сряда, 19 декември 2012 г.

Династията на Срацимировци (рецензия)





ЦЕНЕН ПРИНОС ЗА ИСТОРИЯТА И ГЕНЕАЛОГИЯТА НА ПОСЛЕДНАТА БЪЛГАРСКА СРЕДНОВЕКОВНА ДИНАСТИЯ[1]

Борис Станимиров
Сп. Родознание/Genealogia бр. 1-2/2013


„Династията на Срацимировци” е щастливо събитие в българската историография и генеалогия. Редица научни трудове разглеждат  династията от Цар Иван Александър до фактическия край на Втората българска държава. Книгата на доктора по история Петър Николов-Зиков е различна от останалите, с това, че преминава далеч отвъд темата за властелините на Търново и Видин и разглежда аристократичния род на Срацимировци в неговата цялост, всичките му клонове и династични бракове.
Историческото изследване разширява чувствително представата ни за земите, управлявани от последната българска средновековна династия, причислявайки към тях Кавунското, Серското и Валонското княжества, отделни държави под властта на представители на Срацимировата фамилия. Разглеждайки географски и исторически тези княжества, слабо познати за масовия читател,  книгата навлиза и в полето на краезнанието, макар и това да не е нейна основна цел. Особено подробно е отразено Бдинското княжество, обикновено пренебрегвано за сметка на самодържавната столица Търново.
Заслужават специално внимание разсъжденията на автора върху властовите доктрини и политическия модел на Втората българска държава през призмата на куманския модел, при който държавата се разделя на две крила – източно и западно. Този дуализъм е видим не само в отношенията между Търново и Видин, а присъства като нишка на анализа в междудържавните отношения, в това число и между България на Иван Александър и Сърбия на Стефан Душан, съпруг на александровата сестра Елена.
Значим принос на изследването е опитът за реконструкция на родословното дърво на потомците на Шишмановия род след смъртта на Константин и Фружин и  окончателното османско завоевание. За пръв път се представя унгарския клон на рода – фружиновия син Шишман и неговите наследници, които фигурират в различни унгарски източници чак до началото на XVII век. Българската генеалогия на потомците на деспот Срацимир пък е продължена до самия край на XVI век, като изключително убедително и със сериозни аргументи е конструирано родословно дърво, което обхваща известните от историята представители на българския елит през първите два века от османското завоевание - бан Михаил Шишманов от София, Богдан Жупан и Теодор Балина в Никопол, както и още няколко лица, споменати в различни османски регистри, за които датировката и имената подсказват, че са част от същото родословие.
Трудът на Петър Николов-Зиков е отличен пример за генеалогията като помощна историческа наука. И тук понятието „помощна” трябва да се тълкува като „опорна” а не като „второстепенна”. Редица отделни исторически фрагменти, лица и събития от десетилетия озадачават историците. В представената книга виждаме, как генеалогията идва на помощ на историята, като структурира и помага за осмислянето на тези отделни парчета от българската историческа мозайка. Този новаторски интердисциплинарен подход, комбиниращ история, политически анализ, ономастика, просопография, подчинени на генеалогията като носеща конструкция на разказа не бива да ни изненадва. Интересът на Петър Николов-Зиков към  генеалогията не е от вчера, той е сред познавачите на родословията на европейските династии и има няколко публикации. По-старите му научни занимания дават сериозната основа за последната му книга, като придават допълнителна тежест на оригиналните приноси в нея. В научната му библиография срещаме поредица от статии[2], за които настоящата книга се явява логично обобщение, но надявам се не и край на търсенето, доколкото темата за средновековната ни аристокрация все още е слабо проучена и още по-недостатъчно интерпретирана.
При едно публично представяне на книгата в Нов български университет, проф. Евгения Иванова, историк, но и литератор, определи труда на Николов като „приказка за царе и царици”. Действително авторът е успял да ни представи една доста специфична и пълна с дребни детайли материя каквато са родствените връзки на балканските владетелски фамилии по интригуващ, лек за четене, дори поетичен начин. Преминавайки с лекота тесните граници на националното (такова, каквото го познаваме от националните държави в последните 2 века), авторът разхожда читателя из целия Балкански полуостров – от делтата на Дунава до адриатическото крайбрежие. По един естествен, ненатрапчив начин се налага изводът, че средновековните Балкани са едно общо културно и политическо пространство, а съперничествата и войните са преди всичко начин, да се регулират отношенията между няколко големи владетелски клана.
