Станимир п. Стефанов Станимиров. От Цариград до Евксиноград, от Екзархията до Двореца. Историята на Нова България в един човешки живот

Станимир п.Стефанов Станимиров (26.10.1858- 07.01.1943г.) е може би най-изявеният и най-известен представител на рода Станимирови. С блестящо за времето си образование той става един от първите значими църковни историци, учителствал е в най-елитните за времето си български учебни заведения, заемал многобройни важни постове в областта на културата и образованието. Поради голямата му обществена роля и многобройните му публикации, за него е запазен документален материал. Личният му архив се намира в БАН. Тъй като без съмнение цялостния обзор на живота и дейността му се нуждаят от отделно изследване, тук ще се огранича до това да маркирам най-важните и любопитни данни за него.

До 6-ти клас Станимир Станимиров учи в Габровското мъжко училище (Априловската гимназия) където за отличен успех настоятелите му подаряват надписана библия.
През 1875 г под натиска на учителите, баща му поп Стефан пише до Граф Николай Игнатиев за сина си. Съвсем скоро Станимир получава стипендия от руския Св.Синод и е записан направо във втори клас на Киевската Духовна семинария. Станимир Станимиров заминава за Цариград с баща си, където с параход продължава за Одеса и оттам за Киев. Семинарията завършва през 1879г. По време на учението си Станимиров има възможността да опознае лично Йосиф Соколски (сн.вдясно), който през този период живее в изгнание в Киев. Това познанство по-късно става повод Станимиров да се превърне в най-подробния биограф на именития духовник. Поради отличния си успех, веднага след семинарията Станимиров продължава обучението си в Киевската Духовна Академия (дясно). Докато следва, живее в дома на полския благородник на руска служба полк. о.з. Лавренти Осипович Радкевич. От усилената подготовка за изпитите Станимиров се разболява тежко и без малко не се проваля. Помага му Надежда Александровна Ерофеева, която се грижи за него и го подкрепя да се яви на изпита, който издържа отлично. От Академията Станимиров се дипломира с научна степен „кандидат магистър” по богословие Това му дава право да преподава в руските учебни заведения, но той предпочита да се завърне в България и поема пътя на педагог и общественик.

През 1883 се завръща в Габрово, където половин година е учител в Априловската гимназия.

Познанството му с цариградските дейци и препоръките за него пред екзарха предоставят на Станимиров възможността да се включи в услияъа на независимата българска църква. От януари до август 1884 заминава за Цариград, където е деловодител на училищното попечителство при Бълг. Екзархия. Зад тази невинна като звучене позиция всъщност се крие постоянно усилие за откриване и поддържане на близо три хиляди български училища в земите, останали под турска власт, най-вече в Македония. Тази просветна дейност и до днес се смята за най-големият принос на Екзарх Йосиф и неговата канцелария, плод на елегантна дипломация и умело балансиране между различни политически фактори от вътрешно и международно естество. За този си период Станимиров води дневник, който днес се намира в архива му в НА-БАН

След краткия престой в екзархията се завръща в Габрово, и става Директор на Априловската гимназия. Някъде тогава се жени за Параскева Босилкова - гимназиялна учителка, московска възпитаничка, родом от Копривщица (за рода Босилкови - виж по-нататък). В кореспонденцията си навсякъде я нарича Паша.

По време на Сръбско-българската война Станимиров е главен началник на Народното опълчение в Севлиевски коръг, за което получава брозов медал "в памет на войната против Сърбия".

Две години по-късно през 1886г се ражда сина му Стефан(#2111) и семейството се пренася в София, където Станимиров става Директор на I Софийска държ. Класическа гимназия (долу). В спомените си Станимиров интересни случки, сред които са няколкото посещения на княз Фердинанд в Първа мъжка гимназия, и една вечеря, на която кани Станимиров и някои преподаватели на 3 януари 1888. Станимиров седи срещу княза, а от дясната му страна е графиня дьо Грено (бъдеща г-жа Станчова) познанството с която ще продължи по-късно в Евксиноград. Описана е и интересна случка, която предопределя съдбата на един млад човек. При едно от посещенията си в гимназията, Фердинанд, известен ентомолог остава впечатлен от препарираните пеперуди на един от учениците и особено от една рядка пеперуда, каквато няма в колекцията си. Князът се поитересувал от момчето и го взел под крилото си – става дума за бъдещият проф. Буреш – директор на Природонаучния музей.

