕТО НА ГАБРОВО
Борис Станимиров

Сп. Родознание/Genealogia бр.3-4/2013 стр. 173-182



Настоящата статия представлява подробна версия на доклад, изнесен пред II Национална научна конференция на БГФ на 24.10.2013г. в София 



Легендата за Рачо ковача е широко известна. Паметникът на митичния основател на Габрово се е превърал в една от емблемите на града. При едно по-задълбочено етнографско проучване «на терен» върху тази  легенда, местни краеведи[1] установяват, че тя има вариации, свързани с отделни местности, занаяти и е вплетена в родовите предания на някои габровски фамилии.  Поради редица специфики  на града, легендите за заселване на Габрово са един от най-подходящите примери за връзка между история, етнография, краезнание и генеалогия. Населението на Габрово е етнически чисто българско през целия период на османското владичество. Не са известни значителни изселнически вълни от Габрово пред Освобождението. Габрово е средищен център на множество по-малки селища – т.нар. колиби, разположени в планината. Тези колиби са били поселища на своеобразни родови кланове – обитават се от представители на даден род, чието име носят. И днес редица габровци носят фамилни имена, които издават колибите, от които предците им са се преселили в града. Счита се, че тези родови кланове са охранявали старопланинските проходи. Тъкмо жители на колибите постепенно се установяват в долината на Янтра  и основават днешния град.
В първата публикувана история на Габрово[2] братя Гъбенски споделят три предания за заселване на Габрово. През 1925г. габровският учител и краевед Недко Стойков публикува в местен вестник още две предания, които номерира като четвърто[3] и пето[4], подреждайки ги след тези на братя Гъбенски. Същият изследовател през 1932-33г. обнародва в «Известия на габровската библиотека» още четири предания – от шесто до девето. В статиите си Стойков посочва подробности за лицата, от които е чул преданията и много детайли за градоустройството и местностите, споменати в легендите. В голямата си част по-късните публикации за историята на Габрово споменават обнародваните предания[5],  най-вече с оглед на дискусията за точното място, където е започнало заселването на града, и обръщат внимание на популярната легенда за Рачо Ковача в нейния литературно обобщен вид, който през 30-те години на XX век целенасочено става част от новия образ на Габрово.[6]
Както повечето градове в централна Стара планина, и Габрово загатва за началото си от т.нар. «болярска легенда»[7]. Според преданието, след падането на столицата на Второто българско царство под османска власт, оцелелите търновски боляри бягат в защитените дебри на планината и основават нови поселища. Според легендата, болярката Божена, жена на един от загиналите защитници на Търново, заедно със синовете си  намира подслон в Балкана и основава колибите Боженци. Нейният най-голям син Рачо, ковач по занаят започнал да слиза до кръстопътя над Янтра, където под един голям габър подковавал конете на пътуващите през старопланинските проходи търговци и пътници. Като видял, че работата потръгва, ковачът Рачо решил, че няма смисъл да пътува всеки ден дългия път от Боженци.  Построил си къща с ковачница до габъра и заживял там. След този първи заселник и други божанкалии последвали примера му и построили къщи наоколо. Така възникнало новото село Габрово, което взело името си от големия габър. [8]
Споменатите по-долу предания за заселването на Габрово сочат като време на легендата XVI век. Причината за това вероятно е, че времевият хоризонт на разказващите преданията се е простирал до границите на родовата памет, която в българската генеалогична традиция рядко надвишава няколко поколения.
Днес има сигурни османски архивни източници, които показват, че Габрово е съществувало още през 15-ти в. [9] Археологически разкопки на некропол в самия център на града, датиран със сигурност като не по-късен от XIII век пък показва, че селището е съществувало преди османското завоевание.
Архивите и археологията недвусмислено опровергават популярната легенда за заселването на Габрово. Градът безспорно е съществувал без прекъсване още от времето на Втората българска държава, а вероятно и при Византийската империя. В трите империи – Византийска, Българска и Османска, Габрово е било селище със специфичен статут, свързан с охраната на старопланинските проходи[10]. След османското завоевание Габрово получава статут на дервентджийско селище, който му осигурява данъчни привилегии, гарантирано запазване на българския характер ( на мюсулмани е било забранено да се заселват) и правото да носят оръжие. Този специален статут прави съдбата на града различна от тази на много български селища по време на османското владичество.
Габрово със сигурност не е основано от бягащи търновски боляри и доказано е много по-старо от 16-ти век. Въпреки това, можем ли с лека ръка да пренебрегнем легендите? Не би трябвало, доколкото част от тях са се предавали устойчиво като част от родовата памет на отделен род или на няколко фамилии, обитаващи близки имоти. Тъкмо генеалогичната информация, при коректен анализ може да ни даде ценни сведения за миграционните вълни, характера на населението и историята на населеното място.
Габрово е съществувало преди османското завоевание, но нашествието и историческите промени в империята през следващите няколко века стават причина за миграция на големи групи население. Достигналите до нас османските данъчни регистри от XVI и XVII век показват отчетливо нарастване на броя на жителите на града[11]. Родовите предания вероятно носят информация за тези преселения. Макар да не разкриват основаването на селището, те ни дават ценна информация за историята на града и облика на жителите му през вековете.

