сряда, 19 декември 2012 г.

Династията на Срацимировци (рецензия)





ЦЕНЕН ПРИНОС ЗА ИСТОРИЯТА И ГЕНЕАЛОГИЯТА НА ПОСЛЕДНАТА БЪЛГАРСКА СРЕДНОВЕКОВНА ДИНАСТИЯ[1]

Борис Станимиров
Сп. Родознание/Genealogia бр. 1-2/2013


„Династията на Срацимировци” е щастливо събитие в българската историография и генеалогия. Редица научни трудове разглеждат  династията от Цар Иван Александър до фактическия край на Втората българска държава. Книгата на доктора по история Петър Николов-Зиков е различна от останалите, с това, че преминава далеч отвъд темата за властелините на Търново и Видин и разглежда аристократичния род на Срацимировци в неговата цялост, всичките му клонове и династични бракове.
Историческото изследване разширява чувствително представата ни за земите, управлявани от последната българска средновековна династия, причислявайки към тях Кавунското, Серското и Валонското княжества, отделни държави под властта на представители на Срацимировата фамилия. Разглеждайки географски и исторически тези княжества, слабо познати за масовия читател,  книгата навлиза и в полето на краезнанието, макар и това да не е нейна основна цел. Особено подробно е отразено Бдинското княжество, обикновено пренебрегвано за сметка на самодържавната столица Търново.
Заслужават специално внимание разсъжденията на автора върху властовите доктрини и политическия модел на Втората българска държава през призмата на куманския модел, при който държавата се разделя на две крила – източно и западно. Този дуализъм е видим не само в отношенията между Търново и Видин, а присъства като нишка на анализа в междудържавните отношения, в това число и между България на Иван Александър и Сърбия на Стефан Душан, съпруг на александровата сестра Елена.
Значим принос на изследването е опитът за реконструкция на родословното дърво на потомците на Шишмановия род след смъртта на Константин и Фружин и  окончателното османско завоевание. За пръв път се представя унгарския клон на рода – фружиновия син Шишман и неговите наследници, които фигурират в различни унгарски източници чак до началото на XVII век. Българската генеалогия на потомците на деспот Срацимир пък е продължена до самия край на XVI век, като изключително убедително и със сериозни аргументи е конструирано родословно дърво, което обхваща известните от историята представители на българския елит през първите два века от османското завоевание - бан Михаил Шишманов от София, Богдан Жупан и Теодор Балина в Никопол, както и още няколко лица, споменати в различни османски регистри, за които датировката и имената подсказват, че са част от същото родословие.
Трудът на Петър Николов-Зиков е отличен пример за генеалогията като помощна историческа наука. И тук понятието „помощна” трябва да се тълкува като „опорна” а не като „второстепенна”. Редица отделни исторически фрагменти, лица и събития от десетилетия озадачават историците. В представената книга виждаме, как генеалогията идва на помощ на историята, като структурира и помага за осмислянето на тези отделни парчета от българската историческа мозайка. Този новаторски интердисциплинарен подход, комбиниращ история, политически анализ, ономастика, просопография, подчинени на генеалогията като носеща конструкция на разказа не бива да ни изненадва. Интересът на Петър Николов-Зиков към  генеалогията не е от вчера, той е сред познавачите на родословията на европейските династии и има няколко публикации. По-старите му научни занимания дават сериозната основа за последната му книга, като придават допълнителна тежест на оригиналните приноси в нея. В научната му библиография срещаме поредица от статии[2], за които настоящата книга се явява логично обобщение, но надявам се не и край на търсенето, доколкото темата за средновековната ни аристокрация все още е слабо проучена и още по-недостатъчно интерпретирана.