Като директор на I ва мъжка гимназия, Станимиров става един от инициаторите за откриването през 1888г. на Висш педагогически курс към гимназията, който от 1889г. става първото в България Висше у-ще, днес. СУ”Св. Климент Охридски”. Седемте основатели на университета са наречени „нови седмочисленици”:Ал. Балан, Л. Милетич, Ив. Георгов, Н. Михайловски, Й. Ковачев, Ив. Данев и Ст. Станимиров Във висшия курс Станимиров преподава История на старите източни народи (1888-89г.) и Всеобща история (01.-10.1889г.) Университетът се помещава в сградата на гимназията, днешният факултет по журналистика

В спомените си Станимиров дава своята версия за създаването на Висшето училище и избора на първия му ректор. Изборът се провежда в министерството, като представител на министъра е Иван Шишманов. В проведеното гласуване, Станимиров води с 4 гласа, срещу 3 за Балан и 1 за Иван Данев. Шишманов настоява решението да се прегласува, тъй като министъра би предпочел друго решение. Въпреки бурния протест на Никола Михайловски, който е привърженик на Станимиров, гласуването се повтаря и на него Ал.Тодоров – балан е избран с 4 срещу 3 гласа (Станимиров джентълменски гласува за Балан). Като условие да продължи да преподава във Висшето училище, Станимиров иска да бъде изпратен на специализация в чужбина, за да защити дисертация (към момента той е със степен кандидат-магистър по богословие). Това му е отказано от министъра (Г. Живков?) и той се отказва от мястото си на редовен преподавател, като съдейства за привличането на свое място на проф. Михаил Драгоманов – негов преподавател от Киевската Академия. Дъщерята на Драгоманов – Лидия, става жена на Ив. Шишманов.
Около 1890г. се ражда дъщеря му Екатерина(#2112).


През 1894г. по лично настояване на Екзарх Йосиф I Станимиров отново заминава за Цариград, където като ректор оглавява новоучредената Цариградска духовна семинария[1]. През трите години, които прекарва в Екзархията Станимиров участва активно в политическите усилия на българите Цариград, близък сътрудник е на Екзарх Йосиф I и остава интересни спомени за живота в Имперската столица, усилията на Екзархията за духовно обгрижване на българските земи останали в границите на империята, дипломацията на Екзарха с турските и българските държавни институции. [2]. Този втори цариградски период на Станимиров съвпада с най-активната дейност на българската Екзархия. Тъкмо през тези години е изградена Желязната църква Св. Стефан , на мястото дарено от Стефан Богориди, където преди това е имало неугледна дървена сграда. Станимиров е част от усилията на екзархийската общност по строителството на този уникален храм.


През 1897г. Станимиров се завръща от Цариград в София и през 1899 отново оглавява Първа мъжка гимназия. Успоредно с дейността си на училищен директор, през 1908г. Станимиров е поканен от Цар Фердинанд като учител, а по-късно и Директор на създадената в двореца Частна на НВ класическа гимназия, в която се обучават Престолонаследникът Княз Борис Търновски и Принц Кирил Преславски. Станимиров отговаря за подбора на преподавателите, програмата и контролът над целия учебен процес на князете, за което докладва лично на Царя. В този период семейство Станимирови става част от близкия дворцов кръг, присъства постоянно на баловете в двореца и се радва на специално внимание на Царя, царица Елеонора, князете и княгините, за което съдим освен по спомените и по обилната кореспонденция чак до края на 30-те години. За целият период на обучението Станимиров води подробен дневник, който наскоро бе издаден[3]Дневникът в своите над 250 страници разкрива дейността на Станимиров като директор на Дворцовата гимназия и наставник на образованието на Царските синове. Акцентът е поставен върху самото обучение, но има и доста описания на атмосферата и взаимоотношенията в царския двор и висшето българско общество от онова време. Станимиров е истински академик - ерудит, който се ползва с доверието на Цар Фердинанд въпреки интригите, в които понякога се опитват да го вкарат негови опоненти. Дневникът се съхранява в БАН[4], и е изследван от ст.н.с. д-р Веска Николова, която е и написала предговора към изданието.

