Размисли за българския национален елит

Борис Станимиров

Сп. "Християнство и култура" , бр. 40 /2009г.


Историята и социалните характеристики на българския национален елит са почти непознати. По идеологически причини темата бе умишлено премълчавана десетилетия наред. Изследванията по нея са единични и спорадични.
Този материал не случайно е озаглавен „Размисли”. Той няма претенцията да изчерпи въпроса, а по-скоро да го започне. Затова някои от тезите са на границата на провокацията – ако породят размисъл или опозиция, това вече ще бъде успех.

Понятието за елит като водеща обществена прослойка е табу за масовото образование. Пропагандата небрежно  се плъзга по повърхността на въпроса и ни засипва с небивалици. Обясняват ни как България няма аристокрация откакто турците са убили всички представители на висшето съсловие през 14-ти век... По-късно разделят народа на чорбаджии изедници и клети сиромаси. „Всички сме селяни” е любим рефрен на егалитаризма, чието неприемане се счита за политически некоректно. Миналото се представя като нещо абстрактно, случило се на анонимната категория „народ” Липсва светоусещането за историята като преживелица на собствения род и семейство. Липсва родова памет. А творците на историята са конкретни хора. Има семейства, за които историята не е учебен предмет, а преди всичко родова памет. Това са семействата на елита – хората, които карат нещата да се случват.

Какво различава българите от другите християнски нации?  Причината българското общество трудно да намира своя път и още по-трудно да остава на него, честите грешки и порочната нестабилност се дължи на липсата на качествен национален елит, който да даде посока на нацията и да удържи този курс във времето.  Понятието за общо благо, което стои в основата на всяка общност и държавност предполага съгласие на огромният брой членове на тази общност. Двигател на постигането и поддържането на това съгласие е именно елита.

Да започнем от минимумът външни характеристики, които на чисто битово ниво са общоприети за понятието елит в българска среда: Знаят си рода повече от 5 поколения назад, от които последните 3 живеят в града. Имат дипломите на дядо си, баща си и своята. Ходят на църква повече от 2 пъти годишно и почитат големите християнски празници. Имат библиотека в хола, която доминира над останалите мебели. В неделя събират на обяд цялото семейство с децата и внуците. Такива характеристики могат да бъдат прочетени за много от следените „врагове на народа” в отворените наскоро досиета.

Става въпрос за еретично звучащото тогава и забравено днес понятие „човек от добро семейство”. Защото добрите семейства са основата на всеки национален елит.

Най-напред е редно да направим опит да дефинираме понятието национален елит. След това ще дадем характеристиките на които той отговаря. Накрая ще интерпретираме състава и развитието на елитите в миналото.

Националният елит е обществено малцинство, което има познанието, самочувствието и волята да формулира дневен ред на цялата нация, приема за своя мисия осъществяването на националната доктрина и има материалната и политическа възможност да го стори.  Мнозинството от нацията следва зададения от елита дневен ред поради  споделени ценности и светоглед и поради доверието което има  в елита.

Ето няколко задължителни характеристики на националния елит:

1.Той се състои от образовани хора, с богата обща култура, които не мислят ден за ден, а имат хоризонт за бъдещето – могат да си представят как трябва да изглежда страната след 5, 10 или 100 години.

2.Елитът се стреми към нещо, по-голямо от личния интерес, или този на семейството му. Чувства се „стопанин” на обществото и затова общото благо не му е безразлично. Това не е само филантропия, а и чувство за собствена значимост.



3. Елитът е потомствен. Последното не е безусловно. Разбира се, като всяка обществена структура, елитът е динамична система. Различни хора и обществени групи под силата на обстоятелствата се изключват или приобщават към него. Но на-често елитът се състои от хора, израсли в семейства от същата среда. Това на пръв поглед дискриминативно твърдение е съвсем логично – човек, който е материално осигурен и е израсъл в културна среда, който не се бори тепърва за утвърждаване в обществото, е по-вероятно да има самочувствието и нагласата да се ангажира с големите теми на нацията. В някакъв смисъл той облича дрехите на елита още при формирането си като личност.

4.  Елитът е материално осигурен. Бедният човек е силно ангажиран със собственото оцеляване. Материалното богатство дава свобода да мислиш за неща по-абстрактни от самия теб, както и ресурс за да осъществиш проектите си. Не е задължително елитът да се състои от свръхбогати, но бедните трудно могат да бъдат активен елит.

5А.  Елитът е реформаторски. Въпреки доброто си материално и социално положение, елитът се опитва да формулира такъв дневен ред, който да придвижи нацията и обществото напред. Реформаторската политика е нещо естествено за елита, нещо повече, най-често тъкмо елита има смелостта и самочувствието да приема предизвикателствата на промените.

5Б   Елитът е консервативен. Това е безспорно. Той притежава културата и мъдростта да мисли за битието като плод на усилията на предходните поколения и резултат на натрупани с векове мъдрост и опит. Той разглежда себе си като продължител, като брънка от веригата на общественото развитие към по-добро. Той е еволюционен, търпелив и изначално чужд на всяка революционна стихия.

6А  Елитът е космополитен и наднационален като изява, а не локален.  Ако прочетем историята на кое да е възрожденско градче, ще видим, че в него водещите личности не са хората, чието занятие е на чаршията, а онези, които търгуват с големия град - областния център или столицата. Те имат връзки и контакти извън общността, могат  да издействат разрешително за църква, училище или благоприятно решение на някой съдебен процес. По същия начин националният елит се състои от хора с наднационална активност – такива които пътуват в чужбина и съизмерват чуждите постижения с „домашните”, придобиват широта на погледа, амбиция за промяна и познания как да я постигнат.

6Б    Елитът е патриотичен. Въпреки своя космополитизъм, националният елит има усещане за ясни граници на общността, към която принадлежи и за чието добруване работи. Той умее да формулира и утвърждава своята национална доктрина, когато се налага и в противоборство с доктрините на другите нации. Пример за неудачно поведение на българския елит е казусът с членството на Турция в ЕС. Българският национален елит би трябвало отговорно и аргументирано да дискутира кое е по-добре за българската нация в дългосрочен план. Вместо това в публичното пространство се коментира преди всичко какви ще са последствията за мира в близкия Изток, дали турците ще са насърчени в ислямизма, правата на жените и малцинствата в Турция... все  задачи стоящи пред турския елит, а не пред българския.

7  Елитът е носител и пазител на ценностната система на обществото. Въпреки че включва в себе си хора и общности с различни, дори противоположни възгледи, има един минимум от базови критерии за добро и зло, възпитание, граници на личната свобода, общо благо..., които са обединяващи първо за  елита, а след това и за нацията като цяло. В страните с християнска традиция, каквито са всички европейски държави, базовите религиозни ценности на християнството са основа на публичния морал. Това е така дори в обществата, издигнали секуларизма в култ – по – същество хуманистичните ценности припокриват християнските, с уговорката, че там страхът от Бога е заменен с пиетета към изкуствената конструкция на Обществения договор.

8.   Истинският елит е универсален. Това е основно и безусловно негово качество. Когато някой принадлежи на даден национален елит, където и да отиде той бива приет от местния елит. Когато отиде в Лондон, се чувства добре сред британския елит, пътувайки по търговски дела в Цариград става естествена част от цариградския елит и т.н.

9. Елитът никога не е маргинален.  Той е малцинство от лидери, което определя мнението на мнозинството и повлиява начина му на живот. Неговата обществена функция е да показва модела на поведение, или да задава „модата”. Принадлежащите към елита винаги съсредоточават злобата и завистта на масите, но в същото време последните се стремят да се приобщят към елита, копират поведението и начинът му на живот. По този начин елита, макар и в малцинство, създава обществен вакуум и придвижва обществената енергия по посока на своя дневен ред.

10. Обикновено елитът има културни хоризонти и  стил на живот, различен от масовия. Той чете различни книги, гледа различни телевизионни предавания, купува различни вестници и се забавлява по различен начин  от масата.

Трябва да разграничим понятието национален елит, което е обект на настоящото изследване, от елитите въобще.
Водещите учени съставляват научен елит, успелите предприемачи – бизнес елит, професионалните спортисти – спортен елит и т.н. Във всяка една област има елити, но те не са безусловна част от националния елит. Ако нагледно си  представим обществото с популярната от социологията диаграма „торта”, в която триъгълните парчета са различните професионални съсловия, то националният елит е само най-горния, тънък блат на тортата. Блатове под него са съсловните елити.


