четвъртък, 16 декември 2010 г.

ГАБРОВО КАТО СЕЛИЩЕ СЪС СПЕЦИАЛЕН СТАТУТ ПО ОХРАНАТА НА ПЛАНИНСКИТЕ ПРОХОДИ ПРЕЗ XII – XVIII в. (Статия на Б. Станимиров в сп. Родознание 3-4/2010)




Бр. 3-4 / 2010 на сп. Родознание - Genealogia. Издание на Българска генеалогична федерация "Родознание", член на Международната конфедерация по генеалогия и хералдика (CIGH)




Борис Станимиров
Историята на Габрово през късното средновековие и първите векове на османското владичество е почти неописана. На фона на подробно изследваните XIX и XX в., данните за ранната история на града са повече от оскъдни. За този период не може да се прочете почти нищо в класическите трудове за Габрово от първата половина на миналия век.[1] Това е разбираемо, доколкото във времето, когато те са писани, не са били познати много от днес известните исторически извори. Версиите и догадките за заселването на Габрово и бита на неговите жители се ограничават до местни предания, легенди и етнографски изследвания.
През втората половина на XX в. археологията, библиографията и научният обмен дават една по-добра основа за интердисциплинарен подход в изследването на проблема. Появяват се и първите научни интерпретации на събраните данни за този период от историята [2 ]
Сериозно задълбочаване на хипотезите за ранната история на Габрово срещаме в публикациите от 90-те години на XX в. и началото на нашия век.[3] Новаторските хипотези в статиите, интерпретацията на археологическите данни за крепостите в габровския край, както и откритите османски регистри от началото на XVI и края на XVII в. [4 ]вече дават възможност да формираме една достатъчно пълна картина за Габрово в периода XII – XVIII в. и дори да преразгледаме някои от доскорошните исторически парадигми.
Габрово възниква като селище не по-късно от XII в. През целия период до XVIII в. местното население изпълнява специфична военна функция по охрана на околните планинските проходи, основният от които е Шипка. Заради тази дейност жителите на Габрово се ползват със специален статут, който се изразява в данъчни облекчения, наследствени поземлени участъци, право да носят оръжие, собствено местно самоуправление. Привилегиите на габровци се запазват почти без промени и те изпълняват своите задължения без прекъсване при три различни държавни формирования: Византия, Втората българска държава и Османската империя. Нерядко силата на планинците се обръща срещу официалната власт.

Данни за използването на местното българско население за охрана на прохода има още от Византия. Пазителите на планинските крепости взимат участие във феодалните бунтове през XI-XII в., а след възстановяването на българската държавност от благородниците Асен и Петър военизираните планински отряди пазят южния тил на столицата Търново. И във Византия и в България на Асеневци, пазителите на проходи имат специален статут в рамките на феодалната система и ползват наследствена земя и данъчни облекчения. В периода на Османското завоевание, нашествениците са изправени пред заплахата да бъдат в постоянен конфликт с военизираното местно население, което се чувства у дома си в Балкана и би могло да осъществява ефективна и трудна за овладяване съпротива от типа на съвременната партизанска война. Завоевателите решават да гарантират спокойствието си, като запазят функциите на пазителите на проходите и потвърдят техните данъчни привилегии. По този начин габровци и в османско време запазват статуса, които са имали във Византия и Търновското царство. Този специален статут напълно или частично се запазва чак до Танзимата[5] от 1839г.

Византия

През XI и XII в. Византийската империя е подложена на постоянни нападения от печенеги, узи и кумани. За да бъдат ограничени щетите от тези нападения започва масирано крепостно строителство в северната гранична тема[6] Паристрион. В района на Габрово са локализирани 8 крепости: Градът (Трънето), Витата стена (Здравковец), Градище (над Габрово), Кулата (м. Сарая), Междине, Пречиста (с.Градница), Градът (с. Крамолин), платото Стражата. По археологически данни крепостите са водили активен живот в периода XII – XIV в., т.е. можем да твърдим, че са построени по византийско време като защитни съоръжения, които да ограничат номадските набези до Стара планина.

През 1074г. избухва бунт в Дръстърската крепост, начело с военачалника Нестор, по народност българин. Бунтът бързо се разраства до Стара планина. По този повод Михаил Атолиат пише до патриарх Никита II, че за прекратяване на бунта се е наложило да се изпратят византийски гарнизони в крепостите по Хемус. Според Атолиат, бунтовниците са от местното, „разноезично” население. В последствие Нестор се присъединява към печенегите. Атолиат пише: ”Причината новият катепан на Дръстър Нестор да се присъедини към печенежкия вожд Татуш е, че къщата и имотът му били конфискувани от Логотета Никифор, който наказал по този начин акрита” Този източник свидетелства за специални категории военно българско население на византийска служба в темата Паристрион, които ползват статут на акрити[7], привилегии и наследствена земя. От Михаил Атолиат научаваме също, че старопланинските крепости се охраняват от местни хора, като в изключителни случаи се изпращат военни части на централната власт.
Практиката на Византия да използва местни български отряди в крепостите по Стара планина потвърждава и Никита Хониат през 1185г. : „Варварите от планината Хемус се одързостявали от крепостите, които били твърде многобройни и стърчели над отвесни скали. „.

Типични форми на военно феодално владение във Византия са стратиотският[8] институт и пронията[9]. Планинските крепости около проходите са много по-малки в сравнение с равнинните укрепени градове и едва ли военното население по Стара планина е имало високия статут на акрити, стратиоти и прониари. За военните от планинските укрепления вероятно е имало статут, стоящ по-ниско във византийската феодална йерархия. Според повечето изследователи този статут е в категориите цакони и трапезити [10] - охранители, разузнавачи и водачи през проходите, които се ползват от собствени поземлени участъци и данъчни облекчения.

Втора българска държава

От анализа на археологическите данни за крепостите около Габрово и разкритите останки в градския център се налага хипотезата, че вероятно градът е възникнал през XII в., основно на базата на крепостното селище в местността Градище. Заселването е започнало около м. Петрова нива и се е развило през извора Топлика към днешния център на града. Откритият наскоро в самия градски център некропол, датиран от XIII в.[11] подкрепя тази теза.
Разкопките във В. Търново през 2007г. потвърдиха хипотезата, че Асеневци са живели на хълма Трапезица. Предполага се, че името идва от трапезити – каквито вероятно са и самите Асеневци. Формален повод за въставането на братята е отказът на император Исак II Ангел да им даде едно село за прония[12]. Съвсем логично е да предположим, че по време на въстанието на Асен и Петър 1185-1187, българските трапезити от Габрово стават ядрото, което възпира византийската армия да нахлуе на Север от Стара планина. Докато във Византия старопланинските крепости са във вътрешността и имат функцията на тилова отбрана, то за възстановената България те са гранични укрепления и стратегическата им важност нараства. Археологическите данни показват, че през XIII - XIV в. крепостните стени се дострояват и около тях възникват селища. Косвено етнографско доказателство за селищното развитие на крепостите е местният обичай „кокаланска черква” , запазен до 30-те г. на XIX в.: в определен ден от календара се изпълнява църковен ритуал на мястото на бившата крепост - белег, че там е имало гробище с църква, споменът за което е останал в народната памет.

За статута на местното население при Асеневата династия има един известен източник – популярния Батошевски надпис на Цар Михаил Асен II (1250), с който на Батошевския манастир се даряват селата Батошево (близо до крепостта Градът), Витен (до м. Витата стена) и Рибаре. Селата стават феодално владение, но тъй като принципалът е духовна институция, най-вероятно тази зависимост е формална и планинските крепости запазват военния си статут под централно командване от близката столица.
Османско нашествие XIV – XVI в.

Всички документални, археологически и етнографски данни недвусмислено потвърждават, че Османските нашественици запазват специалния статут на габровското население, данъчните му привилегии и военната му функция по охраната на планинските проходи. Тази категория население в османската империя се нарича дервентджии[13].
Археологията доказва, че габровските планински крепости са разрушени и прекратяват дейността си през XIV в., във времето на завоюването на Търновска България от османците – сигурно доказателство, че габровци са оказали упорита съпротива на нашественика. След падането на Търново, завоевателите са изправени пред задачата да гарантират сигурността на проходите. В труднодостъпните и непознати за османците планински проходи местните българи биха могли да водят дълга и успешна съпротива. Затова завоевателите предпочитат да ги привлекат за съюзник, като потвърдят функциите и специалния им статут и гарантират данъчните им привилегии. По този начин османците осигуряват своя тил и свободния достъп през прохода за войските, продължаващи своя марш към Европа на Север, без да се налага да заделят военна сила за поддържане на реда в опасните планински клисури. Въпреки това, има достатъчно извори, които свидетелстват, че дервентджиите неведнъж обръщат оръжията си срещу официалната османска власт и участват във всички бунтове, въстания и междуособици през следващите няколко века.

В османската империя задачата на дервентджиите се свежда най- вече до охрана на прохода срещу разбойници и съдействие на преминаващи военни части и търговски кервани. Разрушените при завоеванието каменни укрепления вече не са необходими и са заменени от беклемета[14] и дървени стражеви кули[15]. Отпада и необходимостта от поддържане на постоянни крепостни гарнозони. Охраната е отговорност на дервентджииските родове, които изпълняват своите задължения на смени от по няколко месеца, като през останалото време обитават постоянните си домове, съсредоточени вече в подножието на планината по долините на реките, където условията за живот са далеч по-подходящи в сравнение с високопланинските колиби. Габрово започва да се разраства и да се превръща в основно селище, което събира населението на бившите планински крепости. Привилегированият статут на Габрово от самото начало на Османското нашествие го прави притегателен център за преселници и води до значителен демографски прираст. Освен първоначалната местна миграция от крепостите, етнографските данни сочат две големи преселнически вълни към Габрово: Първата е от Изток – Североизток и се състои от бежанци от Търново. Доказателство за нея е наличието на т.нар. сокай като елемент от габровската носия. Сокаят е част от търновското болярско женско облекло. Втората преселническа вълна към Габрово е значително по-късна, от южна посока и се състои от жители на казанлъшкия край, бягащи от кърджалийските размирици в края на XVIII в.