В този период, през 1912 се случва голямата лична трагедия в семейството на Станимир Станимиров – синът му Стефан(#2111), защитил наскоро докторат по право в Париж умира на 26г. от туберкулоза.

От януари 1909 до 1920 г. Станимир Станимиров няколко поредни мандата е преизбиран за председател на дружество “Славянска Беседа”, в съревнование с писателя Ст.Л.Костов. За преизбирането си получава поздравителна телеграма от Цар Фердинанд.

През лятото и есента на 1913г. Станимиров живее в двореца Евксиноград, където наставлява обучението на княз Кирил. Всеки ден пише писма до съпругата и дъщеря си, в кото им разказва подробно за живота в двора, за екскурзиите и разходките из Евксиноград и околностите и за преживяванията си от деня. Тези писма са изключителен исторически документ, от малкото преки спомени от царския двор.

През 1914г., когато образованието на князете приключва, Станимиров е поканен от Екзарх Йосиф I и става секретар на Св. Синод. Седалището на Екзархията междувременно е пренесено от Цариград в София. Тези задължения той изпълнява до 1917.


Като обществено активна и известна фигура, Станимиров е подпредседател на Софийския окръжен учебен съвет, член на Висшия учебен съвет, а също така на духовната цензура при Светия синод. Член-основател е на Българското историческо дружество, на Археологическия институт, първи председател на Българското народонаучно дружество.

В периода 1918-20г. Станимир Станимиров е Директор последователно на I-ва и III-та Софийска мъжка гимназия (дн. 18 у-ще), на която (сн.дясно) е инициатор за създаването [5].

Вече 63 годишен през 1921 Ст.Станимиров напуска образователното поприще и последователно за по една година става директор на Народния етнографски музей (до 1922) и директор на Народната библиотека (до 1923) /тогава на ул. Раковска - сградата вляво/ През 1929г, на 50-годишния юбилей на Първа софийска мъжка гимназия той дарява 5000 лв. и основава фонд на името на сина си, от лихвата на който се дава награда на беден абитуриент от класическия отдел.

За цялостната си педагогическа и обществена дейност Станимир Попстефанов Станимиров е награден с ордените: “За Гражданска заслуга” II степен – голям офицерски кръст: звезда, орден с лента през гърди и огърлие (1912) , “За Гр.Заслуга” III степен и IV степен; “Св. Александър” III степен и V степен, златен кръст за възшествието на Княз Фердинанд и бронзов медал "за войната срещу Сърбия", както и сръбския кралски орден “Св.Сава”- III ст. (снимките на ордените са от Дворцова свита ) Сръбският орден Станимиров получава след участие в честване на 100-годишнината на Вук Караджич през 1888г в Белгрд, където е официален представител на Българското правителство и откъдето оставя интересен пътепис, цитиран и до днес от редица сръбски историци.

В експозицията на Националния Исторически музей в раздел “Създаване на съвременно българско образование”, както и в музея на Софийски Университет има табло с портрети на първи випуск на историко-географския факултет, където има снимка на Ст. Станимиров.

В София Ст.Станимиров е живял със семейството си на ул. Марин Дринов N5 (в кореспонденцията се среща също N 6 и 8, очевидно е имало промяна в номерацията). Днес на мястото на сградата има полицейски участък (такъв е имало и по времето на Станимиров в съседната сграда). Бил е член на Прогресивно-либералната партия на Д-р Стоян Данев, макар че не посещава събрания. По – скоро към символичното участието в политиката го тласкат интригите, в които го вкарват неговите опоненти, членуващи при“народняците”.

Образованието, което получава в Киевската академия определя и трайния изследователски интерес на Станимиров към историята на Църквата. Неговата първа книга “История на Българската църква” (1894) до днес е част от фонда на Станфордския уноверситет. Наред с обобщаващи трудове за Българската църква, той пише множество статии посветени на църковната история на отделни епархии като Ловеч, София, Габрово, и манастирите около него, Пловдив, Търново, Самоков, Троян а също и за християнството в Средец (II-IV в.) и пренасянето на мощите на Св. Иван Рилски. Станимиров проявява интерес и към българското просветно дело и приноса на В. Априлов в него, Габровската гимназия и екзархийското училище в Одрин. Благодарение на неговия преводачески труд се появява “Всеобща история” на Острогорски, а и много други важни за времето си книги. Повече от двадесет са изданията, в които печата свои трудове: Духовна култура, Българска книга, Братско слово, Духовна пробуда, Християнка, Светлина, Известия на Българското историческо дружество, Известия на Народния етнографски музей в София, Училищен преглед, Църковен вестник, Заря, Мир и др. Първата книга на Станимир Станимиров, която излиза от печат през 1894г. е “Учебник по история на Българската черква” Претърпял още две преработени и допълнени издания (1907 и 1925г) учебникът съдържа кратки, систематично подредени параграфи за развитието на християнството в Българската държава от преди покръстването на Борис I, включително и за състоянието на църквата по време на турското господство. През следващите години издава още няколко учебника, съгласувано с Министерството на народното просвещение за семинариите и класните училища: История на християнската черкова (1897 изд. Хр.Г.Данов - Пловдив - на снимката), Закон Божи – в две части (1898), Умозрително богословие (1898), Свещена история – Стари и Нов завет (1900). Станимиров посвещава учебниците на родителите си иконом поп Стефан и хаджи Екатерина Станимирова, на брат си Силвестър и сина си Стефан.

Изключително наситен е творческият период на Ст.Станимиров през 20-30-те години на 20в., когато като плод на енциклопедичните му занимания и научни изследвания се издават по-голям брой от публикациите му. Според разработената тематика историческите му съчинения могат да се обособят в няколко основни групи: 1. Личности – жития на светци и биографии на духовни лица; 2. Манастири и църкви; 3. Духовни училища – изследване на дейността на семинариите в Търново, Самоков, Одрин и Цариград; 4. Църковна история на отделни населени места. За написването им освен личните си впечатления и познанства Ст.Станимиров използва и оригинален документален материал, съхраняван в различни архиви. В дълбочина проучва архивите на Рилския манастир, кондиката на Троянския манастир (където прекарва повече от месец), на много от по-старите църкви, статии в периодичния печат (Дунавски лебед на Раковски), както и преводни материали от руски. Твърде многолика откъм житейски съдби и духовни прояви е палитрата от образи, които са обект на писателското му перо: първоучителя Св. Климент Охридски (рецензия на животописа на светеца от Иван Снегаров), двамата великомъченици Св. Георги Нови Софийски и Св. Николай Нови Софийски, Пловдивския митрополит Максим, Ладиокийския епископ Стефан Ковачевич (първия предстоятел на българския православен храм в Цариград), архимандрит Йосиф Соколски (5 труда, включително изследване на архива на Киево-Печорската лавра) В хода на проучванията си Станимиров води активна кореспонденция с целия църковен и исторически елит, която е съхранена в архива му.
В края на септември.2006г. отидох в Научния Архив на БАН и плахо се поинтересувах за възможността да се запозная с архва на Станимир Станимиров. Служителките бяха много любезни, отнесоха се с голямо уважение към желанието ми и ми оказаха пълно съдействие. Материалите са сред тези, предадени пред 1947г и наследени при формирането на архива в сегашния му вид (протокол на Научния съвет на архивния отдел от 12.12.1948). вероятно са предадени от самия Станимиров. Следващите няколко дни всеки ден в обедната почивка прелиствах с вълнение страниците. Архивът съдържа около 120 единици, които са разделени на биографични, научни, кореспонденция. Биографичните справки съдържат няколко автобиографии, които Станимиров подготвя по искане на Киевската академия и Софийския университет. За съжаление там няма информация за други предци, преди баща му поп Стефан.