Поглед назад:

У нас за 150 г. не успява да се утвърди истински традиционен, дълбок елит. Колкото пъти даден социален кръг се задържи на върха повече от едно поколение, исторически обрат променя баланса в обществото и елита загубва своята позиция. Като се започне от индустриализацията и реформите, които отварят османската империя към пазарите на света през първата половина на XIX век, след това Освобождението, което дава тласък на политическите проекти, но затваря огромни пазари, кризата 1913-1918г. и последвалото управлението на БЗНС – това са все силни трусове, които дълбоко разтърсват обществените върхове. Комунистическата диктатура след 09.09.1944г. практически отнема не само статута на заварения елит, но ликвидира физически много отнеговите представители.

Слабото начало.
Още Неофит Рилски и Васил Априлов се оплакват, че дори будните търговци пращат децата си на училище, колкото да се научат да въртят тефтерите в дюкяна. Силното желание на българина да изучи децата си – една от най-положителните  национални черти, е строго прагматично: учи се за служба и за лични нужди. Академичната идея „знанието заради самото знание”, родила европейското просвещение, с малки изключения остава чужда на нашите възрожденци. Създава се един „даскалски елит” – хора, които учат колкото да могат да преподават на децата четмо и писмо, срещу което да получат добра заплата. След Освобождението, гладът на младата държава за всякакви що-годе образовани люде, които да поемат администрацията, създава т.нар. „службаши”, - чиновници с минималния ценз за заемане на дадена служба. Образованието отново е строго прагматично – преди всичко начин да си вадиш хляба зад бюро, вместо на полето. По време на Учредителното събрание т.нар. „партия на старите” или консерваторите - повечето синове на богати чорбаджии, получили образование във водещи европейски университети демонстрират ерудиция, държавническа мъдрост и ясни идеи за държавното устрийство, църквата, двукамарния парламент.  Тези бели врани много силно контрастират с „даскалите” от доминиращото либерално крило, които с лекотата на популисти се плъзгат по повърхността на  модните увлечения на времето.

Тъкмо  този повърхностен службогонски елит довежда цялата уродливост на политическата система която имаме и днес. Стопанският живот на младата държава не се основава на пазарна икономика в чистия и вид, а много силно се доминира от протекционизъм, монополи, различни кооперативни форми, държавни концесии и други полу-свободни механизми, които превръщат корупцията и партизанщината в норма, a чиновничеството – във водеща обществена сила. Марко Балабанов го нарича „чиновнишки пролетариат”.

Свикнали сме да чуваме, че Търновската конституция е много демократична за времето си, че тя предпоставя пълно равенство, забранява титлите, аристокрацията, ордените...Трябва обаче да си зададем въпроса, защо Русия, която в края на XIX век е може би най-авторитарната държава в Европа, дава такива демократични свободи на българите, за каквито нейните собствени поданици не могат и да мечтаят?  Защо в страната с най-стара демокрация – Англия, с нейните хилядолетни традиции общото избирателно право е налице чак след първата световна война, а в неопитна България, довчерашна османска периферия от самото начало всеки пълнолетен мъж гласува преди да може да чете. Тази конституция не работи добре. Затова през повечето време е суспендирана, нещо повече – стабилност и икономически възход България има най-вече по време на т.нар. „лични режими”, когато конституцията е частично неутрализирана. Не е ли тази прекалена либералност на Конституцията бомба, заложена от Русия, за да попречи на израстването на самостоятелен устойчив български елит? Различен прочит заслужава още една пропагандна парадигма за първата ни конституция: По силата на Берлинския договор българския княз е васал на турския султан и тъкмо заради този статут, а не заради друго е лишен от правото да дава титли и да учредява ордени. Конституцията на княжеството само кодифицира тази изрична клауза от договра. В последствие първо Александър I, а после и Фердинанд умело заобикалят ограниченията, учредявайки ордена „За храброст” с кавалерски статут (а не като награден знак, както предвижда договора), след това и цяла система от държавни отличия. В епоха, в която европейските монархии все повече губят почва, създаване на нобилитет без традиция е загубена кауза и Фердинанд I си дава ясна сметка за това и не прави опит за въвеждане на титли.



Офицерският корпус е единствената достатъчно голяма социална група, които устойчиво е част от признатия елит през целия период 1878-1944г. Това не е случайно – високият престиж на военната професия, защитен в няколко последователни войни, стабилността на общественото положение по отношение на политическите ветрове, както и ясните граници между офицерите и останалите съсловия, правят статута на офицерите висок, въпреки непретенциозния произход на повечето от тях. В лишеното от аристокрация българско царство, офицерите заемат всички онези дворцови и държавни длъжности, които в европейските монархии по традиция се заемат от представители на благородната каста. Висшите офицери присъстват силно в почти всички правителства, както и в дипломатическите представителства на България в чужбина. Нещо повече – огромна част от министър-председателите на страната, министрите, политическите лидери, университетските професори, културни дейци, както и известните лекари, архитекти и учени – на практика почти целия държавен елит са възпитаници на Военното на Негово Величество Училище или Школите за запасни подпоручици. Тази тема заслужава отделно, цялостно изследване.

Трагедията на България е, че през последните 150г. няма период, в който три поколения от елита да градят последователно, без да фалират, да емигрират или да претърпят политически репресии.

Днес ни се струва, че „олигархията” е долна и негодна, ножа и хляба са в ръцете на лошите и това няма да се промени.  Всъщност ако отправим един критичен поглед в миналото, ще видим, че и началото на старите елити не е морално безупречно.

Чорбаджиите на балканските градчета от 18-ти и началото на 19-ти век откупуват дължимия данък на цялата община, срещу което получават правото да го съберат от населението. Това те често правят със силови методи и натрупват значителни състояния. Това е първото поколение български елит.
Когато под натиска на световните събития империята се реформира и отваря към търговия и производство, само част от стария бегликчийски фамилии успяват да се приспособят към новите условия. В елита навлизат замогнали се занаятчии от еснафа или прекупвачи на занаятчийска продукция. Често те забогатяват като корумпират висши османски чиновници, срещу което си осигуряват права на изключителни държавни доставчици на гайтани, аби, шаяци, месо и земеделски продукти. Този търговски елит бързо разгръща своята мощ и отваря кантори във всички точки на империята на три континента. След освобождението обаче, огромния османски пазар става труднодостъпен и много от търговските магнати бързо губят позиции.
Появява се нов елит – „Строителите на съвременна България”. Първите състоятелни хора забогатяват, като изкупуват на безценица имотите на изселените турци или поемат държавни поръчки за изграждащата се българска инфраструктура. След като основите на държавата са поставени, започват амбициите и възхода, преследването на националния идеал. Новият елит от този период също не минава без своите интриги – държавни заеми, военни поръчки, наричани в тогавашната преса „гешефти”. Този елит претърпява тежък морален и финансов удар с кризата от 1913-1918г.



Виждаме, че предишните елити далеч не са идеални, морално неукорими или безкористни, напротив, за тях са характерни всички недъзи на днешния ден. Въпреки критиките и обвиненията обаче, у стария елит има някакъв „неснижаем остатък” общи ценности, национално чувство и грижа за общото благо, които превръщат грабежа в градеж. Ако отворим архивните вестници от началото на миналия век, ще прочетем потресаващи неща за богаташите от онова време – състоянията на Губиделникови, Бурови, Чапрашикови, Палавееви и другите емблеми на просперитет са обект на постоянни спекулации и обвинения в корупция. Но в същото време сградите, парковете, железниците, вец-овете, които тези хора построиха и днес са най-красивите (там където са останали) и се надсмиват над алуминиевия кич на днешните новобогаташи. Тези хора, забогатели агресивно и в мътна вода, се превръщат в елит, който управлява, къде повече, къде по-малко успешно съдбата на нацията. Полагат усилия за постигане на общите национални цели и в много отношения успяват.

Последният опит за възникване на елит е от средата на 30-те години, когато България отхвърля ограниченията на Ньой и започва бърз военен, обществен и икономически възход, който дава ново самочувствие на българите и окриля надеждите за национално обединение.