Няма известни данни за точния акт с който населението около проходите получава своя официален дервентджийски статут. В османската система специален статут имат не само пазителите на проходи, а още няколко категории християнско население, което под общото название воинуци (войнигани) изпълнява различни функции в действащата османска войска или в тиловите части.
Според османския историк и писател от XVI в. Ходжа Сеад-Единна, създаването на „войник-аскера” или на „войник тайфаси” води началото си от 1374г. (777 по егира). След продължителния и кръвопролитен бой при Ямбол, главнокомандващият на румелийския поход Тимур-таш паша бил възхитен от войнските качества и бойния дух на българите. Военачалникът предложил на султан Мурад I този забележителен потенциал да се използва, като се създаде специален отряд под името „войник-аскер” или „тайфа войниган”, като спомагателна част към тежката османска конница – спахиите. Султанът издал ферман за създаването на войниганските части, като възложил изпълнението на самия Тимур – таш[16]. Последният съставил правилник, който регламентира автономността, специалните права и привилегиите във военно и мирно време, с които се ползват войниганите. Известни са 26 категории войнигани, които функционално могат да се разделят на две големи групи – чисто военни – конница, пехота, охрана на пътища и проходи и др.; и стопанско- тилови - отглеждане на коне и ловни соколи, строителство на пътища и окопи, снабдители със сено, сол и въглища[17].

Войнушката служба се предава в рамките на рода и най-често е наследствена. При липса на синове мястото може да се наследи от племенник или зет. Войнуците притежават необлагаем поземлен участък - „бащина”, който се ползва пожизнено и се предава по наследство заедно със службата[18]. Документи от времето на султан Мехмед II (1451-1482) причисляват войнуците към съсловието на военните. От тях става ясно, че някои категории войнуци са включени не само в тила, а и в действащата армия: джебелу[19], акънджии[20], бронирани конници, граничари и др.

В първите десетилетия от османското владичество части от военизираното християнско население са интегрирани в османската военна йерархия. За последното имаме данни и в габровския край – във войнушките регистри се срещат войнук примикюр Братин, син на Байо от с. Градище... примикюр Добро, син на Грозо от с. Крушево и др. Видно от тези списъци, в началото на османското владичество преките войнушки началници - българи носели своите византийски чинове, характерни и за българската военна система, което е още един аргумент в полза на тезата за пряка приемственост между трапезитите - пазачи на проходи в България и дервентджиите в Османската империя. В списъците на дребните военни феодали – спахиите[21] от тази епоха също се срещат редица християнски имена. За приемственост говорят и местните легенди. Едно от преданията за заселването на Габрово[22]разказва, че по време на Второто българско царство в м. Разпопите имало село, феодално владение на свещенически род, в който по наследство се предавали както феодалната длъжност, така и духовния сан. Свещеникът се разпопил и оттам селото станало известно като Разпопите. Според легендата, след завоеванието османците утвърдили правата на феодалния род такива, каквито ги заварили, като направили селото войнушко. Представители на този род постепенно се преселили в днешно Габрово, което било по-удобен изходен пункт за охраната на прохода. Колко истина има в тази легенда не можем да знаем, но привилегиите на Габрово са изследвани и описани, както по османски документи, така и по събрани спомени и предания от стари габровци[23]. До гръцкото въстание „Заверата” от 1821г. Габровци имали право свободно да носят оръжие – те ходели с пушки, ятагани и ножове като турците. Нещо повече – в града имало цяла тюфекчийска чаршия, където се произвеждало и продавало голямо количество огнестрелно оръжие. От ведомостите за заплати в габровския конак се вижда, че почти всички сеймени са българи – нещо много рядко по нашите зами.
Имаме основание да вярваме, че Габровските дервентджии охранявали целия проход, включително южните склонове – нама данни за дервентджииски селища от южната страна. Охраната се извършвала от постове нубеч – съставени от 6-12 души, които пребивавали в беклемета и дървени стражеви кули. Сигнализацията между отделните караули се извършвала с тъпани.

Първият известен документ, в който конкретно е споменато името Габрово е списък на ленните владения в Никополския санджак от 1479г. Там Габрово фигурира като тимар[24] на спахията Юнус, който има задължението да охранява прохода, като поддържа караули на 4 крепости и дружина, която циркулира между тях. Населението се състои от 94 домакинства.

Следващият известен исторически извор е поименен регистър на дервентджиите от Габрово от 1515г. Този документ е изключително важен, защото еднозначно споменава задълженията на габровското население да охранява прохода, като подробно изрежда данъчните привилегии, които жителите ползват. Специално внимание заслужава следния пасаж: „...по тази причина преди са им били опростени и са били освободени от данъците авариз-и дивание и текелиф-и султание. Така казват и имат в ръце свещенна заповед...” В следващи документи често ще срещаме този мотив: отпреди, от стари времена..., който показва, че специалният статут на Габрово е в сила от самото начало на османското нашествие. От документа виждаме също, че Габрово вече е център на по-голяма феодална единица – хас[25], собственост на висшия османски аристократ и сановник Пири Мехмед паша[26]

В поименния данъчен регистър от 1515г[27]. със специален статут и данъчни облекчения се ползва цялото население на Габрово. Изглежда привилегиите привличат много преселници, защото в следващия подобен списък, от 1544г[28] вече изрично е споменато, че специалният статут остава в сила само за 120 семейства, които на смени пазят 4-те караула (по 30 домакинства на пост), а останалото население се облага с данъци по общия за империята ред.

Участие на Габровските дервентджии в първите прояви на антиосманска съпротива

Има достатъчно данни, че дервентджиите са се включили активно в антиосманския бунт, известен като Първо търновско въстание. За рода на ръководителя на въстанието – Тодор Балина има данни, че се ползвал с болярски статут и владеел гр. Никопол дори след падането на града под османска власт – един от често споменаваните аргументи в полза на тезата, че българската аристокрация не изчезва отведнъж, а асимилацията на елита е процес, протекъл в рамките на десетилетия или дори векове.
На 13 май 1595 при трансилванския княз в гр. Алба Юлия пристигнал пратеник, който заявил, че „българите щом видят помощта на княза, единодушно ще въстанат и ще бъдат завардени проходите на Хемус на 7 места” Така влашката армия щяла да бъде предпазена от османските подкрепления от Цариград.

Павел Джорджич в спомените си за Тодор Балина и подготовката на въстанието от 1598г. пише: ” ...Това той стори в продължение на 21 дни, като в това време не остави християнско село непосетено без да закълне поповете и по-първите и богати хора, особено ония християнски села, които са в подножието на Стара планина, заселени от хора храбри, мнозина от които имат пушки. Всички тия предложили да завземат проходите на тая планина, за да не може да избяга нито един турчин. „
В записка от 8 октомври 1598 се казва, че при набезите си южно от Дунав влашкият владетел Михаил Храбри „поставил 12 хиляди раеци, въстанали в Стара планина, за да пазят проходите, та никакво писмо, пратеник или войска не може да премине насам или обратно”.


Едва ли може да има съмнение, че сред въоръжените българи, за които се говори в цитираните източници са и габровските дервентджии.

Габровските дервентджии в периода XVII – XIX в.

Документите, пътеписите и другите данни за този период на вече уседналата империя са значително повече и позволяват да направим по-категорични изводи за статута и бита на специалните категории християнско население. Запазени са много фермани, които споменават, потвърждават или регулират този статут[29].
Кореспонденция между данъчни чиновници от 1833г. цитира закон от 1654г.: “...според старото положение дервентжии са 320 души, а останалите се облагат с данък”. Очевидно статутът на дервентджиите се запазва под някаква форма чак до XIX в., макар и по-скоро формално, като данъчно третиране.
Ценни сведения от средата на XVII в. ни дава знаменитият османски пътешественик Евлия Челеби, който през 1663г. минава през Габрово на път за Видин. По това време селището е хас на великия везир Кьопрюлю-заде Фазил Ахмет паша, като властта на везира е представлявана от агата на хаса. На слизане от билото на планината отряда на Евлия Челеби е нападнат от голяма група мъже, въоръжени с пушки и бойни брадви. Завързва се ожесточено сражение, при което част от нападателите са заловени. Пленени са носените от тях тъпани и знамена с кръстове. На слизане към Габрово пътешествениците са пресрещнати от конници, които се застъпват за заловените нападатели. В Габрово отряда е нападнат от „агата на хаса и неверниците от селото - многобройната му като насекоми свита”. От плачовете, които се чуват по улиците Челеби разбира, че нападателите са били габровци. На следващия ден отрядът на пътешественика е въвлечен в нова битка с агата и дружината му, заради пленените знамена с кръстове, тъпаните и набучените на копия глави на убитите нападатели. Пътешествениците успяват да избягат и са посрещнати като герои на вярата в турското село Русдере. Този пътепис на Евлия Челеби е свидетелство за съюз между габровското население и местния ага, в противоречие с интересите на централната власт. За съществуването на такъв стратегически съюз между местни феодали и специалното военно българско население се говори и в един ферман на султан Мустафа I от 1614 относно плащане на данъка джезие от раята – войнигани: „В императорския ми диван са получени сведения, че някои от нотабилите мюсюлмани по тия места били нарочно укривали раята, пращали я на работа „ангария” по техните чифлици, с цел да се забавя изплащането на данъците, с които е обложена само раята.”
Евлия Челеби свидетелства, че пазачите на проходи се проявяват като разбойници и бунтовници – нещо, което видяхме и при Първото търновско въстание. Понякога това става с покровителството на местния ага – явление, което ще видим и по-късно през т.нар. „кърджалийско време”. В края на XVIII в. въоръжените габровци влезли в съюз с Осман Пазвантоглу. През 1798г. под ръководството на войводата Стойно те успешно отбранявали прохода срещу огромната армия на султановия пратеник Капудан Хюсеин паша. Градът бил превзет с измама и подложен на разрушение и плячка, за което разказват приписки по стари църковни книги.