При едно публично представяне на книгата в Нов български университет, проф. Евгения Иванова, историк, но и литератор, определи труда на Николов като „приказка за царе и царици”. Действително авторът е успял да ни представи една доста специфична и пълна с дребни детайли материя каквато са родствените връзки на балканските владетелски фамилии по интригуващ, лек за четене, дори поетичен начин. Преминавайки с лекота тесните граници на националното (такова, каквото го познаваме от националните държави в последните 2 века), авторът разхожда читателя из целия Балкански полуостров – от делтата на Дунава до адриатическото крайбрежие. По един естествен, ненатрапчив начин се налага изводът, че средновековните Балкани са едно общо културно и политическо пространство, а съперничествата и войните са преди всичко начин, да се регулират отношенията между няколко големи владетелски клана.
И тук ще отправя първата препоръка към автора: би било много полезно, ако монографията съдържаше и карта на Балканския полуостров от периода XIVXV век, за да добие читателят по-ясна географска представа за градовете, крепостите и княжествата, които се споменават в текста.
Генеалогичният материал, на който стъпва автора е наистина голям. Представителите на владетелски династии, за разлика от простосмъртните не се именуват чрез лично и бащино име, а имена като Шишман, Срацимир и Кераца се повтарят многократно в различните поколения и клонове на фамилията. Това прави проследяването на сюжета тежко за неспециалиста, най-малкото заради нуждата от непрестанно разгръщане на страниците до съответното родословно дърво. Би било по-удобно, ако към книгата имаше приложено на отделен лист с голям формат подробно родословие с персонална номерация на всеки представител, например по общоприетия в генеалогията метод Д’Абовил[3], а в текста след всяко име се посочваше в скоби и номера му в генеалогичната схема. Това би улеснило съществено проследяването на родствените връзки и логиката на аргументите, особено в първата глава на книгата „От две страни от царско коляно”. А първата глава е от ключово значение, защото за пръв път в историографията се дава задоволотелно звучащо обяснение на този прословут текст от осмогласника от 1355 г. За разлика от по-ранни изследвания, които разглеждат двете царски линии на Иван Александър, като произтичащи единствено от неговата майка Кераца, Петър Николов- Зиков изказва хипотезата, че „от две страни” следва да се приема буквално и вкарва в схемата родословието на Иван Александровия баща деспот Срацимир, като доказва произхода на династията както от Асеневци, така и от византийските Комнини през рода Синадин.
В своя статия, посветена на същата книга Иван Стамболов казва: „Нашата история е дълга, но не и продължителна. Ние сякаш горим в разрушителната страст през няколко поколения да започваме всичко отначало. Липсва ни традиция, липсва ни приемственост, липсва ни историчност в мисленето.” Точно обратния подход демонстрира Петър Николов – Зиков, като поставя генеалогията за здрава опора на своята научна конструкция. Резултатът е впечатляващ!
Освен със съдържание, книгата е забележителна и като полиграфично оформление. Корицата е стилна и представя гербовете на владетелските престоли, обект на изследването, някои от  които се публикуват в българско издание за първи път. В цяла печатна кола на гланцова хартия са представени близо 90 илюстрации – литографии и гравюри, изобразяващи владетелски портрети и житийни сцени или средновековните градове, споменати в текста. Заради големия брой на илюстрациите, размерът им е намален, което е за сметка на въздействието на тези прекрасни гравюри, някои от които се публикуват за първи път. Препоръчително е при следващо издание да се предвиди втора печатна кола за илюстрациите, като размерът им се увеличи. Има известни забележки към именния показалец, които бяха отстранени още в допечатката на книгата.
Като приложение в края на изданието са представени родословията на Срацимировци, Асеневци, на византойската фамилия Синадин, както и на династиите Тертер, Палеолог, Неманич, Басараб, Балшич, Котроманич, Лазаревич. Тези приложения, заедно с родовите схеми, представени в текста, превръщат „Династията на Срацимировци” в ценен алманах за генеалогията на балканската висша аристокрация от късното Средновековие.