Стефан Попов нарича този последен опит „Третото поколение”. То наистина е на прага да се превърне в качествен национален елит. Третото поколение е безспорно най-подготвено от всички до тогава, най-близо е до световния стандарт за елит. Веднага след Освобождението младото княжество изпраща по-будни младежи да учат в Москва, Бърно или Лайпциг и те се завръщат като възпитаници на дадена европейска  школа, но в същото време остават тясно ограничени от рамките на страната в която са учили. За разлика от своите бащи, елитът на третото поколение е наистина космополитен – те учат, специализират, пътуват, живят и творят  в по няколко столици, обикалят цяла Европа и усвояват нейните културни постижения в тяхната цялост и многообразие. Уви, комунистическата диктатура от 09.09.1944г. слага жесток край на това последно усилие.

Елитът по времето на комунизма е съвсем отделна тема, доколкото той се формира на съвсем различни принципи и при несъпоставими условия. Затова той няма да бъде обект на настоящото изложение.

Елитът на прехода, доколкото го има е прекалено нов за да може да бъде анализиран цялостно и обективно. Коректно би било да се полемизира неговото начало, доколкото все пак отстои на 20 години. Времето показа, че представителите на старите буржоазни елити не успяха да се впишат пълноценно в новите реалности. Тежкото преследване на което са били подложени в продължение на половин век и принудителната маргинализация са довели до загуба на много от социалните инстинкти. Дори началото на опозицията в България бе поставено с решителното участие на реформаторски настроени функционери на късната социалистическа интелигенция, докато старата буржоазия имаше по-скоро носталгично-декоративна роля. В последствие се доказа, че значителна част от публичните личности на прехода дължат успеха си на връзки с комунистическите тайни служби, т.е. обществения им статут е плод на дирижирани от режима процеси, а не на естествено утвърждаване.

Развитието на информационното общество от последните десетилетия промени цялостната рамка на мислене за елита и отвори нови пътища за неговото формиране. Неизбежната глобализация все повече стеснява пространството на националните елити и развива мрежата от локални, тематични и професионални елити. Все пак да очакваме, че националните елити ще изчезнат е наивен футуризъм. В човешката общност винаги ще има група хора, които съхраняват и олицетворяват ценностния модел на нацията и артикулират дневния ред за достигане до общото благо. Информацията и демокрацията само правят достъпа до групата на елита по-бърз и лесен за онези, които имат амбицията, смелостта и ценностната нагласа да го пожелят.

Инж. Никола Станимиров: Споменът за ген. Никола Станимиров в нашето семейство е много жив

Източник: Агенция "Фокус" 15.11.2009 Денка Кацарска



За спомена за генерал Никола Станимиров, кавалерист, участник във войните за национално обединение и Първата световна война, Агенция “Фокус” разговаря с неговия внук - инж. Никола Станимиров, бивш главен инженер на „Топлофикация – София”.



Фокус: Г-н Станимиров, какъв е споменът за ген. Никола Станимиров във Вашето семейство?


Никола Станимиров: Споменът за ген. Никола Станимиров е много жив в нашето семейство. И визуално, и по разкази. Естествено, аз го познавам в години, вече напреднали, отдавна пенсионер. Той винаги беше абсолютно изправен, така ходеше по улицата, познаваха го в квартала, живееше на улица „Артилерийска”, сега „Тракия”. Всички го знаеха – „Генерала”, винаги изправен, стегнат. Той е от едно поколение, което явно е било много силно, като имаме предвид, че тръгва от семейство с пет деца, без баща. Той е най-малкият син. Завършва Военно училище и започва кариера като военен. В Санкт Петербург завършва Кавалерийска школа – едно признание за качествата му дотогава. След това е изпратен да занесе мундира на Великата Княгиня Евдокия* – патрон на 1-ви* Конен полк. Когато тя пристига в София, за да връчи знамето на 1-ви Конен полк, той е бил в антуража на Великата княгиня.Седем години война, непрекъснато – от 1912 г. до 1918 г. Явно е бил много смел, чувал съм, че е бил луда глава. В Първата световна война един кон е убит под него, два коня са ранени. Участва в повечето конни сражения на Конната дивизия на ген. Стефан Тошев, включително и Кочмар, и при Добрич. След войната, когато идват съкращенията във военните чинове, за известно време той е командир на жандармерията, след това – на гранични войски, до 1928 г., когато се пенсионира, е на активна служба. По време на атентата в църквата „Света неделя” на 16 април 1925 г., заедно с баба ми, е бил в храма, където се е провеждала панихидата за погребението на генерал Константин Георгиев. Двамата с баба ми са били леко ранени при атентата. Той е роден на 1 май 1876 г. по време на Априлското въстание, когато населението на Габрово бяга от Габрово и баба попадия (баща му е бил свещеник), го ражда встрани от пътя, по време на това бягство. Той беше един изключителен човек. Никога не е пушил. Алкохол – в много малки количества, вино, само за гости. Баща ми се шегуваше, че на гостите виното никога не им е стигало, докато той е бил ограничен за тези неща. Преживял е и следдеветосептемврийските събития, когато тримата му сина са – най-меко казано – преследвани. Единият е осъден на доживотен затвор, другият – на 15 години затвор, третият е изселен. След това всички са реабилитирани (това са процеси, които са известни).Изключително стегнат, с много чувство за хумор човек.


Фокус: От кой край на България е родът Ви?


Никола Станимиров: Габрово. Мой по-млад роднина, Борис Станимиров, продължи започналото от мен събиране на родословното дърво, като стигна до началото на ХVІІІ век – 1720 – 1730 година. Моите сведения бяха до поп Рачо – бащата на ген. Никола Станимиров. Родът започва от занаятчийско семейство.


Фокус: От това, което сте си говорили, и което Ви е казвал дядо Ви – какво отличава кавалерията от другите видове войска? Днес има много романтика има поне в нашите представи около нея...


Никола Станимиров: Така е. Но нека да отбележа, че не ми е разказвал много. Той почина през 1962 г., когато съм бил на 16 години. Това бяха времена, в които не се говореше много. Избягвал е той да ми разказва, повече ми е разправял баща ми, който също е бил кавалерист и е участвал в много състезания, от които е печелил награди. За кавалерията – какво да ви кажа? Конят е нещо живо, нещо много важно. Съчетанието от кон и конник – това е едно цяло. Това го знам от баща ми – от коня зависи животът на конника, в много случаи. От това, което съм чел, знам, че в Първата световна война нашата кавалерия се представя изключително достойно, за учудване на западноевропейските военни теоретици, които са смятали, че кавалерията вече е изпяла своята песен. От баща ми знам, че във Втората световна война също е имало кавалерийски част, но те са били малки: разузнавателни разезди, подкрепа на пехотата по-скоро, а не – като самостоятелни части. На базата на кавалерията преди войната се създава Бронираната дивизия и връзката кавалерия – бронирани части е много силна.


Фокус: От това, което сте съхранили от своя дядо като снимки, кое Ви е най-интересно? Казахте, че не сте говорили много за войните по известни причини...


Никола Станимиров: Не, не, по определени причини. Имам малко негови снимки – аз ви ги предоставих. Представителната му снимка – той в униформа, той с баба ми, вече пенсионер, по улица „Граф Игнатиев”, и една снимка, на която е той с баба ми и тримата му сина – юнкери от Военното училище. При мен е останало това, при другите му наследници също има негови снимки.


Фокус: Това, че не се е говорило много в предишните десетилетия за войните за национално обединение, не се е разказвало, дори и на наследниците на участниците в тях, нанесло ли е вреда на поколенията? Тепърва този интерес трябва да се връща назад, да се научава сега със задна дата?


Никола Станимиров: Във всички случаи и то – не само на младото поколение. В тези години, последните, в които вече не е опасно да се говори за произход, за войни, за участие във войните на Българската армия, от разговори с колеги, които са от моето поколение – поколението след войната, виждам, че те почти нищо не знаят. Всички предавания, по телевизия, радио, сайтове в интернет, книги, които излизат на тази тема, според мен са полезни. Защото това е част от нашата героична история.


Фокус: Той поддържал ли е връзка с войниците си?


Никола Станимиров: Да. Когато бях съвсем малък, знам, че идваха отвреме навреме войници от селата, които носеха по нещо, и идваха да си видят командира.


Фокус: В кои полкове е служил?