И тук ще отправя първата препоръка към автора: би било много полезно, ако монографията съдържаше и карта на Балканския полуостров от периода XIVXV век, за да добие читателят по-ясна географска представа за градовете, крепостите и княжествата, които се споменават в текста.
Генеалогичният материал, на който стъпва автора е наистина голям. Представителите на владетелски династии, за разлика от простосмъртните не се именуват чрез лично и бащино име, а имена като Шишман, Срацимир и Кераца се повтарят многократно в различните поколения и клонове на фамилията. Това прави проследяването на сюжета тежко за неспециалиста, най-малкото заради нуждата от непрестанно разгръщане на страниците до съответното родословно дърво. Би било по-удобно, ако към книгата имаше приложено на отделен лист с голям формат подробно родословие с персонална номерация на всеки представител, например по общоприетия в генеалогията метод Д’Абовил[3], а в текста след всяко име се посочваше в скоби и номера му в генеалогичната схема. Това би улеснило съществено проследяването на родствените връзки и логиката на аргументите, особено в първата глава на книгата „От две страни от царско коляно”. А първата глава е от ключово значение, защото за пръв път в историографията се дава задоволотелно звучащо обяснение на този прословут текст от осмогласника от 1355 г. За разлика от по-ранни изследвания, които разглеждат двете царски линии на Иван Александър, като произтичащи единствено от неговата майка Кераца, Петър Николов- Зиков изказва хипотезата, че „от две страни” следва да се приема буквално и вкарва в схемата родословието на Иван Александровия баща деспот Срацимир, като доказва произхода на династията както от Асеневци, така и от византийските Комнини през рода Синадин.
В своя статия, посветена на същата книга Иван Стамболов казва: „Нашата история е дълга, но не и продължителна. Ние сякаш горим в разрушителната страст през няколко поколения да започваме всичко отначало. Липсва ни традиция, липсва ни приемственост, липсва ни историчност в мисленето.” Точно обратния подход демонстрира Петър Николов – Зиков, като поставя генеалогията за здрава опора на своята научна конструкция. Резултатът е впечатляващ!
Освен със съдържание, книгата е забележителна и като полиграфично оформление. Корицата е стилна и представя гербовете на владетелските престоли, обект на изследването, някои от  които се публикуват в българско издание за първи път. В цяла печатна кола на гланцова хартия са представени близо 90 илюстрации – литографии и гравюри, изобразяващи владетелски портрети и житийни сцени или средновековните градове, споменати в текста. Заради големия брой на илюстрациите, размерът им е намален, което е за сметка на въздействието на тези прекрасни гравюри, някои от които се публикуват за първи път. Препоръчително е при следващо издание да се предвиди втора печатна кола за илюстрациите, като размерът им се увеличи. Има известни забележки към именния показалец, които бяха отстранени още в допечатката на книгата.
Като приложение в края на изданието са представени родословията на Срацимировци, Асеневци, на византойската фамилия Синадин, както и на династиите Тертер, Палеолог, Неманич, Басараб, Балшич, Котроманич, Лазаревич. Тези приложения, заедно с родовите схеми, представени в текста, превръщат „Династията на Срацимировци” в ценен алманах за генеалогията на балканската висша аристокрация от късното Средновековие.


[1] П. Николов-Зиков. Династията на Срацимировци. Властови доктрини и политически модели в Югоизточна Европа през XIV век. С., 2012.
[2] Вж. от същия автор:  Още за произхода на последната средновековна българска царска династия”. - В: Етноси, култури и политика в Югоизточна Европа. Юбилеен сборник в чест на проф. Цветана Георгиева. София, НБУ, 2009 ; Разрояването на царете – девалвация на титлата или промяна на политическия модел през българския XIV век. - В: сп. "Християнство и култура", бр. 61. София, Фондация "Комунитас", 2011.; Княз Фружин и неговите наследниците в Унгария и България (XV–XVI век). - В: Юбилеен сборник посветен на 85-годишнината на ст.н.с. Магдалина Станчева. София, НБУ, 2011 и др.
[3] Вж. А.Запрянова. Генеалогия или как да изследвам своя род. София, 2004.

Няма коментари: