събота, 24 септември 2016 г.

А може би един ден в Антарктида ще се развее и нашето знаме, над българска полярна станция...



Цончо Чапанов - първият българин, стъпил на Антарктида  е потомък на Станимировия род

От много години се интересувам от темата за Ледния континент и следя с вълнение работата на Христо Пимпирев и всяка следваща българска антарктическа експедиция. Може би дял в този интерес има фактът, че завърших молекулярна биология, но не се занимавах професионално с наука, а Антарктика е едновременно наука и най-чистото, некомерсиално и труднодостъпно приключение, последната ненаписана страница от „Великите географски открития“.

През 2015г. едно от първите неща, които направих като зам.председател на Комисията по външна политика в Народното събрание беше да се запозная с проф. Пимпирев и да се включа в българското домакинство на 38-то Консултативно съвещание на Антарктическия договор. Професорът ме покани в експедицията. Изчаках да повтори поканата си при няколко поредни срещи, за да съм убеден, че не се шегува и не е просто любезен, а говори сериозно. По-късно разбрах, че той винаги говори сериозно, макар че почти винаги е усмихнат. Събрах раница, сак и пластмасов бидон с полярно оборудване и станах малка бележка под линия от историята на покоряването на Антарктика. Но не тази моя експедиция е тема на днешния разказ, а една друга. По-важното е, че след завръщането си продължих да участвам в работата на българската полярна общност, да чопля каквото мога за каузата в Парламента и държавните институции и да съпреживявам присъствието на България в Антарктика.

Преди няколко дни седнах да пиша историческа справка за парламентарните решения и държавните актове, които се отнасят до Антарктика. Справката е предназначена за балканската конференция на младите полярни учени от АПЕКС, на която Комисията за външна политика съдейства в мое лице, тъй като предстои подписване на споразумение за сътрудничество между българската и турската полярни програми.

И така, правейки справката се зарових в книги, документи и google за да уточня дати, номера на укази, ратификации и постановления на Министерски съвет. Когато вече редактирах събраната информация и преписах изречението, че първият българин, стъпил в Антарктида е физикът от БАН Цончо Чапанов, който пребивава на Ледения континент от януари до май 1967г. , слабостта ми към историята ме зачовърка и написах в търсачката името на този позабравен изследовател.





Онова което излезе, не беше много. Споменаване в българските книги за Антарктика, две публикации в Dnes.bg и препратка към албум в start.bg, съдържащ снимка на млад човек с очила сред пингвини, няколко статии от вестник „Поглед“ от 1967, страници от мемоарен ръкопис и писмо от читател на вестник Дума, с което уведомява, че Чапанов всъщност е първият българин стъпил на Юг от 60-тия паралел. Едно изречението в дневника ме развълнува и накара да се усмихна:






"А може би един ден в Антарктида ще се развее и нашето знаме, над българска полярна станция..."




Българското знаме над база "Св. Климент Охридски" , декември 2015г


Цончо Костов Чопанов, роден в Ботевград през 1930. Единствената друга информация беше в страницата sofiapomni на проекта на моя приятел Симеон Попов, в която са описани гробовете на бележитите българи, погребани в Централните софийски гробища. Сред тях е и името на Цончо Чапанов – първият българин на Антактида.  Почувствах някак близък и симпатичен този човек, отишъл си от този свят на моята сегашна възраст, пръв преживял емоциите от срещата с ледовете, които вече и аз познавам. Направих статия в Уикипедия, в която пренесох всичко, известно за него, включително заглавията на  научни публикации, които открих чрез google books.




 Случи се така, че ден по -късно имах тъжен повод да отида до гробищата – изпратихме без време Виолета Енчева, с която пътищата ни се пресичаха по няколко линии, но най-вече като членове на клуба на потомците на „царски“ офицери – Вили е внучка на полк. Величко Величков, командир на противовъздушната отбрана на София по време на бомбардировките. Отидох час преди опелото и обиколих моите покойници, запалих свещ и казах молитва, поговорих с баба си, платих на честна дума 10 лв. на циганин да изчисти храстите от гроба на Мира ген. Ал. Маркова, починала на 18 през 1934. Вероятно само аз, като родо-маниакът знам за нея след толкова години. Но все пак Мира е кръстена на дядо си Станимир... Накрая отворих на смартфона картата от сайта на Симеон и отидох на 15-ти парцел. Лесно и бързо намерих гроба на Цончо Чапанов, макар да се оказа на последния ред спрямо мястото, откъдето тръгнах. В гроба са погребани: Ирене Миятева – Оппелц (1906-1983), Цончо Чапанов (1930-1971), Христо К. Чапанов (1921-1993) и проф. Петър Д. Миятев (1906-1995).

Запалих свещ и казах молитва. Срещу портрета на Цончо Чапанов залепих стикер с емблемата на полярната ни база „Св. Климент Охридски“, а върху паметника оставих камъчето от брега на о. Ливингстън, което носех в жабката на колата. След това си тръгнах.



Случката явно ми е въздействала емоционално, защото на следващата сутрин се събудих от особено предчувствие. Нещо, което бях сънувал ме глождеше. В главата ми изникна спомен за един ред от родословното дърво на Станимирови, направено от Марко П. Родев през 1959, в който се споменава, че нечия дъщеря е омъжена за Кото Чопанов, търговец от Орхание (Ботевград). Името Кото Чопанов е странно и ми е направило впечатление. Просветна ми, че Чопанов и Чапанов звучат близко, пък и съвпадението с Ботевград... Скочих от леглото, взех папката с родословията и намерих дървото на Родев:  „Радка Ц. Родева, родена 1887, завършила цариградския Роберт колеж, оженена за Кото Чопанов, търговец от Ботевград (Орхание). Имат синове Христо, род. 1921 – счетоводител и Цоньо, род. 1930 – аеролог, завършил физика.


Ето какво излезе. Вчера ред случайности ме отведоха на гроба на съвсем непознат, чужд човек, защото е първият българин, стъпил на Ледения континент. Ден по-късно се оказа, че Цончо Чапанов е трети братовчед на баща ми, а аз съм вторият в Станимировото родословие, който е посетил Антарктика. За пореден път имам натрапчивото чувство, че Някой от горе помага на  родовите ми проучвания.


1967

2015



Майката на първият българин - антарктик Радка Цонева Родева е завършила Американския девически колеж в Цариград, който се развива успоредно с Роберт колеж, докато двете учреждения не се сливат през 1971г. Тя е дъщеря на Васила Родева, която е дъщеря на Велика, дъщеря на Станимер Чаркчи. Васила е Родева и по баща и по мъж, става въпрос за брак между братовчеди.
Разминаването в имената Чопанов – Чапанов, Коста - Кото, Цончо – Цоню не е изненада. Подобни неточности и дублетни форми са често срещани в родословията, а и в документите от онова време. Дори в дневниците на 12-та съветска експедиция, в която участва Чапанов, той фигурира като Цоньо, а в някои свои публикации – като Цоню. Знаех си,че някак габровски ми звучи това име ;) Проф. Петър Миятев и съпругата му, унгарката Ирене Оппелц са известни учени с принос в българската унгаристика и османистика. Но каква е връзката им с двамата братя Чапанови за да са погребани в един гроб,  за мен е загадка. Възможно е  родство чрез брак с дъщеря на Миятеви, или пък са техни племенници по линия на майка си? В статията за посрещането на полярника се споменава съпругата му. Рано или късно и тази информация ще ме споходи отнякъде.