Първото по ред на публикуването му предание за Габрово[12] твърди, че ковач от Боженци се заселил край Извора в м. Камъка до един стар габър. Авторите свързват това предание с известната народна песен за Рачо Ковача от Боженците[13]. Предават разказа на Еким Генчев, който бил научил песента от бащата на обесения габровски революционер Еким Цанков – Цанко Рачков Шейтанов. Възрастният габровец обичал да пее тази песен и често казвал, че родът им произлиза от същия Рачо Ковача. Изследователите са единни в мнението, че Изворът не е подходящо място за ковачница, тъй като стои в страни от пътя[14].

Второто предание, цитирано от братя Гъбенски[15] отново визира като място на заселване квартал Камъка, само че в долния му край. Според преданието заселването на Габрово е започнало от каменската воденица под моста Игото.

Третото предание отново сочи за люлка на града Извора, около който имало габрови дървета.  Според това предание първият заселник е овчар, който си направил даяма (овчарник). Изворът му се сторил подходящ за водопой на овцете и за паша наоколо.

Четвърто предание[16] е свързано с извора Топлик, който се намира южно от Извора в кв. Камъка и по-близо до р. Янтра. Преданието сочи като пръв заселник Колю Ковача от Боженци, който всеки ден слизал в габровата гора до Топлик, където търговците и пътниците, пътуващи през прохода спирали да починат и да напоят добитъка си. Ковачът подковавал конете им и така намирал добро препитание. След време Колю убедил няколко семейства от Боженците в предимствата на мястото около Топлика и те се заселили там. Големият изследовател- краевед на Габрово д-р Петър Цончев дава сериозно предимство на версията за заселване при Топлик, който за разлика от Извора наистина се намира на подходящо място за спирка на пътниците, минаващи през Габрово[17].
В подкрепа на версията за Топлика е и Станчо п.Цонев, който през 60-те г. на XIX в. пише, че пръв поселник е Иван, дошъл от Дряново скоро след падането на Второто българско царство и си направил къща около Топлик. Заради този Иван най-старата черква в Габрово е кръстена на Св. Иоан Предтеча[18].

Петото предание[19] се основава на анкета на Недко Стойков, който разпитал възрастни жители, живеещи около извора Топлик. Те споделили, че най-напред около Топлик се заселили 12 семейства в 12 къщи. Сред тях на Тома Цонев, Иван Захариев (обущар), Стефан Юруков (преди това на Коста Шопа), Васил Спасов, Геню Рачев Фтичев, Иван Минчев и др.  Дванадесетте къщи са строени с дървен материал от габровите дървета, изсечени, за да се отвори място за къщите. Гредите на тези къщи наистина били от габър.
Баба х.Мария х.Радева Ковачева (по мъж), 90-годишна[20], твърди, че нейната къща е една от най-старите, строена преди 300 години от прадядо и Семо, преселен от Боженците. Анкетираната чувала от майка си и дядо си, че причината за преселението им от Боженци била, че  «Габрово е на седем пътя». Приетият в генеалогията метод за 25- 30 години отстояние между поколенията[21] сочи, че прадядото е роден в средата на XVIII век, т.е. има поне още три поколения назад до времето, когато според разказа е строена къщата. Същата възрастна габровка казва, че много стари къщи, строени с материал от местен габър са и тези на Пена Николова Марокова, Пена Димитрова Шангова, Мария Сакова и наследниците на Пенчо Караколев – все представители на стари и известни габровски родове.
Споменатите в преданието стари къщи се намират точно под най-старата габровска църква „Св. Йоан Предтеча”, което е допълнителен аргумент за ранното им заселване. В една от споменатите къщи  - на Иван Захариев, в началото на XIX век е било килийното училище на Пенчо Вълчев Гладичът, който е пра-прадядо на Захариев.
Интересното в това предание е, че то се споделя между няколко семейства и визира съвсем конкретни къщи. Дори тези 12 семейства от Боженци да не са първите заселници – основатели на града, то общото за всички тях предание съвсем ясно показва една от миграционните вълни в града. 

