Родът на архимандрит х. Силвестри Йончев
Влайковите от Габрово
Кантарджиеви. Ген Тодор Кантарджиев - Освободителят на Добрич. Ратниците и техния водач проф. Асен Кантарджиев.
Карадикови от Плевен
Родът на архимандрит х.Силвестрий Йончев
Архимандрит Силвестрий, със светско име Стефан (Станчо) Йончев Тодоров е роден през 1801г. Получава добро образование в Търново. Към 1820 се връща в Габрово и се задомява. От една паросия от 1866г., запазена в църквата Успение Богородично научаваме името на жена му – Ивана презвитера. През 1830 е ръкоположен за свещеник. Към средата на 30-те години заедно със жена си и новородената си дъщеря Екатерина предприема поклоническо пътуване до Йерусалим. На връщане той посещава и Св. Гора. На следващата година се ражда сина им Йонко. След раждането на сина му, жената на Стефан Йончев овдовява и решава да се подстриже за монах под името Силвестрий. Въведен е в архимандритски сан от търновския митрополит Неофит Грък. Остава в Габрово като архиерейски наместник. Подпомага архим.Йосиф Соколски при основаването на двата габровски манастира – Соколския (1832) и Девическия (1836). През 1850г. е избран за църковен епитроп и в продължение на 20 г. съдейства за обновяване на всички църкви в града. През 1865 дарява средства за построяване на новата църква Св.Успение Богородично, и заедно със зет си, свещ. Стефан Станимиров и още двама свещеници я освещават на 26.10.1866. През 1870 се оттегля като епитроп и служи като ефимерий на Девическия манастир. Архим.х.Силвестрий е бил много богат човек и е давал пари под лихва. За последното има две свидетелства – информация, че е заел 25 000 гроша за строителството на църквата Св.Пророк Илия в Казанлък[1], както и една записка в църковна книга “Земахъ от духовника Силвестрия желтици 1864 майа 16ти. дадох първата ирмиликъ, 1-фанакъ дадохъ” 
.png)
Един от известните стари водоизточници в Габрово – Гунин кладенец, оформен като чешма е построена от архим. Силвестри през 1871г, за което свидетелства надписа и. През 1876 архим.Силвестрий подарява голяма част от книгите си на библиотеката на Априловската гимназия. Умира на 19.01.1878. Погребан е в двора на църквата Успение Богородично. Надгробната му плоча гласи “Помени Господи рабъ твой архимандрита попъ Силвестра поклонника лето 1878 19тий януарии” Архим.Силвестрий е оставил много записки по старите богослужебни книги в храма[2]. В дневникът си Тодор Бурмов[3] споменава архим. Силвестрий по повод именния му ден – Стефановден.Дъщерята на х.Силвестри – хаджи Екатерина е родена през 1833 г. Като дете посещава Йерусалим с родителите си. През 1857 се венчава за Стефан Станимиров (от 1859 свещеник). През 1858 ражда първият им син Станимир. Станимир Поп Стефанов Станимиров вече бе разгледан подробно. Имат още 3 деца: Силвестър – починал като студент в Йена през 1888, Дона, омъжена за Йосиф Стомоняков и Иванка, омъжена за Никола Голосманов. Хаджи Екатерина х.п.Силвестриева п.Станимирова е сред големите дарители на Габровското училище – дарила е 500 златни лева с условие от лихвите настоятелството ежегодно да купува учебници за бедни ученици[4]
От една подписка за събиране на средства за новото училище научаваме, че през 1871г. устабашия на терзийския еснаф е бил Йонко х.п.Силвестрия[5]. Отсъствието на титлата хаджи пред името доказва, че Йонко не е бил роден по време на поклоническото пътуване на семейството на Силвестри. От записки по старите църковни книги научваме за раждането на децата на Йонко – Петър, роден на 3 април 1848 и Теодор – 3 ноември 1858 и Силвестър, 18.12.1960. Той е записан като “Родиса Силвестрия на Тота ха п Силвестровъ” което е малко объркващо, но в друга записка, недатиране е записано “Роди булката Йонковица Силвестрия”.В сборника “Българските
печати през епохата на Възраждането от Ана Рошковска, където открих печата на Станимер Чаркчи, е показан и личния печат на Йонко х.п. Силвестрия, който е уникален с наличието на западни монархически символи – изправен коронован лъв държи хералдически щит, върху който са изписани инициалите ЙХПС, а върху щита има бурбонска лилия. В околовръст е изписано името на притежателя.Х.Силвестрий има и втори син Тодор, който умира на 9 май 1878г. (отразено е в тефтерчето на поп Стефан). Тодор оставя вдовица и две момичета, Кина (Кичка) и Вата (Иванка). Шуреят му поп Стефан като изпълнител на завещанието на х.Силвестрий стопанисва завещаната им сума пари, като всяка година им изплаща лихва. Сметките за тази издръжка са отразени в книжата на свещеника. През 1883г. Кина се омъжва и изтегля част от главницата. На 7 септември 1884г. Вата умира и поп Стефан разпределя остатъка от парите между майката и сестрата и закрива сметката.