Кореспонденцията съдържа писма от и до Станимиров с широк кръг хора, сред които дъщеря му Катя (вълнуващи писма относно годежа и ), князете Борис и Кирил, княгините Евдокия и Надежда – Херцогиня Вютренберг (с княгините кореспондира до средата на 30-тег), Цар Фердинанд, дворцовият секретар майор Куртоклиев, кмета на Габрово и шурей на Станимир – Никола Голосманов, почти всички митрополити, ректора на СУ и др. Служебната част на архива включва известните тетрадки с дневника (в книгата са издадени само записките до 1912г, а те продължават до 1914); дневникът му като секретар на екзархията. В архива за научната му дейност се намират редица статии и трудове на Станимиров, които бяха изредени в творчеството му: кореспонденцията и материалите за биграфиите на Йосиф Соколски и Христо Тъпчилеща, проучване на историята и кондиките на софийсцките църкви, преписка на писмата на възрожденските дейци до Найден Геров, цялата кондика на Троянския манастир и др. Особено интересни за мен беше обстойната кореспонденция, която Станимиров води с жена си Паша и дъщеря си Катя през 1913-1914, когато пребивава в Евксиноград с князете. Част от писмата са писани докато гостува във вилата на сем.Станчови. Писмата описват дворцовата атмосфера и ако един ден бъдат издадени, със сигурност ще представляват интерес за любителите на епохата. В Бълкарски исторически архив към Народна библиотека “Св.Св. Кирил и Методий” се съхранява архива на бащата на Станимир – поп Стефан Станимиров. Всъщност две от 5-те архивни единици съдържат документи за Станимир – кореспонденция с известни писатели, композитори и държавни институции в качеството му на член на националната комисия за насърчаване на родното изкуство.

С решение 912/28.09.2007г. Столичният общински съвет кръсти улица в кв. Малинова долина в София на името на Станимир Станимиров. Става въпрос за бившата ул "6-та" в кв. Малинова долина -изток, р-н Студентски. Решението е по предложение на общинския съветник от ДСБ доц. Вили Лилков

Художествени портрети на Ст. Станимиров и песен по случай 50-годишнината му.

Синът на Станимир Станимиров, Стефан(#2111) е роден на 07.04.1886г. Завършва Първа софийска мъжка гимназия и заминава да учи в Гренобъл, където завършва Правни науки. След това специализира в Париж, където през 1909г. защитава докторска дисертация. От дневника на Станимир Станимиров е видно, че Цар Фердинанд проявява интерес към дисертационния му труд, за който се исказва ласкаво пред баща му. Стефан Станимиров заболява тежко и след няколкомесечно тежко боледуване умира на 12.10.1912г. в болницата“Червен кръст” Днес тезата на докторската му дисертация „Гражданството по произход” все още е в обръщение в библиотеката на Европейски съд в Хага.

Дъщерята на Станимир Станимиров, Екатерина (#2112) е омъжена на 11.05. 1913г. за ген.-м-р Александър Тодоров Марков и имат син Божидар (1917-1969) и дъщеря Мира (1916-1934). Ген.Ал. Марков служи заедно с ген.Н.Станимиров, братовчед на Станимир и оттам, като майор – инспектор в кавалерията [6] се запознава с Екатерина. През 1916г. в състава на 2.к.п. е командир на участък в Добрич, където е ранен. В периода 1920-1921г. е командир на Лейбгвардейския на Н.В. конен полк. През 1928 е произведен генерал-майор.

[1]Темелски, Хр. Българската светиня на Златния рог (фондация Бълг.правосла.храм Св.Стефан в Цариград, Сф.2005)
[2]“Екзарх Йосиф I в спомени на съвременници” УИ 1995 под редакцията на Хр.Темелски
[3] “Дневник на Станимир Станимиров за образованието на Цар Борис III и Принц Кирил” ИK Старейшински 2002г.
[[4] НА БАН ф.10к.,оп.1,а.е.9,10,16
[5]Юбилейна книга на град София 1878-1923
[6]Марков, Ал. Към Одрин и Букова глава. – Нашата конница, 1923, кн. 7, с. 18.