Разгледаните дотук пет предания сочат като начало на заселването на града долния му край спрямо течението на Янтра[22]. Според шестото предание[23], първите габровци са дошли от Боженци, но заселването е започнало от горния край – около двете воденици, които са известни като «Боженските».
Горната воденица – Божанската е съборена в началото на XX век и на нейно място е построена част от фабрика «Александър I». За последни собственици на воденицата се сочат Недьо Хр. Гъдев[24], Дядо Пенчо Тъпана (ковач-ножар) и Еким Станев. За същата воденица споменават и братя Гъбенски в бележка към първото предание, което разказва за заселване на Габрово от жители на Боженци. Първите историци на Габрово споменават, че божанкалии направили тепавиците в Габрово в началото на XVI-ти век. Къньовица Рачковата и Иваница Тотьовата са от рода, притежавал тепавицата при Божанската воденица.
Долната воденица – Хесапчийската, която от началото на XX век била купена от Хр.Бобчев и се намирала в двора на фабриката му, преди това била собственост на рода Хесапчиеви[25]. Авторът на публикацията шестото предание допуска Хесапчиеви да са потомци на боженски заселници.
Според една различна версия на същиото предание, водениците били направени от божанкалии още преди трайното заселване. Един ковач харесал мястото около водениците, откъдето минавал пътя за Търново. Построил си къща с ковачница в габровата гора. После наоколо се заселили и други хора от близките села. Този ковач бил ножар, а не налбантин. Свидетелство за това е точилото, което направил на вадата в близост до водениците.

Седмото предание[26] Недко Стойков записал през 1926 в разговор с Иван Дончев от Боженци, роден през 1853г. Според него, един боженчанин често слизал в дн. Габрово, където под един голям габър виждал да се спират пътници пеша или с коне да почиват. Преценил, че мястото е удобно за търговия и печалба и убедил някоко свои съселяни да се преселят заедно с него със семействата си. Построил си къща с дюкян за кръчма. По-късно част от преселниците се върнали в Боженци, но други останали. Виждаме, че това предание повтаря основното, но вместо ковач, сочи за пръв заселник търговец – кръчмар.

Осмото  предание[27] представлява своеобразно съчетание на първото и шестото предния.
Роденият през 1850г. близо до Извора Петър Хр. Гърнарев чувал от родителите си, че Габрово е заселено едновременно от две посоки - откъм Извора в Каменската махала и откъм Боженските воденици. Според легендата ковач – налбантин си построил ковачница при Извора под голям бряст. По същото време друг човек, родом от Боженци си построил къща в габровата гора до Боженските воденици. Съпругата на Гърнарев,  Марийка, също твърдяла, че от своя баща Симеон х. Григорев, починал през 1867 знае, че ковач се заселил под голям бряст до Извора.  Любопитното в това предание е, че до жителите на Извора е достигнало, че заселването в техния край е започнало под бряст[28], а габровите дървета, които дават името на града са били в противоположния край, където се заселили божанкалии. В отделна статия Недко Стойков споделя спомени за ковачницата под стария бряст при извора[29]. Според него тя е строена след заселването. Последният работил в нея бил Велчо Миродията. Съдружник му бил прадядото по майка на Досю Костадинов Драганов – фурнаджия. Дядо му по майка също се казвал Досю и бил ковач, като баща си. Брястът, който останал след ковачницата бил голям, двама души не можели да го обгърнат.