Родът Влайкови
Влайкови е родът на презвитера Параскева (Пена), съпругата на поп Рачо Станимиров. Родът е стар, защото една от старите чешми в Габрово, в близост на Станимировата къща се нарича Влайков геран. (ил. от арх. Нено Ямандиев)
В един доокумент от 1766г. сред свидетелите имаме лица на име Влайко и поп Влайко. През 60-те години на 19-ти век в града има двама братя бучакчии – Влайко и Драгул Стоянови. Бучакчиите са ковачи и търговци с ковашки заготовки, което означава че са живяли близо да ковашката махала. В регистър от 1876г. научаваме, че в средната махала живее някой си Стоян Влайков. Знае се и за фамилия Драголови от кв. Камъка и за сапунджия Йордан Драголов (1869) и за Христо Драголов – акционер във вълнено-текст. ф-ка Успех (Еснафската) през 1887 Точното родство между тези лица не е известно, вероятно става въпрос за няколко клона на един род.До Влайков геран, от източната страна на моста „Игото” , съвсем близо до станимировата къща се намира известния хан на Драгол Влайков. Братът на Параскева Никола (Колчо) Влайков е участник в Априлското въстание в редовете на четата на Цанко Дюстабанов. Убит е на 11.05.1876г. е местността Ранни Бунар под Марагидик (вр. Ботев). В негова памет втория син на поп Рачо и Параскева е наречен Никола – бъдещият ген. Станимиров. Известен е и друг габровец с тази фамилия - Васил Влайков – подофицер, получил златен кръст за храброст през 1918г.
Босилкови от Копривщица
Жената на Станимир п.Ст. Станимиров, Параскева Босилкова принадлежи на видния копривщенски род Босилкови (Бошулкови). Родоначалник е Петко Босилков - търговец, който имал кантора в Цариград и прекарвал повечето време там. Неговите трима сина - Константин, Дончо и Георги получават добро образование и работят като учители и книжари, оставяйки диря в национално-осбободителното движение в Македония.
Константин Босилков (1842-1919) завършва Пловдивското класно училище. Учителства в София, Велес и Горна Джумая. В Пловдив работи в книжарницата на Хр. Г. Данов и по негово предложение през 1867г. отвяря клон на книжарницата във Велес, като пътува из Македония и снабдява училищата с български книги. През 1867г. става главен учител на Велес. През 1872г. заминава за Горна Джумая, където заедно с Арсени Костенцев отваря "Книжен дюкян". По време на Кресненско-Разложкото въстание К. Босилков е ръководител за Горна Джумая. Синът му - ген.м-р Любомир Босилков е офицер, кавалерист. По време на Балканската война като командир на първи взвод от втори ескадрон Лейбгвардейския на Н.В. конен полк участва в превземането на Мустафапаша (Свиленград), а на 13 март 1912г. тъкмо неговият взвод с извадени саби в галоп навлизат в Одрин - начело препуска ротм. Босилков.
По-късно, вече като подполк. Босилков е командир на Гвардейския полк. (1918-1920). Написва история на полка от създаването му (1918г). Жена му е Елена Маркова - първата българска завършила архитектура в Берлин. Л. Босилков е сред основателите през 1914г. на българския Жокей клуб - първата организация по конен спорт.Интересно е да отбележим, че командването на Лейбгвардейския полк се превръща в нещо като семеен монопол на Станимирови - след подпок. Любомир Босилков началник на гвардията става подполк. Ал. Марков - зет на Ст.Станимиров, а след него - братовчед му подполк. Никола Станимиров. Семейството и потомците на Константин Босилков са живели на ул. В. Търново 12 в София.
Близък роднина на Константин Босилков е проф. Гаврил Кацаров (1874-1958) историк, филолог и етнограф, завършил в Лайпциг, специализирал в Германия и Италия, ректор на СУ (1927-1928), директор на археологическия музей (1940-1947), академик.
По-малкият брат Дончо П. Босилков поема книжарницата във Велес от брат си Константин и я ръководи до средата на 1879г. Поддържа делови връзки с Д.В.Манчов в Солун и М. Костенцев в Щип. Продължава традиционното участие в Прилепския панаир и обиколките на Македония като пътуващ книжар. Книжарницата във Велес е закрита през 1880г.
Най-малкият брат Георги П. Босилков помага на Дончо в Периода 1875-1876г. Учителства в Берковица. Името Георги Босилков фигурира и сред опълченците от 10-та дружина.
Подробно родословие на Босилкови е описано в книгата "Девет копривщенски рода" от Бистра Риндове , изд. Дирекция на музеите Копривщица, 2017 г. Изненадващо в това изложение не можах да намеря Параскева Босилкова - Станимирова. През юни 2021 г. се вързах с авторката Бистра Риндова, а чрез нея и с информаторката и за част от родословието Красимира Босилкова, която се оказа, че ми е била учителка по физкултура в първи клас. Двете дами бяха много мили и услужливи, но нямаха информация за Параскева Станимирова. Бистра Риндова дори намери книги за Копривщица, в които като зет се споменава Станимиров, но не знаеше за съпругата му. От разговорът с нея стигнахме до извода, че е възможно Параскева Станимирова да е потомка на Иванчо Петков Бошулков (род, ок. 1844), за чиито потомци се знае малко и има неясноти. Прави впечатление, че той е работил в дюкяна на баща си в Балкапан хан в Цариград в периода 1861 - 1885 г. В този период и Станимиров е ректор на Цариградската семинария и е възможно да има връзка, но няма други данни.
Кантарджиеви
Ген. Никола Станимиров е женен за Елена Т. Кантарджиева – дъщеря на генерал Тодор Кантарджиев – изявен военен деец, пълководец и писател-документалист, герой от 4 войни: Сръбско-българската, двете балкански и Първата световна. За рода и потомците на ген. Кантарджиев ще разкажем малко по-подробно.