Заедно с дервентджийския статут, Габрово получава и привилегията да бъде етнически чисто българско селище – чак до Освобождението в града нямат право да се заселват турци, освен няколко временно пребиваващи служители на администрацията, живеещи в конака. Дори туркиня не може да ражда в границите на града – известно е че през 1868 г. габровските жени се оплакват чак в Търново и принуждават новия габровски управител Халил Ефенди да закара жена си Фатме да роди в Севлиево[30].

През целия период на османското владичество, по традиция, а и заради охранителните си функции габровци притежават, носят и използват оръжие. След гръцката завера от 1821г. и местните въстания на Дядо Никола Филиповски и Никола Стефанов от средата на века, османската власт забранява производството на огнестрелно оръжие с търговска цел, но всеки габровец свободно и открито притежава пушка. В публикувани спомени от детството габровецът Станимир Станимиров разказва как при слънчевото затъмнение през 1868г. от всяка къща са гърмяли с пушки, а дядо му накарал ратая да даде два изстрела с шишането[31]. Ако се върнем към спомените на Евлия Челеби, в средата на XVII в. габровци имат военна организация с християнска символика - знамена с кръстове, въоръжени са с пушки, сред тях има и конници. Всички тези свидетелства говорят за сериозна автономия на дервентджийското селище, което функционира като български анклав.

Привилегиите, военната организация и етническата чистота дават самочувствие на габровци. Австриецът Киндсперг, минал през Габрово в 1673г. пише : „Те [габровци] се хвалеха, че са истински българи, давайки да се разбере, че са храбри хора и че не бива да бъдат считани за лоши” Това е единственият източник в пътеписната литература от епохата, в който представители на българското население изразяват открито и със самочувствие своята народност[32].

В спорното за някои историци Второ търновско въстание от 1686г също има данни за участие на габровци. Твърди се, че след загубата на Търново въстаниците начело с Ростислав Стратемирович избягали в габровския балкан, където към тях се присъединили много местни хора. След потушаване на въстанието населението е подложено на репресии и част от селата в габровско се обезлюдяват – тази версия се потвърждава от запазените писма на местни османски служители до централната власт, които съобщават, че не могат да съберат данъците, защото селата са изоставени.

Поименните списъци на обложените с данък джезие[33] през последнoто десетилетие на XVII в.34 показват, че от общо 568 жители на Габрово 50 спадат към категорията богато население, което показва значително благосъстояние на селището. Очевидно през втората половина на XVII в. много габровци започват да се занимават със занаяти и търговия и необезпокоявани от държавен тормоз и чиновнически произвол натрупват състояние. В същия списък 7 лица фигурират вместо с фамилно име с османски военен чин – секбан, мирахор, чирахор – доказателство, че военните функции на дервентджиите все още не са напълно затихнали.

През 1704г. местните първенци поискват да ремонтират храма Св Петка. В писмото си те споменават, че църквата е принадлежала на габровци „от завоюването до ден днешен” Този документ подкрепя твърдението, че Габрово е съществувало на сегашното си място поне от времето на Търновското царство. Св. Петка е небесна покровителка на града - според легендата, при пренасянето на мощите на светицата от гр. Епиват в Търново през 1238г. процесията е пренощувала в Габрово, където е съграден храм.

Началото на XVIII в. бележи упадък на войнушкия институт. Ферман от 1715г. постановява, войнуците да плащат всички данъци както останалата рая. В следствие на загубата на привилегиите и двойния товар (освен войнушки задължения се плащат и данъци) много войнуци бягат и стават размирници – този период се характеризира с висока активност на хайдушки чети. Към 1716г. в търновската кааза има всичко 522 войнуци. Нов ферман от 1717 възстановява отнетите войнушки привилегии.

През 1731г. габровските първенци поп Рачо и Колчо в прошение до търновския войвода пожелават сами да разпределят и събират джезието. Това писмо е показателно – вече са се появили заможни местни хора, които се ориентират към прекупуване на данъци и лихварство.

Във ферман от 1757г. султан Мустафа III коментира намалените приходи в хазната, поради облекченията, които ползват многобройните вакъфски селища. Нарежда се вакъфите да плащат данъци по общия ред. „Данъчни облекчения ще ползват само охранниците на проходи и ония, ангажирани със строителство на пътища, мостове и ханове”[35]. От всички привилегировани типове население в империята, дервентджиите запазват статуса си до най-късно.

Османските документи представляват богат източник на информация, както за по-общи краеведски изследвания, така и за проучване на конкретни родове. Особено полезни в това отношение са данъчните регистри, които през XVI – XVII в. са поименни – изреждат с лично и башино име или прякор, семейно положение и външно белези цялото мъжко население, подлежащо на облагане с данък джезие. Ако се направи анализ на имената, както и съпоставка между последователни списъци и се игнорират масово срещаните или многократно повтарящи се имена, може с голяма степен на вероятност да се идентифицират ранните представители на известни родове. Данъчните регистри от 1515 и 1544г. позволяват да съпоставим пълния списък на населението на Габрово в интервал от три десетилетия. По неколкократното споменаване на името Станимир, веднъж като неженен младеж през 1515г. а във втория списък 29 години по-късно като глава на семейство със свои неженени синове се възстанови ранното родословие на рода Станимирови. Тъй като фамилията е единствена с това име в града, вероятността Станимирови от началото на XVI в. да са предци на днешните Станимирови, чиято потвърдена от документи родова памет започва от началото на XVIII в. е много голяма.
Чрез подобен анализ на уникалните и редки имена в данъчния регистър от последното десетилетие на XVII в. могат да се открият ранните представители на габровските възрожденски фамилии Мустакови и Шерилови.

Дервентджийският караул, който е охранявал прохода се е състоял от няколко габровски рода, които носят солидарна отговорност за службата. Тази взаимна зависимост, както и високото самочувствие на въоръжените мъже създава особен тип кланово общество, в което роднинските и съсловни връзки имат голямо значение. Любопитно е, че тази своеобразна кланова структура не води до самоизолиранена габровското общество, а тъкмо напротив, помага на габровци да използват цялата мощ на общността и заедно да печелят влияние далеч извън границите на империята. В края на XVIII в. с развитието на търговията възникват четири много влиятелни габровски търговски колонии – в Трансилванския град Брашов, в Букурещ – около хана Габровени, в Одеса - около знаменитите фамилии Априлови и Палаузови, както и в столицата Цариград. Във всички тези центрове заможни габровци бързо заемат водещи позиции в местния елит, а покрай тях се издига търговията и образованието на десетки техни роднини, съседи и съграждани.
Едно от обясненията на тази габровска сплотеност и взаимопомощ ни дава генеалогията. Всички коренни фамилии са сродени помежду си и познават отлично родствата. Бегъл поглед върху родословията може да навърже в един голям родов комплекс Априлов и Палаузов с войводата Цанко Дюстабанов, първия български министър-председател Тодор Бурмов, архиепископ Йосиф Соколски, настоятеля на железния храм в Цариград Никола Сапунов, влиятелния чорбаджия Илия Видинли както и почти всеки известен габровец от епохата. Онези пък, чиито предци са преселени в града през последните два века, най-често са дошли от околните планински махали и колиби, които носят родовите им имена от незапомнени времена и историята им се губи в легендите за проходите. Габровското общество е традиционно, вярващо и патриархално, модните увлечения навлизат бавно. В същото време габровци пътуват по целия свят и преследват прогреса и знанието със свиреп хъс, който кулминира в чудото на „Българския Манчестер” от втората половина на XIX в., когато градът с бързи темпове се превръща в индустриален център на Балканите. Тази уникална душевна сплав на консерватизъм, дързост, трудолюбие и смелост няма как да не е резултат от вековните родови традиции на пазителите на проходите, закалили поколенията в самочувствие и общностен дух и предопределили водещата роля на Габрово в духовния, културен и стопански подем на българската нация.
__
Бележки:
1П. Цончев. Из културното и обществено минало на Габрово, С., 1934; Из стопанската история на Габрово, С, 1929; Братя Гъбенски. История на града Габрово и габровските въстания. Гб.,1903; Ал. Мартинов. Габрово през Възраждането, С.,1940.
2 История на Габрово (Стр.Димитров и колектив) С., 1980 ; Борби за освобождение и подем в Габровския край 1393-1878г.( Ц. Петров и колектив) Гб, 1996
3 Вж. специално в сб. Традиционни обществени структури и исторически личности в габровско XII-XIX в.Гб., 1997, статиите: Социопрофесионална структура на населението в Габровско XII – XVIII в. (Л.Цепов) и Развитие на селищната система в Габровско (XII – XIX) в. (Д Търновски)
4 Изследвани и преведени от ст.н.с. Румен Ковачев вж.Сб. Габрово 130 г. град, копия на документите и превода се намират в ИМ – Габрово.
5 Танзимат – период на реформи и модернизация на Османската империя между 1839 и 1876г. Първи акт на Танзимата е Гюлханския хатишериф , провъзгласил равенство между всички поданици на империята6 Тема – административна област във Византийската империя
7 Акрити – особено съсловие военизирано свободно население в граничните области на Византия
8 Стратиоти – военно население във Византия, ползващо наследствена земя и данъчни облекчения срещу задължението си да охранява границите
9 Прония – форма на поземлено владение във Византия, възникнала през XIв. Като пожизнено владение давано за военни заслуги. Прониарът-феодал има право да събира данъците от населението на пронията, като се задължава да набира войници за военните походи. През XIII в. пронията започва да се предава по наследство.
10 Петър Мутафчиев намира следи от цаконството в по-късния османски статут на дервентжиите. Иван Дуйчев прави аналогия на Трапезитите и дервентжиите. Л.Цепов споменава и дервентджиите като приемник и на двете византийски групи военизирано население.
11 Д. Търновски. Развитие на селищната система в Габровско (XII – XIX) в.
12 Г.Острогорский. История на византийската държава. С.,1998
13 Дервентджии - от персийскотата дума дервент или дербент , която означава проход. На български често се използва и формата дервенджии.
14 Беклеме – караулно помещение на охраната на планински проход
15 Археологията е подкрепена и от топонимия - има м. „Кулите”
16 Д. Ихчиев. Исторически принос за „войниганите” при турската войска от 1374год. дори до 1839 год. след р.хр. до Танзимата. Период. спис. БКД.С,1905
17 Е. Грозданова. Българската народност през XVII в. Демографско изследване
18 Л. Милетич. Поземлената собственост и войнишките бащини в турско време. Период. спис. на БКД.С.,1905
19 Джебелу – обслужващи подразделения на спахийската конница
20 Акънджии – първоначално възникнали като доброволни конни отряди, плячкосващи селища по пътя на османската войска, впоследствие са организирани като редовни части от османската лека конница
21 Спахийте са конници в османската войска, които за службата си получават феодален участък – лен, който владеят срещу задължението да участват във военни походи и да осигуряват въоръжени войници за войската. Като статут наподобяват европейските рицари.
22 Н. Стойков. Девето предание за заселването на Габрово. Известия на библиотека Априлов – Палаузов, бр. 7, 29 /1933 (Габрово)
23 Н. Стойков. Произход на привилегиите, които е имало Габрово при турското владичество. Известия на библиотека Априлов – Палаузов, бр. 28 /1933 (Габрово)
24 Тимар – ленно владение с годишен приход до 20 хил. акчета. Най-често тимариотите са спахии, които срещу отчислението от събраните данъци имат военни задължения към централната власт.
25 Хас –ленно владение в Османската империя, по-голямо от тимар. Годишният приход от хаса е над 100 хил. акчета.
26 Велик везир от 1518г.
27 РИМ – Габрово, ИН СПФ-197-В, превод Румен Ковачев
28 РИМ – Габрово, ИН СПФ- 198-В превод Румен Ковачев
29 Ферманите, части от които ще цитираме са подробно изследвани в споменатите статии на Д. Ихчиев и Л. Милетич.
30 А.Ангелов. Габровският възрожденски чорбаджия Илия Цонев Видинлиев. Сборник . Габрово 2010
31 Ст. Станимиров. Спомени от детството. Известия на библиотека Априлов – Палаузов 1939
32 Мих. Йонов. Чужди пътешественици за народностното съзнание у българите през XV-XVIII в. Векове – бр.5 / 1972
33 Джезие – данък, с който се е облагало немюсулманското население в Османската империя.
34 РИМ- Габрово, ИН СПФ-45-В; НБКМ Ор.ВД 97/12, превод Румен Ковачев
35 Е. Радушев. Аграрните институции в Османската империя през XVII-XVIII в. С., 1995
_____________________

Summary:
Gabrovo as a settlement with special statute - guarding the mountain passes XII-XVIII cc
Boris Stanimirov
3-4/2010 Genealogia Magazine - issue of Bulgarian Genealogy Federation - member of CIGH
Gabrovo arose as a settlement not later than XII c. Since then, until XVIII c its population fulfilled specific military function to guard and secure the neighboring mountain passes, mainly “Shipka”. As a reward for their service, the population of Gabrovo was granted with special status, consisting of tax concessions, inheritable land, the right to wear arms and local self-government. The privileges of the inhabitants of Gabrovo practically remained unchanged and the clan-organized mountain pass guardians performed their duty under three different consecutive state structures – the Byzantine Empire, the Second Bulgarian Empire and the Ottoman Empire.

вторник, 14 декември 2010 г.

Албанският родов клан Кастриоти

Най-старите писмени данни за средновековната албанска аристократична фамилия Кастриоти са от 1368г. – споменава се Кастриоти, господар на Канина, който присъствал на церемонията по обявяването на владетеля на Валона Александър Комнин Асен (от династията Стратемирович) за почитен гражданин на Рагуза. Счита се, че тук хронистът е допуснал грешка, защото няма данни Канина да е владяна от Кастриоти. Съгласно регистри на малтийския орден главата на фамилията в тази година - Павел е владетел на Сигна и Гарди. За същия Павел Кастриоти има данни, че е загинал в първата косовска битка срещу турците от 1389. Бащата на Павел Кастриоти се е казвал

1. Бранило Кастриоти – починал през 1379г.

Предполага се, че името Кастриоти идва от село Кастри, близо до Дрин.

1.1.Павел Кастриоти и жена му София имали двама сина:
1.1.1. Константин – владетел на Сигна, поч. през 1402г., женен за принцесата на Дурас Елена Топиа.

1.1.2. Йоан Кастриоти – поч. 1442г. , владетел на Матия и Вуменестия. Една от версиите за герба на рода гласи, че тези две селища са символизирани в двуглавия орел. През 1395г. завзема крепостта Круя и се обявява за Княз на Круя. В последствие завладява още крепости и става господар на цяла централна Албания.. За борбите си срещи Турците в помощ на Венеция през 1413г. е вписан в регистъра на венецианските благородници и получава известния герб с двуглав орел (на снимката - гербът на Йоан Кастриоти - владетел на Круя, изобразен в търговската библиотека във Венеция) Жени се за дъщерята на владетеля на Полог Воис(л)ава от фамилията Трипалда. След като е победен от турците става васал на султана и е принуден да изпрати четиримата си сина в Одрин като гаранти за неговата лоялност. Записан е като крупен дарител на Хилендарския манастир в Св. Гора, заедно с децата си.


Круя
Останки от замъка на Кастриоти в гр. Круя, Албания


Йоан Кастриоти и Воисава имат четирима сина и пет дъщери::

1.1.2.1. Мара – съпруга на черногорския княз Стефан Църноевич
1.1.2.2. Влайка – съпруга на неаполитанския благородник Джовани Мусачи Топиа1.1.2.3. Ангелина – омъжва се за Владино Голем Комнин Арианит
1.1.2.4. Елена – омъжена за княз Павел Балша
1.1.2.5. Марица – жена на Карло Мусачи Топиа
1.1.2.6. Станиша със съпруга от рода Комнин и син

1.1.2.6.1. Бранило, еничарски офицер под името Хамза.От жена си Мария Зардари Бранило има синове Йоан - дук на Ферадино и Алфонсо - маркиз на Алтрипалда (1512-1544). Според някои източници Бранило има оше един син - Антонио Бранаи, от който произхожда оше неаполитанската фамилия Кастриота (различна от рода Кастриоти-Скендербег)


1.1.2.7. Константин
1.1.2.8. Репош
1.1.2.9. Георги Кастриоти - Скендербег



Георги Кастриоти, известен като Скендербег е най-известната фигура от рода Кастриоти. Славата му е легендарна и векове вълнува въображенията на балканските народи, а и не само техните. Това до голяма степен препятства сериозното родословие на фамилията, доколкото пъбличното пространство е наситено с фалшиви или изопачени или непълни родословия, които целят да покажат, че етнически Георги Кастриоти е сърбин/ македонец/ българин /грък / албанец или пък, че точно определена испанска, италианска, румънска или руска аристократична фамилия е най-законния наследник на Георги Кастриоти Скендербег. (Г.Кастриоти - галерия Уфици, Флоренция)
Сам по себе си спора за националността на Кастриоти е абсурден и по балкански провинциален. През XIII-XIV век, когато се е формирал рода изобщо не е съществувало понятие националност, каквото познаваме днес. Нациите са плод на просвещенските усилия от XVIII-XIX век. Но дори и да е имало някаква степен на етническа принадлежност, то тя със сигурност не означава нищо за владетелските фамилии, които във всяко поколение сключват династичен брак с други владетелски фамилии.
Далеч по-интересен е въпросът за религиозната принадлежност на Кастриоти. Известно е че бащата Йоан Кастриоти заедно с четиримата си сина са крупни дарители на православните манастири в Света Гора. По-късно Георги Кастриоти приема исляма, а когато се разбунтува, се връща към християнството вече под благословията на Папския престол, като дори получава от Ватикана званието Athleta Christi – защитник на вярата. След смъртта си е погребан в католическата катедрала Св. Николай в Леша. Бранило, син на Георгевия брат Станиша става висш командир в еничерския корпус под името Хамза Кастриоти. При въстанието на Скендербег се връща към християнството, става граф на Мати и управител на Круя, херцог на Ферадина в неаполското кралство. По-късно, по време на обсадата на Берат отново минава на страната на османците, предава чичо си, а след това ръководи няколк битки срещу него. Пленен е и отведен в Неапол, след което е освободен и се преселва в Одрин със семейството си, където и умира.

Георги Кастриоти е роден около 1405г. в Дебър. Още като дете е изпратен в Одрин като заложник. Там приема исляма и получава елитно военно образование. За големите си военни заслуги на 19 години е провъзгласен за бей под името Искендер. Заема различни административни и военни длъжности в Османската империя, сред които и санджакбей на Никополския санджак за няколко години.
По време на кампанията срещу похода на Владислав Ягело и Януш Хунияди през 1443 г. се разбунтува и заедно още 300 албански васали се присъединява към кръстоносния поход при град Ниш. Кастриоти извършва дълъг но бърз преход до Круя, която завладява, отказва се от исляма и възстановява динсатията на Кастриоти под семейния герб с двуглвия орел. През 1444г. Скендербег събира главите на албанските кланове в град Леша и сключват военен съюз – т.нар. „Лешка лига.” Новото формирование бързо се разраства обхваща всички крепости в Албания и Епир. Кастриоти води гъвкава политика на съюзи с Венеция, Неаполитанското кралство и Австро-Унгария.
В продължение на повече от 20 години Георги Кастриоти Скендербег със своите 20 000 войници води непрестанна война с Османската империя, като печели всички битки с изключение на една – при Берат през 1455 , когато е предаден от племенника си Хамза Кастриоти – еничарски офицер, който отново преминва на страната на османците. През 1468г. в хода на продължаващата победоносна кампания Скендербег се разболява от малария и умира в крепостта Леша.

Георги Кастриоти Скендербег се жени за Марина Андроника Арианити Комнин.

След смъртта на Скендербег и сломяването на албанската съпротива, оцелелите благородници от Лешката лига се преселват в Неапол и Венеция – в голямата си част те принадлежат или са сродени с тамошната аристокрация. Така постъпват и потомците на Георги Кастриоти Скендербег.

Фамилията Кастриоти – Скендербег получава херцогството на Сан Пиетро в Галатина и графство Солето (гр. Лече, Италия) Там фамилията съществува и до днес.

Скендербег има син и дъщеря:

1.1.2.9.1. Воисава Кастриоти се омъжва за Стефано Марамонте

1.1.2.9.2. Йоан Кастриоти (1455-1514) дук на Сан Пиетро в Галатина и граф на Солето се жени за сръбската принцеса Ирина Бранкович Палеолог. Техни потомци са:

1.1.2.9.2.1. Георги (-1540) ковчежник на херцогство Амалфи, женен за Бернардина Копола
1.1.2.9.2.2. Константин (1477-1500) Епископ на Изерния
1.1.2.9.2.3. Мария (-1560), омъжена за Карло Минутоло
1.1.2.9.2.4. дук Ференте (-1561)

Потомците на дук Ференте Кастриота херцог на Сан Пиетро и граф на Солето дават днешните клонове на рода. Дук Ференте се жени за Адриана Аквавива д’Арагон от Нардо. Тяхна единствена законна дъщеря е:

1.1.2.9.2.4.1. Ирина (-1565) дукеса на Сан Пиетро от Галатина и графиня Солето, съпруга на принц Пиетрантонио Сансеверино де Безиняно. Така италианските титли на Кастриоти преминават във фамилията Сансеверино.

Освен Ирина, дук Ференте има още 11 незаконни деца, които сключват бракове с различни високопоставени италиански аристократични фамилии. Трима измежду тях,
1.1.2.9.2.4.2.Ахиле (1540-1591)
1.1.2.9.2.4.3. Пардо (1538-1574) и
1.1.2.9.2.4.4. Федерико

дават трите основни линии на фамилия Кастриоти-Скендербег от Неапол, Лече и Галиано, които носят фамилния герб. Те, както и други потомци на Дук Ференте са членове на Суверенния военен орден на Малта.

Още няколко фамилии в различни държави имат претенция, че са потомци на Кастриоти. В началото на XX век по време на албанските борби за независимост в Европа се появяват няколко благородници, които твърдят, че по майчина линия са потомци на Скендербег и дори претендират за албанския престол. Сред тях са италианецът Джовнани Олета, румнците Алберт Гика и Карол Виктор и др. Внимание заслужава испанския благородник Дон Хуан де Аладро Перес де Валаско, дипломат работил в Париж, Виена, Букурещ, който под името принц Аладро Кастриоти орагнизира мащабна медийна и лобистка кампания в защита на Албанската борба за независимост, като през 1905г. установява контакти и с България – с албанци, живеещи в България и българи, симпатизнти на албанската кауза. За жалост няма данни от които да установим дали сред тях е имало представители на плевенските Кастриоти. По-късно, албанският Крал Зогу също твърди че е сроден с фамилията на Скендербег.

В днешните Албания, Македония и Русия също има фамилии, които споменават в легендата си рода Кастриоти.

Любопитно е да споменем известния род Станишеви от Кукуш, с родоначалник чорбаджи Нако Стоянов Станишев (1810-1875). Негови синове са Константин – учен, директор на руския императорски лицей; Милош – главен прокурор след Освобождението; Димитър - търговец . Синове на Димитър Н. Станишев са изявените лекари и политици д-р Константин Д. Станишев и проф. Ал. Станишев, има още трима сина – Христо, Крум и Милош (загинал като офицер при Криволак) От същия род е инж. Христо Станишев – ръководител на ВМРО. Има предание, че семейството произлиза от с. Станиша до Дебър и че са потомци на Станиша Кастриоти. Тази легенда е маргинална, доколкото не е известно да се поддържа от представители на рода.

Легендата за основаването на Панагюрище твърди, че началото на града е поставено в днешната Драгулин махала от няколко десетки албански фамилии, преселени след бунта на Георги Кастриоти от 1443г. Това е преданието на рода Ланджеви и на други панагюрски фамилии.
Плевенските Кастриоти - х. Пакови и Пееви - потомци на х. Пано . Връзката им с албанския род почива само на родова легенда.

Няколко факта обаче, по интересен начин се вписват в тази легенда:

*През 1430г. за няколко години младият Георги Кастриоти – Искендер бег е санджак бей на Никопол, в чиито граници попада и Плевен
*В Плевен има малка общност от семейства, които смятат че произхождат от преселени преди векове албанци. Тези семейства носят имена и прякори като Илия Шкодрата, Панайот Шкипетарина (френк-терзия 1860), Христо Арнаут (терзия 1839), Никола Арнаутина (ханджия 1868) Димитър Баили (хотел 1894), зограф Кастриоти (нач. На XX век), Панайот Кастриоти (читалищен деец 1869).
*Те не само пазят албанските си имена, но и се женят помежду си (брак между Илия Шкодрата и Веца х. Пачова)
*Представители на рода Кастриоти са несменяемите първенци на Плевен през XVIII-XIX век., освен тях като конашки чорбаджии се явяват техни сватове и зетьове.
*Името Кастриоти като фамилия се използва реално до началото на XХ век, и то когато носещият го иска да си придаде тежест. Така например при основаването на читалище „Съгласие” фигурира Панайот Вас. Кастриоти, а 4 години по-късно същият се е записал като Панайот Василов.

Въпреки легендарния характер на родовото предание, може да се допусне, че когато е поел санджака Никопол, Георги Кастриоти Искендер бей е изпратил някои свои роднини – братовчеди или дори по-далечни представители на фамилния клан, които да управляват административните дела в Плевен. След като Искендер бей е преместен на нова длъжност (висш военен пост в Сърбия), тези негови роднини са останали в Плевен, а техните потомци са съхранили паметта за произхода си и са запазили високото социално положение, като по естествен път са се превърнали в градски чорбаджии.
Подробно за плевенските Кастриоти
.

четвъртък, 18 ноември 2010 г.

Статия за Станимирови в книга за големите български родове



Излезе трета част на книгата "Неизвестното за известни български родове" на журналистката Мариана Първанова. Както и първите две части, и в третата книга са представени няколко десетки изявени български родове със значим принос в политиката, културата или стопанската сфера от времето преди 1944г. Сред фамилиите представени в третия том са Станимирови, Папазоглу и Хаджистойчеви.


Статията "19 поколения Станимирови" синтезира информация за рода с най-ранните данни от османските регистри, Станимировият писмовник, гайтанджийския чарк и разклонението на рода при братята поп Стефан и поп Рачо и техните потомци. Подробно е отразен Борис Б. Станимиров, с когото авторката е провела интервю. В публикацията има снимки на Станимировата къща, поп Стефан, Станимир Станимиров в дворцовата гимназия с княз Борис Търновски, ген. Станимиров и Рачо Станимиров като гвардейски офицер на кон в пълна галапарадна униформа.

На представянето на книгата на 16 ноември 2010г. в Софийска градска художествена галерия присъстваха Борис Станимиров - старши, нашият братовчед Цанко Хаджистойчев, а Б. Станимиров - младши представи приноса на книгата от гледна точка на генеалогичната наука.

четвъртък, 23 септември 2010 г.

В Турция издадоха спомени на Станимир Станимиров






















В брой 8 от 2010г. на месечното списание "Шехренгиз" в Бурса публикуваха спомените на Станимир Станимиров от пребиваването му в старата османска столица заедно с Екзарх Йосиф I през 1884г.


Преводът на турски език е на доц. д-р Хюсеин Мевсим, завеждащ катедрата по български език и литература в Анкарския университет. Доц. Мевсин е роден в България и е завършил българска филология в Пловдивския университет.


Хюсеин Мевсим беше така любезен лично да ни подари един брой на списанието при последното си пребиваване в България, за което му благодарим!

четвъртък, 19 август 2010 г.

Борис Станимиров: Има семейства, за които историята не е учебен предмет, а родова памет



Интервю на председателя на клуб “Един завет” за в. СЕДЕМ/18.08.2010

- На няколко месеца пускаш по една статия  за военната история. Все те тегли към тази тема?

Интересът ми не е към историята, а към личностите. По-специално към царския офицерски корпус. Председател съм на Клуба на потомците към Съюза на възпитаниците на Военното на Н.В. училище. Това е организацията на последните живи представители на старото офицерство и кавалерите на ордена „За храброст”.  Хората,  които изнесоха цялата тежест на една чужда война, след което комунистите ги изритаха от армията и ги хвърлиха по лагери и затвори. В клуба членуват хора от всички възрасти, потомци на офицери.  Имаме и хора от чужбина – от старата емиграция. Общуваме главно през сайта „Един завет” Обединява ни уважението към родовата памет и приемствеността към духа на България от преди червената зараза.
- Какво те привлича в царските офицери?

Те са последен остатък от стария елит на България преди 9 септември 1944г. Хора, които вдигат летвата много високо. Били са офицери по 1-2 години, когато ги изхвърлят от армията, после десетилетия са се развили в други професии – лекари, инженери, преводачи. Въпреки това цял живот остават първо офицери – спретнати, изпънати като струни, пълни с воля, напълно безкористни, строги към другите, но най-вече към себе си. Това е семейството, клетвата и школата на Военното училище. Нива над всички останали хора, които познавам. Не са дребнави, не са материалисти, не са озлобени. Представители на онова поколение, расло с чистия патриотизъм  на славейковата „Кървава песен” и стиха: „Бог и България – единство в двойна плът…”.

- Какво мислят старите офицери за политиката?

Съюзът на възпитаниците на ВНВУ е неполитическа организация, не защото е против политиката, а защото е много над нея. Общност от хора, запазили честта на пагона неопетнена в най-тежките времена, не биха позволили днес някой да ги използва в плитки политически пасианси. Но като отделни личности, в огромната си част винаги са подкрепяли демократичните сили. Техните семейства са неснижаемият остатък, който поддържа синята идея жива през всички трудности. Мъдри хора са.  Никога не се разочароваха, не се поддадоха на популизъм, не тръгнаха след съмнителни каузи. Устояха и на най-голямото изкушение -  те, които са се клели в царя, не го последваха, когато реши да става партиен лидер. Опазиха името си чисто.

- Най-честото обвинение към вас е в елитарност. Твоят разказ не го ли потвърждава?

Обвинение, но от кого? Както казваме в сайта си, има семейства, за които историята не е учебен предмет, а родова памет.  Огромната част от историческите ни фигури са кадрови или запасни офицери: политиците Константин Стоилов, Мошанов, Багрянов, Муравиев, спасителят на евреите Димитър Пешев, писателите Йовков, Дебелянов, Димитър Димов, художниците Щъркелов, Гюдженов, Борис Денев, Иван Милев, композиторите Емануил Манолов, Сагаев, маестро Атанасов, професорите Станишев, Казанджиев, Наджаков, дори народният лечител Петър Димков – все са носили пагон. Големите габровски фабриканти Хаджистойчеви изпращат четирима синове на фронта като запасни офицери. Мислиш ли, че не са могли да се откупят или да се скатаят? Търновската конституция не позволява аристокрация и всички придворни и дипломатически длъжности в Царството се заемат от офицери. С това искам да кажа, че старият елит е извоювал мястото си не в развлекателни шоута, а по фронтовете на 4 войни.  И затова никой не може да му отнеме обществения престиж. Старите офицери са рицари. Един техен орден  „За храброст” струва колкото всички килограми дрънкулки, които Първанов раздава на приятелите си. До тези хора комунистите са като …произлезли от маймуните. Ако да се бунтуваш срещу чалгата, пошлостта и простащината е елитарно, нека бъдем елитарни.

 - Вторачването в миналото и заслугите на предците не е ли лежане на чужди лаври. В демократичния свят не произхода, а собствените постижения правят човека.

Само за комунистите, слезли от гората на 9 септември, е изгодно да внушават, че произходът няма значение. Навсякъде има фамилии, които са по върховете на обществото  с поколения. Само в България робуваме на мита за дядовите цървули, мит, който не е от комунистите, а още от богомилите. А България също има своите династии – Богориди, Каравелови, Станчови, Шишманови…  В старото офицерство пък родовата традиция е по-скоро правило  – четиримата сина на Райна Княгиня, братята на Ботев, братята на Вазов – все генерали, а синовете и племенниците им  – офицери. Произходът задължава. Семейната среда формира личностите. Скоро четох нещо от блогъра Сула – Иван Стамболов, типичен човек от Орлов мост. Споделя, че първата песен, която научил не е „Зайченцето бяло”, а „Един завет”. Дядо му – уволнен артилерийски офицер докато го друсал на коляно си тананикал забранените маршове. Така в детската градина докато другите деца казвали стихчета за Ленин, Иван запял на дядо Мраз:  „Сред адски огън в боен ред, вървяхме Ломци все напред…” Два паралелни свята. Затова Иван е железен демократ и патриот. Това го прави семейната среда, а не идеите по книгите. Кръвта вода не става.

 - И все пак, семейството може да е предпоставка, но не е достатъчно. Трябва още…

Разбира се, че трябва още много. Преди всичко друго трябва вяра в Бог. В най-класическия традиционен смисъл – вярата на бабите ни -  църква, свещ, молитва и причастие. Вярата дава сила, гради ценностна система. За жалост комунистите са успели да изличат вярата. Насаждането на атеизма е най-страшното им престъпление, по-погубващо от всички убийства. Защото, отнемайки вярата, оставиха народа без душа, да се лашка по най-малкото съпротивление и да търси лесния път. Страхът от Бога спира злото по-добре от обществения договор. Вселенското единство в църквата сплотява повече от гражданското общество. За жалост днес Божиите закони се подменят с теоретични сурогати, но това е световен процес.

 - Защо хората, за които говориш не успяха да се наложат?

Това, че България е част от Запада е тяхна заслуга. Европейска България е рожба на жълтите павета – на онези огромните бдения със свещи и на хората, които идваха на тях пеша. Бяха дълго мачкани, трябваше малко време да изправят глава, а не разполагаха с такова. Това са особени хора -  възпитани със скрупули. Не им идва да се омешат с парвенютата на соца. Стоят настрана. Това изглежда като високомерие, но всъщност е добър вкус.  Затова се движат в свои кръгове и места. В зала „България”, в сладкарниците по „Иван-Асен”,  по пътеките на Витоша. Завистта, с която комунистите говорят за „реститутките” казва всичко – и за едните и за другите. Когато нарекоха моите приятели „царски офицери”, шумкарите сложиха ясна граница между себе си и тях. Резултатът е, че стана очевадна разликата, „народните” на фона на „царските”, въпреки лампазите и звездите никога не успяха да заприличат на офицери.

 - И все пак, скромните финансови възможности не водят ли до маргинализация? Не са ли днес тези царски офицери и семейства от стара София в ъгъла на живота?

Не само от София, а от всички градове със „стара главна”. Зависи от гледната точка. За онези, които танцуват чалга върху масите, ние с теб сме смотаняци, които не знаят как да се веселят. За нас пък, те живеят като подчовеци (по Л. Стодард). Хората от стари родове нямат яхти, но имат дипломите на дядо си. Нямат 40-инчова плазма в хола, но имат немско пиано със свещници.  И огромни библиотеки от пода до тавана, събирани от 3-4 поколения – старопечатни книги, книги на стария правопис с „ъ” в края на думите, книги на готически немски и всичките са с разделени страници, четени и препрочитани. Днес „висше” можеш да си купиш, но диплома на дядо ти – няма как. Гоце може да ти даде орден, но не може да се върне в 1918 при Дойран, за да даде кръст за храброст на прадядо ти. Има неща, които не са въпрос на пари, нито дори на много пари. Затова в клуба на потомците не може да членува всеки… Пък нека сме маргинали.

събота, 3 юли 2010 г.

Потомците на Васил Пaнев - още един клон на Станимирови


Ако се върнем в 60-те години на XIX век в Габрово ще заварим децата на чаркчията Станимир, вече изпоженени. Втората дъщеря на майстора - Радка е омъжена за Христо Пaнев. Те дълго време нямат деца. За разлика от тях, семейството на Радкиния брат поп Рачо Станимиров е многодетно. Не са известни точните обстоятелства, но едно от децата на поп Рачо на име Васил е осиновено от семейството на Радка и Христо Пaневи.
Благодарение на любезния ни роднината Цанко Хаджистойчев, на 4 ноември 2009г. имах удоволствието да се запозная с внучката на Васил Пaнев - г-жа Маргарита Малчева. От нея получих информация за всички потомци на Васил Пaнев.

Васил Христов Пaнев е роден през 60-те години на XIX век в семейството на свещ. Рачо Станимиров, но е осиновен от сестра му Радка и съпруга и Христо Пaнев. Завършва семинария в Русия, но след връщането си в България започва работа като банков чиновник Попово. Там се жени за Мария Томова и им се раждат син Любомир (р1901) и дъщеря Вяра 9р1903). След Попово Пaнев работи в банката в Разград и Павликени. Раждат им се още две деца: Венцислав (р1906) и Надежда (р1914). Васил Пaнев умира през 1936г.

Любомир В. Пaнев е роден през 1901г. Работи като банков чиновник в Куртбунар (дн. гр. Тервел)Със съпругата си Мара имат дъщеря Маргарита, родена 1924г., която завършва медицина и живее в Германия. Има две дъщери.

Вяра(Верка)В. Пaнева е родена през 1903г. в Попово. Когато семейството и живее в Павликени се омъжва за Байко Папуров от с. Вардун, Търговищко - учител. През 1933г. семейството се преселва в София, където Байко започва да се занимава с търговия. Установяват се на ул. Христо Белчев. Имат две дъщери: Татяна (р.1925)лекар, омъжена за д-р Тервел Маровски в Пловдив, и Маргарита (р. 1929), филолог и библиотекар, омъжена за д-р Христо Малчев.




Васил Пaнев и роднините му на сватбата на дъщеря му Вяра

Венцислав В. Пaнев в е роден през 1906г. Работи като чиновник в Свищов, където се жени за Олга. Имат деца Валтер и Вяра.

Надежда В. Пaнева е родена през 1914г. Омъжена е за поручик. Андрей Дюлгеров - завършил ШЗО, участник във Втората световна война, след това уволнен от армията и изселван. Имат двама сина - и двамата са инженери.
Семействата на Вяра В. Пaнева - Папурова и Надежда В Пaнева - Дюлгерова, които след 1933г. живее в София поддъжа близки роднински връзки със семействата на ген. Никола Станимиров и Станимир Станимиров.
(най-горната снимка: Станимир Станимиров, Надежда Дюлгерова с първия си син в количка и Маргарита Папурова на разходка по "Царя" пред Военния клуб през 1940г.)

понеделник, 28 юни 2010 г.

Родословие на Станимирови от Илия Габровски

Илия Габровски (1904-1982) е син на габровския опълченец Иван Габровски. Завършва Априловската гимназия и Учителски институт в Шумен и се посвещава на учителската професия. Илия Габровски е краевед и родоизследовател с огромен принос, събрал е стотици легенди от габровския край, проучил е бита и традициите на старо Габрово. Неговите заслуги на града са съизмерими с тези на д-р П. Цончев. Днес неговото име носи краеведското дружество в Габрово.

Може би най-значимият принос на краеведа Илия Габровски е проучването и събирането на родословните дървета на 200 видни габровски родове. Този труд не е издаван, но се съхранява в ТДА "Габрово"

Един от тези 200 габровски рода, проучени от Илия Габровски е Станимирови.

С помощта на нашия братовчед Цанко х. Стойчев се свързахме с Катя Гечева - служител в Териториален държавен архив - Габрово, която бе изключително любезна да ни предостави материала за Станимирови в 10 страници.




Като цяло материалът представя родословното дърво на Станимирови, изготвено от Марко П. Родев през 1958-1961г. Дори почеркът е на Родев, което говори, че Габровски е помолил своя съгражданин да му напише за Станимирови. Само един от 10-те листа е с различен почерк. Точно той ни дава нова информация за семейството на Станимир п. Стефанов Станимиров, която е особено ценен принос за проучването.

Самото наличие на нашето родословие в проучването на Илия Габровски е комплимент и атестат за нашия род.


Благодарим на Цанко х. Стойчев и Катя Гечева за съдействието!

събота, 26 юни 2010 г.