Деветото, последно предание е напълно различно от всички останали. То касае собствения род на краеведа Недко Стойков, за който се знае, че произхожда от отдавна изчезналото село Разпопите. На легендата за това мистично село авторът посвещава три публикации. [30]
Бащата на автора - Стойко Недков – Чехларят разказал, че родът им е от Разпопите. Един от техните прадеди -  поп Стойко имал много земя. Веднъж в нивата му се укрила бунтовническа чета. Дошла потеря, завързало се сражение и четата била разбита. На мястото на сражението намерили бъклица, с изписано върху нея името на попа. Турците обвинили свещеника, че е организирал бунта и го изпратили в Цариград, където бил осъден на много години затвор. Жена му починала и оставила 7 деца сираци. Когато след няколко години попът бил помилван и се завърнал от затвора, заварил децата си в мизерия. Тъй като свещениците имат право само на един брак, той поискал да се разпопи, за да може да се ожени повторно и да осигури майка на децата си. Оттогава започнали да го наричат Разпопа, а потомците му – Разпопите.
През 1926г. Нено Данков от с. Банковци, разказал на автора, че „Габрово най-напред било на Разпопите”. Това той бил чувал от стари хора от Банковци, Шараните и другите колиби около местността Разпопите, където се смята, че е било селото.  
Същото разказал на Стойков и Иван Димов от Шараните, р. 1856: В местността Разпопите имало голямо село, което поради размирици било нападнато от башибозуци. Те разпопили попа, а жителите напуснали домовете си и се заселили в габрака – днешно Габрово. Местността пък, където било старото им село започнали да наричат Разпопите. Същото, със същите думи Н. Стойков чул и от Колю Ганев от с. Шарани, роден 1842г. Той добавил, че заселването станало до голям габър, някъде около днешния градски часовник.
Много интересна е версията, споделена от Иван Станев – Ганин от с. Седенковци, р. 1847: Разпопите било голямо село, щом всички му казвали село (както на Габрово), а не колиби. Всичките земи били на попа и се предавали на наследниците му заедно с духовния сан, а селяните му работели като аргати. «Все едно попът бил български бей». По това време Габрово още го нямало, а само едно беклеме край пътя до един габър. Някои от жителите на Разпопите се заселили около беклемето. След време и останалите изоставили селото си и се преселили на новто място. Старецът твърдял, че последните жители се преселили в средата на 18-ти век.
Преданието, че попът и родът му имали селото като феодално владение, показва,  че Разпопите е било войнушко село, каквото със сигурност знаем, че е било и Габрово. Авторът споделя логичното разсъждение, че легендата за разпопения поп трябва да се отнася за рода, който е основал селото и му е дал името, а не за преселението в Габрово. Оттам заключва, че историята с разпопването вероятно е от времето на Второто българско царство, а не от османско време.
Гатю Христов от габровската махала Лъката разказал, че едни от последните жители а Разпопите били  братята Димитър и Стойко. Димитър бил негов дядо, а Стойко – прадядо на автора на въпросната публикация Недко Стойков[31]. Братята се заселили в Лъката, на десния бряг на Янтра и направили „Разпопската воденица”, която в последствие била завлечена от реката.

Деветте известни предания за заселването на Габрово нямат стойност като исторически извори за основаването на града и отдавна са опровергани по категоричен начин от археологическите и историографски данни. При достатъчно критична интерпретация обаче, те безспорно имат своето място в изследването на селищната история като информация за миграционни вълни, точки на заселване и генеалогия на старите габровски родове.


[1] Братя Гъбенски, Недко Стойков, д-р Петър Цончев, Илия Габровски и др.
[2] Христо и Петър Гъбенски. История на града Габрово и габровските въстания. Габрово, 1903г.
[3] В-к Родолюбец, бр. 27 / 1925г.
[4] В-к Родолюбец, бр.44 / 1925г.
[5] д-р П. Цончев. Из стопанското минало на Габрово. 1929г., Из общественото и културно минало на Габрово. 1934г.; Стр. Димитров и колектив. История на Габрово. София, 1980.; сб.Традиционни обществени структури и исторически личности в габровско XII-XIX в.Гб., 1997; Подробен преглед на преданията има в :Кирил Койчев. Старо Габрово и пътищата около него. Габрово, 2010г. През 2012г. Вела Лазрова публикува поредица статии за легендите във в. «100 вести».
[6] Идеята за паметника на Рачо Ковача и популяризиране на легендата за него вероятно е на кмета Илия Кожухаров през 30-те години на ХХ в., вж. Петър Тоцев. Легенда за Рачо Ковача. Литературен свят, http://literaturensviat.com/?p=6474
[7] Калофер, Копривщица, Свежен, Арбанаси, Елена, Ново село (Априлци) и др. В подкрепа на тази легенда е наличието на сокай в габровската женска носия. Счита се, че сокаят е част от търновската болярска одежда.
[8] Според литературно обработената легенда от габровския кравед Илия Габровски „Под габровото дърво”, Рачо имал трима сина – Петко, Йонко и Радич, които дали имената на три габровски квартала – Петкова нива, Йонковото и Радичевец. Вж. още Марко Недялков. Рачо Ковач (роман). София, 1973г. и др.
[9] Първото споменаване на Габрово в османските архиви е в списък на ленните владения в Никополския санджак от 1479г.
[10] Габрово като селище със специален статут по охраната на планинските проходи през XIIXVIII в. сп. Родознание 3-4/2010
[11] Р. Ковачев. Населението на Габрово от средата на XV до края на XVII век. Демографски аспекти и именна система. И. Пр. 9/1991
[12] Хр. и П. Гъбенски. История на града Габрово и габровските въстания. Габрово, 1903г. стр. 3-4 (бележка под линия)
[13] Пак там
[14] д-р П. Цончев. Из общественото и културно минало на Габрово. 1934г.; Н.Стойков. За Рачо Ковача от Боженците. в Известия на габровската библиотека, бр. 38 / 1932г. стр 5-6
[15] Хр. И п. Гъбенски…
[16] Н. Стойков. в Родолюбец бр.27 / 1925г. стр.2
[17] д-р П. Цончев. Из общественото и културно минало на Габрово. 1934г  стр.240
[18] Св. Иоан Предтеча е най-старата от трите габровски черкви днес. Но църквата Св. Богородица е строена на мястото на много по-стара църква Св.Петка, за която се счита, че е построена на мястото, където през първата половина на XIII в. са пренощували мощите на светицата, при пренасянето им към Търново.
[19] Н. Стойков. в Родолюбец бр. 44/1925, стр. 2
[20] към 1930г.
[21] А.Запрянова. Генеалогия или как да изследваме своя род. С. 2003, стр. 106
[22] Северния край на старите предели на града
[23] Н. Стойков. в Известия на габровската библиотека, бр. 8/1926 стр 2-3
[24] В статията се разглеждат три поколения от този род, сроден с известния габровски учител Цвятко Недев Самарджиев
[25] От този род е известният възрожденец, военен и научен деятел и дипломат ген. Христофор Хесапчиев.
[26] Н. Стойков. в Известия на габровската библиотека бр. 34/1932 , стр. 2
[27] Н. Стойков. в Известия на габровската библиотека бр. 35/1932 , стр. 3
[28] Пак по спомени на стари габровци, край вековен бряст в близост до Извора е имало черковище на Св. Илия, където се е правил събор на Илинден. Според една легенда пък храмът Св. Йоан Предтеча в кв. Камъка е построен на мястото на скит на манасир Св. Илия, където е била замонашена царица Теодора (Теофана) – жена на цар Иван Александър. Вж. Вела Лазарова, в-к 100 вести 17.11.2012г.
[29] Н. Стойков. в Известия на габровската библиотека 1932 г. / бр.41
[30] Н. Стойков . Известия на габровската библиотека - 1932, бр. 36, стр.3. / 1933 – бр. 5 и 7

[31] От същия род е и Стойко Иванчов Махлебашията – кмет на Новата махала, дал началото на рода Махлебашиеви

Науката генеалогия: Легендите за Габрово са следа от светоусещането на старите габровци






Интервю на доц. д-р Антоанета Запрянова - председател на БГФ "Родознание" и Борис Станимиров - член на УС, за в-к "100 вести" - Габрово, бр. 262/ 12 ноември 2013г. стр. 4



Легендите и преданията за заселването на Габрово влязоха в програмата на научен форум с национален характер. Това стана на проведената в края на октомври в София конференция на тема “Легендата като исторически и генеалогичен извор“. В събитието, организирано от Българската генеалогична федерация „Родознание” и Института за исторически изследвания към БАН, участваха 18 известни и уважавани учени и родоизследователи като проф. Илия Тодев, доц. д-р. Антоанета Запрянова, арх. Светлана Дяконова, ст.н.с. І ст. Маргарита Харбова, д-р Николай Чорбаджиев, Атанас Пеев и др. Българската генеалогична федерация е научноизследователска организация с 23-годишна история, която обединява над 200 генеалози в страната. Член на CIGH (Международна конфедерация по генеалогия и хералдика) от 2006 г.

Докладът „Легенди и предания за заселването на Габрово” беше представен от Борис Станимиров, член на Управителния съвет на БГФ. През тази година името на Станимиров се свързва по-често с политика, отколкото с наука, макар че историята е „по-топлата“ му връзка с Габрово. Едно от предишните му проучвания „Габрово като селище със специален статут по охраната на планинските проходи 12-18 век“ (публикувано в официалното издание на БГФ сп. „Родознание/Genealogia“ 2010 кн. 3-4,), отваря местната история към генеалогията. Габровските дервентджии се представят като особен тип кланово общество, в което роднинските и съсловни връзки иматсъществено значение.

Темата за габровските легенди не е нова и за „100 вести“ - присъстваше със собствена рубрика в продължение на 14 съботни броя от края на август 2012 година.