[1] П. Николов-Зиков. Династията на Срацимировци. Властови доктрини и политически модели в Югоизточна Европа през XIV век. С., 2012.
[2] Вж. от същия автор:  Още за произхода на последната средновековна българска царска династия”. - В: Етноси, култури и политика в Югоизточна Европа. Юбилеен сборник в чест на проф. Цветана Георгиева. София, НБУ, 2009 ; Разрояването на царете – девалвация на титлата или промяна на политическия модел през българския XIV век. - В: сп. "Християнство и култура", бр. 61. София, Фондация "Комунитас", 2011.; Княз Фружин и неговите наследниците в Унгария и България (XV–XVI век). - В: Юбилеен сборник посветен на 85-годишнината на ст.н.с. Магдалина Станчева. София, НБУ, 2011 и др.
[3] Вж. А.Запрянова. Генеалогия или как да изследвам своя род. София, 2004.

понеделник, 12 ноември 2012 г.

Патриарх +Максим и нашето семейство



Кончина на духовния водач на православните българи ми даде тъжен повод да разкажа за връзката му с нашето семейство.
Баба ми, презвитера Соня Фичева до 85 годишна възраст работеше в храма "Св. Седмочисленици". Всяка година, на храмовия празник Негово Светейшество посещаваше храма. Някъде в средата на 90-те години, при една такава среща Патриархът в добро настроение разказал на баба ми, че помни покойния и съпруг свещ. Стефан Фичев с добро още от семинарията. Когато Маринчо от Орешака получил колет с храна от майка си, имало по-големи ученици, които искали да му вземат лакомствата. Тогава 3 години по-възрастният ми дядо го защитил. Това се е случило 80 години преди разказа, но Патриархът не го беше забравил.
На Благовещение през 1993г. в Софийската Св. Митрополия Патриархът събра деца на служителите в столичните храмове и раздаде малки пакетчета с дребни лакомства. Тогава получих лична благословия от Негово Светейшество. 

Днес и баба, и дядо и Патриархът вече са в един по-хубав свят. 
В семейните архиви имам два документа, свързани с дядо +Максим:
съболезнователната телеграма, изпратена лично от Патриарха до баба ми, по повод смъртта на дядо. Тази телеграма е лична, отделно има друга, официална, от името на Светия синод. 



Вторият документ е визитната картичка на Патриарха, със саморъчно написан поздрав за Рождество Христово и Нова Година. Не е датирана. Имам някакъв смътен спомен, че съм виждал още една картичка с текст " + + г-н г-н Максим Патриарх Български и Митрополит Софийски". Помня, че питах баба ми защо господин е написано два пъти, а тя ми каза, че едното е за Патриарх, а второто - за Митрополит. 



Блажена памет и вечен покой и на трима ви!

вторник, 6 март 2012 г.

in memoriam Цанко П. Хаджистойчев




На 6 март 2012г. след кратко боледуване на 87 годишна възраст почина Цанко Петров х. Стойчев

Роден през 1925г. в Габрово в семейството на Петър х. Стойчев, той е един от потомците на фабрикантската фамилия Братя Хаджистойчеви.


След като фабриките им са национализирани, а баща му е изпратен в концлагера Белене, Цанко х. Стойчев е изключен от университета. Работи като строител. В последствие успява да завърши право и с годините се налага като един от водещите софийски адвокати.


В периода 1991-2000 е член на Конституционния съд на Република България.


Цанко Хаджистойчев беше доайен на габровското землячество в София.

Той беше и най-възрастният представител на нашия роднински кръг - потомък на станимировата кръв. Освен на х. Стойчеви и Станимирови, Цанко е пряк потомък на габровския чорбаджия Илия Видинли и на фабриканта Петко Цокев.


Изпратихме прекрасен човек!


Бог да го прости!

вторник, 17 януари 2012 г.

Господа офицери!