Ето и наличната информация за Цончо Чапанов:



Цончо Костов Чапанов е български учен, първият българин стъпил в Антарктида. Роден е в Ботевград на 9 август 1930г. Завършва с отличие Ботевградската гимназия. През 1953 г. завършва физика, специалност метеорология. От 1957г. е научен сътрудник, ръководител на лаборатория по радиосондажи към Централното управление на хидрометеорологичната служба (ХМС) при БАН През 1967г. е включен в състава на XII Съветска антарктическа експедиция като част от международен екип, в който влизат също учен от Чехословакия и САЩ. На 19 януари отпътува със самолет от Ленинград през Индия, Индонезия до Австралия, откъдето с ледоразбивача Об пристига в съветската полярна база Мирни, На 3 февруари 1967г. българското знаме за първи път се развява над Ледения континент в съответствие с протокола на Договора за Антарктика. Чопанов извършва научни изследвания на тропопаузата - атмосферен слой, разположен между тропосферата и стратосферата, имащ важно значение за безопасността на въздушните полети. Посещава полярните бази Мирни, Новолазаревская и Молодьожная. В Антарктика Цончо Чапанов заболява и е принуден да се завърне в България на 6-тия месец от предвидения 18-месечен престой. Умира от бъбречна недостатъчност на 16 юни 1971г. Погребан е в 15-ти парцел на Централните софийски гробища.
С указ на Президента на Република България от 31 май 2016 г. на името на първия български полярник е наименуван връх Цончо Чапанов на Антарктическия полуостров в Антарктида.



Научни убликации от Цончо Чапанов :
*Върху някои характерни черти на температурния режим на атмосферата над Западна България. Хидрология и метеорология, кн.2/1966 стр.29-41
*Някои черти на лятото в ниската и средната стратосфера. Изв.на Института по хидрология и метеорология. т.IX, 1966г. с. 5-18 (съавтор)
*Режим на температурните инверсии в Софийско и влиянието им върху замърсяването на атмосферния въздух със серен двуокис. Изв.на Института по хидрология и метеорология. т.XIII, 1968г. с. 103-146 (съавтор)
*Температурен режим на свободната атмосфера над София. в ИИХМ т.II, 1961 с.209-206
*Заключения от предварителните опити по изследване на конвективната деятелност с помощта на акселерограф и самолет. Хидрология и метеорология т.4, 1955г. с.79-81
*Вертикален градиент на температурата в ниските слоеве на атмосферата през топлото полугодие. Хидрология и метеорология т.4 1961, с.15-27
*Някои закономерности на вятъра във височина. ХМ т4, 1962, с.33—40.



Източници:
*в-к Земеделско знаме, бр. 31 / 05.02.1967
*в-к Поглед, бр.1 /02.01.1967
*в-к Поглед, бр. 21/22.05.1967
*Иванов Л., Н.Иванова. Антарктика. София, 2014, стр.95
*Пимпирев, Хр. Антарктически Дневник. София, 2013, стр.7
*12-тая Советская антарктическая экспедиция. Сезон изсслед.1966-1967. Морской транспорт, 1971. стр.28
*Информационный бюллетень Советской антарктический экспедиции т.61 / 1967 стр. 170
* http://alexi.snimka.bg/?album;aid=42335;pid=782328
*http://sofiapomni.com/parcel.php?id=15

вторник, 6 септември 2016 г.

Биографични спомени на Станимир Станимиров. Габровското опълчение през Сръбско-българската война.

Благодарение на колегата генеалог Тодор Радев получих неизвестна досега за мен статия, посветена на Станимир Станимиров. Поместена е във вестник от 1936г, по случай празника на печата в Габрово. В интервю за Ангел Матанов, Станимиров разказва интересни моменти от биографията си, вкл. ролята си в създаването на Габровското опълчение и участието му в Сръбско - българската война.



В-к Габрово
16 юни 1936г.
По случай деня на печата в Габрово
Издава редакционен комитет
Брой единствен
Стр.4

Станимир Станимиров
Човекът, за когото работата е дълг, а почивката – създаване на планове за нова работа.  – Повече от 60 години в служба на народ и държава. – Делото на габровеца Ст. Станимиров

Нашият град е дал и дава достойни свои представители и бележити труженици в културното, просветното, политическото и стопанското строителство на народа ни. Това трябва да ни радва и гордее. Трябва още да ни припомня задълженията към настоящите дейци и подкрепата, която трябва неуморно да им даваме, а също така дълга на почит и уважени, които имаме към строителите от миналото. Техните имена ние трабва да издигнем в култ за пример и назидание.

Едно от имената, които трябва да бъде врязано в паметта на всички ни, да преизпълва сърцата и душите с примери за ревниво изпълнен граждански дълг, е и това на стария наш съгражданин г. Станимир Станимиров – един голям българин, неуморен работник в освободителната и следосвободителната епоха от живота на нашия народ.
Г-н Станимиров днес живее в София и прекарва в почивка и пак в творчество дните на своята следосемдесет годишна възраст. За него работата е дълг, а почивката – създаване на планове за нова работа.

Правим едно посещение в дома на г. Станимиров. Посреща ни сам той. Годините са променили в снежно бели само брадата и косите му. Тялото още лъха енергия и бодрост. Върху тях животът не е посегнал.

Благородният старец ни въвежда в приемния салон. Скромна уредба. Скромна, но ценна. Всеки предмет говори за миналото, гали, привлича, шепне за големи дела. Тук е илюстрацията на това, което г. Станимиров ни съобщи за себе си:

-Своето детинство прекарах в Габрово, под грижите и контрола на баща ми, който беше архиерейски наместник (баш папаз) и като такъв участваше в училищното настоятелство, общинската управа и др.

През учебната 1873/1874 година бях ученик в пети клас. През същата година каймакаминът на Габрово пожела да присъства при обучението на учениците. Училищните настоятели решиха да поканят турските първенци да присъстват на урока по турски език. Преподавател по този предмет беше Нестор Марков. Интересно е да се отбележи, че тогавашните ученици от последния клас – шести, между които бяха Васил Дюстабанов, Никола Рясков, Тодор Постомпиров и др. бяха туркофоби и не искаха да изучават турски език.  Ние, петокласниците, от които сега си спомням имената на Христо Хесапчиев, Никола голосманов, Ст. Костов, Ангел Шашикманов и др. изучавахме тоя предмет. В клас превеждахме „Телемаха“, която минаваше за доста труден превод на турски и не можеше от всеки да се чете. Нестор Марков обаче ни беше подготвил добре и не срещахме затруднения при превода.

Дойде определеният ден за посещението на турските власти. В училището пристигнаха каймакаминът и кадията, водени от нашите общинари. Поради това, че сградата на Априловската гимназия не беше довършена, изпитите се проведоха във вестибюла, при сегашния главен вход.

Г-н Станимиров за момент се замисли. Бегла усмивка проигра по лицето му.

Когато дойде моят ред, - продължи той, - подадох „Телемаха“ на каймакамина.
-Защо ми даваш книгата си? – очудено ме запита той.
-Да ми посочите, какво желаете да ви прочета и преведа.
Той посочи нещо на слуки, което, разбира се, безпогрешно прочетох и преведох. Тогава Нестор Марков ме накара да направя разбор на някои от думите. Между другото, в тоя текст се говореше за една от нимфите на Калипсо, която била с разпуснати коси. Трябваше да обясня персийската дума „касвеи“, която на български значи „коси“.
-Думата „касвеи“, - продължих аз, - е с еднакъв корен, като нашата „коси“.
-Тъй ли? – строго попита каймакаминът. – Какво общо имате вие с персийците?
Аз не се смутих, а още по-самоуверено отговорих:
-Някога, преди много години, народите са живели заедно. От тогава са останали много думи с еднакви корени в езика на по-късно разделилите се народи.

Каймакаминът изглежда остана доволен от моите отговори. Той размени няколко думи с кадията и след свършването на изпита съобщиха на баща ми, че ще издействат стипендия от турското правителство и ме изпратят да продължа образованието си в Цариград, след което да стана турски чиновник. Това възмути баща ми и мене, но пред тях се съгласихме.

Между другото, по това време баща ми беше направил постъпки чрез Тодор Бурмов до руското посолство в Цариград да ми се отпуснат средства, за да продължа образованието си в Русия. На следната година Тодор Бурмов съобщи, че руското правителство ми отпуща стипендия да следвам в Одеската или Киевската семинария. След завършването на учебната година трябваше да замина. Турските власти обаче, отказаха да ми издадат тескере, защото в това време бяха зачестили революционните движения. Трябваше да си послужа с някаква измама.
Баща ми се яви пред кадията и каймакамина и им съобщи, че трябва вече да замина и се подготвя за следването си в цариградския лицей. Понеже, при постъпването си там трябва да знам френски език, той ги помоли да ми издадат тескере да замина и се настаня в някое френско семейство в Цариград. Турските власти се съгласиха. И така, няколко дена след получаването на разрешението, аз заминах за Цариград. Там отидох направо в руското посолство, от където след два дни ме изпратиха с параход да замина за Русия. По желание на баща ми аз се записах да следвам Киевската семинария. Там завърших 6 класа, а след това прекарах и четири години в академията, която завърших на 1883 година.

В Киев заварих Трайчо Китанчев, който следваше още духовното училище. Към това време бяха дошли да учат и една група български монаси, между които бяха: Пловдивският Максим, покойният Авксентий Велешки, Йоаким и др. При обявяването на Освободителната война, всички повдигнахме въпроса да дойдем и ние в България. Ректорът на училището ни съобщи, че той не може да разреши това, но обеща веднага да направи постъпки в Петроград. След две седмици от там му отговориха, че русите имали толкова много войска и от нас нужда сега нямало, като същевременно ни отправяше и един съвет да продължим усилено да се готвим за заемане на служба в свободна България.

След свършването на войната някои от духовните лица дойдоха в България, а аз останах в Одеса при Василий Николаевич Рашеев, вуйчо на зетя ми Йосиф Стомоняков, и при Спиро Стомоняков – бащата на комисаря на СССР Стомоняков. През 1883г. се завърнах в Габрово и веднага бях назначен за първокласен учител, но такъв останах само 4 месеца, защото трябваше да замина за Цариград, по покана на Екзарх Йосиф, за да бъда деловодител на училищното попечителство за уредбата на нашите училища в Македония. Но и тук не останах много.  Бях назначен телеграфически от тогавашния министър на просветата Райчо Каролев за директор на Габровската гимназия.

Отидох в София и бях приет от министър председателя Петко Каравелов, който ме натовари да организирам опълчението в родния си град. Същият ми съобщи, че според думите на тогавашните народни представители Конкилев и Топузанов, в Габрово може да има 1000 души въоръжени опълченци, а досега още нищо не е направено. Аз се съгласих да направя възможното. Още с пристигането си в Габрово започнах подготвителните работи. Организирах една група младежи, с които редовно правехме упражнения на „Падало“. По моя молба, тогавашните музиканти в града, между които беше и свещеник Стефан Кънев, се съгласиха да ни придружават от мястото на обучението до града. Тази музика изигра своята голяма роля. Скоро дружината се увеличи на 300 души.

При обявяването на Сръбско-българската война една рота от ученици, водена от сегашния проф. Ватев – тогава учител в Габрово, тръгна за Пловдив за да пазят турската граница.
Конкилев и аз пък събрахме на площада пред часовника опълченците и им говорихме за важните моменти, които страната ни преживява, като подчертахме и дълга, който те имат. Думите ни бяха изпратени с възторг. Само за няколко часа всички набързо се приготвиха за път и водени от мен, тръгнахме през Севлиево за София. В Севлиево към нас се присъединиха и тамошните опълченци и се образува така нареченото „Габровско опълчение“. В Орхане се получи телеграма от Ст. Стамболов, с която тпй съобщаваше, че нашите са влезли в Пирот и той се записал за редник в българската войска.

След два дни път пристигнахме в София. Опълченците бяха настанени в пехотните казарми, а аз отидох при военния министър майор Никифоров, на когото доложих, че съм довел от Габрово 1000 души опълченци, всички снабдени с пушки, но без патрони.
-Това не е от значение, - радостно каза той. – И тук патрони нямаме. Важното е, че опълченците имат пушки. От една седмица стоят натоварените коли с брашно и не могат да тръгнат към границата, защото нямаме нито една пушка за да бъдат придружавани.
На следният ден колите заминаха.
След свършването на войната при една среща в дома на Каролев, майор Никифоров ми съобщи, че до Коледа ще се завърнат всички опълченци по домовете си, а аз и другите учители трябва веднага да тръгнем за Габрово и продължим училищната си работа. И наистина, до оптеделения срок в града се завърнаха всички, с изключение на един учител. Само той стана жертва и не от вражески куршум, а от туберколоза.

В Габрово останах две години директор на Гимназията, а после прекарах 53 години като директор на първа мъжка гимназия в София и като преподавател във Военното училище по история и руски език. През 1894 година бях повикан от екзарха в цариград да работя по организирането на духовната семинария за подготовка на свещеници за Македония и там прекарах до 97-та година. След завръщането си в София продължих директорството, като същевременно бях и такъв на дворцовата гимназия, в която завършиха средното си образование нашият Цар Борис и принц Кирил.

Старецът замълча и отправи поглед към накичените по стените снимки и картини. Между многото такива, в разкошни рамки са поставени два портрета. На единият е написано: „На моя многоуважаван директор и учител г. Станимиров честитя новата 1912 година. Борис Търновски“, а другият, с почти същия текст е подписан: „Кирил Преславски“.
Ето делото на габровеца Станимир Станимиров. Повече от 60 години в служба на народ и държава. Повече от 60 години в непрекъснато пътуване и борби по бурното житейско море. Нека му се отплатим, нека го възнаградим. Не с друго, а само да приобщим своите сили за величието на държавата и благоденствието на българския народ.

Ангел Матанов



четвъртък, 27 август 2015 г.

Приписка от поп Стефан Станимиров и портрет на Станимир Станимиров в "155 години Габрово град - илюстрована хроника"


По случай 155-та годишнина от обявяването на Габрово за град (4 май 1860) община Габрово финансира луксозно илюстровано издание, събрало забележителни фотографии на лица, сгради и събития от историята на града. Всяка страница представя една от 155-те години на Габрово като град. Издател е Регионален исторически музей - Габрово с партньорството на Регионална библиотека "Априлов - Палаузов", Държавен архив - Габрово и АЕК - Етър. Съставители на сборника са Росен Йосифов, Добромир Търновски, Иван Постомпиров, Катя Гечева, Савина Цонева и Красимира Чолакова.



На стр. 22 е отразена 1873г. с основно събитие - откриването на Габровското училище. Поместена е приписка от иконом Стефан Станимиров за тържествения водосвет на новата сграда, извършен на 26 август 1873г., ден преди училището да приеме първите си ученици.



По една приятна случайност, получихме като подарък изданието на същата дата, от която е приписката - 26 август, само че 142 години по-късно.



На стр.  44 е отразена годината 1894. Поместена е портретна фотография на Станимир Станимиров с декорации. През въпросната година той става ректор на Цариградската духовна семинария.

сряда, 12 август 2015 г.

Фонд "Стефан Станимиров" в Енциклопедия "Дарителството"




Енциклопедия на дарителството "Дарителските фондове и фондации в България 1878 - 1951 г."е луксозно тритомно издание на "Български дарителски форум". Книгата разказва за над 1200 личности от българската история след Освобождението до 1951г., които са имали щедростта да променят обществото около себе си, като даряват средства в обществена полза.
В близо 1000 страници историята на дарителството в България до 1951 г., когато с Държавен указ всички фондации и благотворителни дружества са задължени да ликвидират дейността си и да предадат имуществото и парите си на държавата и през периода на социализма тази традиция е брутално прекъсната.
Енциклопедията разказва за общественици, политици, учители, интелектуалци, военни – хора с различни професии и с различни финансови възможности, които са били уверени, че има смисъл да завещават земи, пари, акции, имоти и така да изградят една модерна държава.
Благодарение на тях сме имали, имаме и досега, училища, университети, болници, библиотеки, културни паметници, както и дарителски фондове и фондации, които са подпомагали развитието във всички сфери на обществения живот. .




В т.II на стр 296 има статия и за Фонд "Стефан Станимиров", основан от Станимир Станимиров в памет на рано починалия му син, д-р по международно право, защитил докторат в Гренобъл, но починал скоро след това. . Фондът е основан през 1929г. по случай 50 -годишнината от Първа софийска мъжка гимназия, която Стефа е завършил, а фондооснователя е най-дългогодишният и директор. Капиталът на фонда е 5000 лв., като всяка година от лихвите му се присъжда стипендия на избран от учителския съвет беден, но талантлив ученик от класическия отдел.

Като дарител Станимир Станимиров е споменат и в изложбата "Благодетели и дарителство в България - между идеала и реалността", осъществена от Български дарителски форум, Американска фондация в България, БАН и НБКМ. Изложбата беше експонирана в Министерството на културата през януари 2014г. 

Иван Станимиров има шанса да бъде ученик на двамата големи учители по музика - Величко Мянков и Петър Чаракчиев




Иван Станимиров има шанса, както и няколко още випуска,  да е ученик и на двамата големи учители по музика - Величко Мянков и Петър Чаракчиев

И още: да е с поета Христо Банковски в гимназията на Априлов, да си купи барабани Trowa и... да сбъдне ученическата си любов


Бояна ПЕНЧЕВА, в-к "Сто вести" - Габрово, 11.02.2014г.