Никола Станимиров: 1-ви, 3-ти, 5-ти кавалерийски полкове, бил е инструктор по езда във Военното училище, бил е, за известно време, командир на гвардейски полк, бил е началник на жандармерията и гранични войски след `20-та година. Знам, че е служил в Брезник, в Пловдив. Повече не знам.


Фокус: Синовете му продължиха ли военната професия?


Никола Станимиров: Дядо ми имаше трима сина. Най-големият кавалерист Тодор Станимиров, завършил Кавалерийска школа в Италия. Вторият е баща ми, който преди войната печели конкурс за Генералщабна академия в Германия, но понеже започва войната, това не може да се осъществи и той завършва Генералщабна академия в София. Най-малкият брат – чичо ми, завършва Военно училище, след това е бил парашутист и е бил на обучение с парашутната дружина в Брауншвайг, Германия. Бил е също много щура глава, разказвал ми е как са се състезавали по различни начини с германските парашутисти: не само на маса, а и при парашутни скокове, на кого кога ще се отвори парашутът... Били са изключително добри, участва в боевете при Страцин, там, където парашутната дружина запушва пробив на немските войски. Куршум минава през единия джоб на куртката му, одрасква гърдите, и излиза през другия джоб на куртката му. Много смел, много приятен човек.


Фокус: Казвали ли са ви баща ви и дядо ви – какво е за тях родината, какво е войската...


Никола Станимиров: Разбира се. Войската, особено в годините след Освобождението, е била едно място за храбри хора, хора, които да направят кариера, но готвейки се за война. За щастие сега война не се очертава и военните имат други задачи, но тогава подготовката е била за война за Отечеството, за България, и те са го доказвали.


Фокус: Какво мислите за интернет изданието и за книгата „Българските бойни знамена. За честта и славата на България”?


Никола Станимиров: Изключително много ми харесва. Това, че е полезна, две мнения няма, вътре е вложен много труд, събрани са много ценни данни и са показани превъзходно. Мнението ми за тази книга е изключително високо.


Фокус: Носите името на Вашия дядо. Тази година за втори път ни се случва подобна среща – внукът на композитора Михаил Шекерджиев, автор на музиката на „Велик е нашият войник”, също носи неговото име. Продължава ли традицията във Вашия род?


Никола Станимиров: Нося и трите имена на дядо ми. Нямам син, имам дъщеря обаче, която носи името на баба ми. Тази традиция си върви във всички случаи.


Фокус: Има ли интересна случка, с която сте запомнили дядо Ви, дори да не е свързана с армията?


Никола Станимиров: Да, знам я от баща ми. По време на обучението му в Кавалерийската школа в Санкт Петербург, където негови съкурсници са били и графове, и елитното дворянство на Руската империя, през една зимна ваканция, целият курс е бил поканен на лов от един от тези графове. Коне за всички, тръгват на лов, яздят цял ден, вечерта пристигат в друго имение, пак на същия граф (те не са излезли от територията, която принадлежи на този граф). Вторият ден на лов, вечерта пристигат в трето имение. Било е нещо, несравнимо за него, защото тук не е имало нещо в такива мащаби. След Октомврийската революция, когато тук идват много руски офицери, идва един негов съкурсник – граф, със семейството си, и търси работа. Дядо ми е бил на служба, за съжаление, единственото, с което е могъл да му помогне, е да се грижи в царския манеж за конете. И графът се е грижил, това, че е бил граф, не му е пречело. Тогава е имало ежегоден бал на руските офицери във Военния клуб, където са канили и български офицери. На един от тези балове, където е бил поканен дядо ми, отива баща ми (тогава юнкер) с негов приятел. Разказвал ми е, че е било изключително помпозно, всички с униформи, дамите – много хубави момичета, с много бижута... След това този негов приятел – граф отива във Франция.
_____
* инж. Никола Станимиров е допуснал дребна неточност. Великата княгиня е Мария Павловна и е шеф на 3 к.п.

Изложба за рода Хаджистойчеви в Габрово

На 8 октомври 2009г. в Регионалния исторически музей - Габрово бе открита изложба за рода Хаджистойчеви. Повод за изложбата е 150-тата годишнина от рождението на Цанко П. х. Стойчев - опълченец, индустриалец, пом. кмет на Габрово и Народен представител. Организатори са РИМ - Габрово, ТДА - Габрово и внукът на "юбилиара" - бившият конституционен съдия Цанко Петров Хаджистойчев. На откриването присъстваше голяма част от габровската културна общественост, представители на стари индустриални фамилии, както и представители на фамилия Хаджистойчеви.

Цанко П. Х. Стойчев произнася слово

Директорът на Регионален исторически музей - Габрово Петър Тоцев открива изложбата пред препълнената зала.

Част от гостите на събитието. На преден план Добромир Търновски от РИМ - Габрово и Милка Пурел от комитет "Памет Габровска" - автор на поредицата "Габровци на ХХ век"

Хаджистойчеви са сродени със Станимирови чрез Дона поп Рачова Станимирова, омъжена за Илия Д. Видинлиев (внук на чорбаджията "Дядо Илия") Дъщерята на Дона - Теодора Видинлиева е жена на Петър Ц. Х. Стойчев и майка на Цанко Х. Стойчев. Между двата рода има и друга връзка - през Бобчеви. От друга страна Хаджистойчеви са в близко кръвно родство с Дюстабанови и Априлови.

Родът Станимирови със сериозно присъствие в енциклопедията "Априловски свод" (Бълг. енциклопедия - БАН, 2009)

По случай 220-годишнината от рождението на Васил Априлов и 140-годишнината от създаването на Българската академия на науките (тогава Българско книжовно дружество) през 2009г. бе представено енциклопедичното издание "Априловски свод". Изданието включва богата информация за живота и дейността на Васил Априлов и неговите съвременници и последователи. Отразени са всички събития, личности и институции, имащи отношение към създаването на Габровското училище и неговата 135 годишна история. Специално внимание е отредено на Априловото училище като първопроходник на новобългарското образование по бъларските земи - опит, методология и пример, пренесен в следващите големи възрожденски училища. Разгледани са книгите и научните трудове, които са залегнали в програмата на училището или имат отношение към него.

Автор на енциклопедията е Петрана Колева, дългогодишен учител, директор на Априловската гимназия (1963-1967), редактор и зав. ордел в "Българска енциклопедия" БАН. Редактор: Петко Тотев, рецензенти: ст.н.с. I ст. д.и.н. Николай Жечев и ст.н.с. II ст. д-р Лиляна Грашева. Издател е Научноинформационен център "Българска енциклопедия" БАН.

В енциклопедията родът Станимирови е представен с три статии:
Стани Станимиров (XVIII в) - описан като автор на Станимировият писмовник от 1783г. Допусната е грешката, с която е анотиран писмовника в описа на НБКМ. Автор е не Стани, а неговият баща Петко Станимер, както черно на бяло пише на една от страниците, недогледана от автора на първото съобщение за писмовника Хр. Кодов. Въпреки тази неточност присъствието на статията ни радва.
Стефан Станимиров - с неговата дейност като духовник, деец на църковната независимост, разпространител на печатни книги, и приносът му като председател на комисията по изграждане на сградата на Априловската гимназия и като крупен дарител на училището.
Станимир Станимиров е отразен с голяма и подробна биографична статия, разказваща за приносът му в учебната, научна и духовна свера и основните му публикации.

Имената на представители на рода фигурират в много от статиите за събития и институции.

Почивай в мир, генерале!

Борис Станимиров
В. СЕДЕМ / 18.02.2009г

В последните дни на Първата световна война, през 1918 отделението на майор Луков е на позиция край Кюстендил. След пробивът на Добро поле избухва т.нар. “войнишко въстание”. Войниците на Луков напускат поста си и тръгват с бунтовните тълпи към Радомир. Майорът остава  сам с 4 оръдия. Смрачава се, а срещу него настъпва сръбски пехотен полк. Тогава Христо Луков, съвсем сам започва да стреля като обезумял последователно с 4-те оръдия. Сърбите не знаят каква сила има насреща им и спират настъплението. Стрелбата трае цяла нощ без прекъсване. На другият ден е сключено примирие и е очертана границата между българската и сръбската позиция. Сърбите не вярват, че срещу тях цяла нощ е бълвал огън един единствен човек. Кюстендил остава в България, отсам чертата.
Представете си как се е чувствал този човек! Целият свят е рухнал пред очите му. Идеалите, в които е възпитаван и на които е служил са претърпели пълен крах.
Армията е обърната в бягство.
Пагонът е опозорен от масово дезертьорство и бунт.
Държавата е загубила войната.
Из нея вече маршируват и плячкосват  румънци от север и сенегалски негри от юг.
Правителството се е оляло в корупция и безсилие и е изгубило всякакъв авторитет.
Чиновниците мародерстват имотите на вдовиците.
Започнала е гражданска война.
Царят се готви да абдикира.
Мизерията е чудовищна.
Не се знае дали все още има България и изглежда сигурно, че утре няма да има.
Собствените му войници са го изоставили и са тръгнали да плячкосват своята столица.
Командир, изоставен от войниците си… дори не са го убили, а просто са го зарязали – има ли по-тежък удар за една чест?