Борис Станимиров
Сп. „Един завет”, кн.2/2012



За динамичното време в което живеем две десетилетия са дълъг период - бурни години, които промениха България  неузнаваемо. Обществени организации, партии, фирми, вестници се появяваха, прецъфтяваха и изчезваха, разцепваха се и се сливаха, или просто се сриваха под тежестта на времето. Малко са онези човешки общности, които съхраниха своето добро име и обществено влияние. Една от тях, може би не най-известната, но със сигурност най-стойностната е Съюзът на възпитаниците на ВНВУ. Бях 20-годишен, когато ме приеха в Съюза през 1996 г. Щастлив съм, че станах свидетел и участник според силите си в историята на Съюза през всичките тези години. Те заслужават своя задълбочен анализ и своята равносметка. Но за да е пълна тази равносметка, тя не може да започне от 1992г. Не може да започне и от 1944г.  Мисля, че ще бъде повърхностно ако започне и от 1878г. За да бъде разбран Съюза ни, за да бъде прочетена правилно неговата история, трябва да започнем от появата на офицерския корпус.

Офицерът е професионален военен командир. Затова за офицерски корпус можем да говорим там, където има постоянни военни формирования. Центурионите в древния Рим вероятно са едни от първите професионални военачалници и първообраз на съвременните офицери.
В средновековна Европа армията не е постоянна, а се свиква по време на война. Тогава всеки  аристократ има ангажимент към своя сюзерен да организира опълчение от свои васали и техните войници и да се включи във военния поход. Рицарите са воюващото съсловие, но военната кариера не е тяхна постоянна професия.
Към средата на XV и началото на XVIв. в европейските страни започва да се формира постоянна армия, свиквана и издържана от държавата, която постепенно да заменя военновременното рицарско опълчение.  Възниква офицерският корпус като социално-професионална група.
По силата на факта, че постоянната армия заменя рицарското опълчение, естествено е, че и офицерският корпус на армията от нов тип се попълва от рицари, за които военното дело е естествено призвание.  Рицарството се преобразува в офицерство, а офицерството унаследява рицарските войнски традиции и психология. Но освен войнското занятие, офицерите наследяват от рицарите и техния социален статус – благородничеството и принадлежността към висшето съсловие. От 1711г. датира записката на Петър I: „Офицерите са на първо място спрямо цялото останало дворянство!” Тази записка съвсем ясно показва намерението на царя първо да вкара всички офицери в състава на дворянството, а след това и да ги постави на първо място преди всички останали групи дворяни. През следващата 1712г. указ на Сената потвърждава тази политика, като постановява: „Да се огласи на цялото поместно дворянство, че всеки дворянин, във всеки случай, от какъвто и род да произлиза, отдава почест на всеки младши офицер…”
Със специалния кодекс „Табель о рангах” от 1722г. Петър I регламентира статута и степените на аристокрацията в Русия. Съгласно „Табель о рангах” всеки офицер от пряпорщик нагоре получава дворянски статут, който се предава по наследство на потомците му.  По-късно, при Екатерина II, дворянин, който няма офицерски чин не е имал право да се движи в града по друг начин, освен на двуколка, теглена от един кон, докато файтон с два коня се полагал само на офицерите. Чак до Революцията офицерските чинове в Русия се титуловат: младшите офицери „Ваше благородие”, шаб-офицерите – „Ваше високоблагородие”, а генералитета:  „Ваше превъзходителство” и „Ваше високопревъзходителство” (за пълен генерал).
Да не е служил като офицер за дворянина е неприлично. Дори след премахването на задължителна военна служба за дворяните, повечето от тях служат поне известно време „за чест”. При тази служба, особено в гвардията и кавалерията, се правели значително повече разходи, отколкото получената заплата, така че благородникът практически служел за сметка на личните си средства.
С напредъка на индустрията, търговията и услугите, през XIX век се появили граждански професии и занятия, които осигурявали бързо забогатяване и социален престиж без нужда от принадлежност към висшето съсловие. Аристокрацията започнала бавно да остъпва своята обществена позиция на буржоазията.  Въпреки това и след промените, наложени от времето, престижът на офицера в европейските общества останал достатъчно висок, а традиционно свързаните с тази професия представи за чест, достойнство и благородство, винаги останали валидни. По отношение на личното достойнство офицерът, както и преди стоял на недостижима за останалите висота и това положение в морален план никога не е оспорвано.
Триединната формула „Бог, Цар, Отечество” е определяща за цялостното възпитание на офицерите и служи като „Символ Верую” през целия им живот. Офицерите се възпитават в представа за благородството и почтенността на мисията си, в осъзнаване на своята висока роля. Те гледат на всяко явление или политическа идея единствено през призмата на националните интереси. Най-важно значение за офицера има клетвата. Офицерът, независмо от личните си убеждения се считал изначално и завинаги свързан с клетвата. Отстъплението от нея се считало за толкова недопустимо и позорно, колкото проявата на малодушие на бойното поле.  Офицерите разполагали с политически избор едва в случай, когато клетвата престане да действа (такава ситуация в възниква в Русия през 1917г. с абдикацията на Царя и създава предпоставка за гражданската война).
Гордостта от професията винаги е била характерно и важно качество на офицерството. Никъде другаде славата и истинското честолюбие, а не тщеславие, не са толкова важни, както при офицерите. Военната служба е тежка и икономически неизгодна и затова тя е само за тези, които са лично увлечени от военната слава и за които ролята на водач е привлекателна и покрита с ореола на величието. Офицерът обожава своя мундир, своя бит, всички особености на военната служба. Той не би ги заменил за никаква заплата и служба, защото всичко друго му се струва дребнаво, непривично и далечно на сърцето му.
Качествата, необходими на бъдещия офицер най-успешно се формират, когато човек от детството е закърмен с офицерските ценности и е расъл в офицерска среда. Затова и плеяда блестящи пълководци принадлежат на офицерски династии – родове, дали по няколко представители от последователни поколения офицери. Това са хора, които още в детска възраст получават умалени офицерски униформи. Едва научени да говорят, вече знаят военната молитва, а образът на Родината владее въображението на детския им свят. Те мечтаят и заспиват с героичните образи от историята, с бойните маршове и военната поезия.  Ученията, маневрите, стройните войнишки редици, знамето, заобиколено от своите защитници са част от техния живот и мечти – когато поотраснат те не мечтаят за нищо друго, а само за кадетския корпус.

