Казанлъшките розотърговци Папазоглу

Папазоглу е родът на бабата на Мария Станимирова. Това е един забележителен род, за който имаме щастието да разполагаме с обилна информация. Затова реших да напиша отделна статия за Папазовите.

Свидетелства за рода Папазоглу има във всички музей в Казанлък и във всяка публикация, касаеща историята на за града. Ще представя данните тематично. На места просто ще цитирам източниците – безспорни имена като Феликс Каниц, Димитър Душанов и д–р Христо Стамболски. В проучванията си на 129 казанлъшки рода големият Чудомир – Димитър Чорбаджийски със сигурност е събрал повече от това, което ще представя аз. За жалост чудомировите проучвания не са публикувани и достъпът до тях в музея на писателя в Казанлък ми е непосилен.

През 2005г. Излезе книгата “Казанлъшкият край през Възраждането” от Пенчо Пенчев[1]. Тя е много богато и подробно проучване и обобщение на всичко писано за Казанлък преди това. В книгата има много информация за рода Папазоглу

Началото на рода Папазоглу трябва да се търси в третата четвърт на 18–ти век, когато подгонени от кърджалийските нашествия, няколко големи копривщенски рода напускат Копривщица и заедно със стадата си се заселват в казанлъшко. Според информацията, която ми даде Яна Папазова, дъщеря на мореплавателя Дончо Папазов, семейното предание сочи Копривщица като люлка на рода. В публикуваните си спомени Чудомир споменава казанлъшки род Папазови като произлязъл от с. Енина[2], но това твърдение не е подкрепено с никакви факти, още повече, че семейното предание сочи друго. Възможно е Енина да е временна спирка за Папазови между Копривщица и Казанлък.

Проучването се обърква от наличието на данни за няколко големи рода със същото име . Такива са котленския търговец Теохари Папазоглу, който заминава за Одеса, Христо и Никола Папазоглу – търговци във Виена, по произход от Видин, Димитър Георгиев Папазоглу от Търново,- участник в четата на поп Харитон; Карловския род на Хито (Христо) Папазоглу, родът на Иванчо и Страти Папазови от Сопот и родът на Чудомир – Чорбаджийски от Казанлък[3]. Срещал съм още имената на Генчо Папазоглу от Стара загора и Кою Папазов – учител в Енина през 20-те г. на 19 в. Честото повтаряне на едни и същи имена в някои от тези родове – Дончо, Христо, Димитър, Неда също заслужава да бъде отбелязано. Възможно е някои от тези Папазоглу да са клонове от същия род, но такова родство едва ли днес може да бъде установено.

Най-ранният представител на рода, за който открих данни е Христо поп Митев, който е бил учител по гръцки език в килийното училище[4]. Той е споменат като дядо на Димитро и Ботьо Папазоглу, следователно е баща на Дончо. Тук има противоречие с данните за казанлъшките чорбаджии, сред които се среща Дончо Дончов Папазоглу[5] от 1843 до 1861г. По-вероятно е Христо поп Митев да е дядо на Дончо Папазоглу. От кореспонденцията си с Яна знам, че бащата на Дончо е бил свещеник и е бил учител по гръцки, а неговите предци също са били свещеници. Името Поп Митев кореспондира с Папаз-оглу (букв. син на поп), което навежда на мисълта, че поп Мито (Димитър) е бил дядо или прадядо на Дончо Папазов и в първата половина на 18.в. е дал началото на рода.
Папазоглу, Пипалови и Митоолуви били крупни овцевди. Стадата им зимували из одринското поле, по което казанлъчани имали многобройни егреци[6] Тези три рода са сред снабдителите на имперската столица с овче месо.

Родословие на фамилия Папазоглу
Длъжен съм да подчертая, че по-долу са описани някои родови връзки и роднинства, за които съм научил от прочита на различните източници за Казанлък..
В проучванията си стигнах до шест поколения от рода Папазоглу, а именно от създаването на рода, до свързването му с Кескинови, чрез брака на Мария Д. Папазоглу с Иван Кескинов.

1. Поп Мито
2.Христо
3.Дончо (попДимитър?)
31.Христо
32.Дончо+Неда
321. Димитро+Стефанка, дъщеря на Костаки х. Койоолу и братовчедка на Дим.Душанов
322. Ботю + Марийка Дерменджиева
3221. Стефан
3222.Дончо
32221. Ботьо
322211. Дончо Папазов – мореплавател + Юлия Гурковска
3222111. Яна
3223. Неда + полк. Васил Петев
32231. Мария
32232. Стефания + д-р Илия Хантов
32233. Евдокия + Богдан Филов
32234. Ботьо + Родопа
3224. Милка + Иван Салабашев
323. Марийка +Иван Кескинов (нашата връзка)
324. Анастасия + Стефан х.Серафимов (Георгиев) от с. Аджар – бил е учител в с.Габарево –През 1865г. е изгонен от училището заради вражда с чорбаджиите (според дописка на в-к Турция) - след женитбата си с Анастасия става търговец във фирмата на Папазоглу.
325 Кона + Петър И. хаджи Пенев – учител и търговец


В достигналите до нас данни за казанлъшките чорбаджии (в най-тесния смисъл на понятието, отговарящо на градски кмет) фигурират Дончо Дончов Папазоглу (1843- 1861), Димитър Д. Папазоглу от (1859-1869) и Христо Папзоглу – 1859. Христо Папазоглу на няколко места фигурира като Христо Д.Папазоглу, откъдето съдя, че заключението, че между Хриасто поп Митев и братятя Дончо и Христо стои още едно поколение, а именно баща им Дончо. В пълномощното на Христо Папазоглу като представител на казанлъчани по църковния въпрос фигирира Дончо поп Димитров. Ако става въпрос за Христовия брат, което е твърде вероятно, то възможно е баща им да се е казвал поп Димитър. Последното кореспондира добре с името на дядо си – поп Мито. А по-гилемия брат се казва Христо, на дядо си Христо поп Митев.
Братята Христо и Дончо Папазоглу не са били в много добри отношения. От различни източници научаваме, че на градските събрания са стоели далеч един от друг и са били представители на различни тарафи (партии) в казанлъшкия елит. Христо е бил по-консервативен и е бил сред приближените на Стоенчо Груйоолу, а Дончо е сред по-либералните и будни чорбаджии, групирано около тъста му Костаки х. Койоолу. Това противостоене се запазва до смъртта на Груйоолу през 1859г. След това градът има един всепризнат лидер – Димитър (Димитро) Дончов Папазоглу.

Папазоглу са родствено свързани със семействата на останалите казанлъшки големци. Стефанка, жената на Димитро е дъщеря на Костадин х.Койоолу. Мария, Ботювата жена, пък по баща е Дерменджиоглу. Знае се, че Христо Христов, известен казанлъшки търговец на розово масло, е роднина на братя Папазоглу, макар и да не е известно точното им родство. Христов е доведен син на Тодор Маньоолу (майка му се жени за чорбаджията след като и двамата овдовяват) Сестрата на Христов е омъжена за Груйчо, син на чорбаджи Стоенчо Груйоолу. Родът Папазоглу е гръбнакът, който свързва в родство всички видни чорбаджийски фамилии от Казанлък.
В книгата на Пенчо Пенчев се споменава, за двама мъже от рода на Митьоолу, които са написани като зетьове на Папазоглу: В началото на юли 1869г. зетят на братя Папазови Д.Митьоолу заминава за Цариград да продава овцете им. През1875г. В Цариград е изпратен един от зетьовете им (този път Христо Митьоолу) да ускори продажбата на овцетеТази връзка е неясна, защото се знаят сестрите на Димитро и Ботьо и техните съпрузи. Но след като и двамата заминават да продават овцете на Папазоглу, то значи имат роднинство – вероятно през непознатия клон на Христо Папазоглу.

В проучването си срещнах още името на Александър Папазов – родственик на Папазоглу, който през 1892 основава в Пловдив парфюмерийна фабрика (Ален Мак). В Музея на Розата фигурира и Васил Ал. Папазов, като високопоставен служител на фирмата на Ботю Папазоглу.

Дончо Папазов (р. 21.02.1939 в София) известният български околосветски пътешественик мореплавател обикаля два пъти света с яхта “Тивия” заедно с жена си Юлия и дъщеря си Яна. Написва книги за двете пътешествия. Изследва хранителните качества на планктона. Личната страница на Дончо Папазов


От една статия за рода на проф. Богдан Филов (вляво) [7] – световноизвестен учен - археолог, председател на БАН, Министър – председател на България и регент, научих, че жена му Евдокия Петева е дъщеря на полк. Васил Петев и Неда Б. Папазоглу - т.е.тъщата на Филов е Неда Папазоглу, дъщеря на Ботьо. Другата дъщеря на Ботьо, Милка е омъжена за министъра на финансите (1908-1910) Иван Салабашев (дясно).


Папазови в Енциклопедия България, изд. БАН 1986

Папазови. Димитър (15.01.1828 Казанлък – 17.12.1902 Казанлък) и Ботьо (1837 Казанлък – 10.01.1892 Пловдив) През 1854г. поемат от баща си Дончо организираната през 1820 фирма за търговия и производство на розово масло в Казанлък. Основават (1858) първата българска търговска къща за износ на розово масло “Дончо Папазоглу и синове”, която чрез канторите си доставя в Цариград, Париж, Лондон, Дрезден, Виена, Ню Йорк и др. Имат розоварни в Казанлък и Карлово. Търгуват също с вносни памучни и вълнени платове и земеделска продукция. Подпомагат националноосвободителната борба с пари. През 1883-84г. се разделят и продължават дейността си в 2 фирми – “Димитър Д. Папазов” и “Ботьо Папазов и съдружие”. Димитър е кмет на Казанлък (1879 – 1880) и депутат в Областното събрание на Източна Румелия (1880 – 83). Привърженик на Народната партия. През 1882 емигрира във Франция. След завръщането си (1889) отново поема работата в своята фирма, ръководена през време на престоя му във Франция от Ботьо Папазов. Участва в основаването на АД “Розова долина” Завещава сума, с която след смъртта му е построена болница в Казанлък.
Ботьо Папазоглу, заедно със синовете си реорганизира фирмата си в АД, което построява в Казанлък фабрика за дестилация на розово масло. Участва като акционер в Търг. Индустриална банка в Пловдив и в АД “Земеделец” в Стара Загора. През 1892 Александър Папазов, родственик на братя Папазови, основава в Пловдив първата българска парфюмерийна фабрика (в последствие „Ален Мак”).
Според моите проучвания в тази статия има някои времеви неточности.


Папазоглу и Розовото масло

Следващите редове са преразказ или буквален цитат от книгата на Петър Константинов. Сам той пише, че: “Сведенията за тези почти забравени събития в търговско-икономическия живот на долината дължим на проучванията на Петър Цончев върху стопанското мина­ло на Габрово и на изключително ценните икономиче­ски и исторически сведения, които ни е оставил Никола Михов в своя „Принос към историята на търговията". На няколко места съм включил добавки от книгата на Пенчо Пенчев, който изследва търговската кореспонденция на къща “Дончо Папазоглу и синове” и техният цариградски партньор и кредитор Хр.Тъпчилеща. Тази кореспонденция е единственият цялостен източник на информация за казанлъшката икономика през 19-ти век.

В началото на 19-ти век розовото масло станало много актуално на европейските пазари. Кърджалийските феодали – аяните усетили, че то може да донесе добра печалба и започнали да изкупуват масло от селяните и да го пласират по свои канали в Цариград и другите големи търговски центрове на империята, откъдето пък го купували европейски търговци. За изкупуване на розовото масло от дребните производители, аяните използвали услугите на местни българи – прекупвачи, наричани кюлджии. Тъкмо един такъв кюлджия бил Дончо Папазоглу, който събирал розово масло за Мехмет ага Караферлият[8]. Виждайки, че от производство на розово масло може да се печели добре, Дончо решава, че вместо да купува дребни количества от единичните гюлапахни (казани за варене на розово масло) на селяните, ще организира мащабно собствено производство През 1820г. Дончо Папазоглу създава първата фабрика за производство на розово масло “Дончо Папазоглу и синове”. (на снимката: фабрика „Братя Папазоглу”)В нея той произвежда масло както от своите розови насаждения, така и от изкупуван от него розов цвят. Първоначално финансовите възможности на Дончо не били големи и той излагал продукцията си само на локалните панаири – Узунджовския и Сливенския. Когато под давлението на Стоенчо Груйоолу през 1846 г. Караферлият бил сменен, Дончо Папазов продължил тихо кюлджийството си, с натрупания опит и връзки по цялата долина. През петдесетте години на века той започнал да отнася закупеното масло направо на търговци в Одрин и Цариград. Срещата с чужденци и опитни търговци в богатите кантори на османската столица, където всеки говорел по два-три езика, показват на казанлъшкия кюлджия, че в голямата търговия не се иска само търговска стръв и тънък нюх, но и образование, „пракса" и салтанат, без които човек нито може да намери мястото си, нито да каже думата си всред тоя облечен с бархат и сукно европейски търговски свят.
Затова междувременно Дончо изпраща големия си син Димитър или както в града го наричали Димитро в пловдивското гръцко училище да изучи „езици, търговски тефтери и сметки". Когато около 1854 г. Димитър завършва образованието си и се връща в родния град, той става здрава и сигурна опора за амбициите на стареещия вече Дончо Папазов. Няколко години наред бащата и синът слизат заедно до Одрин и Цариград и сигурността и лекотата, с която Димитро разговаря с личните стамболски търговци, било последното и жадувано удовлетворение за изпълнения с много тичане, раболепно търпение, тънки сметки, и несбъднати надежди живот на Дончо Папазов.
При тези пътувания Димитро Папазоглу се срещнал в Цариград с големия български търговец, Христо Тъпчилещов. Опитният възрожденски деятел веднага преценил качествата на младия Папазов и се отнесъл изключително благосклонно към него. В началото на на 1859 г. Христо Тъпчилещов отпуска на младия казанлъшки търговец заем от 86 346 гроша, сума, значителна за онова време, с каквато Дончо Папазов никога не бил работил. Старият Дончо дори предупреждава синовете си „да работят по - кротко и с ум". Но Димитро Папазов и не по-малко енергичният му брат Ботю усетили вярно духа на новата епоха, непреклонната мощ на парите, когато ги използуваш на един удар и във вярно направление. Първата работа на братята била да закупят достатъчно стока от разновидно естество, но преди всичко розово масло. Заедно с това Димитър се свързал с търговски къщи в Одрин н Цариград, които търгували с Европа и те му отворили пътя към европейските пазари. Особено тесни връзки Папазови създали с французина Феликс Белом. С отпусканите от него средства те изкупуват масло от казанлъшките села и му го изпращат в Цариград. Заемите, който Хр. Тъпчилещов им отпуска им позволяват да навлязат много силно в търговията. Те изпращат на Тъпчилещов масло, което той продава в Цариград и от получените пари си удържа погашенията по кредита на братята. Осъществили сполучливи търговски операции, братята били в състояние да върнат на Тъпчилещов още през юни 1859 г. значителна част от взетия заем. През лятото изпратили около 28 000 мускала розово масло в Одрин, където техен предста­вител бил опитният спекулант и износител в Европа на източни стоки Джордже Синел. В писмата си до Тъпчилеща те го молят да не казва на Белом, че продаваното масло е тяхно - опитват се да излязат от зависимостта от посредници. От оборотните им книги се вижда, че ползват кредити, но разполагат и със значителен собствен капитал.
През 1861г. търговската къща “Дончо Папзоглу и синове” вече контролира около 1/4 от целия пазар на розово масло в българските земи. През 1861г. чрез Макасториян, който имал клон в Марсилия фирмата прави първият си излаз извън османската империя.
През 60-те г. има бум на фалшифициране на розовото масло, чрез смесването му с евтино масло от индрише. Тази практика първоначално е остро осъдена от братята, но в последствие и те я прилагат, за което получават предупреждение от Хр. Тъпчилеща, че може да заплаши авторитета на фирмата и бъдещите продажби. След утвърждаването си на международните пазари братята започват да следят внимателно за качеството на розовото масло.
Успехът разпалил още повече апетита на двамата братя. Стремейки се да вложат колкото може повече средства в търговския оборот, те закъсняли с плащанията към Тъпчилещов и оспорвали предявените допълнителни лихви. Това накарало възмутеният Тъпчилещов да скъса отношенията си с братята. Димитро обвинил в невъздържаност и нетактичност по-малкия си брат Ботю и с редица писма се опитал да заглади възникналия разрив. В края на 1862 г. след дълги и както се вижда не безполезни усилия на Димитро Папазови установили отново добри отношения с Тъпчилещов.
До това време обаче братята не стояли със скръстени ръце. Те разкрили вече собствени кантори в Одрин и Цариград, увеличавайки многократно своите представители в тези големи пазарни центрове. Характерно за Папазови бил стремежът им за широки връзки с различни по националност и големина търговски къщи. В списъка на контрагентите им, може да открием и крупни износителски фирми и дребни прекупвачи из Анадола и източното Средиземноморие. Собствениците на тези фирми били евреи, арменци, турци, италианци, левантийци, куцовласи, дори египтяни и араби. Това давало възможност на братя Папазови за значително широка и свободна оперативност, не залагайки никога на една възможност или ограничени, макар и стабилни връзки.
През 1862 г., осигурили си отново покровителството на Христо Тъпчилещов, установили се авторитетно в канторите си в Одрин и Цариград, братята закупили рекордно количество от 72 000 броя мускали розово масло, с които почти достигат капацитета на водещите световни фирми като „Имсен" (92 000 мускала) и „Андониадис — Матео фрер" (90 000 мускала). Заемен капитал братя Папазови вземали от почти всички свои представителни фирми. В книжата им личат парични операции с Джорджо Синел, Емил Муние, Стефан Макасториян, Али Нури ефенди, Исак Леви. Тези хора ще им влязат в работа твърде скоро, когато търговската къща “Дончо Папазоглу и синове” или както още е известна „Братя Папазови" започне да извършва и банкови операции. Именно тогава техните сегашни сътрудници ще се явят отново в книжата им, но вече като клиенти на банковата къща. И това било само шест години след като Димитър Папазов минал за пръв път по цариградските улици, носейки след баща си двете кожени торби с 200—300 кехлибарени мускалчета казанлъшко розово масло. .. (сн. Фамилия Папазови)
Успехът на братя Папазови се дължи и на тънкия нюх, предвидливост и съобразителност, която те проявявали в подходящия момент. Така например реколтата на рози през 1863 г. била доста слаба, а търсенето на масло на европейските пазари чувствително се покачвало и обещавало високи покупни цени и непозната дотогава печалба. Папазови забелязват още в началото на беритбата тази ситуация и тъй като не са имали достатъчно свободни парични средства в шест дни сключват заем в размер на 42 000 гроша и осъществяват закупуването на голяма част от слабата реколта, обещаваща изключителна печалба.
Тези и някои други майсторски извършени „операции" дали възможност да укрепнат солидно финансово и от следващата 1864 г. търговската им къща да получи банкерски лиценз. Отсега нататък в продължение на няколко години братя Папазови изкупували изключително големи количества (до 200—250 хиляди мускала годишно) розово масло от реколтата на долината. Това им носело значителни печалби. Всяка измината година те увеличавали не само банковите си операции, но развивали и интензивно лихварство в цялата долина.
През 1864г. със съдействието на Хр. Тъпчилеща братята изпращат розово масло в Лондон и Париж, като ползват за посредник Никола Бояджиолу. Стоката обаче залежава и не се реализира добре. През 1867г. Димитро Папазоглу заминава през Цариград за Париж за да уреди въпроса. Оказва се, че Никола Бояджиолу е некоректен, депозирал е маслото в банка, срещу което получава лихва. Въпросът се урежда на следващата година със съдействието на Ив. Ев. Гешов.
През 1873г. розовото масло на „Братя Папазоглу” печели златен медал на изложението във Виена. През 1875г. фирмата вече е отворила кантора в Цариград със служител под надзора на Хр.Тъпчилеща. Той разпраща конкуми розово масло за Париж, Марсилия, Лондон, Триест, Виена, Лайпциг, Петербург и Ню Йорк. През същата 1875 г. със съдействието на Леополд Бинг и особено на Леард Буг от Ню Йорк Папазови представили казанлъшко розово масло на изложението във Филаделфия, където получили втори златен медал.
Мащабите на продажбите и широко разклонената търговска мрежа показват “Дончо Папазоглу и синове” като една от най-големите български фирми през Възраждането. Те успяват значително да стеснят периметъра на чуждите посредници в търговията с розово масло. В сре­дата на 70-те години годишният оборот на капи­талите им надминавал 1 500 000 гроша. Братя Папазоглу се ползва с доверието и кредита на Хр. Тъпчилеща, Евлоги и Христо Георгиеви, Ив. Ев Гешов, Е. Паница и др.

След Освобождението Папазови отстъпили първенството в търговията с розово масло на Шипкови, но и двамата братя продължили като крупни капиталисти, а Димитър Папазов дори и като един от първите индустриалци в града. Ботю Папазов продължил търговия на широк фронт и опитал да компенсира загубите си в закупуване на казанлъшко розово масло чрез търсене на изгодни условия далеч от долината — в розовите градини на Пещерско и Панагюрско. Трудно е да се каже докъде би стигнал в борбата си за първенство този решителен, умен и понякога брутален казанлъшки магнат, ако не била внезапната му и ранна смърт през 1892 година

За срещата си с братя Папазоглу разказва унгарския пътешественик Феликс Каниц[9]:
“ Селският производител на рози е в повечето случаи и производител на масло; но има вече и други, които продават обраните рози на по-големите розоварни в града, към които спада фирмата “Братя Папазоглу” – най известната. Тези производители получават, според добитото качество, два и четвърт виенски фунта за ока, 30-60 пара = 7,5-15 нови кройцера. …след посещението ми в околийското управление, където се бяха събрали турските първенци, при мен се явиха няколко знатни българи за да ме посрещнат с добре дошъл. Но не само между мохамедани и християни, но и между българските граждани от тази и от другата страна на Стара планина установих този ден голяма разлика в образованието; тя личеше още по обноските им. Забравих за миг, че съм в Ориента. Повечето от господата познаваха Лайпциг, също така, както и Париж, говореха френски, като че ли там са се родили и отговаряха на въпросите ми из различни области съвсем ясно. За съжаление трябваше да прекъсна интересния разговор, тъй като исках да се запозная с фабрикуването на розово масло, на което Казанлък дължи световната си слава. На това мое желание се озова господин Димитър Папазоглу (на снимката) Борчу[10], шеф на първата фирма за розово масло в страната с любезната покана да посетя дома му. След като поднесох почитанията си на съпругата на фабриканта за обичайния поздрав с поднесеното ми отлично сладко (компот) от рози влязохме в заграденото за “фабрика” място в градината, където под лек навес и сянка от дървета горяха една до друга 7 пещи и 14 апарата за добив на ценното масло. Всичките стадии на дестилационния процес преминаха пред очите ми и наред с простотата му ме очуди главно пъргавината, с която го изпълняваха изключително жени. Скицирах апаратите и отбелязах редица, отчасти малко познати данни. Общо взето и тази най- голяма фабрика за розово масло в Казанлък си служеше с дестилацията, както селските производители, само че в по-голям размер и по по-рационален начин. “

Два интересни източници се преплитат с информация. Единият са спомените на д-р Стамболски[11], а другият е романизиранитят живот на последния – книгата “Хора и рози” на Ат. Гърков[12], която е базирана на действителни факти (както и на споменатата автобиография) и с чудесния си стил заслужава да бъде цитирана вместо преразказана. Тъй като достоверността на изложените събития не подлежи на съмнение (самият автор е нарекъл творбата си роман-хроника), смятам, че не извършвам толкова голям грях пред историческата наука, като се позовавам на роман.

Дори в най-смутновото време на руско-турската война, когато ген.Гурко освобождава града, но е принуден да се изтегли и да го остави на разярените турци, Папазоглу не оставят интереса си: “ Тези, които успяха да приберат гюла от нивите си, бяха добре. Цената на гюловото масло се вдигна. Добра търговия направиха Христо Христов и братята Папазоглуви. Техните гюллапани пушеха и през смутното време, през най-тревожните дни. Платили си бяха каквото трябваше на мюдюрина и затуй заптиетата денонощно вардеха сайвантите с казаните им.”[13]

В експозицията от Възраждането на казанлъшкия исторически музей “Искра”има „кът на розотърговеца” с писалището и печатите на Ботю Папазоглу, метални щампи на формата Ботю Папазоглу и Ко, портрети на казанлъшки розотърговци, сред които Димитро, Ботю, Александър и Дончо Ботюв (син на Ботю) Папазоглу. На път за Шипка е Музея на розата, който се намира в Института по розата. В експозицията има родов портрет на сем. Папазоглу, щампи на “Ботю Папазоглу и Ко” за големите световни градове, емблеми и снимки на мускалите на компанията, търговската книга, кореспонденцията на Димитро Папазоглу с Христо Тъпчилеща, фактури, товарителници и др. документи на търговската къща. Изложени са казаните за варене на розово масло, има снимки на розоварните на Папазоглу в Казанлък и Карлово. Сред имената фигурират освен Ботю и Димитро, също така и Александър Папазоглу, както и Васил Ал . Папазоглу от “Ботю Папазоглу и Ко”

Другите търговски начинания на братя Папазоглу

Освен с розово масло, братя Папазоглу поддържат паралелно и други търговски дейности, чрез които се застраховат от евентуални неуспехи поради слаб сезон или неизгодна конюктура на пазара на розово масло. Традиционното за рода скотовъдство си остава тяхно занятие през цялото време. Братята са силни и в търговията с овче месо, сирене, а така също и жито. Фирмата се включва в търговията с жито през 50-те г. и продължава до средата на 70-те. Те изкупуват жито и го продават на борсите в Бургас и Цариград. За това вземат кредити от Хр. Тъпчилещов, а той ги ползва да събират негови вземания от други длъжници.
Към 60-те г. на 19-ти век Папазоглу купуват от турци един чифлик в с. Ямурсъз (дн. Ръжена).
На 1 февруари 1867г. Братя Папазоглу молят Хр. Тъпчилещов да поеме 350 от техните овце в чифлика си, защото “местото е тесно”, а навярно не им достигал фураж за да ги гледат през зимата. Невъзможно е да се установи точния брой на техните стада въз основа на наличният изворов материал, но по сумите, които получават от продажба на овче месо в Цариград може да се приеме, че са сред най-крупните собственици в региона. Дори през 70-те, когато фирмата се превръща в най-голямата розотърговска къща, братята продължават да се занимават с овцевъдство.
През на 1866 и 1868г.г. Братята пишат на Тъпчилеща да им съдейства да откупят събирането на беглик в казанлъшката кааза. Това им искане не се увенчава с успех – беглика отново е даден на старите събирачи – турци.
Фирмата търгува активно освен с овче месо и със сирене и масло. В писмо до Тъпчилещов те го молята да продаде изпратените качета сирене, като си прихване от парите лихвите по кредита,а едно каче да “подари” на местен митнически служител.Фирмата изпраща качета и за подаръци до големите си търговски партньори – Тъпчилещов, Белом и др., но все пак тази търговия има по-скромни размери.

Братя Папазоглу поддържат мааза – склад и бакалски дюкян в Казанлък. През декември 1861 те молят Христо Тъпчилеща да отпусне на изпратен от тях човек в Цариград кредит за закупуване на стоки – шекер, кафе и др. През 1875 отново искат кредит за покупка на стоки – 300 т.л. този път по Ив. Кескинов. Става въпрос за мащабна търговия – повечето местни бакали зареждат от тяхната мааза.


Папазоглу и борбите за независима българска църква

Участието на фамилията Папазоглу в църковните борби, активното отношение към църквата и църковния живот са съвсем закономерни, като се има пред вид високото обществено положение на семейството. Не бива да забравяме, че докато революционното движение се приема нееднозначно от богатите българи, то борбата за независима българска църква е осъществена най-вече от представителите на големите чорбаджийски фамилии, които използват търговските мрежи помежу си за да канализират и координират усилията на целия български народ. Братя Папазоглу участват активно в тези процеси.

Христо Стамболски си спомня за разговора с казанлъшките чорбаджии при завръщането си от Цариград през 1861г: Когато влиза у Стоенчо Груйоолу в стаята с високите миндери, заварва там още Петко Стоката, Христо Папазоглу и Дим. Душанов. Когато Христо сяда близо до Груйоолу, чорбаджията се обръща към него на турски: “Хош гелдин, не вар не йок Стамболда” – добре дошъл, що има, що няма в Цариград? Все добро – отговаря Христо, - много ви здраве от познатите ви братя Христо и Николчо П. Тъпчилещови и Дим. Гешоглу. Те, както и другите българи, са много весели и се радват за сполуката в църковния ни въпрос с изхвърлянето името на гръцкия патрик в богослужението му….”

Съществуват документи, които свидетелстват за отрицателното отношение на българския елит към униатското движение. Така например, на 6.VI. 1861г. казалъшките първенци Стоенчо Груйолу, Теодор Стоянов, Маньолу, Вълчу Иванов, П. Стоката, Д.Дончов Папазоглу, Дечко Христов и други пишат дописка до “Цариградски вестник”, в която се утвърждава, че “нито в Казанлък, нито в селата съществува уния и те нито са чули, нито искат да знаят що е уния”[14]

Самата вест за учредяването на независима българска църква се научава в Казанлък в телеграма от Хр. Тъпчилещов до братя Папазоглу, изпратена от Цариград на 2 март 1870 година. Това предизвикало небивала радост в града.

На 18.12.1856 казанлъчни избират Христо Папазов за представител по българските жалби в Цариград. Дадено му е пълномощно, подписано от 53-ма първи казанлъчани “да испроси от милоста и правосудието на високата порта с приличната покорност испълнението на жалбите ни, които преди време чрез други наши почтени человеци преставихме ней” Когато на път за Цариград Хр.Папазоглу среща одринския руски консул Ступин, той го увещава да се откаже от искането за независима българска църква, защото противоречи на руските интреси. Отказ разбира се не следва и Хр. Папазоглу продължава за столицата, заедно с другите представители. На 26.01.1857г. в цариградски вестник е публикувано писмо от Казанлък против славянската и гръцката пропаганди. Явно българските кръгове са опитвали да балансират между руския и гръцкия натиск срещу независимата българска църква от една страна и страховете на Турция от свързването на българите с руските или гръцки интереси от друга. През 1861г. Хр. Папазов е избран да представлява казанлъчани на втория събор в Цариград. Поради проточването на събитията, той упълномощава Хр. Тъпчилеща да го представлява, а сам той се прибира в Казанлък.

Димитро Папазоглу е начело на казанлъшкото общество, когато се строи новата църква. Българите вече са отхврлили гръцкото духовенство и действат през главата на владиката и на архиерейския наместник – гъркоман. Тъкмо Димитро Папазоглу прави постъпки пред Хр. Тъпчилеща за издаване на ферман. Последното е предадено в романът на Ат. Гърков “Хора и Рози”:

”…Ний скрихме от поп Гърди, а той беше епитроп, скрихме от него, а тайно отидохме при Димитро Папазоглу. При него отидохме, защото Груйоолу, Бог да го прости,го нямаше веке…
-За нова черкова трябва да се извади ферман от султана- поклати голямата си глава той.
-Затуй при тебе идем, Димитро, - подзе Комилят. – Ти ще ни помогнеш за фермана, защото имаш хора в Цариград и думата ти се чува.
Той ни изгледа и се усмихна. А като се усмихнеше, изведнъж ставаше много добър и хубав човек. Със собствената си ръка написа следующите редове до българския търговец в Цариград Христо Тъпчилеща:
“ Нашите съотечественици куленци ни задължиха да ви попитаме за църквата си, искат да я подновят, но не щат да бъде чрез Владиката, но чрез Вази да се издаде фермана и Ви молят да им кажете какви мерки да земят. Това ще пишем и на Пловдивската община.”… След пет дена Димитро Папазоглу получава обратно писмо от Тъпчилеща, а в края на март ферманът вече е издаден. Става въпрос за строителството на черквата в куленската махала, на мястото на старата Св.Пророк Илия . За строежа заем дава архимандрит х.Силвестрий от Габрово. Ферманът е издаден през 1865г. Църквата е осветена от Иларион Макариополски на 30.12.1872. Иконите са от Н.Павлович и Г.Данчов.

Същият поп Гърди скоро след това е сменен с по-патриотично настрен архиерейски наместник. Изборът се ръководи от Димитро: “В утрото на една юлска събота се събрахме в Куленското училище. Шейсет и четирима бяхме, от всяка махала по шестнайсет души. Имаше люде от всякаква ръка.
- Господа! – изправи се Димитро Папазоглу, нему бяха дали правото да води новия избор. – Събрали сме се да изберем нов архиерейски наместник , както повелява синодалната заповед, - Изкашли се и продължи: - Ние, първенците, се разбрахме. Ще да ви съобщим троица, за които ние се споразумяхме, а вие ще да изберете едного от тях…
Той посочи имената на сакеларий поп Гърди, иконом Стефан Бозов и свещеник Христо Караджов. Сега победи справедливостта, за което трябва да благодарим на Бога. Почти всички гласуваха за поп Христо. Отивам си с пълна душа, защото вярвам, че туй ще да е краят на нашите крамоли. Амин!” (из спомените на слепия Иванчо Попниколов)”[15]

От спомените на Хр. Стамболски научаваме за още един много важен принос на Димитро и Ботю Папазоглу. Когато през 1876г. семействата им живеят в Цариград, те участват активно в дейността на “цариградския кръг” и в делата на българската екзархия. Сведенията достигнали до нас ги поставят сред най-влиятелните и могъщи фигури в българската общност – т.наречените “островитяни” – богати търговци и висши османски служители, притежаващи имения на остров Халки. Не е известно дали самите Папазоглу са имали имот на луксозния остров, но самото им присъствие в тази компания говори достатъчно за материалното им и обществено положение. Братята взимат участие в избора на екзарх Йосиф I след оттегляето на Антим I :

(Събрание в Екзархията.1876г.) “…отива там и заварва надошли преди него: Драган Цанкова, цензор на българските вестници, Никола Михайловски, член на висшия учебен съвет за българите, Челеби Георгеаки Чалоглу, член на Държавния съвет, д-р Георги Вълкович, Марко Балабанов, Ботю Папазоглу от Казанлък, Христо Арнаудов от Габрово и още 5-6 души.
...
(Кръжокът на д-р Чомакова работи против екзарха Антима 1877) “…Министърът им казал, че ще трябва да се съвещае лично с русчушкия владика Григория, с пловдивския Панарета и самоковския Доситея…троица владици бяха присъствали на едно предишно събрание, свикано в неделя на 10 април от д-р Чомакова в къщата на Йедигюзез, в която живееше тулчалията Димитраки бей, а от миряните присъствували: Димитраки бей, брат му Стефанаки бей, Теодораки Искрев Кесяков от Пловдив, Захария х. Гюров от Самоков, Димитър Папазоглу от Казанлък …Тогава това незаконно събрание намисли и изпрати една комисия, състояща се от Димитраки бея тулчалията, Захария х. Гюров и Д. Папазоглу, да покани екзарха Антима да подаде оставката си – но екзархът пак отказа да стори това, защото се страхуваше от последствията за народа. “
...
(Избиране на екзарх) “ … с право да присъстват и да гласоподават в избора на нов екзарх. Те бяха: д-р Чомаков, Георгиаки бей, Чалоглу, Димитраки бей, брат му Стефанаки бей, Никола Михайловски, х. Николи Минчоглу, Никола Хр. Тъпчилещов (син на покойния Хр. Тъпчилещов), Тодораки Искров Кесяков, Йоаким Груев, П.Златев, Димитро Папазоглу, Георгиаки Карамихалев, Захария х.Гюров, Димитър Робев, Стефанаки Ефенди и някой си Чакъров…”[16]

Освен като деятели по църковния въпрос, в родния си Казанлък Папазоглу се проявяват и като дарители на църкви. Тъкмо тези данни ми бяха от особена полза за съставяне на родовата схема.
В непосредствена близост до къщата на Папазоглу се намира църквата Св. Успение Богородично, трикорабна базилика с иконостас от местни и габровски майстори и икони на известния казанлъшкия художник Петьо Ганин. В храма има портрет на “Димитър и Стефанка Папазови – дарители”. Иконата на Христос вдясно от Царските двери носи надпис: “За в памет подариха Димитро и Стефанка Папазови 1896г. Иконата на Богородица с Младенеца отляво на Царските двери има надпис: “В памет подари Минка за покойния си съпруг Ботя Д. Папазов 1896г.

Зад пощата в центъра на Казанлък се намира друга църква: Св. Йоан Предтеча. В притвора със златни букви са изписани имената на дарителите, сред които фигурират:
Димитро Папазоглу – поч. 1902г. – 200 лв.
Т. Б. Папазоглу – поч. 1903г. – 200 лв.
Мария Б. Папазоглу – поч. 1908г. – 200 лв.
Стефанка Д. Папазоглу – поч. 1912 – 200 лв.

От служителката в етнографски комплекс „Кулата„ Катя Терзиева научих, че Димитро’то, както са му казвали и Ботю са “стискали душата си в зъби” за да умрат на територията на старата куленска църква, която се намира до етнографския комплекс. Църквата е еднокорабна базилика с отделна камбанария. В двора и са погребани повечето членове на фамилията Папазоглу - паметниците са големи, величествени и много красиви със статуи, орнаменти и снимки. Типът им напомня надгробни паметници от Европа (напр. Парижкото Пер-лаШез). Надписите са следните:
1.паметник:
Мария Ботю Папазоглу (родена Дерменджиева), родена през 1853 в гр. Казанлък. Предала Богу дух на 04.08.1908
2. паметник:
Ботю Д. Папазоглу на 55 години починал на 10.01.1892г.
Дончо Б. Папазоглу (снимка) роден на 05.09.1869г. починал на 31.01.1919г.
Стефан Б. Папазоглу, роден 1873, починал на 03.10.1903г.
3. паметник:
Д.Д.П.
Стефанка Д. Папазоглу (снимка) (родена К.х.Коева) предала Богу дух на 12.02.1912г. на 75г.
Тук почива прахът на Димитро Д. Папазоглу, роден на 15.01.1828г. и предаде Богу дух на 17.12.1902г.

Папазоглу и борбите за национално освобождение


Като влиятелна и обществено-активна фамилия Папазоглу не остават равнодушни и към борбата за национално освобождение. Въпреки сериозните си търговски интереси в империята, а може би тъкмо поради тях, брятята поддържат широка мрежа от контакти сред всички обществени групи . През 70-те години те влизат във връзка с БЦРК. Левски дошъл в Казанлък още при първата си обиколка на страната, в първите дни на февруари 1869 година. Тук той се представил за търговец на розово масло и посредством учителя Филип Велев имал вероятно първия контакт с казанлъшките розотърговци Папазови. Стоян Заимов твърди, че истинската мисия на Левски се знаела само от по-малкия брат Ботю, докато големият брат Димитро имал впечатление при беседата си с непознатия гост, че разговаря с делови човек “от неговата черга”.…Дейността продължила в града, особено по събиране на средства за делото. Петьо Ганин, синът на ханджийката баба Гана и познат на Апостола, отнесъл на Левски в Карлово при втората му обиколка 38 златни лири. Събирането на средствата в Казанлък продължава и през следващите месеци, като Димитро Папазоглу е най-крупният дарител с 30 лири, след него е Костадин х. Койоолу с 20 и още неколцина по-заможни хора с по 10 лири. През май 1870г., Васил Левски, придружен от Миткалото посещава Казанлък за втори път и гостува на братята Папазови. Казанлъшкият революционен комитет бил основан по всяка вероятност през пролетта на следващата година. За председател бил избран Филип Велев, а за членове Димитър Душанов, Ботю Папазов, свещеник Стефан Бозов и др… Документи за основаване на революционен комитет в Казанлък липсват, но данните от спомените на Стоян Заимов и особено писмата на Левски, от 12.12.1871г. от името на БРЦК до Ботьо и Димитро Папазови и на Иван Драсов до Ботю Папазов от 16.01.1872г. говорят определено за съществуването на организирана комитетска дейност в града и околните села и за участие на братята в нея[17].
Според други сведения, посещението на Левски и Миткалото при братя Папазоглу датира от по-рано, защото в едно писмо на Добри Кехайов до Христо Стамболски от 24 май 1868, той го уведомява, че “някои си двама калугери дошли в Казанлък и кондисали у бабина Ганин хан. Синът на последната Петко ги завел в дома на братя Ботя и Димитро Папазоглуви. Там те се изказали, че били от букурещкия революционен комитет (дякон Васил и таксидиотинът Преображенски), пратени да организират подкомитети във всеки град, да увещават народа за въстание и да събират пари за делото, ту доброволно, ту насила. Братята им дали 25 лири турски….”[18]

За съпричастност на Папазови с революционното движение свидетелства и друг революционер – Арсени Костенцов:

“От Калофер отидох в Шипка, в дома на пловдивския учител господин Караджов, и с него разменихме някоя дума през нощта и сутринта заминах за Казанлък. От Карлово имах писмо от Пулиеви до госпожа Папазова. Като прочете писмото, тя ми каза:
– Където ще ходиш, ходи, но за вечеря без друго ще дойдеш у дома.
Отидох у главния учител Филип, а оттам към нас се присъединиха още трима-четирима и отидохме на Кайнарджика, дето намерихме други пет-шест души. След като изпихме една ока сакъзлия ракия и след като им държах половинчасова реч, заведоха ме в дома на госпожа Папазова. За пръв път видях жена с брада и мустаци. Тя ми показа ордена, който бе получила от Австрийското изложение за представеното от нея гюлово масло.”[19]

След кървавото потушаване на Априлското въстание башибозушките главатари Манаф Мустафа – пощаджията и Саадък събират казанлъшките първенци в конака и започват да ги увещават да изпратят от името на населението един адрес до султана, в който да кажат че са доволни от положението си и от нищо не се оплакват. Това турците искат по причина на започналите разследвания и анкети от страна на европейските държави. Чест прави на казанлъчани, че устояват на натиска. Иконом поп Стефан и Христо Папазоглу искат отсрочка, като казват, че тая работа трябва добре да се обмисли и обсъди, след което заявяват, че населението “като гледа изпомежду си своите джелати и чувствува силно пресните още кланета на братята си, съвестно му е да направи това”[20]

За началото на руско-турската война Димитър Душанов разказва: “Беше къмто месец юний 1877 г., когато ний, няколко добри другари се сбирахме всеки ден пред обед в къщата на един мой роднина, стар народен деец, на мнозина известния Костантин Т. х. Коев, а пък следобед и особено надвечер — в градината около водоскока на зетя му, знаменития с розово масло търговец Димитър Д. Папазоглу, макар той сам през тия критически за отечеството времена, да беше си напуснал челедно къщата и установил в Европа, а пък брат му покойний Бончо Папазоглу — в Цариград. Майка им само, баба Неда, се въртеше из хубавата Димитрова къща, а пък зет им Стефан Серафимов се навърташе из кантората им. Там се събирахме ний и с жадно любопитство четехме наприщените с новини на деня цариградски и вънкашни вестници, и с голям интерес разисквахме положението, тъй като руските освободителни войски бяха минали вече Прут и квартируваха в Романия.”

Разярени от хода на войната и озлобени към българското население, башибозуците започват крабежи и убийства при което пострадват много български градове. Казанък бива отминат от тази съдба, благодарение на влиянието на местните чорбаджии и добрите им отношния с местния военен началник Тефик бей. Ето как Атанас Гърков описва в “Хора и Рози” спасяването на града[21]:

“Една вечер в края на месеца на портата у Папазоглуви припряно потропа човек. Бе от кожарския еснаф, средна ръка занаятчия. Понеже не му отвориха, той още по-настойчиво затропа.
Същият ден Ботю Папазоглу пристигна от Цариград сам. Семейството му остана в столицата. Все още в града не бе сигурно, пък и пътищата бяха опасни. Чу тропането и се учуди - никой в града не знаеше за завръщането му. Тъй като тропането стана много настойчиво, преодоля недоумението си и сам отиде да отвори. На портата стоеше непознат човек. Ядоса се:
- Какво щеш по това време? – сърдито попита, готов веднага да затвори портата.
- Чорбаджи, нещо много важно е… - със снизен глас заговори непознатият, виждаше се, че много се вълнува.
Пак се подвоуми търговецът – кой го знае този какъв е и какво дири.
- Слави съм аз, от кожарския еснаф – все така шепнешком изрече той, като да бе предугадил мислите на стопанина. Бе на средна възраст и не правеше впечатление на хаирсъзин. Пусна го в двора и пак залости портата.
- Лошо чорбаджи, лошо!… - почна с шепнещия си глас Слави. –Тая нощ се готви юруш на града… С ушите си го чух…
Макар и несвързано, задъхвайки се, той разказа на Ботю, че тая нощ турците от Гюсово се канят да нападнат града. Юрушът ще почне от Куленската махала. Местните турци ще захванат по останалите махали.
Ботю побледня. Той отпусна човека веднага, като му поръча на кои българи да обади за юруша. Без да се бави, облече се и тръгна към дома на хаджи Койоолу. С него бе намислил да отидат при мюдюрина.
Не! – отсече хаджи Койоолу, когато Ботю му каза. – Мюдюринът е от същия дол дренки. Може и да ни запре…Нарочно, нали разбираш?…
Отидоха при Тефик бей. В българските махали тая нощ никой не заспа. Чакаха изтръпнали пред неизвестността на собствената си съдба. Какво ще им донесе тая нощ? Дали не ще се повтори онова, което се бе случило с толкоз селища? … Тръпнеха от ужас и чакаха…
Когато през нощта гюсовци нахлуха в Куленската махала, те срещнаха низамите на Тефик бей. Какво им каза бинбашията, не се узна, но укротената тайфа безшумно се върна там, откъдето бе дошла.”

При влизането на руските войски в Казанлък цялото женско дружество се събира в дома на неговата председателка Неда Папазоглу. На тържеството отива и учителят Димитър Душанов който пише: “здрависвах събраните там весели госпожи и госпожици с новото положение и нашите храбри освободители”[22] .
В Казанлък Генерал Гурко устройва щаба си в къщата на Димитро Папазоглу – “всепризнатият вече първенец на града”[23]

Ето няколко свидетелства на Дим.Душавнов:

“Когато дойдохме до къщата на г. Папазоглу, аз я посочих на генерала (Гурко -б.м.), казах му, че е приготвена за квартира и го поканих да я заеме.
— Нам сега не ни е за квартири, а да идем в монастиря да въздадем Богу хвала, а после и на Шипка, а откакто превземем и нея, тогаз ще мислим за квартира.
...
Генерал Гурко със свитата си се беше установил, както казах в новата къща на г. Папазоглу; Лихтен-бергските князе — в съседната до нея къща на зетя им Серафимова; княз Вихтенщайн и покойний български княз — насреща у чичови (К.х.Койоолу-б.м.); Шаховский — у Дочеви; а Мингрелский — у Митоглуви. На обед и вечеря, те всички, се събираха при генерала у Папазоглуви.

“… Все през тойзи ден, 1-й юлий беше дошел откъм Стара Загора и Блонд, английский консул в Одрин, и слезе в къщата на г. Папазоглу, с когото и от по-напред се знаеха. Той имаше и багаж два сандъка, които, когато бягаше, не свари да вземе, и ми се чини, че русите после ги отвориха у Папазоглуви, дето ги беше оставил.
Блонд настанен у Папазоглуви при баба Неда, след малко свика всичките по-интелигентни граждани да ги съветва. Той добре говореше турски и ни думаше: „Не е чудно, русите и тук да дойдат, но и както друг път, те пак ще си идат. Затуй вие трябва да сте мъдри и благоразумни. Да не забравяте, че сте поданици на Негово Величество Султана, и като такива всички да се вдадете и обхождате добре, и особено със съотечествениците си турци, братски да си живувате и да споделяте тегобите на положението."…

Радостта от свободата не трае дълго – както беше предупредил британският дипломат, след няколко дни на руските войски се налага да се изтеглят от Казанлък към Стара Загора и градът остава незащитен. Под заплахата от приближаващия башибозук населението се изнася през Шипка в Габрово и Търново. Като хора с възможности Папазоглу напускат Казанлък: Димитро заминава във Виена, Ботьо със семейството си в Цариград, а след време Неда Папазоглу със зет си Стефан Серафимов заминава за Александрия, където тя умира на 12. ноември 1877. Тъкмо от това бягство са следващите спомени на Душанов:

“... Тойзи пукот постепенно все по-ясен ставаше, та влязох у Папазоглуви и се качих на терасата, над керемидите, дано да видя нещо оттам. Нищо се не виждаше, освен дим и далеко, а пукотът все по-ясно се чуеше. Слязох оттам и се запътих към черквата, та се покачих и на звънарницата и оттам се не виждаше друго, освен дим и на изток, и на юг от града; а пуко­тът много по-силно и по-начесто се чуеше. Докато се озъртах да гледам, покойната ми съпруга, с колкото й глас държеше, ми викаше от дома, отдето се виждах, да сляза...Свалих я долу и вместо у дома, заведох я у поп Стефанови, но тях ги нямаше там; отишли и те в по-горната къща до тях, у дяда Христа Папазоглу, та я заведох и оста­вих там, при тях, и пак излязох; мен ме не сдържаше на едно място затворен. Отидох до горе, няма никого, тишина по улицата. Засуках към Папазоглуви и вед­нага на голи без седла коне, излизат на среща ми Блонд и арнаутинът му, бягат ли, бягат. В радостта си аз не можах да се стърпя, а му извиках:
— Уурлар олсун, аа! (Царство имаме вече.) Докато се съвзема от това, обръщам се и гледам при Серафимови бричка; баба Неда товари на нея кункуми с розово масло и Серафимов, с Кехаева готови да пътуват. Напразно им се молех да стоят, да не бягат. „След малко царство ще имаме — им думам, а вий бягате", но те ме не слушат и заминаха след Блонда за Пловдив.
…
“Часът беше вече 3 и от множеството из улиците нямаше и де да се спреш. Надали бе виждала Шипка, откакто бе заселена, толкоз свят. Ний вървяхме и не знаехме къде отиваме; внезапно някой ме повика, обръщам се и гледам пред една механа дядо Христо Папазоглу, кани ме да ме черпи.
— Нека се настаним първо, па тогаз ще се черпим. Вий де се настанихте?
— У Тотеви.
— Има ли и за нас място там?
— Не; пълно е навсякъде.
— Тогаз остави ме да дирим.
Като се разделихме, гледам из пазухата му фес; дръпнах го.
— Като дойдат турците, веднага ще го наложа.
— Много си предпазлив — рекох и го заминах.
...
(в Търново-б.м.) “На утрото ли беше, или друг ден турците откъм Тузлука наново нападнаха към Оряховица и нанесоха такваз паника, че всички там установени казанлъчани и старозагорчани избягаха, едни към Свищов, а други във Влашко, в Зимнич и Александрия. Чичо (Константин х.Койоолу?) се реши и той да върви в Александрия, дето се беше установила сватята му, баба Неда, с дъщеря си и зетя си и се бяха прибрали там и други някои казанлъчани.
....
За бягството на Димитро Папазоглу в Цариград и оттам във Виена подробности дава Христо Стамболски: “Последният (Дим.Папазоглу-б.м.) беше се преселил временно в Цариград заедно с майка си г-жа Неда Д. Папазоглува и се беше установил да живее в Ортакьой. Още от Казанлък беше му се заканил пощенският злосторник, прочутият Манаф Мустафа пощаджията, да му дадял Димитро 1000 лири, инак ще го погуби. Миналата година 1876, Мустафа се опитал да го наклевети и обвини пред старозагорския извънреден съд, който съдеше въстаниците и заподозрените им съмишленици, но не сполучил. Сега же, като узнал, че Димитро е дошел в Цариград, дебнел го и в удобен случай да го наклевети, че бил построил в Казанлък нова къща, снабдена на тавана с принадлежности за поставяне на топове и че имал снушение с бунтовниците в Балкана. Научава се за това му намерение Димитро и една сутрин с триестенския параход отива за Триест и се озовава във Виена.”[24]

По-нататък Христо Стамболски разказва, че издевателствата на зловещият Мустафа-пощаджията не спират с преследването на Димитро Папазоглу. Турчинът тормози и Стефан Серафимов (Аджарски) – мъж на Димитровата сестра Анастасия:

“… С това обаче подвизите ма Манаф Мустафа срещу гюляаджиите (търговците на розово масло) казанлъчани не се свършват. Той, в съдружие с Христа Ваклидова, Янка ефенди и други шпиони сега пък турнал на око зетя му Стефана Аджарски, който тоже се беше установил да живее в Ортакьой семейно. Понеже сега, през тези размирни времена трябвало да отиде в Казанлък да събира от розопроизводителите селяни гюловото си масло, за което бил раздал предварително значителни суми, с голям риск тръгва от Цариград по железницата за Одрин и оттам през Стара Загора за Казанлък.
В Одрин Манаф Мустафа, който често сновял между Цариград, Одрин, Пловдив и Казанлък по шпионските си служби се научава от казанлъчани турци, че Стефан Аджарски бил в Казанлък, и намислюва да му скрои един капан, да го улови на връщане в Одрин и предаде на военния съд наклеветен като бунтовник и като руски шпионин… Последният не досъбрал още маслото си , на 7 юлия сутринта бива изненадан от известието, че одринският английски консул Блънд дошел заедно с гавазина си от Бургас и донесъл новината, че русите минали Дунава по мост, поставен между Браила и Грац, начело с генерал Цимерман и че навлезли в Добруджа; че на 28 юни бил свършен и поставен на потони друг мост между Зимница и Свищов и русите минали в България предводителствувани от генералите Скобелев, Радецки, Драгомиров и Гурко; че тая нощ, срещу 1 юли, като пътувал по шосето от Хаинето за Казанлък, чувал на много места топовни гърмежи по Балкана. Аджарски се сепва от тая новина, бързо бързо намира Добря Ганчева, който бил по това време в Казанлък за същата цел, да събира розовото си масло, та и двамата отиват при консула Блънда и го запитват за гореказаната новина истина ли е. А той им отговаря утвърдително и прибавя, че на утрето, рано, той, консулът ще потегли за Пловдив. Тогава те двамата се сговарят да използуват закрилата и защитатана консула за из път и да го помолят да ги приеме за съпътници да пътуват заедно до Пловдив…
На утрето, 2 юли, те двамата, Стефан и Добри, приготвили всичко, свързали конкумите с розовото, събрано до 20 кила масло, натоварват го, качват се на файтона и тръгват заедно с консула. Из пътя срещнали малобройни тълпи, зле-добре въоръжени, отиващи към Шипка. А между Калофер срещнали четири души, от които познали едного, Манаф Мустафа пощаджията, и отминали като вихър. Вечерта пристигнали в Пловдив. Тука те се бавили два дена, додето случат пътнишкия трен за Цариград, гдето пристигнали на 7 юли благополучно при семействата си.”

След пристигането си в Цариград, Аджарски и Кехайов отново не намират покой – по ходатайство на Пощаджията те са арестувани. Спасява ги д-р Стамболски, които като турски военен лекар използва престижа на униформата си:

“ На 24 юли две госпожи, а именно г-жа Марийка Добри Ганчева (кумата на д-р Стамболски) и г-жа Анастасия Стефан Аджарска, се явяват при д-р Стамболски и плачешком му разправят, че вчера тайната полиция, придружена от пощаджията Манаф Мустафа и детектива, гърка Янко ефенди, посред моста на Каракьой, грабнали мъжете им и ги откарали към Заптието (министерството на полицията) и оттам в централния затвор, дето в отделен “ихтилят” ги запрели и гвардяните не оставят никого нито да ги види, нито да приказва с тях…някой си евреин шпионин от Стара Загора на име Хаймачи, бил подсказал из затвора за Добря Ганчева и Стефана Аджарски, че щели да пращат първия в Казанлък, а втория в Одрин да ги бесят, защото поддържали комитите революционери в Балкана и безчестили туркините, след като влезли руските войски в Казанлък….” Арестуваните са освободени, след като Стамболски доказва, че са напуснали Казанлук преди русите да влязат и че са пътували заедно с английския консул Блънд, двама немци от Химсеновата компания и с видния казанлъшки турчин Бююк Мехмед бей.


Следва расказ на Душанов за завръщането на русите в Казанлък и окончателното прогонване на турците:

“… Трябваше да се издири де какви складове имаше останали от турците и да се запазят да ги не разграбят. Това приказвахме из пътя и се отбихме у Хр. Папазоглу. Там и трите стаи в долната му къща бяха пълни с всякакви бели дрехи до тавана, ризи, гащи, роби, чаршафи, фла­нели, плетени бели нощни шапки, чорапи, чехли, а малката стая с разни медикаменти и медицински уреди, клистири, вата, сюнгери, катапласми и др. Качихме се и горе, а там беше пълно със съдове, медни, калайдисани аврузи, пикочницн и всякакви стъкла. Това беше турский болничен склад...”

Заключителните бележки на Феликс Каниц от посещението му в Казанлък: “…На 12 Януари Великият княз посетил позициите на Шипченския проход , а на 13-ти, руската Нова година той преместил главната си квартира за по-продължително време в Казанлък, където пристигнало след 6 дни известието за появяването на Радецки пред Адрианопол. Казанлъшките улици се оживили постепенно, българските бежанци, между които и избягалите във Виена фабриканти на розово масло Папазоглу се върнали отново. Ще мине обаче много време, докато потъпканата от казаци и черкези прехвалена “Розова долина”, която би могла да бъде наречена след последните ужаси на войната “Долината на сълзите”, се съвземе от тежкия удар.”[25]


Бит и обществено положение на Папазоглу преди Освобождението


От Душанов научаваме, че в хола на къщата на Папазоглу е имало фонтан с розова вода. В разговор с директора на историческия музей в Казанлък Косьо Зарев, той ми сподели, че въпросната къща е разрушена. Днес съществува новата къща на Папазоглу (зад Универсалния магазин срещу хотел Казанлък) От улицата стълбище се изкачва в голям салон с изрисувани стени (тъмно сини фрески на светлосин фон), гипсови орнаменти и разкошен полилей на тавана. Арковиден портал с витраж отделя големия салон от друг, по-малък салон, вероятно използван и като зимна градина с голяма камина от бял мрамор с орнаменти. От двете страни на големия салон в се излиза на две огромни открити квадратни тераси с каменни парапети.

Следните няколко цитата от книгата “Хора и рози”, в които се разказва за разговор по търговски въпроси на Вълчо Меразчията с Димитро Папазоглу, дават информация за бита и отношенията в семейството:

“Радостното и светло чувство не го напусна (Меразчията- б.м.) и тогава, когато заобиколи конака на Груйоолу и се запъти към новата търговска кантора на братя Папазоглуви…В кантората на Папазоглуви имаше хора – агенти на кантората и двама-трима селяни.
-А, Меразчи, влизай, какво стоиш на вратата? – провикна се отвътре Димитро.- Добре ми дошъл! Седни! Почакай малко да свърша с тези приятели- той посочи селяните.
Вълчо проследи нисичката му пълна фигура. И в говора, и в движенията си Димитро беше някак си отпуснат. Има обаче жив ум и тая голяма кръгла глава , сече като бръснач, заключи в себе си Меразчията.
Е, кажи сега какво те води при мене? – усмихна се след малко Димитро и седна до него.
Вълчо погледна високото гладко чело , тъмните очи. Папзоглу си беше пуснал гъсти мустаци с леко засукани краища. “Умен е, много е умен!” помисли си наново Меразчията.
...
- Добре, Меразчи, имам още малко работа в кантората. –Той извади голям джобен часовник, закачен на златна верижка и го погледна . – Мини към нас след два часа – спокойно ще си поговорим.
“Те най-напред се усетиха и добре направиха. Отърсиха се от комисионерите и сега не са зависими от никого”- мислеше Вълчо като вървеше към Куленската махала… Кучето лениво пролая един – два пъти. Вероятно разбра, че гостенинът е свой човек, приятен на стопанина и млъкна обидено. Димитро Папазоглу се славеше със своите две кучета вълча порода, които пазеха къщата му. Бяха едри, добре охранени кучета и много зли, затова през деня ги държеше вързани. Пускаше ги само вечер, след като всички се приберяха.
...Разговорът се водеше в обширната гостна на Димитро Папазоглу. Двамата чорбаджии бяха седнали на миндерлъка, от време на време посягаха към дървеното павурче и на малки глътки отпиваха ракия. Баба Недка Дончевица, майката на Димитро, им донесе нарязани домати и краставички. Вълчо не знаеше защо, но изпитваше страхопочитание пред тази некрасива но властна жена. Госпожата на Димитро наглеждаше работата на гюллапаната.
...Предпочиташе Ботю, по – младия, но попадна на Димитро. Ботю бе заминал за Цариград и щеше да се бави пет-шест дена. Димитро беше по- силният, неговата дума по- се чуваше. Нищо, реши Вълчо, може би така ще е по- добре. Подкара работата издалеко, но през време на разговора изведнъж разбра, че не ще успее да откъсне братята един от друг. Тази мисъл попари неговите намерения.”[26]

В същата книга е пресъздаден разговор на чорбаджи Стоенчо Груйоолу със сина му, в който най-тежкия казанлъчанин се изкзава с възхищение за братята:

“- То и търговията, да ти кажа, не всякога носи онуй, дето чакаш. Ако изведнъж се катурнеш – край! Няма обръщане . Нали виждаш Ботю и Димитро Папазоглуви? Това били, онова било, ама хората се задържаха и не само се задържаха, ами и пари направиха. Търговската им кантора е най- добрата и най- сигурната! Туй е то!
За всичко се иска кадърност, - обади се Груйчо, - било то търговия, било то занаят. Те излязоха кадърни хора.”

А друг голям казанлъшки чорбаджия – Тодор Маньоолу гледа със завист на успехите на братята иси поставя за цел да ги надмине:

“ - Нашата нова търговска къща “Маньоолу и синове” ще подбие тази на Папазоглувите! – хвалеше се чорбаджията. Хвалеше се, ама тая работа не стана. Не стана, защото братя Папазоглуви от десетина години бяха се укрепили, завладели бяха широк периметър, спечелили бяха доверие. Новата къща не можа да набере голяма клиентела, след година и половина се закри и което най- много огорчи чорбаджията, неговият доведен син отиде при своит противници и се нае да работи с тях. Братя Папазоглуви бяха негови братовчеди.”

Същият Христо Христов, доведен син на Маньоолу, който постъпва на работа в “Братя Папазоглу” с които са братовчеди, се оказва с много напредничав за времето си ум. Той предлага редица нововъведения за фирмата, които не са възприети. Разочарован, Христо напуска братята и основава своя търговска къща, която става най-големия конкурент на Папазоглу.

Мъжете от семейство Папазоглу заемат административни длъжности в Казанлък. Между 1851 и 1869 в списъка на чорбаджиите се срещат имената на Дончо, Христо и Димитър Папазоглу. Ботьо Папазов е член на общината през 1872-74. През март 1873г. Иларион Макариополски като търновски митрополит назначава за рухани-векил в Казанлък Дим. Папазов. През 1876г, в казаалийския съвет е Христо Д.Папазов. .

Жените от семейство Папазоглу


Жените от семейството имат водеща роля в първите организирани прояви на българките през Възраждането.

Казанлъшкото женско дружество, наречено “Женско дружество за възпитание на слабия пол” е създадено много тържествено на 11.05.1969
За председателка е избрана Неда Папазоглу. За учредяването тя подарява един абаджийски дюкян, Мария Костадин хаджи Койоолу – дала 1000 гроша, други дали по 1000, 500, 200, 100 гроша. “Особено се проявили жените от челядта на Дончо Папазов и синовете му, а така също и Мария Коьоолу….”[27]

Ето как Димитър Душанов си спомня този ден:

“През таз година на празника „Св. Кирил и Методий" жена ми (Рахила Барак – Душанова, учителка в Казанлък – б.м.) с една пламенна реч и свойственото й сладкодумство къмто гражданите и гражданките, които се бяха стекли от четирите краища на града в училищната градина, дето ставаше празничното тържество, сполучи да основе казанлъшкото женско дружество. Тъй беше повлияла тя с речта си па тях, че още същий час се бе открил лист за записване па членовете му и се записаха и внесоха още там в брой 100-тина лири за капитал, 10-тина гюлапски казани, които всяка година му даваха до 15 лири доход, а още и 2—3 абаджийски дюкяна. Избрало му се беше още тогава и настоятелството от 10-тина госпожи под председателството на г-жа Папазоглу – старата и деловодителството на жена ми. То всяка неделя си имаше редовни събрания, вирееше и много хубаво се развиваше, тъй че капиталът му все повече растеше и членовете му се размножаваха.”[28]

Както виждаме женското дружество разполага с добри парични обороти. Грижата за тези пари, както и съответните гаранции поема градската община, която инвестира парите при сигурни лица, за сметка дружеството. Обикновено се дават пари под лихва на богати търговци или фабриканти. Така например на 6 август 1869 година казанлъшкото дружество дава на братя Д. Папазоглу и на Ив. Т. Манеолу по 5000 гроша.”[29]

Когато в смутното време около Априлското въстание и Освободителната война, Папазоглу изпращат жените си в Цариград, майката на Димитро и Ботьо Папазоглу – баба Неда Дончовица и жените им Стефанка (на снимката горе) и Марийка продължават активната си дейност, като основават в османската столица Женско благотворително дружество, Цариградското благотворително дружество има седалище в Зюмбюлхан. То разполага с устав, който определя броя и правата на настоятелките. В управителното тяло от август 1876 влизат: Неда Д. Папазоглу – председателка, Ефросинка К. Бонева – касиерка и Мария Ст. Чомакова – писарка. Във връзка с неговата специфична дейност и голяма активност на 28 октомври 1876 година се избира “действующа комисия” по набиране помощи за пострадалите след Априлското въстание. Тя е в състав: Ефросинка Бонева, Рада Чомакова, Ека Караминкова, Стефанка Папазоглу и Торсица Стамболска. На 16 януари 1877 година в сградата на българското девическо училище в Ортакьой се избира ново настоятелство, в което Неда Папазохлу запазва председателската позиция, а снаха и Стефанка Папазоглу е избрана за подпредседателка.

Още при своето основаване женското дружество в Цариград се обръща за помощ и съдействие към “почтената и благодетелна публика”. Първият ден то успява да събере повече от 200 турски лири за пострадалите от Априлското въстание. През август в. “Зорница” съобщава за акция на дружеството за събиране на помощи от българите в Цариград[30] Посочени са 117 мъже, между които българският екзарх Антим I, пловдивският митрополит Панарет, д-р Ст. Чомаков, Г. Тошкович, Христо Пулиев, Хр. Тъпчилещов и други. Сред имената на 25-те жени дали волна помощ са и Неда Папазоглу, Ефросина К. Бонева, г-ца Мария Ст. Чомакова, Ека Караминкова, Рада Чомакова, Стефана Д. Папазоглу, Торсица Стамболска и др.

Една от дъщерите на Дончо и Неда Папазоглу – Марийка, омъжена в Карлово за търговеца Ив. Кескинов е сред създателките на карловското женско дружество “Майчина грижа”, което активно подпомага пострадалите от потушаването на Априлското въстание в Ново село. След като по време на Освободителната война семейството на Мария Кескинова се премества в Пловдив, дъщеря и Неда Краварева участва в Пловдивското женско дружество.

Папазоглу след Освобожението
След Освобождението на България Казанлък остава в границите на Източна Румелия. Димитро Папазоглу се включва активно в политическия живот, като деец на консервативната Народна партия. През 1879г. Димитро става кмет на Казанлък, а през 1880 е избран за депутат в Областното събрание на Източна Румелия[31]. Димитро Папазоглу е активен деятел на Съединението. Той е член на българската дипломатическа мисия, която посещава европейските столици за да лобира за съединеннието. В състава на делегацията влизат митрополит Климент Браницки и Търновски (В. Друмев), Ив. Евстр. Гешов, Ив. Герджиков, Д. Тончев, Д. Папазоглу[32]. Комисията посещава най-напред Русия. При срещата с руския канцлер Н. К. Гирс, те получават утвърждение, че Съединението е свършен факт и не може да става дума за “разсъединение”. След това, на 21 септември 1885г. делегацията е в Копенхаген (по това време там се намира руският император). На срещата Александър III заявява, че “за разединение и дума не може да става“, но княз Батенберг не може да разчита на руска подкрепа. Императора дава да се разбере, че симпатизира на Съединението, но да не и под скиптъра на княз Батенберг.
По време на режимът на пълномощията редица дейци на Народната партия, които по това време са изявени русофили са принудени да емигрират от България. Иван Вазов заминава за Одеса, където написва романът “Под Игото” Димитър Папазоглу пък емигрира във Франция, откъдето се завръща през 1889г.
В „Строителите на съвременна България”, Симеон Радев описва интересна интрига с участието на Димитър Папазоглу. Според книгата Папазоглу направил опит да въвлече ген. Данаил Николаев е заговор за сваляне на регентството, като обещал финансиране с 4000 турски лири. След арест и разпити на жена му Стефанка, която пренася писмата, разследването установява, че Папазоглу е действал в синхрон с руското посолство в Цариград, откъдето били обещали да възстановят инвестираните в преврата средства, в случай на успех. Доколко тази афера е плод на пропаганда и каква част от нея е истина няма как да узнаем.

От управителката на етнографски комплекс “Кулата” Катя Терзиева знам, че братята Папазоглу са издържали стотици студенти – стипендианти от Казанлък. Димитро завещава голяма сума пари, с които след смъртта му е построена градската болница.

Димитър Папазоглу участва и в комитета за изграждането на храм-паметника в с. Шипка. Инициативата е на руски благородници, участвали в шипченските боеве. Към комитета за набиране на средства е сформирано и българско отделение с председател руския консул в Пловдив Ал. Церетелев. Като негови членове в различни периоди участват Д. Папазоглу, Хр. Стамболски, Н. Геров, С. С. Бобчев, Ст. Обрейков и др. Прието е предложението на граф Игнатиев храмът да се издигне до с. Шипка и да се нарича "Рождество Христово"

След освобождението Ботьо Папазоглу, заедно със синовете си (Дончо Б.Папазоглу – на снимката) реорганизира фирмата си в АД, което построява в Казанлък фабрика за дестилация на розово масло. Участва като акционер в Търг. Индустриална банка в Пловдив и в АД “Земеделец” в Стара Загора. През 1892 Александър Папазов, родственик на братя Папазови, основава в Пловдив първата българска парфюмерийна фабрика (в последствие Ален Мак)

За изложбата 200 години розотърговския род Папазоглу ТУК>>
________________
[1] Пенчо Пенчев “Казанлъшкият край през Възраждането” (акад,изд. М.Дринов, изд.Вион, Сф.2005)
[2] Чудомир. Съчинения в 3 тома, том III. (БП София 1980)
[3] В кн. 2/1996 на сп. Родознание има статия “Чудомировият род през погледа на спомени и легенди” от Лилия Димитрова. В статията се разглежда историята на рода Чорбаджийски от който е писателя Чудомир (Димитър Христов Чорбаджийски). За родоначалник се смята Дончо Чорбаджи, който дошъл от Трявна с многобройните си стада и се заселил в с. Турия, Казанлъшко. Говори се, че баща му бил поп Георги (род ок.1748г.) от Трявна, който също дошел в Турия. “И за друг поп от Трявна се знае, че е бил роднина на Дончо Чорбаджи. На този поп започнали да викат “Папаза”. Той е създал рода Папазови. Вероятно е чичо или брат на Дончо Чорбаджи”
[4] Петър Константинов в “Сказание за долината на Розите”(ДИ”НП” Сф1983)
[5] Милена Стефанова “Книга за българските чорбаджии” (унив.изд. Св. Кл. Охридски –1998)
[6] П.Конст – цит.съч.
[7] Първанова, Мариана. Неизвестно за известни български родове улици и сгради (ИК Изток-Запад, Сф 2005)
[8] П.Пенчев казва, че Дончо започва като чирак в гайтанджийския дюкян на баща си, но това е малко вероятно, доколкото “виси” като факт, докато П.Константинов дава подробна история на началото на Дончо като кюлджия.
[9] Феликс Каниц “Дунавска България и Балканът” (изд. Борина – София, ISBN4545000589)
[10]вроятно в ръкописа е добавено и в последствие неправилно разчетено името Бончо (както е бил известен Ботю)
[11] д-р Христо Стамболски “Автобиография, дневници, спомени” (изд.Български писател 1972г.).
[12] Атанас Гърков “Хора и рози”, роман-хроника (I част – изд.Абагар-В.Търново –2001; II част – УИ “Св.Кл.Охр. Сф 2003)
[13] АГ
[14] Цариградски .вестник. г.11.бр.25
[15] АГ
[16] ХС
[17] П.К.
[18] Х.С.
[19] Арсени Костенцов. Спомени, гл.11 : Дейността ми по въстанието
[20] Димитър Душанов “Спомени. писма и документи, публицистика(изд ОФ, София 1989)
[21] Хр.Гърков “Хора и рози”
[22] ДД
[23]ПК
[24] ХС
[25] Ф.К.
[26] АГ
[27] ПК
[28] ДД
[29] Маргарита Чолакова “Българско женско движение през Възраждането 1857 – 1878” (Албо – София 1994)
[30] Пълният списък с имената на пожертвувателите от Цариград и размерът на даренията е поместен във в. “Напредък” от 18 септември 1876 година
[31] В казанлъшкия исторически музей “Искра”има снимка на Д.Папазоглу като депутат)
[32] Симеон Радев “Строителите на съвременна България”