вторник, 17 ноември 2009 г.

Размисли за българския национален елит



Борис Станимиров

Сп. "Християнство и култура" , бр. 40 /2009г.


Историята и социалните характеристики на българския национален елит са почти непознати. По идеологически причини темата бе умишлено премълчавана десетилетия наред. Изследванията по нея са единични и спорадични.
Този материал не случайно е озаглавен „Размисли”. Той няма претенцията да изчерпи въпроса, а по-скоро да го започне. Затова някои от тезите са на границата на провокацията – ако породят размисъл или опозиция, това вече ще бъде успех.

Понятието за елит като водеща обществена прослойка е табу за масовото образование. Пропагандата небрежно  се плъзга по повърхността на въпроса и ни засипва с небивалици. Обясняват ни как България няма аристокрация откакто турците са убили всички представители на висшето съсловие през 14-ти век... По-късно разделят народа на чорбаджии изедници и клети сиромаси. „Всички сме селяни” е любим рефрен на егалитаризма, чието неприемане се счита за политически некоректно. Миналото се представя като нещо абстрактно, случило се на анонимната категория „народ” Липсва светоусещането за историята като преживелица на собствения род и семейство. Липсва родова памет. А творците на историята са конкретни хора. Има семейства, за които историята не е учебен предмет, а преди всичко родова памет. Това са семействата на елита – хората, които карат нещата да се случват.

Какво различава българите от другите християнски нации?  Причината българското общество трудно да намира своя път и още по-трудно да остава на него, честите грешки и порочната нестабилност се дължи на липсата на качествен национален елит, който да даде посока на нацията и да удържи този курс във времето.  Понятието за общо благо, което стои в основата на всяка общност и държавност предполага съгласие на огромният брой членове на тази общност. Двигател на постигането и поддържането на това съгласие е именно елита.

Да започнем от минимумът външни характеристики, които на чисто битово ниво са общоприети за понятието елит в българска среда: Знаят си рода повече от 5 поколения назад, от които последните 3 живеят в града. Имат дипломите на дядо си, баща си и своята. Ходят на църква повече от 2 пъти годишно и почитат големите християнски празници. Имат библиотека в хола, която доминира над останалите мебели. В неделя събират на обяд цялото семейство с децата и внуците. Такива характеристики могат да бъдат прочетени за много от следените „врагове на народа” в отворените наскоро досиета.

Става въпрос за еретично звучащото тогава и забравено днес понятие „човек от добро семейство”. Защото добрите семейства са основата на всеки национален елит.

Най-напред е редно да направим опит да дефинираме понятието национален елит. След това ще дадем характеристиките на които той отговаря. Накрая ще интерпретираме състава и развитието на елитите в миналото.

Националният елит е обществено малцинство, което има познанието, самочувствието и волята да формулира дневен ред на цялата нация, приема за своя мисия осъществяването на националната доктрина и има материалната и политическа възможност да го стори.  Мнозинството от нацията следва зададения от елита дневен ред поради  споделени ценности и светоглед и поради доверието което има  в елита.

Ето няколко задължителни характеристики на националния елит:

1.Той се състои от образовани хора, с богата обща култура, които не мислят ден за ден, а имат хоризонт за бъдещето – могат да си представят как трябва да изглежда страната след 5, 10 или 100 години.

2.Елитът се стреми към нещо, по-голямо от личния интерес, или този на семейството му. Чувства се „стопанин” на обществото и затова общото благо не му е безразлично. Това не е само филантропия, а и чувство за собствена значимост.



3. Елитът е потомствен. Последното не е безусловно. Разбира се, като всяка обществена структура, елитът е динамична система. Различни хора и обществени групи под силата на обстоятелствата се изключват или приобщават към него. Но на-често елитът се състои от хора, израсли в семейства от същата среда. Това на пръв поглед дискриминативно твърдение е съвсем логично – човек, който е материално осигурен и е израсъл в културна среда, който не се бори тепърва за утвърждаване в обществото, е по-вероятно да има самочувствието и нагласата да се ангажира с големите теми на нацията. В някакъв смисъл той облича дрехите на елита още при формирането си като личност.