Това е четвъртата поред среща в рубриката „Живата музика”. Първоначалната идея беше свързана със зараждането на забавния жанр и темпераментната вълна от оркестри, изпълнители и певици през 60-те години на миналия век. Процес в градската култура, провокиран и от появата на Бюро „Естрада” с нейните взискателни комисии в София, Русе, В. Търново. Доказани професионалисти периодично изпитват любители музиканти и след положен изпит им присъждат „категория“ - инструменталист, диригент, солист. Получената категория дава право да свириш в оркестър, да водиш състав и да получават заплата като професионалист.
Досегашните срещи - с кларинетиста Обрешко Обрешков, с диригента Стефан Пулев (задочно чрез дъщеря му), с барабаниста Станчо Кукудов, разговорите с техни колеги и понатрупаната информация за 50-те и 60-те години подсказват и други интересни процеси в музикалния живот на Габрово. Свиренето „на живо” по забави, танцови площадки и ресторанти е било само част от музикалните изяви. Всички или почти всички инструменталисти са „допълвали” дейността си с участие в читалищни, заводски, градски и всякакви видове формати, включително оперети.
Най-очевидният и логичен факт е, че нищо не се е появило на гола поляна. Тези момчета от 60-те са хванали тромпет, саксофон, цигулка, палки ... още в прогимназията, гимназията или техническото училище...
Затова е коректно да кажем, че Бюро „Естрада” (по-късно и „Културен отдих”) наистина са дали ценз и хляб на десетки музиканти, но преди това някой ги е учил да свирят. Някой като двамата велики учители по музика в Габрово - Величко Мянков и Петър Чаракчиев. С всяка среща в „Живата музика“ все по-често се говори за ролята на тези две имена. Както за ролята на техните колеги от средата на миналото столетие, за музикалните традиции в българското училище и за обичаните, но несъществуващи днес часове по пеене, хор, струнен и духов оркестър.
В едно изследване за Петър Чаракчиев доц. Людмила Велчева казва, че той е имал шанс да преподава музика в Априловската гимназия. Но както показва времето, това е било шанс и за Габрово...
Затова спомените на Тодорка Станимирова ни връщат най-напред в училище...
Със съпругата на барабаниста Иван Станимиров се срещаме точно 58 години след тяхната сватба. По една случайност на същия ден - 22 януари. И макар че това е дванайстата поред тъжна годишнина след загубата на Иван, разговорът за музика потръгва. Защото тя е нещото, което ги свързва още от прогимназията.
Първа прогимназия - в диагонала между църквите „Св. Троица” и „Св. Богородица”, вече я няма. Има сграда на бившето училище „Радион Умников” - с различни стопани и изпочупени прозорци. Използва се активно по време на избори като секция за гласуване. Иначе по празници дворът й се оглася от градския духов оркестър.
Преди 6-7 десетилетия музиката   била всекидневие в Умниковото школо. Освен голям училищен оркестър от момчета, учителят по музика Величко Мянков водел и училищен хор. Иван Станимиров свирел на барабани и тъпан в оркестъра, а Тодорка (Табакова по баща) пеела в хора.
* * *
Величко Мянков е известен композитор и музикален педагог, роден на 15 април 1897 г. в Габрово. Като ученик в Априловската гимназия прави първата детска музикална китка „Веселинка“ - първият детски състав след Освобождението. На 31 години работи в Дряновското класно училище, създава училищен хор и подготвя оперетни постановки. Умира на 17 юни 1967 г.
Петър Чаракчиев (12.05.1908-1981) е емблема на музикално Габрово. Диригент, композитор, учител в Априловската гимназия в продължение на 36 години.
* * *
„Нямаше училище без оркестър – връща се към началото на 50-те г-жа Станимирова. - Виждаше се особено по време на манифестации. Училищата минаваха отделно, на блокове, и пред всяко от тях вървеше оркестърът. Величко Мянков беше не само учител, той работеше в оркестъра с момчетата, с нас в хора, организираше ни по празници. Имаше авторитет, но понякога ние го дразнехме с детските си шеги. Има една популярна за онова време песничка „Мърльо, мърльо, писанче, писанче...”, която момичетата от хора пеехме в междучасия. Мянков истински се ядосваше на тези изпълнения, закани се и ни намали оценките с по 1 единица.
С Иван от деца сме заедно. Продължихме приятелството си и после, когато бяхме в Икономическия техникум. Спомням си, че всяка неделя следобед, от 14 до 16 часа, имаше забава в Механото. Танцувахме в един голям салон, намазан с подово масло... Много момичета по-късно се омъжиха за момчетата, с които танцуваха. В оркестрите свиреха наши съученици. Разбира се, имаше забави на много места в Габрово, но ние ходехме в Механотехникума. Това ни бяха срещите - на забава и на Стъргалото. Искаш ли да видиш някого, излизаш на Стъргалото – така наричахме централната улица „Радецка”.
Няколко думи за Икономическия техникум, който сега е в Дряново. Техникумът се откри в Габрово, но нямаше собствена сграда. Ползваше стаи в училище „Васил Левски”, Априловската гимназия и накрая – в „Цанко Дюстабанов”. Управниците не се разбраха за сградата и стана така, че Дряново взе техникума.
От самото начало имаше огромен наплив от желаещи да учат в Икономическия. С Иван също се записахме. Мина известно време и един ден директорът извика поименно група ученици - на двора пред цялото училище. Извикаха и Иван Станимиров. Под претекст, че няма места, ги махнаха, направо ги изгониха от Икономическия. Тогава Ваньо отиде в Априловската гимназия. Негласно, но се знаеше, че са отстранени като „деца на фашисти”, за каквито тогава нарочваха всички, които не са комунисти.
Таткото на Иван и мой бъдещ свекър - Рачо Станимиров, е от Станимировия род, една от най-старите фамилии в Габрово и в Плевен. Завършил е Търговска гимназия, работил във фабриката на своите роднини Братя Хаджистойчеви, после - като счетоводител на Индустриалния съюз, организацията на габровските фабриканти. През 30-те години се жени за Иванка Манева – Станимирова. Свекърва ми беше една от първите дипломирани акушерки в Габрово. Спомням си, че винаги я канеха на тържества за Бабинден. Родилен дом е нямало, ходела е да изражда по къщите. По-късно за Родилно са ползвали Амбулаторията (Дечковата къща). В по-ново време работеше и като медицинска сестра на известния габровски хирург д-р Кръстев.
В рода много се държи на традициите. С Ваньо сме се венчали  вкъщи -  в дома на кръстника Андрей Попиванов. Там дойде попът. Такива времена бяха, не можеше да се ходи в църква. Синът ни Красимир (1960 г.) и внучката Ивета (1984 г.) също са кръстени вкъщи. Чак следващите внуци и правнуци - Силвия, Тони, Петко  и Виктория, са кръщавани в храм...
И така, Иван започна в гимназията с випуска на габровския поет Христо Банковски – двамата са родени в средата на август 1937 г. Аз пък съм съученичка на Банковски от прогимназията, в един клас бяхме. Христо беше много умно момче, по всички предмети беше много добър, но по пеене и физическо възпитание - не, никак не му вървеше. По-късно научихме, че с него се е случила трагедия. (Б. а. Поетът умира на 22.05.1976 г. във Варна при неизяснени обстоятелства.)
В гимназията Иван продължи да свири в Духовия оркестър на Петър Чаракчиев. Този оркестър, на Априловската гимназия, беше много ангажиран – участваше във всички градски празници, освен в училищните. 
 В събота и в неделя Ваньо ходеше по ученически и работнически забави. На едно колело успяваше да събере тъпан, барабан, чинели... Дори до „Неспокойна младост” караше инструментите с това колело.
Оженихме се преди да замине войник –  Ваньо служеше като командир на танк в Сливенската танкова бригада. Още не се беше заклел и се върна в Габрово да си вземе барабаните. Така изкара казармата –  с барабаните. За да не чувствам липсата му, свекърва ми - много интелигентна и добра жена, ме водеше на концерт, кино, театър, ходехме при Ваньо в Сливен.
Когато се върна от казармата, събрахме пари, взехме и назаем и Иван  купи комплект немски барабани Trowa – сребристи, чудесни инструменти, първите в Габрово. Ходи за тях до София. Бяхме млади, Иван работеше на две места и вечер свиреше с оркестрите в ресторантите „Москва”, „Корея”, „Глинени гърнета”.
Аз не се разделих с пеенето. Когато започнах работа, продължих да пея в хора на „Булгарплод”. Там бях 35 години и се пенсионирах като главен счетоводител. Имахме доста силни участия в прегледите на художествената самодейност. Не само на градско ниво, представяхме се добре и на национално. Иван също пееше в хора на „Териториално снабдяване“, докато работеше там.
Сестра ми Николина Табакова (тя запази бащиното си име), както Иван, взе категория в Бюро „Естрада” и започна кариера на певица. Имаше концерти в България и зад граница. Помня също как сестра ми - 9 години по-малка, превеждаше текстовете на италианските песни на български. Не можеше да се изпълняват западни песни, трябваше да са преведени на български. Синът на Нина - Богомил, от малък се занимаваше с музика. Завърши Музикалното училище в Пловдив, валдхорна. После учи Политология и Стопанско управление в Софийския университет, сега е председател на Българската национална асоциация „Активни потребители”.
Тодорка се надява, че любовта към музиката ще се появи в някои от нейните внуци и правнуци. Живот и здраве, времето ще покаже...
(Снимките са от семейния архив на Станимирови)

Подписи под снимките

Семейство Тодорка и Иван Станимирови, 1956 година

Габрово, 1 май 1951 г. Училищната музика при Първа прогимназия с диригент Величко Мянков. Иван Станимиров е в средата, държи бухалката на тъпана в ръка ниско долу

Сестрата на Тодорка - певицата Нина Табакова, живее в Пазарджик

Габрово, ресторант „Москва” (срещу Театъра), 1960 г. Оркестър на Бюро „Естрада“: Слава Моллова - пиано, диригентът Димитър Бързаков - цигулка, Стефан Пулев - кларинет, Обрешко Обрешков - кларинет, Симеон Димитров - тромпет, Иван Станимиров - ударни

Хорът на „Териториално снабдяване“ - Габрово. Иван Станимиров е горе, най-вдясно на снимката, последния ред

понеделник, 10 август 2015 г.