Офицерската чест ограничава офицера в личния му живот – той може да се ожени само с разрешение на своя командир, и то в случай че притежава достатъчно средства за да издържа семейство, а годеницата е с безупречна репутация. Офицерът, за разлика от обикновения гражданин не се кълне при явяване в съд. Счита се, че думата му е достатъчна.

Чувството за бойно другарство е много дълбоко вкоренено в офицерската среда. То се култивира още в кадетския корпус и военното училище. В условията на чести премествания на службата, другарството създава „полковото семейство” - обществена среда на офицерските семейства. Началникът на гарнизона посещава семействата на своите офицери, а сам им отвръща, като ги кани в своя дом. Взаимоотношенията при това общуване са протоколни дотолкова, че да се спазва старшинството, но в същото време са непринудени и приятелски, така че никой от по-младшите офицери да не се чувства унижен или подценен. Властва дух на „разумна дисциплина и изтънченост по рефлекс”.

Когато с указ на Императорския представител през юни 1878г. в рамките на Българската земска войска се формира Командата на волноопределящите се (в последствие Военно училище) първите инструктори – руски офицери започват да правят това, което се прави във военните училища в Русия – да обучават не просто военни, а благородници. Те внушават на първите български офицери благородството и честта на пагона, предават им нишката на традицията, започнала от римските центуриони през средновековните рицари до офицерския корпус на аристократична Европа.
Българските офицери попиват този светоглед и не след дълго се превръщат в истинските водачи на българския народ – в неговия елит, в неговата най-издигната и уважавана прослойка. Не е случайно, че едва десетилетие по-късно френският граф Робер дьо Бурбулон ще сподели в спомените си за първия си дворцов бал в София:

“Почти всички министри, с изключение на министър-председателя, имат вид на провинциални учители. Затова пък офицерите са, общо взето, учудващо изискани, възпитани, с добри маниери, почти всички говорят френски, умеят да се представят, да поздравяват.”
След политическата криза последвала българското Съединение, руските инструктори се изтеглят от България и обучението на бъдещите офицери остава изцяло в ръцете на новосъздадения български офицерски корпус, формиран от първите възпитаници на Военното училище в София, много от които завършили водещи европейски военни академии. Но положеното начало е съхранено в традицията на Военното на Н.В. училище.
Младежите, постъпващи във Военното училище се обучават в дух на благородство. Но техният произход не е благороден. Те не са родени със сребърна лъжица в уста, а произхождат от всички слоеве на българския народ. По произход те са близки да своите войници. Авторитетът им се гради не на потекло, а единствено на честта на пагона и на ежедневно доказване на водаческите им качества. Тъкмо тази сплав от аристократично възпитание и морал от една страба и близост до войника и дълбоко познаване на неговата душевност от друга, създава магията на българското военно чудо, на редиците, вървящи на нож, прегазващи враг след враг и не знаещи що е поражение.  Тази магия ражда победите при Сливница, превземането на Одрин и Тутракан, отбраната на Дойран. Тези офицери – аристократи, но в същото време братя на простия войник го повеждат с боен марш под триумфалните арки на Букурещ, Одрин, Солун, Скопие, Прищина и Ниш.
След Първата световна война и жестокия Ньойски договор, полетът на българското офицерство е грубо прекъснат. Войската е унищожена, като е сведена до погранична стража и жандармерия, хиляди офицери са уволнени от служба и остават буквално на улицата – без работа, без перспектива, а дори и без уважение, защото обществото, покрусено от поражението, започва да губи своите ценностни и морални ориентири и да става подвластно на политиканство и ниски страсти. В тази тягостна среда, енергията на родолюбивото офицерство се влива в създадения през 1908г. Съюз на запасните офицери. Хилядите военни командири, принудени да свалят пагоните ги заменят с малка значка на ревера, изобразяваща белия кръст на високите степени на Военния орден „За храброст”, щита с лъва от националния герб и лавровия венец, символ на победата. И с тази значка на ревера те, българските офицери отново стават победители, този път на цивилното поприще. Не след дълго СЗО се превръща в най-влиятелната обществена сила, с която се съобразяват всички – от Двореца и партиите, до кмета на последното село в страната. В опита да се заобиколи Ньойския диктат са създадени редица институции, по същество военни, но формално цивилни – Трудова повинност, Железопътната дружина, различни спортни, ловни и др. организации, все изградени и ръководени от офицери.
В периода между двете войни, огромната част от висшия политически елит на Царство България – министър-председатели, министри, дипломати, големите имена от културния, интелектуалния и университетския живот на страната се състои от членове на СЗО, възпитаници на ВНВУ или ШЗО.  Политиците Иван Багрянов, Стойчо Мошанов, Константин Муравиев, Димитър Пешев, писателите Йордан Йовков, Димчо Дебелянов, Димитър Димов, професорите Петър Мутафчиев, Спиридон Казанджиев, художниците Щъркелов, Гюдженов, Борис Денев, музикантите маестро Атанасов, Емануил Манолов...всички те са носили офицерски пагон преди да станат велики българи.
Съюзът на запасните офицери е онази сила, която противодейства на общественото разложение и политиканството, води борба за патриотично възпитание в училищата, за национална памет и ценности. Когато безсилието и безобразията на политическите партии са на път да тласнат България към нова катастрофа, отново военните поемат отговорността и спасяват страната от забравилите се дружбаши. Десетилетие по-късно партийната система е заменена с режим на Монарха като върховен авторитет, тогава отново гръбнак на българската държавност става патриотичното офицерство. Няколко години по-късно, набралата ново самочувствие България скъсва с ограниченията на Ньойския договор и възражда своята войска. Офицерството възражда своя публичен образ, залагайки на висок професионализъм и безупречна подготовка. И ако випуските на ВНВУ до Първата световна война произвеждаха офицери с аристократичния блясък на национален елит, то в края на 30-те от прочутия портал с надис „Пази традициите на този дом...” излизат ново поколение офицери, по-скоро от пруски тип, строги и неумолими войни, срастнали с коня, стремето, владеещи до съвършенство модерната за времето си техника, гледащи смъртта нагло в очите, мъже, за които саможертвата не е подвиг, а работа. И те го доказаха в последната жестока война, в черната димна диря на падащите от небето вражески Летящи крепости и в  понтонните мостове на Драва и Мур, строени под дъжд от снаряди.
9 септември 1944г. сложи край на Съюза на запасните офицери, а голямата чистка през 1946 – на българското офицерство, командващо „След мен!”, а не  „Напред!”. Традицията, започната от римските центурии, завърши тъжно с няколко списъка в „Работническо дело”.
След 9 септември честта на пагона е необратимо потъпкана. В офицерски звания са произведени неграмотни бивши партизани и комунисти без всякаква култура, образование или познания по военно дело, без морални устои и ценности. Тяхното пагубно влияние в армията се усеща още по време на войната в т.нар. помощник-командирска длъжност, за да докара в следващото десетилетие офицерската професия до жалък обект на присмех.
С годините неграмотните партизани бавно отстъпват място на следващо поколение „народни” офицери, които получават знания и умения в съветските военни академии и изградената в България  по съветски образец мрежа от военни училища. Те ползват цялата научна, техническа и пропагандна мощ на готвещия се за тотална война Източен блок. Професионализмът на офицерството донякъде се завръща, но моралът и ценностите му – никога. Офицерството по време на комунизма беше партиен авангард, „юмрук на партията”, оръжие на световния пролетариат. По военните плацове се вееха червени знамена със сърпове и чукове и се пееха песни за Червената армия. Затова ние не приемаме този период за наше наследство, нито за част от „Завета на дедите”.
След падането на Желязната завеса, оцелелите възпитаници на военните училища на Царство България възродиха забранения през 1944г. Съюз на запасните офицери и започнаха неуморно да работят за връщане на традицията и паметта за българското офицерство. По тяхна инициатива се възроди Гергьовден като ден на храбростта и празник на армията, стотици улици взеха имената на забравени военни герои, възстанови се превърнатата в склад църква на Военното училище и Алеята на победите. По парадите зазвуча отново Шуми Марица. В редица книги, статии, интервюта и разбира се на страниците на съюзното списание „Един завет” като феникс от пепелта започнаха да възкръсват имената на войнския героизъм. Този подем нямаше как да не бъде заразителен. През 1996г. група младежи, които слушахме с опоение словата на Банковски на Дянко Марков основахме Младежкия клуб „Един завет” към Съюза и се включихме в неговата дейност. С годините животът ни разпиля, но неколцина от нас останахме верни на онзи първоначален възторг от контакта с последните истински герои на България.
През последените години живите възпитаници на ВНВУ навлязоха в 90-те си години. Редиците на Съюза започнаха да оредяват. Това обаче не намали усърдието, с което възрастните офицери служат на полето на паметта и истината. Високият им дух отново вдъхновява. Затова през 2009г. няколко души учредихме Клуб на потомците, който за приемственост нарекохме „Един завет”. За три години клубът набра сили, обедини над 80 души от България и чужбина и участва пълноценно в работата на Съюза, а страницата ни в интернет се наложи като уважаван източник на информация за историята на офицерския корпус.