Той е съвсем сам. Представете си на снимка от Google Earth. Едно малко човече, стърчащо самотно на гол хълм. Вятъра свири в треволяка. Пред него -  море от врагове. Зад него – море от предатели и нещо, за което изглежда не си струва да воюваш, защото е разбито, смазано и опозорено – от чуждите и от своите.

Няма кой да ти каже какво да правиш.
Няма кой да ти даде заповед.
Няма нещо, което можеш да спасиш.
Нама кой да те види ако побегнеш.
Няма кой да те съди ако оцелееш.
Няма нищо и никой.

Само вятър в тревите,
4 оръдия,
знаме, захвърлено от знаменосеца си
и една клетва, произнесена преди 11 години …
Клетва
пред  Бог, който те е изоставил,
към  Цар, който ще абдикира,
за  Отечество, което вече го няма…
Време за решение…
Почивай в мир, генерале!

____
.

Паметна плоча на Станимир Станимиров в Софийския университет "Св. Климент Охридски"

На 25.ноември 2008г. в централното фоайе на Софиския университет бе открита паметна плоча на Александър-Теодоров Балан, Любомир Милетич, Иван Георгов, Никола Михайловски, Йосиф Ковачев, Станимир Станимиров и Иван Данев - седмината учени основали университета преди 120 години. Ректорът проф. Ив. Илчев откри плочата в присъствието на посланиците на страните в които са учили първите академици, председателя н Народното събрание Г. Пирински, кмета на гр. София Б.Борисов, деканите на факултети и членовете на академичното тяло на Университета

С поставянето на плочата и с решението на Столична община да наименува улица на Станимир Станимиров, неговото дело получи заслужено признание и бе увековечено по достоен начин.

Габрово почете Станимирови

На 31.10.2008г. в препълнената Зала на славата на Регионалния исторически музей - Габрово се състоя тържествено представяне на книгата "Габровци и стопанският подем". Книгата е четвърта част на поредицата "Габровци на XX век" от Милка Пурел.

Книгата традиционно започва с раздел Достойни габровски фамилии, като първи са представени Станимирови.

В обширна статия авторката хронологично разглежда историята на рода от най-старите данни - османските регистри от XVI век, през Станимировият писмовник от 1783г., донасянето на първия гайтанджийски чарк в началото на XIX век, основните клонове на рода с техния принос в църковното, културното, учебното, научнто и военното дело. Статията е богато илюстрирана с портрети и високите степени на ордените, с които са удостоени Станимирови. Материалът завършва с днешните представители на фамилията.

Със своята поредица "Габровци на XX век", дългогодишната учителка Милка Пурел си е поставила амбициозната задача да състави биографичен справочник на родовете, фамилиите и личностите, допринесли за облика и славата на Габрово и дали своя принос за изграждането на нова България.

Традиционно представянето на алманаха "Габровци на XX век" се превръща в истински празник. Провежда се винаги срещу един от двата светли празника - 24 - май или 1 ноември. В тържествената зала се събира цялата културна общественост на града, ръководителите на основните културни институции, потомци на "героите" на книгата и много гости. Това поредно представяне не беше изключение. Домакин отново беше Историческия музей, който се помещава в най-красивата сграда в самия център на града - бившата Хаджистойчева къща. Тържеството бе открито от хорът на Априловската гимназия, който изпълни песни за Деня на народните будители. След представянето авторката даде автографи- желаещите се наредиха на дълга опашка и книгите скоро се ичерпаха. След тържеството се проведе приятен коктейл. След установените при предишното ни посещение приятелски отношения, директорът на Библиотека Априлов - Палаузов г-жа Савина Цонева ни подари с посвещение редкия албум "Габрово през възраждането - аритектурен облик" - една от малкото книги за Габрово, които липсваха в семейната ни библиотека. От уредничката в музея Красимира Чолакова получихме последната и книга - бестселърът "Пенчо Семов - успехът" - луксозно, богато илюстрирано издание за живота на "българският Рокфелер". Даниела Цонева пък ни предостави копие от оригиналния османски данъчен регистър от 1544г. в който се срещат представители на нашия род.

Преди срещата имахме честта да бъдем приети от предстоятеля на храм Св. Успение Богородично протойерей Минчо Илиев и от архиерейския наместник иконом Тодор Лалев. Благодарихме им за грижите за гроба на поп Стефан Станимиров и получихме тяхната благословия.

Преди месец Милка Пурел бе безкрайно любезна да съдейства на родовото проучване на Станимирови, като организира наше посещение във всички ключови културни институти в града - Априловската гимназия - директорът Анна Маринова, Библиотеката на НАГ, Националният музей на образованието - Мая Карагьозова и Марияна Комитова, Държавен архив - Габрово, Исторически музей - Габрово, Библиотека Априлов- Палаузов. Трябва да отбележим, че навсякъде не само бяхме приети любезно, но ни бе оказана ентусиазирана подкрепа. Габрово има своя истински културен и духовен елит! Скоро след това г-жа Стефка Василева - директор на Държавен архив - Габрово публикува в местния ежедневник "100 вести" статия за рода Станимирови със специален акцент на 150-тата годишнина от рождението на Станимир Станимиров.

Всеки том от поредицата "Габровци на XX век" е раздлен на няколко дяла. Първият представя големите габровски родове - тяхната история, родословие и имените представители. Вторият дял дава биографични данни за отделни културни, стопански и обществени дейци. В третия дял са дадени постиженията на даровити деца и ученици от Габрово. Книгата представя изявените габровци от края на XIX век, десетилетията след Освобождението, войните, комунистическия период и последвалите го години на преход.

Юбилей: 150 - години от рождението на Станимир п.Стефанов Станимиров

*26.10.1858г. Габрово +06.01.1943г. София

" История и религия - ето две стихии, които могат да образоват, възпитат, вдъхновят и обезсмъртят поколенията.
И ето: богословът - историк Станимиров се рови из миналото на нашия народ, изнася го на показ в достъпна форма, проследява историята на родната църква, проучва живота на българските светци, изследва факти из нашия църковно - обществен живот, събира документи из потулени хранилища и във всеки ред на това труженичество се чете вяра в Бога, ярко подчертана в ревността му да открие пред младите съкровищницата на Българската Църква, в която и от която българският дух е черпил вдъхновение през дните на тежката робия...

Днес, когато Станимир Станимиров не е вече между нас, ние можем да преценим обективно цялото му дело, което краси и изчерпва живота му - трябва да признаем и подчертаем грамадното му значение за българската култура и общност!
Учител и наставник, общественик и учен - това са служения, в които Станимиров сякаш влага ново и ръководно съдържание. В тях гори, в тях се самораздава, в тях открива той своята съдба и чрез тях се записва в страниците на родната история. И наистина, неговите усилия са бивали всякога насочени - както казват добрите негови познавачи: там гдето отсъства енергия и трябвало да се съживи, там където липсвал разум и трябвало да се внуши; там където нямало съзнание и трябвало да се възбуди; там където съществувал безпорядък и трябвало да се въдвори; там където имало отклонение от истината и доброто, и трябвало да се изправят, там където нямало гражданска доблест и трябвало да се култивира; там където съвестта била наклонна да възприеме пороците и трябвало да се противодейства.; там където, най-сетне се чувствало празнина и трябвало да се влее култура и живот.
И това не ден, не два, не седмица или месец - шестдесет години!"

(Христо Тотев, Църковен вестник 1943г.)