Снимки от архива на Станимирови в изложба" Тайните на виното"



На 13 февруари 2012г. в Националния етнографски музей при БАН (сградата на бившия царски дворец) беше открита изложба "Тайните на виното", посветена на традициите на винопроизводството и лозарството в България. В експозицията намериха място и две фотографии от семейния архив на Станимирови.





Семейството на търговеца Антон Петков на лозето им в Плевен (началото на 20-те години)



Станимир п.Рачев Станимиров със семейството и ратаите си на лозето си в Плевен, Трифон Зарезан, 30-те години.



Организаторите на изложбата от Етнографския институт с музей към БАН отбелязаха приноса на Станимирови за експозицията.

сряда, 18 декември 2013 г.

ЛЕГЕНДИ И ПРЕДАНИЯ ЗА ЗАСЕЛВАНЕТО НА ГАБРОВО (Статия)



ЛЕГЕНДИ И ПРЕДАНИЯ ЗА ЗАСЕЛВАНЕТО НА ГАБРОВО
Борис Станимиров

Сп. Родознание/Genealogia бр.3-4/2013 стр. 173-182



Настоящата статия представлява подробна версия на доклад, изнесен пред II Национална научна конференция на БГФ на 24.10.2013г. в София 



Легендата за Рачо ковача е широко известна. Паметникът на митичния основател на Габрово се е превърал в една от емблемите на града. При едно по-задълбочено етнографско проучване «на терен» върху тази  легенда, местни краеведи[1] установяват, че тя има вариации, свързани с отделни местности, занаяти и е вплетена в родовите предания на някои габровски фамилии.  Поради редица специфики  на града, легендите за заселване на Габрово са един от най-подходящите примери за връзка между история, етнография, краезнание и генеалогия. Населението на Габрово е етнически чисто българско през целия период на османското владичество. Не са известни значителни изселнически вълни от Габрово пред Освобождението. Габрово е средищен център на множество по-малки селища – т.нар. колиби, разположени в планината. Тези колиби са били поселища на своеобразни родови кланове – обитават се от представители на даден род, чието име носят. И днес редица габровци носят фамилни имена, които издават колибите, от които предците им са се преселили в града. Счита се, че тези родови кланове са охранявали старопланинските проходи. Тъкмо жители на колибите постепенно се установяват в долината на Янтра  и основават днешния град.
В първата публикувана история на Габрово[2] братя Гъбенски споделят три предания за заселване на Габрово. През 1925г. габровският учител и краевед Недко Стойков публикува в местен вестник още две предания, които номерира като четвърто[3] и пето[4], подреждайки ги след тези на братя Гъбенски. Същият изследовател през 1932-33г. обнародва в «Известия на габровската библиотека» още четири предания – от шесто до девето. В статиите си Стойков посочва подробности за лицата, от които е чул преданията и много детайли за градоустройството и местностите, споменати в легендите. В голямата си част по-късните публикации за историята на Габрово споменават обнародваните предания[5],  най-вече с оглед на дискусията за точното място, където е започнало заселването на града, и обръщат внимание на популярната легенда за Рачо Ковача в нейния литературно обобщен вид, който през 30-те години на XX век целенасочено става част от новия образ на Габрово.[6]
Както повечето градове в централна Стара планина, и Габрово загатва за началото си от т.нар. «болярска легенда»[7]. Според преданието, след падането на столицата на Второто българско царство под османска власт, оцелелите търновски боляри бягат в защитените дебри на планината и основават нови поселища. Според легендата, болярката Божена, жена на един от загиналите защитници на Търново, заедно със синовете си  намира подслон в Балкана и основава колибите Боженци. Нейният най-голям син Рачо, ковач по занаят започнал да слиза до кръстопътя над Янтра, където под един голям габър подковавал конете на пътуващите през старопланинските проходи търговци и пътници. Като видял, че работата потръгва, ковачът Рачо решил, че няма смисъл да пътува всеки ден дългия път от Боженци.  Построил си къща с ковачница до габъра и заживял там. След този първи заселник и други божанкалии последвали примера му и построили къщи наоколо. Така възникнало новото село Габрово, което взело името си от големия габър. [8]
Споменатите по-долу предания за заселването на Габрово сочат като време на легендата XVI век. Причината за това вероятно е, че времевият хоризонт на разказващите преданията се е простирал до границите на родовата памет, която в българската генеалогична традиция рядко надвишава няколко поколения.
Днес има сигурни османски архивни източници, които показват, че Габрово е съществувало още през 15-ти в. [9] Археологически разкопки на некропол в самия център на града, датиран със сигурност като не по-късен от XIII век пък показва, че селището е съществувало преди османското завоевание.
Архивите и археологията недвусмислено опровергават популярната легенда за заселването на Габрово. Градът безспорно е съществувал без прекъсване още от времето на Втората българска държава, а вероятно и при Византийската империя. В трите империи – Византийска, Българска и Османска, Габрово е било селище със специфичен статут, свързан с охраната на старопланинските проходи[10]. След османското завоевание Габрово получава статут на дервентджийско селище, който му осигурява данъчни привилегии, гарантирано запазване на българския характер ( на мюсулмани е било забранено да се заселват) и правото да носят оръжие. Този специален статут прави съдбата на града различна от тази на много български селища по време на османското владичество.
Габрово със сигурност не е основано от бягащи търновски боляри и доказано е много по-старо от 16-ти век. Въпреки това, можем ли с лека ръка да пренебрегнем легендите? Не би трябвало, доколкото част от тях са се предавали устойчиво като част от родовата памет на отделен род или на няколко фамилии, обитаващи близки имоти. Тъкмо генеалогичната информация, при коректен анализ може да ни даде ценни сведения за миграционните вълни, характера на населението и историята на населеното място.
Габрово е съществувало преди османското завоевание, но нашествието и историческите промени в империята през следващите няколко века стават причина за миграция на големи групи население. Достигналите до нас османските данъчни регистри от XVI и XVII век показват отчетливо нарастване на броя на жителите на града[11]. Родовите предания вероятно носят информация за тези преселения. Макар да не разкриват основаването на селището, те ни дават ценна информация за историята на града и облика на жителите му през вековете.

Първото по ред на публикуването му предание за Габрово[12] твърди, че ковач от Боженци се заселил край Извора в м. Камъка до един стар габър. Авторите свързват това предание с известната народна песен за Рачо Ковача от Боженците[13]. Предават разказа на Еким Генчев, който бил научил песента от бащата на обесения габровски революционер Еким Цанков – Цанко Рачков Шейтанов. Възрастният габровец обичал да пее тази песен и често казвал, че родът им произлиза от същия Рачо Ковача. Изследователите са единни в мнението, че Изворът не е подходящо място за ковачница, тъй като стои в страни от пътя[14].

Второто предание, цитирано от братя Гъбенски[15] отново визира като място на заселване квартал Камъка, само че в долния му край. Според преданието заселването на Габрово е започнало от каменската воденица под моста Игото.

Третото предание отново сочи за люлка на града Извора, около който имало габрови дървета.  Според това предание първият заселник е овчар, който си направил даяма (овчарник). Изворът му се сторил подходящ за водопой на овцете и за паша наоколо.

Четвърто предание[16] е свързано с извора Топлик, който се намира южно от Извора в кв. Камъка и по-близо до р. Янтра. Преданието сочи като пръв заселник Колю Ковача от Боженци, който всеки ден слизал в габровата гора до Топлик, където търговците и пътниците, пътуващи през прохода спирали да починат и да напоят добитъка си. Ковачът подковавал конете им и така намирал добро препитание. След време Колю убедил няколко семейства от Боженците в предимствата на мястото около Топлика и те се заселили там. Големият изследовател- краевед на Габрово д-р Петър Цончев дава сериозно предимство на версията за заселване при Топлик, който за разлика от Извора наистина се намира на подходящо място за спирка на пътниците, минаващи през Габрово[17].
В подкрепа на версията за Топлика е и Станчо п.Цонев, който през 60-те г. на XIX в. пише, че пръв поселник е Иван, дошъл от Дряново скоро след падането на Второто българско царство и си направил къща около Топлик. Заради този Иван най-старата черква в Габрово е кръстена на Св. Иоан Предтеча[18].

Петото предание[19] се основава на анкета на Недко Стойков, който разпитал възрастни жители, живеещи около извора Топлик. Те споделили, че най-напред около Топлик се заселили 12 семейства в 12 къщи. Сред тях на Тома Цонев, Иван Захариев (обущар), Стефан Юруков (преди това на Коста Шопа), Васил Спасов, Геню Рачев Фтичев, Иван Минчев и др.  Дванадесетте къщи са строени с дървен материал от габровите дървета, изсечени, за да се отвори място за къщите. Гредите на тези къщи наистина били от габър.
Баба х.Мария х.Радева Ковачева (по мъж), 90-годишна[20], твърди, че нейната къща е една от най-старите, строена преди 300 години от прадядо и Семо, преселен от Боженците. Анкетираната чувала от майка си и дядо си, че причината за преселението им от Боженци била, че  «Габрово е на седем пътя». Приетият в генеалогията метод за 25- 30 години отстояние между поколенията[21] сочи, че прадядото е роден в средата на XVIII век, т.е. има поне още три поколения назад до времето, когато според разказа е строена къщата. Същата възрастна габровка казва, че много стари къщи, строени с материал от местен габър са и тези на Пена Николова Марокова, Пена Димитрова Шангова, Мария Сакова и наследниците на Пенчо Караколев – все представители на стари и известни габровски родове.
Споменатите в преданието стари къщи се намират точно под най-старата габровска църква „Св. Йоан Предтеча”, което е допълнителен аргумент за ранното им заселване. В една от споменатите къщи  - на Иван Захариев, в началото на XIX век е било килийното училище на Пенчо Вълчев Гладичът, който е пра-прадядо на Захариев.
Интересното в това предание е, че то се споделя между няколко семейства и визира съвсем конкретни къщи. Дори тези 12 семейства от Боженци да не са първите заселници – основатели на града, то общото за всички тях предание съвсем ясно показва една от миграционните вълни в града. 

Разгледаните дотук пет предания сочат като начало на заселването на града долния му край спрямо течението на Янтра[22]. Според шестото предание[23], първите габровци са дошли от Боженци, но заселването е започнало от горния край – около двете воденици, които са известни като «Боженските».
Горната воденица – Божанската е съборена в началото на XX век и на нейно място е построена част от фабрика «Александър I». За последни собственици на воденицата се сочат Недьо Хр. Гъдев[24], Дядо Пенчо Тъпана (ковач-ножар) и Еким Станев. За същата воденица споменават и братя Гъбенски в бележка към първото предание, което разказва за заселване на Габрово от жители на Боженци. Първите историци на Габрово споменават, че божанкалии направили тепавиците в Габрово в началото на XVI-ти век. Къньовица Рачковата и Иваница Тотьовата са от рода, притежавал тепавицата при Божанската воденица.
Долната воденица – Хесапчийската, която от началото на XX век била купена от Хр.Бобчев и се намирала в двора на фабриката му, преди това била собственост на рода Хесапчиеви[25]. Авторът на публикацията шестото предание допуска Хесапчиеви да са потомци на боженски заселници.
Според една различна версия на същиото предание, водениците били направени от божанкалии още преди трайното заселване. Един ковач харесал мястото около водениците, откъдето минавал пътя за Търново. Построил си къща с ковачница в габровата гора. После наоколо се заселили и други хора от близките села. Този ковач бил ножар, а не налбантин. Свидетелство за това е точилото, което направил на вадата в близост до водениците.

Седмото предание[26] Недко Стойков записал през 1926 в разговор с Иван Дончев от Боженци, роден през 1853г. Според него, един боженчанин често слизал в дн. Габрово, където под един голям габър виждал да се спират пътници пеша или с коне да почиват. Преценил, че мястото е удобно за търговия и печалба и убедил някоко свои съселяни да се преселят заедно с него със семействата си. Построил си къща с дюкян за кръчма. По-късно част от преселниците се върнали в Боженци, но други останали. Виждаме, че това предание повтаря основното, но вместо ковач, сочи за пръв заселник търговец – кръчмар.

Осмото  предание[27] представлява своеобразно съчетание на първото и шестото предния.
Роденият през 1850г. близо до Извора Петър Хр. Гърнарев чувал от родителите си, че Габрово е заселено едновременно от две посоки - откъм Извора в Каменската махала и откъм Боженските воденици. Според легендата ковач – налбантин си построил ковачница при Извора под голям бряст. По същото време друг човек, родом от Боженци си построил къща в габровата гора до Боженските воденици. Съпругата на Гърнарев,  Марийка, също твърдяла, че от своя баща Симеон х. Григорев, починал през 1867 знае, че ковач се заселил под голям бряст до Извора.  Любопитното в това предание е, че до жителите на Извора е достигнало, че заселването в техния край е започнало под бряст[28], а габровите дървета, които дават името на града са били в противоположния край, където се заселили божанкалии. В отделна статия Недко Стойков споделя спомени за ковачницата под стария бряст при извора[29]. Според него тя е строена след заселването. Последният работил в нея бил Велчо Миродията. Съдружник му бил прадядото по майка на Досю Костадинов Драганов – фурнаджия. Дядо му по майка също се казвал Досю и бил ковач, като баща си. Брястът, който останал след ковачницата бил голям, двама души не можели да го обгърнат.

Деветото, последно предание е напълно различно от всички останали. То касае собствения род на краеведа Недко Стойков, за който се знае, че произхожда от отдавна изчезналото село Разпопите. На легендата за това мистично село авторът посвещава три публикации. [30]
Бащата на автора - Стойко Недков – Чехларят разказал, че родът им е от Разпопите. Един от техните прадеди -  поп Стойко имал много земя. Веднъж в нивата му се укрила бунтовническа чета. Дошла потеря, завързало се сражение и четата била разбита. На мястото на сражението намерили бъклица, с изписано върху нея името на попа. Турците обвинили свещеника, че е организирал бунта и го изпратили в Цариград, където бил осъден на много години затвор. Жена му починала и оставила 7 деца сираци. Когато след няколко години попът бил помилван и се завърнал от затвора, заварил децата си в мизерия. Тъй като свещениците имат право само на един брак, той поискал да се разпопи, за да може да се ожени повторно и да осигури майка на децата си. Оттогава започнали да го наричат Разпопа, а потомците му – Разпопите.
През 1926г. Нено Данков от с. Банковци, разказал на автора, че „Габрово най-напред било на Разпопите”. Това той бил чувал от стари хора от Банковци, Шараните и другите колиби около местността Разпопите, където се смята, че е било селото.  
Същото разказал на Стойков и Иван Димов от Шараните, р. 1856: В местността Разпопите имало голямо село, което поради размирици било нападнато от башибозуци. Те разпопили попа, а жителите напуснали домовете си и се заселили в габрака – днешно Габрово. Местността пък, където било старото им село започнали да наричат Разпопите. Същото, със същите думи Н. Стойков чул и от Колю Ганев от с. Шарани, роден 1842г. Той добавил, че заселването станало до голям габър, някъде около днешния градски часовник.
Много интересна е версията, споделена от Иван Станев – Ганин от с. Седенковци, р. 1847: Разпопите било голямо село, щом всички му казвали село (както на Габрово), а не колиби. Всичките земи били на попа и се предавали на наследниците му заедно с духовния сан, а селяните му работели като аргати. «Все едно попът бил български бей». По това време Габрово още го нямало, а само едно беклеме край пътя до един габър. Някои от жителите на Разпопите се заселили около беклемето. След време и останалите изоставили селото си и се преселили на новто място. Старецът твърдял, че последните жители се преселили в средата на 18-ти век.
Преданието, че попът и родът му имали селото като феодално владение, показва,  че Разпопите е било войнушко село, каквото със сигурност знаем, че е било и Габрово. Авторът споделя логичното разсъждение, че легендата за разпопения поп трябва да се отнася за рода, който е основал селото и му е дал името, а не за преселението в Габрово. Оттам заключва, че историята с разпопването вероятно е от времето на Второто българско царство, а не от османско време.
Гатю Христов от габровската махала Лъката разказал, че едни от последните жители а Разпопите били  братята Димитър и Стойко. Димитър бил негов дядо, а Стойко – прадядо на автора на въпросната публикация Недко Стойков[31]. Братята се заселили в Лъката, на десния бряг на Янтра и направили „Разпопската воденица”, която в последствие била завлечена от реката.

Деветте известни предания за заселването на Габрово нямат стойност като исторически извори за основаването на града и отдавна са опровергани по категоричен начин от археологическите и историографски данни. При достатъчно критична интерпретация обаче, те безспорно имат своето място в изследването на селищната история като информация за миграционни вълни, точки на заселване и генеалогия на старите габровски родове.


[1] Братя Гъбенски, Недко Стойков, д-р Петър Цончев, Илия Габровски и др.
[2] Христо и Петър Гъбенски. История на града Габрово и габровските въстания. Габрово, 1903г.
[3] В-к Родолюбец, бр. 27 / 1925г.
[4] В-к Родолюбец, бр.44 / 1925г.
[5] д-р П. Цончев. Из стопанското минало на Габрово. 1929г., Из общественото и културно минало на Габрово. 1934г.; Стр. Димитров и колектив. История на Габрово. София, 1980.; сб.Традиционни обществени структури и исторически личности в габровско XII-XIX в.Гб., 1997; Подробен преглед на преданията има в :Кирил Койчев. Старо Габрово и пътищата около него. Габрово, 2010г. През 2012г. Вела Лазрова публикува поредица статии за легендите във в. «100 вести».
[6] Идеята за паметника на Рачо Ковача и популяризиране на легендата за него вероятно е на кмета Илия Кожухаров през 30-те години на ХХ в., вж. Петър Тоцев. Легенда за Рачо Ковача. Литературен свят, http://literaturensviat.com/?p=6474
[7] Калофер, Копривщица, Свежен, Арбанаси, Елена, Ново село (Априлци) и др. В подкрепа на тази легенда е наличието на сокай в габровската женска носия. Счита се, че сокаят е част от търновската болярска одежда.
[8] Според литературно обработената легенда от габровския кравед Илия Габровски „Под габровото дърво”, Рачо имал трима сина – Петко, Йонко и Радич, които дали имената на три габровски квартала – Петкова нива, Йонковото и Радичевец. Вж. още Марко Недялков. Рачо Ковач (роман). София, 1973г. и др.
[9] Първото споменаване на Габрово в османските архиви е в списък на ленните владения в Никополския санджак от 1479г.
[10] Габрово като селище със специален статут по охраната на планинските проходи през XIIXVIII в. сп. Родознание 3-4/2010
[11] Р. Ковачев. Населението на Габрово от средата на XV до края на XVII век. Демографски аспекти и именна система. И. Пр. 9/1991
[12] Хр. и П. Гъбенски. История на града Габрово и габровските въстания. Габрово, 1903г. стр. 3-4 (бележка под линия)
[13] Пак там
[14] д-р П. Цончев. Из общественото и културно минало на Габрово. 1934г.; Н.Стойков. За Рачо Ковача от Боженците. в Известия на габровската библиотека, бр. 38 / 1932г. стр 5-6
[15] Хр. И п. Гъбенски…
[16] Н. Стойков. в Родолюбец бр.27 / 1925г. стр.2
[17] д-р П. Цончев. Из общественото и културно минало на Габрово. 1934г  стр.240
[18] Св. Иоан Предтеча е най-старата от трите габровски черкви днес. Но църквата Св. Богородица е строена на мястото на много по-стара църква Св.Петка, за която се счита, че е построена на мястото, където през първата половина на XIII в. са пренощували мощите на светицата, при пренасянето им към Търново.
[19] Н. Стойков. в Родолюбец бр. 44/1925, стр. 2
[20] към 1930г.
[21] А.Запрянова. Генеалогия или как да изследваме своя род. С. 2003, стр. 106
[22] Северния край на старите предели на града
[23] Н. Стойков. в Известия на габровската библиотека, бр. 8/1926 стр 2-3
[24] В статията се разглеждат три поколения от този род, сроден с известния габровски учител Цвятко Недев Самарджиев
[25] От този род е известният възрожденец, военен и научен деятел и дипломат ген. Христофор Хесапчиев.
[26] Н. Стойков. в Известия на габровската библиотека бр. 34/1932 , стр. 2
[27] Н. Стойков. в Известия на габровската библиотека бр. 35/1932 , стр. 3
[28] Пак по спомени на стари габровци, край вековен бряст в близост до Извора е имало черковище на Св. Илия, където се е правил събор на Илинден. Според една легенда пък храмът Св. Йоан Предтеча в кв. Камъка е построен на мястото на скит на манасир Св. Илия, където е била замонашена царица Теодора (Теофана) – жена на цар Иван Александър. Вж. Вела Лазарова, в-к 100 вести 17.11.2012г.
[29] Н. Стойков. в Известия на габровската библиотека 1932 г. / бр.41
[30] Н. Стойков . Известия на габровската библиотека - 1932, бр. 36, стр.3. / 1933 – бр. 5 и 7

[31] От същия род е и Стойко Иванчов Махлебашията – кмет на Новата махала, дал началото на рода Махлебашиеви