Ген.-лейт. Тодор Дим. КантарджиевРоден: 10.02.1861 в Самоков.Образование: Военното училище в София (1884). Военна академия в Белгия (1893).Военна служба: 1883-1884 - Военното училище в София;1884 - 1-ва пехотна дружина;11.1885 - Командир на рота в 1-ва пехотна дружина;1886 - Командир на рота в 1-ви пехотен полк;1894- Командир на 16-ти пехотен полк;1899- Преподавател във Военното училище;1904 - Kомандир на 1-ва бригада от 9-та пехотна дивизия;1909 - Командир на 2-ра бригада от 2-ра пехотна дивизия;1912-1913 - Командир на 1-ва бригада от 6-та пехотна дивизия;1913-1914 - Командир на 5-та пехотна дивизия;07.1914 - В запаса;09.1915 –мобилизиран като Началник на тиловото управление на 3-та армия;1916 - Началник на Варненския укрепен пункт;1916 - Командир на Сборната дивизия;10.1917 - В запаса.Офицерски звания: 30.08.1884 - Подпоручик;30.08.1886 - Поручик;01.01.1889 - Капитан;01.01.1894 - Майор;01.01.1899 - Подполковник;02.08.1903 - Полковник;14.02.1914 - Генерал-майор;15.08.1917 - Генерал-лейтенант.Умира: 1945.Награди: Орден "За храброст" 3-та степен, 1-ви клас, 4-та степен, 2-ри клас;Орден "Свети Александър" 3-та степен с мечове, 4-та степен без мечове;Орден "За военна заслуга" 1-ва степен с военни отличия.
Тук ще поместя кратката биография на ген.Кантарджиев, написана от внук му полк. Рачо Н. Станимиров:
Генерал Кантарджиев, освободител на гр. Добрич 1916г.
Роден в гр.Самоков 1861 г. Постъпва новобранец от 1-и набор 1878 г. в 1-и Софийски пехотен полк. Участвува в Сръбско-българската война,като ротен командир. За бойни отличия при Сливница и Пирот е награден с орден „За храброст”. 1893 г. завършва Генерал-щабната академия в Брюксел. Изпълнява различни служби, вкл.преподавател във Военното училище.
В Балканската и Междусъюзническата войни командува бригада. За проявени командирски качества при Люле-Бургас и Чаталджа е повишен в генерал-майор - к-р на 5-а пех.дивизия.
Новият министър на войната, с когото е имал недоразумения, го уволнява, само на 52 години.
През времето в запаса издава трудове по бойните- действия през Балканската и Междусъюзническата войни.
1915 г. е мобилизиран и назначен Началник на Видинския укрепен -пункт, а през март 1916 г. му е поверена отбраната на Варненския укр.пункт. На този пост генералът постъпва с гордост и радост. Сега изгрява неговата звезда на боен командир.
Поставената задача от Командира на III армия е: гр.Варна да се отбранява "на всяка цена", а бойната заповед, която генерал Кантарджиев издава е: Градът да се отбранява "Д0 ПОСЛЕДНА КАПКА КРЪВ".
След извършените няколко бомбардировки на града от руския Черноморски флот в гражданството се прокрадва чувство на несигурност и страх, главно при неизвестността как ще се прояви българският войник при едно руско нападение. Ето защо генералът със своите щабни офицери непрекъснато се намира сред бойците, а също общува и с гражданството, за да повдига духа и да внушава самочувствие. Особено влияние оказва неговото лично присъствие.
Варненския укр.пункт разполага с малка жива сила: 8-и Приморски полк - 7 роти, малко опълчение, мобилизирани граждани в два легиона - около 200 човека, по късно до 600 и три скорострелни батареи. Общата численост възлиза на 6000 човека. С тези сили трябва да се отбранява една позиция дълга 15 км. и изнесена от града средно на 20 км.
Противникът има значително превъзходство: по съществуващите сведения разполага с 6 дружини, 8 батареи и 12 ескадрона руски казаци.
Поради недостатъчното сили за защитата на Варна, генералът решава да води "подвижна отбрана". Изпращат се напред разузнавателни части. Нашите гранични постове извършат нападения над румънски постове и успяват да заемат някой командни висоти, както и ж.п. моста при с.Малко Ботьово.
На 3.ІХ. една наша разузнавателна част с бой завладява с.Баладжа на шосета Варна-Добрич. Последвана от главните сили, тя се доближава на 10 км. от Добрич.
При така създадената бойна обстановка, армейското командване заповядва: на 4.ІХ. Варненската войскова група да превземе и освободи гр.Добрич.
На 4.IX. от сутринта нашето настъпление продължава. През целия ден се води огневи бой. Противникът добил впечатление, че насреща му настъпват голями сили, преминава в отстъпление и напуска града. Частите от Варненският отряд преминават през Добрич, сърдечно приветствувани от населението, и се изнасят на позиция северно от града, където цялата нощ се окопават. Генералът е постоянно на бойната линия между войниците.
Получават се сведения от армията за предстоящо противниково настъпление с цел да си възвърне гр.Добрич.
На 5.IX. рано сутринта, противникът започва нападението. Първо атакуват 6 руски казашки ескадрона. С насочени напред пики, високо вдигнати голи саби, под разветия щандарт, със зверско "ура" и водени от своя командир, подполковник Калмиков, те връхлитат върху нашите защитници, но те ги посрещат хладнокръвно. Допускат ги на 200-400-600 крачки и с ураганен пехотен и артилерийски огън ги покосяват. Картечници, пушки, оръдията на картеч, бълват огън и сеят смърт сред развилнялата се конна маса. Скоро бойното пространство пред позицията се превръща в гробище на хора и коне. Между труповете се надигат оживяли ранени, пленници и галопиращи ужасени коне. Казашкият командир е тежко ранен и пленен.
След конната атака следва настъплението на румънската пехота. Нашите храбри защитници, окуражени от победата над руската конница и командвани непосредствено от своя генерал, изчакват противника, също на действително разстояние - 100-200 крачки и с точен огън, а на места и "на нож", погребват и последния опит на румънците да си върнат Добрич.
Страшно изглежда бойното поле, покрито с трупове, а малцината оцеляли търсят своето спасение в позорно бягство.