_______________________

Биографична статия за Станимиров в нашия Блог

Биографична статия за Станимиров в "Православие БГ"

Биографична статия за Станимиров в габровския ежедневник "100 вести" - на стр. 8

Художествени портрети, барелеф и песен за 50 г. юбилей на Ст. Станимиров

Паметна плоча на Ст.Станимиров в СУ "Св. Климент Охридски"

Габрово почете Станимирови

Улица на името на Станимир Станимиров в София

Улица"Станимирова" в Габрово

Ст.Станимиров. Спомени от Цариград и Българската Екзархия (1875-1896)
*
Из дневника на Ст.Станимиров като директор на Дворцовата гимназия и възпитател на Цар Борис III и Княз Кирил
*
Дворцовата гимназия (2 нови снимки)
*
Ст.Станимиров. Кореспонденция. Из кореспонденцията му с Царското семейство
*
Ст.Станимиров. Писма от Евксиноград (I част)
*
Ст.Станимиров. Писма от Евксиноград (II част)
*
Подробна библиография на Станимир Станимиров
*
Спомени на Ст.Станимиров за Васил Друмев (митрополит Климент)
*
Последните писма на Станимиров (статия от Илия Габровски)
*
Ст.Станимиров на 50-годишния творчески юбилей на Иван Вазов
*
Три интересни снимки на Ст.Станимиров от фонда на НБКМ
*
Ст.Станимиров на обща снимка от прием в Двореца
*
Снимка на Ст.Станимиров с Царица Йоанна, Екзарх Стефан и Ал.Малинов

Величието на 22 септември като национален празник

Борис Станимиров
livenews
edinzavet

.
Наистина потресаващо е колко много уж-грамотни хора вече двайста година не могат да научат какъв празник е 22 септември.

Стотици хиляди  подпийнали в неработния ден българи за пореден път ще се питат:

- Абе, къф празник е неска?
- Не знам, някво там съединение май беше…

Най-големият празник е! Съизмерим е само с Великден, Коледа, Съединението и 24-ти май.


Всички народи по света тачат като най-свят национален ден датата на своята независимост – от световния хегемон САЩ до последната квадратна африканска държава. Само българския народ продължава тъпо и упорито да пита „Къф празник беше неска?”

Причина за това общонационално недоразумение е нашата незряла историческа наука, която вече 150 години работи без ползване на чужди езици, без ясни критерии и без „световен” аршин и предъвква старите тези на няколко видни учени от началото на 20-ти век. Нещата, които ние българите учим и знаем за историята си изглеждат по друг начин за останалите хора. Най-често не знаем за този различен прочит или пък с лека ръка го отхвърляме и се опияняваме от националната си митология. Да, но митологията и историята са различни неща. Световната историческа наука борави с документи от стотици големи библиотеки и с вековното наследство на цивилизованите нации. Историята е много тясно свързана с политиката и дипломацията (ерго  да обичаш историята и да не се интересуваш от политика е безмислица). Освен това, историята си има общоприети понятия и критерии, валидни за сериозната наука в цял свят.

Има един исторически източник, който повече от 2 века се приема за „последна инстанция” в целия цивилизован свят Става дума за т.нар. Готски алманах (Almanach de Gotha). Той излиза за пръв път през 1763г. и се преиздава всяка година до 1944г. Издаден е за пръв път в двора на Фридрих III, херцог на Сакс-Гота-Алтенбург в печатницата на Юстус Перт. Алманахът се е наложил като най-уважавания и безпристрастен дипломатически и статистически справочник, а също така и източник на информация за генеалогията на висшата аристокрация  държавния елит на всички държави.

Тъкмо четейки този първокласен източник, и най-предубеденият изследовател може да прозре огромното значение на датата 22 септември 1908 г и да вникне в мъдростта и смелостта на решението на цар Фердинанд. Това е датата, на която България става част от политическата карта на света като всепризната независима държава.

Рядко някой се замисля, че историята  на българския народ в периода 1860 – 1908г., с която ние българите сме свикнали да се гордеем си е за наша лична, патриотична употреба. Църковната независимост от 1870, Санстефанска българия от 1878, Съединението от 1885г. са велики постижения на българския дух и воля. Но те са непризнати от международната общност. До 1908г. в очите на света България е странна територия, доста подобна на днешните Южна Осетия, Абхазия, Косово, Северен Кипър или в най – добрия случай Македония – територия с претенции за държава, за която винаги се пишат бележки под черта – някой не признават границите и, други – монарха, трети – църквата… а когато българският владетел пътува зад граница го молят да ходи облечен с фрак и по възможност инкогнито.

До 1907г. включително в Готския алманах статията за България изглежда по следния начин:

Някъде към края на азбуката (на 1814 страница) между Трансваал и Уругвай се намира Турция. В около 50 страници се описват всички вилаети, дивани, пашалъци, мюдюри, везири . Научаваме кои е пашата, кадията, и мирилая на Багдад, Йемен, Ерзинджан, Сирия, Монастир…. Някъде накрая на статията за Турция се изреждат васалните територии под скиптъра на Султана – Египет, Тунис, о. Самос, България…
Забележете че най-отгоре пише Турция (България). В статията за България се казва, че е васално княжество създадена от Берлинския договор, начелос княз, който е избран от Великите сили и който е генерал-адютант на Султана. Споменава се, че България е анексирала провинция Източна Румелия, който акт не е признат от международната общност,  (българският княз е признат за нищо повече от генерал-губернатор, т.е. наместник на султана в Източна Румелия). Пише, че и самият княз не е признат от великите сили и че е  възкачен в нарушение на клаузите на Берлинския договор, но носи титлата Кралско Височество по силата на личната си генеалогия, като член на дома „Сакс-Кобург-Гота”…
Така изглежда България от Лондон, Париж, Ню Йорк, Белград и  Атина до 1907г.

Тъй като България не е суверенна държава, нейният владетел няма право да дава титли, нито да учредява ордени или държавни отличия (правило, което е заобикаляно умело и от Александър и от Фердинанд) . Ние наивно учим, че липсата на аристокрация (единствено в България) се дължи на „народностния” характер на конституцията, но истината е, че самото положение на България след Сан Стефано и Берлин изключва всякакви външни белези на суверенитет.

В алманаха от 1909г. картината изглежда съвсем различно:

България може да бъде открита в тяблицата със съдържанието на алманаха – намира се в началото на азбуката, непосредствено след Бразилия и преди Чили. Статутът и е посочен лаконично и еднозначно – Царство. Българският владетел фигурира в таблицата на световните държавни глави. Българските ордени имат своето място в регистъра на държавните отличия, наравно със Златното руно, Жартиерата, Почетния легион и т.н. Фигурира и Българския династичен орден „Св. Св. Равноапостоли Кирил и Методий” (дотогава като династичен орден се ползва сакс-Ернестинския или в краен случай Военният орден „За Храброст”) . Българският цар се именува „Царско Величество” по силата на това, че е глава на независима държава. В скобки се споменава, че той генеалогично принадлежи на Сакс-Кобургкия княжески дом. Надлежно са изредени посланиците на Българското царство във всички световни столици и посланиците на всички държави, акредитирани към Двора в София…. Българските офицери са гордо окичени с новия възпоменателен медал – “Кръст за независимост”.
Мисля че всеки ще разбере за каква огромна разлика в статута на България като държава и на българите като нация става въпрос. Много по-голяма от членството в ЕС например.

Обявяването на българската независимост често се подценява, защото е формален акт – все пак Турция де-факто не владее България от 1878г. и въпреки чисто формалните и протоколни подробности, българите са в голяма степен творци на собствената си съдба, което се илюстрира ясно от акта на Съединението.  Тази логика е много погрешна. Наистина, Турция отдавна не е решаващият политически фактор в българските вътрешни дела. Но българската политика е под огромно влияние от страните в Берлинския договор и под постоянно изнудване и грубо вмешателство от страна на Русия, която десетилетия наред заплашва България с военна интервенция. И наистина за международната общност от гледна точка на Санстефанския договор, едно руско военно нахлуване в България би се приело не като агресия, а като “мироопазваща операция”, ако си позволя да използвам съвременния ефемизъм.
На 22 септември България се освобождава от опеката на Великите сили. Освобождава се от опеката на своята Освободителка Русия. На 22 септември 1908г. Цар Фердинанд и Александър Малинов скъсват унизителния Берлински договор, съгласно който българския владетел се утвърждава в чужди столици, а в международния протокол е третиран като австрийски офицер или турски генерал-адютант.