Нови документи за Станимирови от Държавен архив - Габрово

Благодарение на любезното и професионално съдействие на Катя Гечева от ТДА "Габрово" получихме копия на два особено ценни документа, касаещи нашия род.
Първият е смъртния акт на поп Стефан Станимиров, от който научаваме, че "починалият е син на Станимир Петков и Дона Станимирова" и че е "умрял на 11 януарий 1897г. в домът си на ул. Опълченска под N 95. Свидетели са Петър Ив. Родев и Станимир п. Станев... Свидетели П. Родев, Ст. Станимеров...




Този документ ни дава сведения за името на съпругата на Станимер Чаркчи - Дона. Научаваме и за тогавашната номерация на Станимировата къща (в наши дни до събарянето си тя се водеше на N 24). Виждаме също, че Петър Родев - бащата на първия родоизследовател Марко П. Родев е бил много близък със семейството на тъст си.
Виждаме и свободната заменяемост на имената Стефан и Станьо, с които е бил известен покойника.
Вторият документ представлява Данъчна декларация от 1901г. на Пена п. Рачева Станимирова - вдовицата на поп Рачо. От декларацията научаваме за всички имоти на вдовицата с техните площи, местоположение и предназначение.


Благодарим на г-жа Гечева и на ТДА "Габрово" за отзивчивостта! Благодарим на Цанко П. х.Стойчев за съдействието по доставяне на документа!

сряда, 10 февруари 2010 г.

Цървули и ботуши



Борис Станимиров
в-к Седем, бр.350 / 10.02.2010г.

...Когато цървули дойдат на власт
те се превръщат в ботуши...

/Славимир Генчев. Антидот/


Преди 65 години комунистите извършват най-забележителното масово убийство в българската история. В една яма от бомба край софийските гробища са разстреляни 150 души - целия политически елит на Царство България. Убити са Принц Кирил Преславски, ген. Никола Михов, проф. Богдан Филов, всички царски съветници, министрите от правителствата през последните 3 години и народните представители от последните 2 парламента, командирите на всички родове войски и на основните "стратегически" подразделения. Световният учен - хирургът проф. Станишев - един от най-забележителните и високообразовани хора на България е принуден да установява смъртта на всеки разстрелян. Последен в ямата с негасена вар пада самият той.

Има пряка връзка между това събитие и факта, че българите избраха Димитровград за строеж на века...

Унищожението на държавния политически елит не е само ужасно нехуманно масово убийство. То е преди всичко "програмна" проява, своего рода "манифест" на новата власт. Комунистите са наясно, че за да наложат властта си, трябва преди всичко да потъпчат елита на нацията - всички образовани, знаещи и можещи хора трябва да бъдат смазани, за да могат на тяхно място да виреят примитивните дейци на работническото движение и емигранти от СССР.

Тази политика, започнала зловещо и решително в нощта на 1-ви срещу 2-ри февруари 1945г. се провежда неотклонно в продължение на 45 години. Днес можем да кажем, че комунистите успяха в своята цел.

В продължение на 45 години (а по малко по-различен начин и през следващите 20) българското общество е подложено на обратна селекция. Колкото образованието, средата и произхода на един човек са по-ниски и примитивни, колкото родителите му са по-неграмотни и бедни, колкото по-ниско стои семейството му в социалната стълбица, толкова по-големи са шансовете му да се издигне в социалистическото общество.

От 1. февруари 1945 до 11. ноември 1989г. биографиите (днешните CV- та) се пишат по един и същи начин:

"... произходжа от бедно работническо семейство..."

"...бедно и многолюдно селско семейство..."

"... родителите му били неграмотни, но природно интелигентни..."

"...били бедни и необразовани, но трудолюбиви хора, които с пот на челото... къшея хляб"

"... израстнал в мизерия и немотия..."

В краен случай, ако съвсем нямаш откъде да изнамериш селски корен или пролетарска закалка и ако не се набиваш много на очи, можеш да минеш и с едно:

"... произхожда от малоимотно градско семейство на служещи с прогресивни разбирания..."

По времето на социализма биографията е всичко. От нея зависи дали ще имаш работа, дали ще имаш жилище, дали ще ти позволят да следваш... Биографията се пише от кварталната ОФ организация, която кара местните комунисти да ти напишат "характеристика" - дали семейството ти е враждебно към народната власт, дали ядете в порцеланови чинии, ходите на църква, къпете се и прочие дребнобуржоазни предразсъдъци. Същите тези квартални комунисти, които надничат дали не учиш френски с баба си и не се къпеш прекалено често за да те изкарат Враг на народа, са онези "редови честни комунисти", които днес се кълнат, че нямат нищо общо с "деформациите" на системата, те били били идеалисти...

Веднъж написана, характеристоката те следва по служебен ред през целия ти живот - в гимназията, университета (ако цървулите изобщо ти разрешат да следваш), в работата, независимо каква е тя, в паспортната служба - когато поискаш да излезеш в чужбина, в "Мототехника" - когато решиш да започнеш да чакаш 20 години за да си купиш Москвич... и в гроба, ако близките ти искат разрешение да бъдеш опят като християнин.

Обратната селекция, налагана от режима, държавният култ към простотията и неграмотността ражда трагикомични ситуациии. Защото когато простият се опитва да се изкара "vip" е комично, но когато грамотния се мъчи да се докара на прост е трагикомично.

Дядо ми - подполковник от царската армия, герой от войната, раняван при Драва, кавалер на ордена За храброст" и двукратен кавалер на орден "За военна заслуга" е изхвърлен от армията, изхвърлен от дома си и лишен от земята си. Не му позволяват никаква работа, защото може да направи "саботаж" на социализма. Остават му 1 декар (30 х 30 м.) лозе, от което той буквално изхранва семейството си.
Когато трябва да пише биография на синовете си, пише, че е земеделец -лозар...

Другият ми дядо е свещеник. (поп, както казват цървулите). Единственият начин леля ми да бъде допусната да следва е да бъде осиновена от вуйчо си, железничар. Така може да пише в биографията си заветното "работническо семейство" и да се моли номерът да мине...

Онези по-заможни люде, които няма как да се изкарат бедни, гладни и неграмотни, защото всички знаят голямата им къща на главната, започват трескаво да търсят някой далечен роднина, който през на следването си бил съквартирант с един ремсист, или по време на стачката на кибритените работници на гара "Костенец" случайно возил в автомобила си бременна родилка - работничка... Ако намерят въпросния епизод, пишат

"... произхожда от богато НО прогресивно семейство, което подкрепя борбата на работническото движение..."

Обратната селекция е включително и естетическа. Жените не смеят да носят "капели", защото могат да ги обвинят в "битово разложение" или "буржоазен морал". Вместо европейската капела, възпитаничките на колежи носят забрадка като селянки помакини. Прическата е немислима дързост. Мъжете заменят широкополите шапки с работнически каскет. Цилиндрите и фраковете стават реквизит на театрите.

Тези "бившите" хора, които са имали неблагоразумието преди 9 септември да се къпят, да учат, да говорят френски или немски и да лъскат обувките си с вакса, редовно са "профилактирани" от работническо-селската власт. По време на Берлинското въстание, Унгарските събития, Пражката пролет, Полските събития, или просто около посещение на другарите Хрушчов, Брежнев или Ким Ир Сен в България биват прибирани от милицията "за кратка справка", която трае средно 3 години, а за някои е последна...

Когато през 1979г. група ОФ - деятели с интерес към историята започват бегли опити за развитие на науката "генеалогия" , която е свързана с родословни дървета и родова памет, те биват жестоко порицани от ЦК, а в Работническо дело излиза статия от Владимир Топенчаров, който ги обвинява в буржоазен реакционизъм. Родословието е вредно за сициалистическото общество, защото създава предпоставки за социално разслоение на трудещите се и е опит за преразглеждане на ролята работническо-селската класа....

Няколко поколения българи бяха възпитавани по този начин и в тази среда. Резултатите са налице:

- Днес в България милиони хора съжаляват за съборения мавзолей, защото бил част от историята. Макар и грозна и зловеща част, разположена на централния градски площад.

- Днес България е страна, в която споменатия централен градски площад - между Двореца, Театъра, Банката и министерството на отбраната е заета от... паркинг.

- Днес в България милиони хора са против махането на паметника на Съветската армия, която окупира страната им, защото бил част от историята. Част от историята - най-страшната, най-високата и видима отвсякъде част, която напълно доминира целия градски пейзаж столицата и се вижда отвсякъде.

- Днес в България 90% от населението се забавлява чрез алкохолизъм под звуците на циганско-турско-индийски ритми със сръбски текст.

- Днес в България смятат, че Димитровград е най-забележителия градеж на миналия век.

- Днес в България няма нито едно културно събитие, където да е норма мъжете да носят смокинг, а жените - рокля с гол гръб. Дори и Виенската филхармония да дойде в София, 1/3 от публиката ще приличат на трактористи - по "официален" пуловер и черни маратонки. Днес в България, както и тогава, официалното облекло е само театрален реквизит. В нито една европейска държава няма такава андрешковщина.

- Днес в България огромното мнозинство от хората си мисли, че дрехите служат за да не ходиш гол. Никъде в Европа анцугът не служи за друго, освен за спорт. У нас се ползва като "smart casual"...

Днешна България гледа на културата, образованието, възпитанието, естетиката, книгите, дрехите, семейната среда по същия начин, както преди 65 години гледаха неграмотните примитиви с шмайзерите - като на "дребнобуржоазни предразсъдъци" - с онова нахитрело презрение, с което влашките циганета в казармата гледат на "вишагите" - и намигат тарикатски с плувнал поглед на малките си очета.

Обратната селекция на победилата простотия продължава да насипва бомбената яма край гробищата. Ден след ден. Един голям Димитровград от 111 000 кв. км...

неделя, 17 януари 2010 г.

За храбростта, мечовете и плуговете



Борис Станимиров
В.СЕДЕМ /5.06.2010
.
Преди време силен отзвук предизвика моя статия за ген. Христо Луков.  Препечатваха я в няколко вестника, четоха я по телевизията, хора хлипаха в телефона ми…
Няколко дни по-късно имах повод да се видя с моите приятели от Съюза на възпитаниците на ВНВУ. Стана дума за ген. Луков. Разговорът си вървеше в обичайните клетви и анатеми срещу комунистите. Мислех си, че моите офицери тачат Луков заради национализма му, заради яростния му антикомунизъм, заради жестокото му убийство, заради военния му героизъм. По едно време един възрастен капитан като че ли се усети че не разбирам правилно и ми каза:

- Генерал Луков е преди всичко човекът, който възкреси армията, а това съживи цялата нация.