Така приключва боят за Добрич, известен в българската военна история като "Добричка епопея".
Местните хора запазват светъл спомен за бойния командир в битката за Добрич - генерал Кантарджиев и го обявяват за свой освободител.
По късно в негова чест едно село е наречено "Генерал Кантарджиево" и още носи това име.
През следващите дни Варненската войскова група води успешно тежки отбранителни боеве с румънски и руски войски за защита на гр.Добрич.
Във воената история Генерал Кантарджиев остава известен като освободител на гр. Добрич и творец на Добричката епопея.
При присъединяването на Южна Добруджа през 1940 г. с един конен разезд прекосих селата Баладжа,Топчилар и влязох в Добрич. В много къщи бяха успяли да окачат портрета на Цар Борис и до него този на Генерал Кантарджиев.
Следва още да се отбележи:
При Кубадин Генералът е в предните линии и непосредствено командва бойните действия. Ранен е в ръката със счупена кост. След медицинската помощ, с гипсирана ръка, отново е на бойната линия за да продължи да ръководи боя.
РачоСтанимиров, Майор от Г.Щ.
Вещи и снимки на ген. Кантарджиев има в Националния военноисторически музей, както и в музея на гр. Добрич. Има и два негови маслени портрета. Инициатива на ген. Кантарджиев след войната в
Добрич е устроен уникален мемориал – гробище, в което един до друг са погребани тленните останки на български, немски и турски войници, както и на техните противници приживе – румънци руснаци.
Ген Кантарджиев (1861-1945) и жена му Калинка Колева (1871-1948) имат 3 деца: Елена, омъжена за ген. Никола Станимиров, Мара, омъжена за полк. Младен Чукурски и проф.Асен Кантарджиев, водач на Ратниците преди 09.09.1944г. На снимката – ген. Кантарджиев със съпругата си и сина си Асен през 1915г.
Ратниците и техния водач проф. Асен Т.Кантарджиев
Мнозина определят периода между 1925 и 1944 като “златните години на българския национализъм”[6]. Създаването на “Родна Защита” през 1925, основаването на Всебългарския съюз “Отец Паисий” през 1928, появата Съюз на Българските Национални Легиони през 1933, активизирането на емигрантските организации Въртоп и ВМРО, съюзите на ветераните и бойците от фронта, ясно определят национализма като един от най-важните фактори в обществения живот в годините между двете войни.В края на 1936 се появява нова радикално-националистическа формация. която скоро заема място в крайно дясната част но българския политически спектър. Това е Ратници за напредъка на българщината (РНБ) Главният двигател на ратническото движение, проф.А.Кантарджиев, безспорно е най-авторитетния и може би единствен с пълно право заслужил да бъде наричан “водач” сред всички кичещи се с подобни гръмки титли личности от политическия живот на страната.
Проф. Асен Тодоров Кантарджиев е твърде интересна личност. Роден през 1898г. в Самоков. На 16 години е доброволец в Македоно-Одринското опълчение Изявен участник в освобождаването на Добруджа през Голямата война.. Завършва ШЗО. Участва като доброволец във войните за национално обединение. Два пъти повишаван в звание за бойни отличия. Носител на 4 кръста “За храброст”.Той е личност с много и различни интереси. Пише военни съчинения. Председател е на хора “Гусла. След Първата световна война следва право в Софийския Университет, после индустриална химия в Шарлотенбург-Германия. От 1926 до 1928г. е с Рокфелерова стипендия в САЩ, след това специализира в Кил и Берн Завършва агрономство в Бон. Връща се и преподава в България, като през 1932-1933г. е декан на агрономическия факултет на СУ.
Със сигурност се знае, че проф. Кантарджиев и още един от “Голямата петорка” на ратниците – Петър Габровски, са били привлечени от масоните. Като се има предвид начинът на набиране на членове от тяхна страна, никак не е чудно, че двамата бъдещи ратнически водачи са станали обект на внимание. Някъде в началото на 30-те години те напускат ложата. Навярно по това време окончателно се оформят и идейно-политическите схващания на професора. От масонското му поданство остават и някои методи, които той ще прилага в по-нататъшната си работа, а именно полуконспиративния характер на организацията, както и начинът за набиране на членове.
В първоначалната “петорка” са проф.Кантарджиев, адвокатът Петър Габровски, Иван Гьошев, ръководител на организацията на българите в Западните покрайнини “Въртоп” (минаваща за филиал на ВМРО), Борис Стоилков и Климент Далкалъчев,. По различно време членове на ръководството са били Борис Белдирев и братята Румен и Васил Вълкови, племенници на генерал Иван Вълков. В РНБ членуват и видни интелектуалци като поета Емануил п.Димитров, художника Райко Алексиев, проф. Любомир Владикин, проф.д-р Стефан Консулов, писателят Стефан Попов, писателят Светозар Димитров – Змей Горянин, ръководител на женския клон към организацията е писателката Фани Попова-Мутафова.
Ратниците са затворена организация, притежаваща строга йерархична система, с водач и 5-членен щаб около него, като централно ръководство, и назначени водачи по места, които не поддържат връзка един с друг освен посредством центъра. Организацията не свиква многолюдни конгреси, нито областни, местни и национални конференции, нито пък възприема изборното начало, предпазвайки се по този начин от разколите и дрязгите, характерни за други сродни организации. Под петчленния щаб се намират 4 служби - техническа, по проверка, санитарна и съдебна. Шестте главни дяла, или клона са от А-1 до А-6. А-1 е най-важният и се нарича “ударен”. В него са хора със свободни професии, независими от чуждо, фирмено, или държавно влияние. Той се състои от орди, рояци, орляци, ята и групи (низходящи). А-2 се нарича “клеткови”, без структурен строеж и в него членували служители и чиновници. В А-3, наричан “дейни”, са най-активните и фанатизирани членове на РНБ: пропагандисти, журналисти, мислители, интелектуалци. А-4 (“общи съмишленици”) обхваща приятелите на РНБ. Те са имали правото да създадат и партия. А-5 (школският клон) се състои от ученици и студенти, използващи членството си казионния “Бранник” като параван. В А-6 пък членуват жени и момичета. Записването в РНБ се наричало “приобщаване”, а пък събранията - “събор”.
Ратниците издават внушително количество литература. Изданието им е“Пролом-двуседмичник за напредъка на българщината”. Там нито веднъж не се споменава името на организацията, но уводните статии се пишат от проф.Кантаржиев и по изключение от Стефан Попов.
В името на единството, ратниците твърдо застават зад Царя и Православната цъква. Те обаче, за разлика от останалите националистически организации не са били долюбвани от властта и са жертва на множество арести, обиски, интернирания, уволнения, побой. Техни издания се инкриминират от прокуратурата. Филов ги нарича “бели болшевики”, а полицията - “откровено фашистка организация”. През1938 РНБ е разтурен, лидерът и Асен Кантарджиев е интерниран в Котел. Отново е интерниран през 1943 до пролетта на 1944. За ратническа дейност той е задържан над 200 пъти, няколко пъти обискиран и 4 пъти съден.
Ратниците за напредъка на Българщината са идеологически най-стройната и твърдолинейна националистическа организация преди 1944г. Те са националисти, със силен социален елемент и антикомунистически позиции, с антидемократични и авторитарни възгледи и практика. Те обаче са господстващи в този исторически момент в цяла Европа, на фона на повсеместното разочарование от демокрациите и особено в централната и източна част на континента, на чукащата на вратата комунистическа заплаха, в период в който износът на революция е твърде актуален.
Водачът на организацията - професор Кантарджиев, заминава с германските войски в началото на септември 1944 и става министър в задграничното правителство на професор Александър Цанков във Виена през 1944-1945, като последните му нареждания до ратниците са “да лежат низко и да се съхранят”. Това спасява живота на мнозина от тях Поради конспиративната си структура ратниците са най-малко засегнати от масовите репресии след 09.09.1944, за разлика от далеч по-умерените представители на различните националистически формации. Проф, Кантарджиев умира през 1981г.
Проф. Кантарджиев е женен за Кети Кирякова и имат син Стефан и 2 дъщери : Калинка и Тити, омъжена за кап. Николай Пиронков, кавалерист, родом от Враца.
Карадикови
След постъпването си на работа в железниците Станимир п.Рачев Станимиров получава назначение в Плевен. Там той се жени за Еленка Ив. Карадикова. Карадикови да многолюден род на кореняци – плевналии. За тях нямя данни да са преселници от околните села или от друг град. Живели са непосредствено до църквата „Св. Параскева” в Плевен. Разполагам с прилежно съставено родословно дърво на рода. За съжаление в него освен имена няма други данни.
Най-древният известен представител на рода е Петко Кара Диков. От факта, че никой от синовете му не носи името Дико, можем да заключим, че Кара Дико не е името на баща му, а родово име от повече поколения. Не е известно името на жената на Петко.
Петко Карадиков имал 2-ма сина и 3 дъщери: Иван, Георги, Мона (Ив.Станчева), Петруша (Г. Зулъмова), Миша (П. Чешмеджиева).
Най-големият син - Иванчо и жена му Парашкева Николова са родители на Еленка, съпругата на Станимир Р. Станимиров. Живели са на ул. Балкан (дн. бул. Данаил Попов) Еленка е родена на 12 март 1878г. Тя има двама братя – Александър и Харалампи. От семейството на Иванчо Карадиков са останали 3 документа – кръщелно на Еленка, снимка на Парашкевица с малката Еленка и разписка за сума 4509 гр. (103 лири турски), които Иванчо Диков е дал на друг плевенчанин през август 1886г с гербова марка от 1 франк. На снимката виждаме добре облечени градска жена и дете – очевидно семейството е над средното имуществено равнище. Статусът се потвърждава и от разписката - главата на семейството дава значителна сума пари на заем. Като имаме предвид и местоположението на дома – непосредствено до втората църква в града, ограда ги дели от дома на Миндиликови - известна плевенска фамилия, то можем да заключим, че Иванчо Карадиков вероятно е бил търговец или земевалделец. Въпреки многобройните си роднини, до края на живота си 
Еленка притежава лозя в покрайнините на града, които се обработват от наето работници от околните села. На лозето има измазана кирпичена къща. Няма запазена снимка на градската къща на Карадикови, но е известно, че е била едноетажна, но за сметка на това с голям двор.
[1]Пенчев, П. Казанлъшкият край през Възраждането (АИ М.Дринов, София 2005)
[2]Храм Успение Богородично в Габрово (Габрово 2001)
[3]Бурмов, Тодор. Дневник.Спомените ми. Автобиография (Любомъдрие, София 1994)
[4 Велев, С. Златна книга на дарителите за народна просвета. (Пловдив 1907)
[5]Д-р Петър Цончев “Из стопанската история на Габрово” (София 1929)
[6]Пo: “Ратниците – национализмът в сянката на фашизма” Д-р Никола Алтънков и др. публикации.
Кантарджиеви
Ген. Никола Станимиров е женен за Елена Т. Кантарджиева – дъщеря на генерал Тодор Кантарджиев – изявен военен деец, пълководец и писател-документалист, герой от 4 войни: Сръбско-българската, двете балкански и Първата световна. За рода и потомците на ген. Кантарджиев ще разкажем малко по-подробно.
Ген.-лейт. Тодор Дим. КантарджиевРоден: 10.02.1861 в Самоков.Образование: Военното училище в София (1884). Военна академия в Белгия (1893).Военна служба: 1883-1884 - Военното училище в София;1884 - 1-ва пехотна дружина;11.1885 - Командир на рота в 1-ва пехотна дружина;1886 - Командир на рота в 1-ви пехотен полк;1894- Командир на 16-ти пехотен полк;1899- Преподавател във Военното училище;1904 - Kомандир на 1-ва бригада от 9-та пехотна дивизия;1909 - Командир на 2-ра бригада от 2-ра пехотна дивизия;1912-1913 - Командир на 1-ва бригада от 6-та пехотна дивизия;1913-1914 - Командир на 5-та пехотна дивизия;07.1914 - В запаса;09.1915 –мобилизиран като Началник на тиловото управление на 3-та армия;1916 - Началник на Варненския укрепен пункт;1916 - Командир на Сборната дивизия;10.1917 - В запаса.Офицерски звания: 30.08.1884 - Подпоручик;30.08.1886 - Поручик;01.01.1889 - Капитан;01.01.1894 - Майор;01.01.1899 - Подполковник;02.08.1903 - Полковник;14.02.1914 - Генерал-майор;15.08.1917 - Генерал-лейтенант.Умира: 1945.Награди: Орден "За храброст" 3-та степен, 1-ви клас, 4-та степен, 2-ри клас;Орден "Свети Александър" 3-та степен с мечове, 4-та степен без мечове;Орден "За военна заслуга" 1-ва степен с военни отличия.Тук ще поместя кратката биография на ген.Кантарджиев, написана от внук му полк. Рачо Н. Станимиров:
Генерал Кантарджиев, освободител на гр. Добрич 1916г.
Роден в гр.Самоков 1861 г. Постъпва новобранец от 1-и набор 1878 г. в 1-и Софийски пехотен полк. Участвува в Сръбско-българската война,като ротен командир. За бойни отличия при Сливница и Пирот е награден с орден „За храброст”. 1893 г. завършва Генерал-щабната академия в Брюксел. Изпълнява различни служби, вкл.преподавател във Военното училище.В Балканската и Междусъюзническата войни командува бригада. За проявени командирски качества при Люле-Бургас и Чаталджа е повишен в генерал-майор - к-р на 5-а пех.дивизия.
Новият министър на войната, с когото е имал недоразумения, го уволнява, само на 52 години.
През времето в запаса издава трудове по бойните- действия през Балканската и Междусъюзническата войни.
1915 г. е мобилизиран и назначен Началник на Видинския укрепен -пункт, а през март 1916 г. му е поверена отбраната на Варненския укр.пункт. На този пост генералът постъпва с гордост и радост. Сега изгрява неговата звезда на боен командир.
Поставената задача от Командира на III армия е: гр.Варна да се отбранява "на всяка цена", а бойната заповед, която генерал Кантарджиев издава е: Градът да се отбранява "Д0 ПОСЛЕДНА КАПКА КРЪВ".
След извършените няколко бомбардировки на града от руския Черноморски флот в гражданството се прокрадва чувство на несигурност и страх, главно при неизвестността как ще се прояви българският войник при едно руско нападение. Ето защо генералът със своите щабни офицери непрекъснато се намира сред бойците, а също общува и с гражданството, за да повдига духа и да внушава самочувствие. Особено влияние оказва неговото лично присъствие.
Варненския укр.пункт разполага с малка жива сила: 8-и Приморски полк - 7 роти, малко опълчение, мобилизирани граждани в два легиона - около 200 човека, по късно до 600 и три скорострелни батареи. Общата численост възлиза на 6000 човека. С тези сили трябва да се отбранява една позиция дълга 15 км. и изнесена от града средно на 20 км.
Противникът има значително превъзходство: по съществуващите сведения разполага с 6 дружини, 8 батареи и 12 ескадрона руски казаци.
Поради недостатъчното сили за защитата на Варна, генералът решава да води "подвижна отбрана". Изпращат се напред разузнавателни части. Нашите гранични постове извършат нападения над румънски постове и успяват да заемат някой командни висоти, както и ж.п. моста при с.Малко Ботьово.
На 3.ІХ. една наша разузнавателна част с бой завладява с.Баладжа на шосета Варна-Добрич. Последвана от главните сили, тя се доближава на 10 км. от Добрич.
При така създадената бойна обстановка, армейското командване заповядва: на 4.ІХ. Варненската войскова група да превземе и освободи гр.Добрич.
На 4.IX. от сутринта нашето настъпление продължава. През целия ден се води огневи бой. Противникът добил впечатление, че насреща му настъпват голями сили, преминава в отстъпление и напуска града. Частите от Варненският отряд преминават през Добрич, сърдечно приветствувани от населението, и се изнасят на позиция северно от града, където цялата нощ се окопават. Генералът е постоянно на бойната линия между войниците.
Получават се сведения от армията за предстоящо противниково настъпление с цел да си възвърне гр.Добрич.
На 5.IX. рано сутринта, противникът започва нападението. Първо атакуват 6 руски казашки ескадрона. С насочени напред пики, високо вдигнати голи саби, под разветия щандарт, със зверско "ура" и водени от своя командир, подполковник Калмиков, те връхлитат върху нашите защитници, но те ги посрещат хладнокръвно. Допускат ги на 200-400-600 крачки и с ураганен пехотен и артилерийски огън ги покосяват. Картечници, пушки, оръдията на картеч, бълват огън и сеят смърт сред развилнялата се конна маса. Скоро бойното пространство пред позицията се превръща в гробище на хора и коне. Между труповете се надигат оживяли ранени, пленници и галопиращи ужасени коне. Казашкият командир е тежко ранен и пленен.
След конната атака следва настъплението на румънската пехота. Нашите храбри защитници, окуражени от победата над руската конница и командвани непосредствено от своя генерал, изчакват противника, също на действително разстояние - 100-200 крачки и с точен огън, а на места и "на нож", погребват и последния опит на румънците да си върнат Добрич.
Страшно изглежда бойното поле, покрито с трупове, а малцината оцеляли търсят своето спасение в позорно бягство.
Така приключва боят за Добрич, известен в българската военна история като "Добричка епопея".
Местните хора запазват светъл спомен за бойния командир в битката за Добрич - генерал Кантарджиев и го обявяват за свой освободител.
По късно в негова чест едно село е наречено "Генерал Кантарджиево" и още носи това име.
През следващите дни Варненската войскова група води успешно тежки отбранителни боеве с румънски и руски войски за защита на гр.Добрич.
Във воената история Генерал Кантарджиев остава известен като освободител на гр. Добрич и творец на Добричката епопея.
При присъединяването на Южна Добруджа през 1940 г. с един конен разезд прекосих селата Баладжа,Топчилар и влязох в Добрич. В много къщи бяха успяли да окачат портрета на Цар Борис и до него този на Генерал Кантарджиев.
Следва още да се отбележи:
При Кубадин Генералът е в предните линии и непосредствено командва бойните действия. Ранен е в ръката със счупена кост. След медицинската помощ, с гипсирана ръка, отново е на бойната линия за да продължи да ръководи боя.
РачоСтанимиров, Майор от Г.Щ.
Вещи и снимки на ген. Кантарджиев има в Националния военноисторически музей, както и в музея на гр. Добрич. Има и два негови маслени портрета. Инициатива на ген. Кантарджиев след войната в
Добрич е устроен уникален мемориал – гробище, в което един до друг са погребани тленните останки на български, немски и турски войници, както и на техните противници приживе – румънци руснаци.Ген Кантарджиев (1861-1945) и жена му Калинка Колева (1871-1948) имат 3 деца: Елена, омъжена за ген. Никола Станимиров, Мара, омъжена за полк. Младен Чукурски и проф.Асен Кантарджиев, водач на Ратниците преди 09.09.1944г. На снимката – ген. Кантарджиев със съпругата си и сина си Асен през 1915г.
Ратниците и техния водач проф. Асен Т.Кантарджиев
Мнозина определят периода между 1925 и 1944 като “златните години на българския национализъм”[6]. Създаването на “Родна Защита” през 1925, основаването на Всебългарския съюз “Отец Паисий” през 1928, появата Съюз на Българските Национални Легиони през 1933, активизирането на емигрантските организации Въртоп и ВМРО, съюзите на ветераните и бойците от фронта, ясно определят национализма като един от най-важните фактори в обществения живот в годините между двете войни.В края на 1936 се появява нова радикално-националистическа формация. която скоро заема място в крайно дясната част но българския политически спектър. Това е Ратници за напредъка на българщината (РНБ) Главният двигател на ратническото движение, проф.А.Кантарджиев, безспорно е най-авторитетния и може би единствен с пълно право заслужил да бъде наричан “водач” сред всички кичещи се с подобни гръмки титли личности от политическия живот на страната.
Проф. Асен Тодоров Кантарджиев е твърде интересна личност. Роден през 1898г. в Самоков. На 16 години е доброволец в Македоно-Одринското опълчение Изявен участник в освобождаването на Добруджа през Голямата война.. Завършва ШЗО. Участва като доброволец във войните за национално обединение. Два пъти повишаван в звание за бойни отличия. Носител на 4 кръста “За храброст”.Той е личност с много и различни интереси. Пише военни съчинения. Председател е на хора “Гусла. След Първата световна война следва право в Софийския Университет, после индустриална химия в Шарлотенбург-Германия. От 1926 до 1928г. е с Рокфелерова стипендия в САЩ, след това специализира в Кил и Берн Завършва агрономство в Бон. Връща се и преподава в България, като през 1932-1933г. е декан на агрономическия факултет на СУ.Със сигурност се знае, че проф. Кантарджиев и още един от “Голямата петорка” на ратниците – Петър Габровски, са били привлечени от масоните. Като се има предвид начинът на набиране на членове от тяхна страна, никак не е чудно, че двамата бъдещи ратнически водачи са станали обект на внимание. Някъде в началото на 30-те години те напускат ложата. Навярно по това време окончателно се оформят и идейно-политическите схващания на професора. От масонското му поданство остават и някои методи, които той ще прилага в по-нататъшната си работа, а именно полуконспиративния характер на организацията, както и начинът за набиране на членове.
В първоначалната “петорка” са проф.Кантарджиев, адвокатът Петър Габровски, Иван Гьошев, ръководител на организацията на българите в Западните покрайнини “Въртоп” (минаваща за филиал на ВМРО), Борис Стоилков и Климент Далкалъчев,. По различно време членове на ръководството са били Борис Белдирев и братята Румен и Васил Вълкови, племенници на генерал Иван Вълков. В РНБ членуват и видни интелектуалци като поета Емануил п.Димитров, художника Райко Алексиев, проф. Любомир Владикин, проф.д-р Стефан Консулов, писателят Стефан Попов, писателят Светозар Димитров – Змей Горянин, ръководител на женския клон към организацията е писателката Фани Попова-Мутафова.
Ратниците са затворена организация, притежаваща строга йерархична система, с водач и 5-членен щаб около него, като централно ръководство, и назначени водачи по места, които не поддържат връзка един с друг освен посредством центъра. Организацията не свиква многолюдни конгреси, нито областни, местни и национални конференции, нито пък възприема изборното начало, предпазвайки се по този начин от разколите и дрязгите, характерни за други сродни организации. Под петчленния щаб се намират 4 служби - техническа, по проверка, санитарна и съдебна. Шестте главни дяла, или клона са от А-1 до А-6. А-1 е най-важният и се нарича “ударен”. В него са хора със свободни професии, независими от чуждо, фирмено, или държавно влияние. Той се състои от орди, рояци, орляци, ята и групи (низходящи). А-2 се нарича “клеткови”, без структурен строеж и в него членували служители и чиновници. В А-3, наричан “дейни”, са най-активните и фанатизирани членове на РНБ: пропагандисти, журналисти, мислители, интелектуалци. А-4 (“общи съмишленици”) обхваща приятелите на РНБ. Те са имали правото да създадат и партия. А-5 (школският клон) се състои от ученици и студенти, използващи членството си казионния “Бранник” като параван. В А-6 пък членуват жени и момичета. Записването в РНБ се наричало “приобщаване”, а пък събранията - “събор”.
Ратниците издават внушително количество литература. Изданието им е“Пролом-двуседмичник за напредъка на българщината”. Там нито веднъж не се споменава името на организацията, но уводните статии се пишат от проф.Кантаржиев и по изключение от Стефан Попов.
В името на единството, ратниците твърдо застават зад Царя и Православната цъква. Те обаче, за разлика от останалите националистически организации не са били долюбвани от властта и са жертва на множество арести, обиски, интернирания, уволнения, побой. Техни издания се инкриминират от прокуратурата. Филов ги нарича “бели болшевики”, а полицията - “откровено фашистка организация”. През1938 РНБ е разтурен, лидерът и Асен Кантарджиев е интерниран в Котел. Отново е интерниран през 1943 до пролетта на 1944. За ратническа дейност той е задържан над 200 пъти, няколко пъти обискиран и 4 пъти съден.
Ратниците за напредъка на Българщината са идеологически най-стройната и твърдолинейна националистическа организация преди 1944г. Те са националисти, със силен социален елемент и антикомунистически позиции, с антидемократични и авторитарни възгледи и практика. Те обаче са господстващи в този исторически момент в цяла Европа, на фона на повсеместното разочарование от демокрациите и особено в централната и източна част на континента, на чукащата на вратата комунистическа заплаха, в период в който износът на революция е твърде актуален.
Водачът на организацията - професор Кантарджиев, заминава с германските войски в началото на септември 1944 и става министър в задграничното правителство на професор Александър Цанков във Виена през 1944-1945, като последните му нареждания до ратниците са “да лежат низко и да се съхранят”. Това спасява живота на мнозина от тях Поради конспиративната си структура ратниците са най-малко засегнати от масовите репресии след 09.09.1944, за разлика от далеч по-умерените представители на различните националистически формации. Проф, Кантарджиев умира през 1981г.
Проф. Кантарджиев е женен за Кети Кирякова и имат син Стефан и 2 дъщери : Калинка и Тити, омъжена за кап. Николай Пиронков, кавалерист, родом от Враца.
Карадикови
След постъпването си на работа в железниците Станимир п.Рачев Станимиров получава назначение в Плевен. Там той се жени за Еленка Ив. Карадикова. Карадикови да многолюден род на кореняци – плевналии. За тях нямя данни да са преселници от околните села или от друг град. Живели са непосредствено до църквата „Св. Параскева” в Плевен. Разполагам с прилежно съставено родословно дърво на рода. За съжаление в него освен имена няма други данни.
Най-древният известен представител на рода е Петко Кара Диков. От факта, че никой от синовете му не носи името Дико, можем да заключим, че Кара Дико не е името на баща му, а родово име от повече поколения. Не е известно името на жената на Петко.
Петко Карадиков имал 2-ма сина и 3 дъщери: Иван, Георги, Мона (Ив.Станчева), Петруша (Г. Зулъмова), Миша (П. Чешмеджиева).
Най-големият син - Иванчо и жена му Парашкева Николова са родители на Еленка, съпругата на Станимир Р. Станимиров. Живели са на ул. Балкан (дн. бул. Данаил Попов) Еленка е родена на 12 март 1878г. Тя има двама братя – Александър и Харалампи. От семейството на Иванчо Карадиков са останали 3 документа – кръщелно на Еленка, снимка на Парашкевица с малката Еленка и разписка за сума 4509 гр. (103 лири турски), които Иванчо Диков е дал на друг плевенчанин през август 1886г с гербова марка от 1 франк. На снимката виждаме добре облечени градска жена и дете – очевидно семейството е над средното имуществено равнище. Статусът се потвърждава и от разписката - главата на семейството дава значителна сума пари на заем. Като имаме предвид и местоположението на дома – непосредствено до втората църква в града, ограда ги дели от дома на Миндиликови - известна плевенска фамилия, то можем да заключим, че Иванчо Карадиков вероятно е бил търговец или земевалделец. Въпреки многобройните си роднини, до края на живота си 
Еленка притежава лозя в покрайнините на града, които се обработват от наето работници от околните села. На лозето има измазана кирпичена къща. Няма запазена снимка на градската къща на Карадикови, но е известно, че е била едноетажна, но за сметка на това с голям двор.[1]Пенчев, П. Казанлъшкият край през Възраждането (АИ М.Дринов, София 2005)
[2]Храм Успение Богородично в Габрово (Габрово 2001)
[3]Бурмов, Тодор. Дневник.Спомените ми. Автобиография (Любомъдрие, София 1994)
[4 Велев, С. Златна книга на дарителите за народна просвета. (Пловдив 1907)
[5]Д-р Петър Цончев “Из стопанската история на Габрово” (София 1929)
[6]Пo: “Ратниците – национализмът в сянката на фашизма” Д-р Никола Алтънков и др. публикации.
Няма коментари:
Публикуване на коментар