Днешният разговор с Борис Станимиров за научния интерес към историята на Габрово е продължение на един друг, публикуван в края на януари, по повод 230 години от Станимировия писмовник - ценно документално свидетелство за високата търговска активност на габровци през втората половина на XVIII век. Сега ще се върнем от писменото и реалното към устното и фантастичното, което не ни прави по-малко Габровци....

- Г-н Станимиров, колко легенди разказахте на националния научен форум? Приближава ли се фантастичното (легендата) до реалното (историята)?

- Девет са записаните предания за заселване на Габрово. Първите три са цитирани от братя Гъбенски в първата история на града. Останалите шест са публикувани от учителя краевед Недко Стойков в габровската преса през 20-те и 30-те години. Тези легенди не са новост. Споменати са в повечето трудове за Габрово. Историците - д-р Цончев, проф. Страшимир Димитров, краеведът Илия Габровски и други, търсят в тях най-вече податки за градоустройственото начало на града - къде точно е започнало заселването. Като генеалог имам малко по-различна гледна точка - опитвам се да търся в преданията данни за историята на старите габровски родове. Публикациите на Недко Стойков са много полезни, защото изследователят е записал от кого е чул легендата и какво се знае за нея в рода на човека, сред роднините и съседите. Публикациите на Вела Лазарова в „100 вести” миналата година имат собствен принос, защото изваждат от забвение личността на този късен възрожденец Недко Стойков.

- Кое прави Рачо Ковача емблема на Габрово - това, че е реален заселник, че има пиедистал в Янтра или че легендата е близо до историята?.

- Откровеният отговор е: предприемчивият дух на кмета Илия Кожухаров, който осъществява цялостна стратегия по налагане на марката „Габрово”. Като започнем от паметника на Рачо, паметника на Априлов, чак до Алманаха на Габровската индустрия и прозвището „Българският Манчестер”.

- Ако рожденият век на Габрово е краят на XII-ти, коя от легендите подкрепя това твърдение?

- Габрово вече е съществувало през XII–XIII век и това е безспорно доказано от археолозите. Легендите разказват за по-късни времена - XVI век. Това на пръв поглед е абсурдно, защото в османските архиви имаме поименния списък на населението в началото на същия век. Причината за това несъответствие вероятно е краткият времеви хоризонт на родовата памет у нас. В условията на устно предание, два века назад са някакъв своеобразен исторически праг, 4–5 поколения, отвъд които няма памет. Всичките легенди са в рамките на историческия разказ за Османското владичество, следователно те не разказват за самото основаване на града, а за събития, случили се векове по-късно. В същото време след като са оцелели като родови предания толкова поколения, значи в тях има нещо устойчиво, истинско. Те вероятно носят паметта за реални, но по-късни миграционни вълни към Габрово. Рачо Ковача от Боженци, потомък на избягали от турците търновски боляри се е заселил в Габрово през XV или XVI век. Той не е първият габровец, но това не прави легендата по-малко красива. Днес в града вероятно живеят негови потомци. Някои стари габровци като бащата на революционера Еким Цанков - Цанко Рачков Шейтанов, са твърдели, че са потомци на героя от песента за Рачо Ковача от Боженците...

- Как обяснявате преимуществото на легендата, че името Габрово идва от „габър“, а не от Кабруа при наличието на източник като граф Марсили. Хипотезата Кабруа прави Габрово уникален комплекс от късна античност, ранно Средновековие и Възраждане. Това е не по-малка емблема от Рачо Ковача...

- Съвсем умишлено в проучването не коментирам произхода на името на града, защото е голяма отделна тема. Освен свидетелството на граф Марсили за римската крепост Кабруа, има още версии, например Кирил Койчев в книгата си „Старо Габрово и пътищата около него” свързва името на града с римското Gabbro - сухо, безводно място, каквото е било Градище. Но дори да допуснем, че името е римско, то не говори нищо на българското население и през вековете е преминало в своя омоним на познатото дърво габър, което расте в изобилие тук. В една от легендите се казва, че заселниците са 12 семейства, които построили къщите си, използвайки изсечените на място габрови дървета като греди. Споменати са и къщите, някои от които още съществували в началото на XX век, както и имената на техните собственици.

- Каква е връзката между легендата и науката Генеалогия - конкретно във Вашето изследване?