Ние от „Един завет” с гордост се наричаме „потомци на царски офицери”, а възрастните ни колеги бързат да ни поправят, че това понятие не е правилно, защото те не са царски, а български офицери. Ще си позволя да не се съглася с тях. Някога през 50-те, понятието „царски офицер” е било присъда, с която комунистите са клеймели изхвърлените от живота „бивши хора”. Болката не е отминала вече 67 години и затова предизвиква бурна реакция всеки път, когато споменем този израз. Но когато Ви нарекоха „царски офицери”, шумкарите сложиха ясна граница между себе си и Вас. На тази ясна граница ние особено много държим. Защото ние не сме просто някакви патриоти, нито хора увлечени по проблемите на армията. Ние сме потомци на офицерския корпус на Царство България. Думите „потомци”  и „царство” са ключови за нашата съпричастност към Съюза. Ангажираността ни е повече семейна, отколкото обществена, а епохата, чийто дух ни вдъхновява има ясен край – 9 септември 1944г. Приемаме хора, които нямат офицери сред предците си само по изключение. Ако ги сметнем достойни за нашето „полково семейство”. Всичко това не означава, че ние не уважаваме и не подкрепяме днешната Българска армия и съвеременните офицери. Тъкмо напротив. Гледаме към тях,  обаче, през традицията на царския офицерски корпус, чиято висока морална летва те трябва да се стремят да достигнат.
Този специфичен потомствен и историчен характер на клуб „Един завет” ни прави много различни от многобройните патриотични и родолюбиви организации с масов профил, стремящи се да приобщят колкото може повече членове.
Нашата цел не е да променяме обществото, да предизвикваме някакво „ново Възраждане” или да оправяме света. За това си има партии, институции и организации. Нашата цел е по-скромна, но не по-малко отговорна -  да съхраним паметта за офицерския корпус на Царство България, да я защитим от лъжата и подмяната  и да я направим достояние на цялото общество.
Не да вършим героични дела, но да свидетелстваме за Вашите героични дела.
Не Ви обещаваме бъдеще. Обещаваме Ви незабрава.

Съюзът започна своята възродена история с един незабравим исторически парад – 6 май 1993г, когато блок от кавалери на Военния орден маршируваха под бойното знаме на ВНВУ. Този символичен жест никога повече не се повтори и основателите на Съюза останаха последните възпитаници, развяли бойното знаме на училището.

Днес 20 години по-късно, отново на гергьовденски парад, президентът поздрави блока на Военна академия със „Здравейте офицери!” Оказа се, че тъй като в армията вече има жени, то обръщението „Господа” е изпратено в историята и  днешните хора под пагон, много от които са започнали кариерата си като „другари”, станаха просто офицери преди да успеят да станат господа. Вие сте последните „господа офицери”.
Към войниците се издават команди. При влизане на висшестоящ се  командва „Мирно!” Към офицерите не се крещят заповеди. Вместо команда, те се поздравяват с „Господа офицери!”  И тъй като вече не е част от уставния военен церемонал, старият поздрав ще остане да живее само в редиците на възпитаниците на ВНВУ, като част от неговата традиция и символика и ние, малцината, които знаем какво означава, ще имаме привилегията да го произнасяме при среща или тържествен повод. А какъв по-хубав повод от 20-годишния юбилей на нашия прекрасен Съюз?

Господа офицери!


Библиография
1. Волков, Сергей. Русский офицерский корпус (2008)
2. Янчев, Веселин. Офицери без пагони. Съюзът на запасните офицери в България (2000)
3. Рунчев, Никола. История на Съюза на възпитаниците на ВНВУ, ШЗО и РВГ (2008)
4. Граф Робер дьо Бурбулон. Български дневници (2007)
5. Сайт „Един завет” http://edinzavet.org/
6. Списание „Един завет”