Аз не съм русофоб, нито русофил. Неведнъж съм изразил презрението ми към филиите и фобиите като белег на комплекси. Приемам съвсем спокойно,  че Русия „освобождава” България с една едничка цел – да я направи свой плац-д-арм на Балканите и своя „задунайска губерния” В това няма нищо възмутително и осъдително –  само нормална политическа логика на една велика сила, практика, която присъства в цялата история до наши дни.  Наистина, тази руска доминация е несравнимо по-приемливото зло, в сравнение с една цивилизационно и духовно примитивна азиатска империя. Въпреки това, едва ли някой ще оспори, че зависимостта към чужда държава не е хубаво, а лошо нещо за нас българите.

Има и още нещо. Умишленото и вандалско игнориране на 22 септември се дължи на нечовешката омраза на комунистите към Цар Фердинанд и налагането на популярното клише за “двете национални катастрофи”.

На 22 септември България разкъсва мрежата от политически зависимости и офицално и всепризнато започва да определя своята вътрешна и външна политика на едно единствено място – българската столица София.

Честит празник!
 ______

* Авторът е председател на клуб “Един завет” – потомците на офицерския корпус на Царство България.

Статията е публикувана за пръв път на 22 септември 2008г, по случай 100 – годишнината на българската независимост. Препублкуваме я с днешна дата.

Стара история на рода Станимирови XV - XVII век

Обобщавайки документални, археологически и библиографски данни от последните няколко десетилетия можем убедено да кажем, че Габрово съществува поне от XI век. В рамките на различни държавни формирования – Византия, Втората българска държава, а след това и в Османската империя, габровското население изпълнява специфична военна функция - охрана на планинския проход (Шипка). В замяна на тази важна дейност селището се ползва от специален статут, който се изразява в данъчни облекчения и известно самоуправление. Нерядко планинците се обръщат срещу техния официален сюзерен и участват в бунтове и феодални междуособици. Византия има практиката да възлага защитата на граничните и планински крепости на военизирани отряди от местно население, срещу което те придобиват феодално право над определени поземлени участъци. В различни части на империята и в зависимост от мащаба на дейността си тази военна йерархия носи различни имена – акрити, стратиоти, трапезити, цакони. През XII век за защита срещу нападащите от север хазари и кумани Византия изгражда система от крепости по старопланиснките проходи. Около Габрово са известни останките на осем такива укрепления, за които е установено, че са водили активен живот през XII – XIV век.

(крепостта "Градище" край Габрово)

След въстанието на Асен и Петър (които по последни археологически данни вероятно също са трапезити) военното население на планинските крепости стават основен боен ресурс на възстановената българска държава като пази тила на столицата Търново от византийско нападение от Юг. Тъй като българската държавно-феодална структура следва византийския модел, можем да предположим, че в Търновското царство трапезитите/цакони от габровските крепости ползват същия статут, данъчни облекчения и поземлени права, каквито са ползвали и в рамките на византийската тема Паристрион. Археологическите данни показват, че по време на османското нашествие крепостите около Габрово оказват упорита военна съпротива, в следствие на което са разрушени и разорени и престават да съществуват. Веднъж преминали през прохода, завоевателите са изправени пред дилемата да отделят ценни военни сили за охрана на несигурния, но стратегически ключов проход, или да гарантират тила на напредващата на север осмнанска армия, като спечелят лоялността на местното население. Избират втория вариант. На габровските жители е признат спациалния статут на дервентджии (от дербент – проход), освободени са от плащане на данъци, дадено им е право на самоуправление и са зачетени и запазени военните им функции. На мястото на каменните укрепления са изградени дървени стражеви кули – беклемета, на които габровци организирани в караули дежурят и охраняват прохода под командването на местния тимариот - спахия, а по-късно на агата на хаса - единствения мюсулманин във военната структура. Тогава започва преселението на населението от селищата около бившите крепости към територията на днешния град Габрово.

*

Два исторически извора са особено ценни, доколкото дават сигурни и подробни сведения, че родът Станимирови е съществувал през XV – XVI век и нещо повече - позволяват да се състави родословно дърво.

*

Става въпрос за два поименни списъка на цялото население на Габрово от 1515 и 1544г., в които е описан дервентжийския статут на селището и задълженията на жителите му. Има и друг, по-късен поименен списък от около 1690, който представлява данъчен регистър без да споменава за дервентджийски привилегии. Документите се намират в турския държавен архив, копия от тях са предоставени на НБКМ, преведени са от ст.н.с. Румен Ковачев, а екзмпляр от превода е предаден в Регионален исторически музей – Габрово.

* * *
Муфассал (подробен) регистър на жителите мъже на гр. Габрово съставен през 1515 (1) по времето на Султан Селим I "Страшния" (1512-1520)

"Хасове на Негово височество Пири Мехмед Паша (2)...
Село Габрова, спадащо към Търнови. Проход е. Жителите му пазят определена част от пътя от Акче Казанлък към Никобли и Търнови. По тази причина преди са им били опростени и са освободени от данъците авариз-и дивание и текялиф-и султание. Така казват и имат в ръце свещенна заповед...

...

Продо стар

Стано, син на Продо

Драгошин, син на Продо

Братой, син на Продо, неженен

Стоян, син на Продо, неженен
...

Георги, син на Стоян

Драгоя, син на Георги

Иван, син на Георги, неженен

Станимир, син на Георги, неженен
..."

Муфассал регистър на жителите – задомени и неженени младежи на с. Габрово, както и данъчните постъпления на селцето, съставен през 1544г (3) по времето на Султан Сюлейман I "Великолепния" (1520-1566).

"Село Габрова. Споменатото село на дербенд, по причина, че е на стария път от Акча Казанлък към Никболи и Търнови. Пазят прохода и по тази причина казват, че от старо време били освободени от авариз-и дивание и текялиф-и йорфие. За това имат на ръка свещенна заповед. По обичая за дербенд пазят прохода на четири места. Всеки караул е поддържан от 30 домакинства. Дербенджии са общо 120 домакинства и издължават данък испенч в размер от по 25 акчета... Онези домакинства, които са повече от 120, не са дербенджии, дават изцяло аваризите и испенч, както и всички останали данъци. На основа на императорската заповед това и се записа в новия регистър.
...

Станимир, син на …[?]джи

...

Вельо, син на Драгоя

Драгошин, син на Драгоя

...

Продан, син на Драгошин

Бельо, син на Драгошин

Стайо, син на Драгошин

Петри, син на Драгошин

...

Стойо, син на Станимир

...

Иван, син на Ста[ни]мир, неженен

Крайо, син на Ста[ни]мир, неженен

...

Станимир, [син на] Стоян, неженен

…

Станимир, син на Бельо, неженен

...

Станимир, син на Продан, неженен

... "

Двата документа притежават няколко важни предимства, които позволяват много точно определяне на някои родствени връзки. Подходът при анализа на данните се подчинява на няколко правила:

1. И двата документа представляват списък на цялото активно мъжко население на Габрово -няма лица, които да не са обхванати. Можем да предположим, че имената, които фигурират само веднъж са уникални за Габрово в дадения момент, Тези уникални имена, както и редките (които се срещат по два-три пъти) служат за маркер при определяне на родствени връзки.

2. Населението към онзи момент е сравнително малко – 194 души в първия и 603 във втория списък. Относително малкия брой възможни комбинации дава висока степен на вероятност на описаните родствени връзки.

3. Лицата в списъците са изредени по фамилии – баща и синовете му, което позволява да локализираме цели родови гнезда и да проследим традицията синовете да се кръщават на дядо, чичо (по-възрастен бащин брат) или по-рядко на пра-чичо (дядов брат). При първия списък (население от 194 мъже към 1515г.) съвсем ясно се очертават няколко основни родови гнезда, които дават началото на много от по-късните габровски родове (разбира се тук трябва да отчетем и миграцията към Габрово в следващите векове) Родовете са изредени последователно по къщи – следователно по съседство, което допълнително улеснява анализа Във втория списък неженените мъже са изредени накрая.

4. Двата списъка са правени през интервал от 30 години, което позволява едно и също лице да фигурира и в двата – веднъж като млад (неженен) и веднъж като глава на семейство или баща на глава на семейство. Това припокриване е безценна проверка за достоверност и позволява редица логични връзки и допускания.