- Легендата се предава най-често като устно предание в родовата памет. Тя има своето важно място в европейската генеалогична традиция. В регистрите на аристокрацията в Европа записът на даден род има две части: безспорна - документирано родословие от първия представител, получил титла, и легендарна - родово предание, например за произход от римски центурион (родовете Корвин в Европейското рицарство) или от покръстен вожд от Златната орда (родът Дондукови в Русия). В Плевен има няколко възрожденски рода, за които има родова легенда, че произходжат от албанския клан Кастриоти. Нашата родова легенда на Станимирови твърди, че сме донесли в Габрово първия модел на гайтанджийски чарк от Трансилвания. Моят пра-пра-прадядо Станимер Чаркчи е безспорно документиран като един от първите чаркчии, но легендата за първия чарк съществува в още няколко версии в Габрово и по една в Карлово и Калофер.

- Кой е пазителят на легендата - науката или живота? Как приемате карнавалното претворяване на Рачо Ковача - като кич, виц или просто Карнавал?

- Легендата е жива, докато се разказва. Обличането на Рачо Ковача в различни одежди много прилича на Брюкселското момченце. В музея на Брюксел има цял етаж с неговите носии от цял свят и дрехи за различни случай. Симпатично е, придава колорит на града.

- БГФ е действителен член на Международната конфедерация по генеалогия и хералдика - какво означава това на практика?

- CIGH е световна организация, която задава високи стандарти в генеалогичната наука. Стараем се да въвеждаме тези правила за родови изследвания и в българската родословска общност. До съвсем скоро родословието у нас беше на любителско ниво, пишеше се с умиление и субективизъм. Идеализирането на предците, това, всички да са трудолюбиви, честни, храбри... При един обективен поглед се вижда, че във всеки род, поколение и отделен човек има силни и слаби страни. Нашето задължение като изследователи е да нямерим и запишем точно фактите, а не да даваме идеализирана, нереална оценка.

- Лобирате в Интернет за кандидатурата на Габрово като Европейска столица на културата. Сигурно имате основания?

- За да бъде един град Европейска столица на културата има редица формални, инфраструктурни изисквания - летище в близост, достатъчен брой големи хотели, удобна пътна връзка. Но най-важно е градът да има свое излъчване, чар. А Габрово го има. Чаровен град на река... защо Верона да може, а Габрово – не? Страшно много неща трябва да се направят. Например Градище да се възстанови, „Опълченска“ и „Палаузов“ със старите къщи - също, лятното кино, джаз-клуба на Манол Цоков. Исторически, Габрово е вратата към Европа за будните градчета от двете страни на Стара Планина. Тази уникална габровска сплав от консервативни нрави, трудолюбие, любопитство и предприемаческа дързост, дават на България модерното образование и индустриализацията.





Доц. д-р Антоанета Запрянова е председател на Българската генеалогична федерация от 2002 г., главен редактор на списание „Родознание/Genealogia” и ръководител на тазгодишната национална конференция на БГФ.
Научните интереси на доц. Запрянова, освен с генеалогията, са свързани с интердисциплинарните взаимоотношения на помощните исторически науки, методологията на историята.
Работата си извън академията на науките тя определя така: “Аз съм просто човек, който в условията на пазарна икономика работи на ползу роду“.
Г-жа Запрянова прие с удоволствие въпросите на „100 вести“, свързани с габровския доклад на форума и ролята на легендите в историческото и генеалогичното познание.


- Доц. Запрянова, може ли да съобщим, че темата за легендите за заселването на Габрово за пръв път се включва в национален форум?

- Действително легендите и преданията като извор за историята на Габрово се интерпретират за първи път в генеалогичен контекст, но проблеми на регионалната история са присъствали в нашето списание, включително в публикации на автора на доклада Борис Станимиров.

- Има ли основание да твърдим, че габровските легенди се отличават с оригиналност, че по свой, уникален начин попълват отсъствието на исторически извори?
- Би могло да се каже, че всеки извор на историческа информация е уникален, в това число и легендите, които са един от елементите на така наречените устни извори. В този смисъл и габровските легенди са своеобразен индивидуален отпечатък, информационна следа от светоусещането на предците поселници.

- Станимиров, въпреки научната си подготовка, не работи като учен. Как ще коментирате неговите проучвания и приноса на този род изследователи.

- Отговорът може да бъде много дълъг, особено що се отнася за българската генеалогия. Но, първо, спецификата на предмета - историята на даден род, изследвана в социалното време и географското пространство, обуславя интереса на неисторици, които са съумели да усвоят интердисциплинарната методология на генеалогията и да я прилагат в своите изследвания. Защо интердисциплинарна? Защото, за да направиш пълноценен родословен анализ (а не „телефонен указател” на членовете на рода), се изискват методологични познания, освен по генеалогия, по хералдика, сфрагистика, ономастика, историческа география, хронология, демография. Когато се описва обществения статут, са необходими и знания по историческа метрология и пр. Не смея да добавя генетичната генеалогия, защото у нас правим все още прощъпулник. Та стигнахме до България. По отношение на генеалозите не правим изключение – това е и отговорът на въпроса за г-н Станимиров. Той е „в час” с модерната генеалогична методология. В лицето на Борис Станимиров габровци имат прекрасен изследовател, който в доклада си „Легендите и предания за заселването на Габрово“ умело прилага и сравнителния анализ. Споделям надеждата си, че той ще продължи изследванията си не само върху габровския генеалогичен ареал, но и върху средновековната ни генеалогия.