Ньойският договор от 1919г. поставя  България на колене. Армията е съсипана под контрола на съюзнически комисии от Антантата. Авиацията и артилерията са нарязани и унищожени, войската е съкратена над десет пъти – до абсолютния минимум, гарантиращ границите, хиляди офицери са уволнени. Духът на нацията е смазан.

Към средата на 30-те години България започва постепенно да преодолява  ограниченията. Времето е подходящо – Германия е във възход, страните от Антантата си имат други грижи, а и куражът им е поизветрял. По това време министър на отбраната е ген. Христо Луков.
Луков разпуска политиканския Военен съюз и потяга офицерския корпус. Той превъоръжава армията с модерни оръжия от последно поколение. Извършва мащабна промяна във военната подготовка - създава система от подофицерски школи, където хиляди наборници преминават специално обучение. Въведени са нови униформи (по-мое мнение едни от най-красивите изобщо).  Когато новата армия е изградена, обучена и комплектована,  Цар Борис III тържествено връчва нови бойни знамена на частите. Провеждат се няколко големи учения.

Онова, за което старите офицери разказват с блясък в очите е парадът на Гергьовден 1937г. Маршът - демонстрация има за цел да бъде поврат в националното самочувствие, да се превърне в мощен катализатор на духа на българите. Няколко часа възкръсналата от пепелта българска войска барабани по жълтите павета пред невярващите погледи на чуждите военни аташета. Начело вървят живите опълченци и старите генерали – ветерани от войните. След тях на вълни следват блоковете от юнкери, школници, матроси, конницата,  бронираните машини, тежките оръдия, въздухът трепери от прелитащите самолети. Часове тътен от мотори, отмерен гръм от хиляди ботуши, неспирно ура от балкони и тротоари … и разбира се над всичко “Велик е нашият войник”… песента ехти до пълна изнемога от военния оркестър, гъгне по високоговорители из целия град, звучи от радиоапарати, които софиянци са изкарали по терасите… Само за няколко часа, един победен, унизен, обезверен, загубил посока и вяра народ възкръсва като горда нация. Вече нищо няма да е същото… Този дух се превръща в оръжие. Съвсем скоро след това същите тези конници ще навлязат в свободна Добруджа по килим от цветя, матросите ще патрулират с катери по Охридското езеро, а пехотата ще марширува по бреговете на Бяло море. Пет години след този парад българските пилоти ще блъскат самолетите си в рояците  летящи крепости и ще докажат, че войнът може да бъде унищожен физически, но не и победен.

 Според един популярен анекдот, онези, които изковаха от мечовете си плугове, ще бъдат принудени да орат нивите на онези, които не го сториха.  Затова консерваторите навсякъде по света се застъпват за силна армия, големи военни бюджети и здравословен патриотизъм.

Честит празник!

22 септември - интелигентният празник





Борис Станимиров
В-к СЕДЕМ, бр. 382 / 22.09.2010



Денят на независимостта година след година си проправя път до сърцата на българите. Утвърждаването на празника става бавно поради моралния упадък на времето и поради факта, че обявяването на България за независимо царство на 22 септември 1908г. е политически акт, на пръв поглед лишен от героика. В него няма юнаци с извезани с гайтани дрехи и засукани мустаци. А в мисловното клише от епохата на Людмила, ако няма наивистични черешови топчета и крясъци „Майка му стара”, събитието не е достойно да достигне небръснатата народна душа.

Време е да скъсаме с клишетата! Всички нации по света – от световният хегемон САЩ до последната африканска държава честват като най-свят ден своята независимост и фанатично украсяват прозорци, балкони и улици с държавното си знаме. Няма по-голямо събитие за един народ от излизането му на световната сцена като независим и суверенен участник в историята.

Създаването на Българската екзархия през 1870г., Освобождението от 1878г,. Съединението през 1885 са велики победи на българския дух. Но в политическо отношение България не е нищо повече от едно васално княжество, чиито  претенции светът не признава.  Неясен субект с деликатен политически статут каквито днес са обявилата едностранно независимост република Приднестровие или правителството на Хамас в ивицата Газа. Повече по темата ТУК>>

България излиза на европейската сцена като политически и военен фактор и заявява своите исторически претенции да бъде държава, равнопоставена на великите сили тъкмо на 22 септември 1908г.

Време е да скъсаме и с още една срамна глупост, механично повтаряна с десетилетия – клишето по отношение на  Цар Фердинанд, обвиняван за всички злини, сполетели България и представян единствено в негативна светлина.  Може би само Иван Костов е бил демонизиран толкова злобно упорито и също толкова несправедливо.

И тъй като Цар Фердинанд е „героят” на това титанично събитие  - българската независимост, на тази дата трябва да му отдадем дължимото. Фердинанд I e най-дълго управлявалия български държавник – над 31 години - време за цял човешки живот. За такъв дълъг период съвсем естествено да има и успехи и провали, при това много на брой. Никой от нас, човеците не може да се похвали, че за 30 години не е допуснал нито една голяма грешка. Да, Фердинанд е труден и егоистичен характер, самовлюбен аристократ от минала епоха. Той носи тежка вина за ред политически и военни провали, за спирането на атаката при Чаталджа, за пагубната Междусъюзническа война, за избора на губещата страна в Европейската война. Но няма как да премълчим друго: Ако България се превърна в модерна, европейска и независима държава, част от политическата, стопанската и военната карта на света, това се дължи почти еднолично на волята, размаха и болната понякога амбиция на Цар Фердинанд.

Владетелят, който завари една изостанала турска провинция пълна с руски провокатори и остави след себе си модерна и независима европейска държава със самостоятелна политика.
Владетелят,  който завари кални улици със сламени коптори и волски коли и остави всички красиви сгради, които будят възторг до днес, а също пътища, железници, параходство, авиация.
Владетелят, който завари държава без нито една културна институция и я остави с театър, опера, музеи, галерия, зоопарк, университет, библиотека...
Владетелят, чиито войски гониха с „Шуми Марица” казаците отвъд устието на Дунава, влязоха с тържествен марш в Букурещ,  Солун, Одрин, Скопие и Прищина и който прие в двореца Ниш като гост Кайзер Вилхелм.

Владетелят, който при всичките си провали остави България с по-голяма територия, отколкото я завари.

Не на последно място, единственият период до 1989г., когато в България има истинска, работеща и безкомпромисна демокрация с партийна система и действащ парламент, без специални пълномощия или военни хунти.

В новата ни история фатално липсват личности – визионери, хора със самочувствие и размах, които да виждат отвъд своето време. Дребни са ни лидерите, здраво стъпили на земята, дребни са мечтите им и затова са дребни и постиженията. Фердинанд – мечтателят беше изключение.

22 септември е истинската рождена дата на модерна България като част от политическа и културна Европа. Затова трябва да я почитаме като празник на българското знаме и да я честваме като европейци - със самочувствие и с трикольор на всеки балкон.

Вълтава и Вардар



Борис Станимиров
в-к СЕДЕМ/ 16.02.2011

1874г. Бедржих Сметана, обзет от порива за свобода на своя народ излива мъката си от продължаващото австрийско господство в симфоничната поема „Вълтава”, част от цикъла „Моята родина”. В нея композиторът разчувстван от красотата на бохемската река изразява емоцията на борещите се за национален облик чехи.

Октомври 1918. Чехите обвяват независимост от Австро-Унгария. Мечтата на поколения се сбъдва. Навсякъде звучи „Вълтава”.

Август 1968г. Танковете на Варшавския договор мачкат свободата по улиците на Прага. Под шмайзера на звездочелите хуни падат улица след улица. До последния миг Радио Прага излъчва „Вълтава” на Сметана под палката на великия Кубелик, тържество на духа на една културна нация над тиранията на грубата сила. Ботушът рита вратата на студиото и музиката секва.

1990г. Нежната революция помита комунистите. Хиляди екзалтирани чехи, облечени в най-празничните си дрехи се събират на знаменития Староместки площад. На трибуната излиза завърналият се от изгнание Рафаел Кубелик, пред диригента се подрежда филхармонията и триумфално изпълнява „Вълтава” от Сметана. Прочутият пражки часовник започва да отброява новото чешко летоброене.


* * *
1922г. В мюнхенски локал подпрели тежки глави седят художникът Константин Щъркелов, писателят Николай Лилиев и още няколко велики българи, които съдбата е запратила далеч от родината. Погълнати от носталгия, те се гневят на злата участ на България, жестоко разкъсана от Ньойския диктат. В един момент  композиторът Панчо Владигеров изпява общите чувства в няколко музикални фрази и така поставя началото на бъдещата Българска рапсодия „Вардар”, която посвещава: „На борещата се българска младеж в Македония”

Май 1941г. Българските войски навлизат в Македония по килим от цветя. Две десетилетия след престъплението от Ньой, българската нация преглъща сълзите и връща достойнството си. Мечтата на няколко поколения изглежда постигната. По радио София непрестанно звучи рапсодия „Вардар” на Панчо Владигеров. Ден след ден радиоемисиите започват със знаменитото изпълнение на рапсодията под палката на Саша Попов… докато в първите часове на 9 септември 1944 ботушът рита вратата на Радио София  и „Вардар” секва. Обявяват рапсодията за „великобългарски шовинизъм”. Години по-късно я реабилитират, като премахват думата „българска” от заглавието.

Предопределяме съдбата си с изборите, които правим. Под благородните звуци на своята „Вълтава” чехите отърсиха комунизма като пепел от ревера си и гордо продължиха напред. По това време ние в София възпяхме свободата с лековато-корекомската Let it Be. Дали този музикален избор не предопредели разликата между чешкото завръщане в стара Европа и по хипарски мърлявия български преход?
Дали е късно за Българска рапсодия „Вардар”?