5. Това дали дадено име се среща като бащино, като лично на глава на семейство или лично на неженен, позволява да определим възрастовите разлики между лицата и оттам възможните родства между тях.

6. За да бъдем сигурни в коректността на резултатите, взимаме предвид само уникалните и редки имена, като търсим двойно (лично и бащино) повторение на уникално име от втория списък с име измежду безспорно установените в първия списък.

Така описаният подход е дори по-консервативен от приложения в известния труд: „Българската народност през XVI век – демографско изследване”(4) – може би най-мащабното изследване с подобна тематика.

*

Изводи:
В списъка от 1515г. името Станимир се среща само веднъж. От поредността на имената съвсем ясно се открояват две родови гнезда, които намират продължение в следващия списък – фамилията на стария Продан и синовете му и тази на Георги Стоянов и синовете му, сред които е споменатият Станимир, неженен към тази година.
Вторият списък, от 1544г и разпознаваемите родови гнезда в него ни дават ясни доказателства за родствените връзки на Продановци и Георгевци – преплитането на имената Драгой и Драгошин, и най-вече имената на драгошиновите синове. В списъка името Станимир се среща 6 пъти. Важен факт е, че всеки от 6-те Станимир намира своето логично място във вече изградената схема от родови гнезда - няма Станимир, който да не се подрежда като син на някой от вече подредените два родови клона. Следователно всичките срещания на името Станимир са част от един род и няма друго родово гнездо, което би могло да предизвика объркване в анализа. Така наредената схема се потвърждава и от възрастовия анализ. Разбира се, в списъка от 1544 има още лица, които по бащино име биха могли да се впишат в родословието. С оглед на максималната вярност на резултатите сме включили само онези от тях, които носят две имена от вече установения именен списък, поне едно от които да е рядко или уникални, и то само ако възрастовия анализ прави възможна съответната връзка. Игнорирани са лицата с по две масови имена, които не могат да служат за надежден белег (например Стоян син на Иван, Петър син на Стоян.. )

Описаният подход при конструиране на най-ранното родословие на Станимирови гарантира, че имената в схемата наистина принадлежат към рода. Възможната грешка е ограничена до точната степен на родство (някъде двама души да са братя вместо братовчеди).

В списъка от 1515г. главите на двата родови клона са описани като Георги, син на Стоян и Продо - стар. Близостта им в списъка показва пространствена близост на домовете им. Българската родова традиция е родителите да живеят при най-малкия син, който наследява дома. Големите синове се отделят в нови къщи. Очевидно Стоян, бащата на Георги вече не е жив. Продо пък е стар – т.е. минал е възрастта за носене на дервентждийска служба. Най-вероятно е Продо да е по-голям брат на Георги и син на Стоян. Разбира се, възможно е да са братовчеди, но кръстосаното срещане на имена между двата клона в следващото поколение показва голяма близост, освен това Продо има син Стоян, така че все пак по-правдоподобно е Продо и Георги да са братя, синове на Стоян.

*
При третия поименен списък, данъчният регистър на габровското население от последното десетилетие на XVII век анализът не е толкова лесен. В списъка не фигурира името Станимир, нито като лично, нито като бащино име. Списъкът представлява моментна снимка, изолирана от други хронологично близки източници, които биха послужили за контрола (каквато роля играят един за друг двата разгледани списъка) Можем да допуснем, че в конкретната година на изготвяне на документа в Габрово не е имало глава на домакинство на име Станимир, но името е носено от малолетни синове, които все още не са данъкоплатци и не фигурират в списъка. В този регистър никъде не се споменава привилегирована категория население. Като имаме предвид дервентджийския статут на рода, възможно е също така дервентджиите да не фигурират в „масовия” списък на данъкоплатците, а да се водят в отделен списък, който да не е достигнал до нас. След като фамилното име като най-важен маркер отсъства от списъка, не ни остава нищо друго освен да търсим вероятно родство по някое от другите, вече установени имена. Хронологичният анализ показва, че между последното поколение от списъка от 1544г (тогава неженени младежи) и най-възрастните данъкоплатци от 1690г. (старейшини на семейства с женени синове) има „бяло поле” от 2 поколения, за които нямаме данни. Две поколения обаче не са достатъчни за да се загуби приемствеността в имената. Затова въпреки липсата на името „Станимир”, можем да намерил лица, които с голяма вероятност са потомци на някой от клоновете на рода от XVI век. Ето какво показва анализът на списъка от 1690г.:

"...
Богати:

Бельо, син на Стоян

...

Средно богати:

Продан син на Вельо

...

Стоян, син на Братой

...

Продан, син на Петри

...

Бедни (аргати):

Продан, син на Стано

...

Петре, син на Стано

Никола, син на Стано

...

Стано, син на Петри
...

Вельо, син на Продан

..."

Ключовото за родовата схема от XVI век име Продан се среща само четири пъти в списъка от близо 900 двойни имена, което го превръща в надежден маркер. Имаме късмет, че и четирите пъти то е в комбинация с име, което също принадлежи към вече доказаните. Този факт ни дава основание да завим, че с много голяма вероятност имаме родство. Редките за старите списъци имена Бельо и Братой в този списък се срещат само по веднъж, и то в комбинация с други вече описани имена, като при това се повтарят комбинации с близко родство от стария списък (Стоян син на Братой и Бельо син на Стоян). За разлика от предишните регистри, в този данъкоплатците не са подредени по родове, само по изключение двама братята са изредени един след друг. Населението е сортирано в три категории в зависимост от имущественото състояние, което понякога би могло да служи като косвен белег за определяне на възрастта (логично е бащата да е по-богат от неженения си син, а мъжът в активна възраст да е по-заможен от възрастния си баща, който не е стопански активен). На базата на анализ на редките и уникални имена от списъка от 1690г., повтарящи имена от предишните списъци, бихме могли с много висока степен на вероятност да определим няколко лица, които принадлежат към рода Станимирови. Данните обаче са недостатъчни за сигурно определяне на точните връзки между тях – представената схема е моделирана по логика, представеният модел е само един от възможните, наистина най-вероятния, но все пак хипотетичен.
Поради липсата на информация за две последователни поколения, стоящи между списъците от XVI и този от XVII век, няма как да установим с точност кой клон от ранните списъци продължават лицата от по-късния списък.

*
Последната задача по конструиране на старото родословие на Станимирови е обратна – хронологичен анализ от по-ново към по-старо време. Най-старият документиран представител на рода съхранен в родовата памет е книжовникът Петко Станимер, роден около 1730г. , автор на ръкописния „Станимиров писмовник” от 1783г. Неговия баща Станимер е роден в последните години на XVII век. Следователно в списъка от 1690г. следва да фигурира дядото на книжовника, съгласно традицията носещ същото име - Петко. Като прегледаме комбинациите в които се среща името Петко в трите списъка, бихме могли да отсеем онези няколо Петко - вци, които по второ име и възраст пасват на вече изградената схема.

*

Най-ценният резултат от настоящото изследване е безспорното установяване на значителна част от родословие на рода през XVI- ти век и доказателството за уникалността на фамилията Станимирови в рамките на Габрово. Хронологичният анализ показва, че първия известен представител на рода – Стоян (бащата на Продо и Георги), следва да е роден през 30-те години на XV-ти век – т.е. преди превратни исторически събития като падането на Константинопол и откриването на Америка! Този факт превръща габровския род Станимирови в един от най-старите български родове с документално проследено родословие. Дори по стандартите на традиционната и меродавна западноевропейска генеалогия "родословие от XV- ти век" звучи респектиращо – с такова могат да се похвалят много малко фамилии от стара Европа.

Подробно за историята на Габрово като селище със специален военен статут във връзка с охраната на прохода XII-XIX век ТУК>>

_________
(1) Баш баканлък аршиви (ББА) – Истанбул, сигн. Т.Д.11, превод Румен Ковачев – НБКМ, РИМ-Габрово инв. N СПФ-197-В.

(2)Велик везир 1518-1523г.

(3) ББА – Истанбул, сигн. Т.Д.11, превод Румен Ковачев – НБКМ, РИМ-Габрово инв. N СПФ-198-В.
(4) Българската народност през XVII век – демографско изследване. Елена Грозданова. 1989.