- Защо надежда?

- Надеждата ми е в младото поколение генеалози. Те нямат езикови бариери, а това означава, че се запознават непрекъснато с развитието на модерната генеалогия, не са обременени с партийни „визии”. За тях, слава Богу, не е присъщ „класовият подход”. В изследванията им ще откриете богатството и разнообразието на живота на родовата общност, но в светлината на онези социални „течения”, които са определяли макроклимата, обуславял родовия микроклимат в съответното време. Техният стремеж е да разширяват емпиричната база, търсейки различните видове документи, отложени през столетията. Това съвсем не означава, че пренебрегвам „старото” поколения. Изключителен е приносът на г-н Атанас Пеев - председател на генеалогичния клуб в Добрич, на г-н Васил Капушев - председател на клуба в Смолян, и пр. Към всички се отнасям с поклон, дълбок поклон, защото те започват да изследват историята на род и роден край, когато генеалогията беше обявявана за буржоазна наука. И скокът, който българската генеалогия направи, е благодарение на тях. Що се отнася до надеждата - тя е в името на преодоляването на методологичния „провинциализъм”, на отварянето към характерния от средата на миналия век интердисциплинарен подход в изследванията. Да прибавим и голямата „помощна” роля на информационните технологии.

- Коя легенда за Габрово харесахте най-много?

- В точния смисъл – легендите за Габрово бяха представени от г-н Борис Станимиров. Неговият изследователски принос е в съпоставителния анализ на деветте легенди/предания, основан на т. нар. в теоретичното изворознание критика на документите (писмени, веществени, устни). Затова и изводът му е обективен: „Деветте известни предания за заселването на Габрово нямат стойност като исторически извори за основаването на града и отдавна са опровергани по категоричен начин от археологическите и историографски данни. При достатъчно критична интерпретация обаче те безспорно имат своето място в изследването на селищната история като информация за миграционни вълни, точки на заселване и генеалогия на старите габровски родове“.

- Как приемате идеята да се изучава Краеведение и регионална история като учебна дисциплина? Много често научното изследване тръгва от къртовския труд на иначе незачитаните краеведи...

- Моето мнение за краеведението е по-особено. „Китайската граница” между генеалогия и краезнание е наследство от миналия век. Но то още тежи, поради което по места едни и същи хора са членове на клубове по родознание и клубове по краеведение. Тук отговарям с въпрос – може ли да изследваш даден род, без да разкриеш селището, откъдето родоначалниците са черпели живителните сокове? Не може. Правилно е регионалната история, одухотворена с приноса на родовете в съграждането на социалната „сграда”, да се преподава в училища и университети – но като запознаване с теорията, историята и методиката на изследването. За посоченото разделение ще дам пример. Една от темите на наша научно-приложна конференция преди години беше посветена на единството на генеалогията и краезнанието. Бях разпратила покани за участие на колеги в САЩ и Канада. Тяхната реакция – какво е това краезнание, в нито една западноевропейска и американска библиотека няма понятието „краезнание”, там подобни изследвания са в рубриката „генеалогия”. Но...наследството си е наследство...

- И коато заключение - каква е ролята на легендите в историческото и генеалогичното познание?

- Всяко познание, при което изследователят е с „поглед назад”, за да бъде достоверно, трябва да се основава на различните по вид и произход документални свидетелства. Легендите, преданията, притчите, гатанките дори, са елемент от т. нар. устни извори – записани или предавани устно от поколение на поколение. Те съдържат историческа информация за отделни лица, семейства, важни събития или за всекидневния живот, които не са документирани в съответното време. Като фактология те не винаги са точни, затова е задължителен критичният подход, но като носители на информация за ценностното светоусещане на предците са евристичен „документ” за човекознанието. Нравствено-поучителната наситеност е другото им лице. Ако бях учител по история, със сигурност щях да приуча децата, отивайки на село през ваканцията, да записват разказите на дядовци и баби за знайни и незнайни легенди, предания и прочие народно творчество, за да е жива народната памет, да е живо самосъзнанието за българската идентичност.