4.  Елитът е материално осигурен. Бедният човек е силно ангажиран със собственото оцеляване. Материалното богатство дава свобода да мислиш за неща по-абстрактни от самия теб, както и ресурс за да осъществиш проектите си. Не е задължително елитът да се състои от свръхбогати, но бедните трудно могат да бъдат активен елит.

5А.  Елитът е реформаторски. Въпреки доброто си материално и социално положение, елитът се опитва да формулира такъв дневен ред, който да придвижи нацията и обществото напред. Реформаторската политика е нещо естествено за елита, нещо повече, най-често тъкмо елита има смелостта и самочувствието да приема предизвикателствата на промените.

5Б   Елитът е консервативен. Това е безспорно. Той притежава културата и мъдростта да мисли за битието като плод на усилията на предходните поколения и резултат на натрупани с векове мъдрост и опит. Той разглежда себе си като продължител, като брънка от веригата на общественото развитие към по-добро. Той е еволюционен, търпелив и изначално чужд на всяка революционна стихия.

6А  Елитът е космополитен и наднационален като изява, а не локален.  Ако прочетем историята на кое да е възрожденско градче, ще видим, че в него водещите личности не са хората, чието занятие е на чаршията, а онези, които търгуват с големия град - областния център или столицата. Те имат връзки и контакти извън общността, могат  да издействат разрешително за църква, училище или благоприятно решение на някой съдебен процес. По същия начин националният елит се състои от хора с наднационална активност – такива които пътуват в чужбина и съизмерват чуждите постижения с „домашните”, придобиват широта на погледа, амбиция за промяна и познания как да я постигнат.

6Б    Елитът е патриотичен. Въпреки своя космополитизъм, националният елит има усещане за ясни граници на общността, към която принадлежи и за чието добруване работи. Той умее да формулира и утвърждава своята национална доктрина, когато се налага и в противоборство с доктрините на другите нации. Пример за неудачно поведение на българския елит е казусът с членството на Турция в ЕС. Българският национален елит би трябвало отговорно и аргументирано да дискутира кое е по-добре за българската нация в дългосрочен план. Вместо това в публичното пространство се коментира преди всичко какви ще са последствията за мира в близкия Изток, дали турците ще са насърчени в ислямизма, правата на жените и малцинствата в Турция... все  задачи стоящи пред турския елит, а не пред българския.

7  Елитът е носител и пазител на ценностната система на обществото. Въпреки че включва в себе си хора и общности с различни, дори противоположни възгледи, има един минимум от базови критерии за добро и зло, възпитание, граници на личната свобода, общо благо..., които са обединяващи първо за  елита, а след това и за нацията като цяло. В страните с християнска традиция, каквито са всички европейски държави, базовите религиозни ценности на християнството са основа на публичния морал. Това е така дори в обществата, издигнали секуларизма в култ – по – същество хуманистичните ценности припокриват християнските, с уговорката, че там страхът от Бога е заменен с пиетета към изкуствената конструкция на Обществения договор.

8.   Истинският елит е универсален. Това е основно и безусловно негово качество. Когато някой принадлежи на даден национален елит, където и да отиде той бива приет от местния елит. Когато отиде в Лондон, се чувства добре сред британския елит, пътувайки по търговски дела в Цариград става естествена част от цариградския елит и т.н.

9. Елитът никога не е маргинален.  Той е малцинство от лидери, което определя мнението на мнозинството и повлиява начина му на живот. Неговата обществена функция е да показва модела на поведение, или да задава „модата”. Принадлежащите към елита винаги съсредоточават злобата и завистта на масите, но в същото време последните се стремят да се приобщят към елита, копират поведението и начинът му на живот. По този начин елита, макар и в малцинство, създава обществен вакуум и придвижва обществената енергия по посока на своя дневен ред.

10. Обикновено елитът има културни хоризонти и  стил на живот, различен от масовия. Той чете различни книги, гледа различни телевизионни предавания, купува различни вестници и се забавлява по различен начин  от масата.

Трябва да разграничим понятието национален елит, което е обект на настоящото изследване, от елитите въобще.
Водещите учени съставляват научен елит, успелите предприемачи – бизнес елит, професионалните спортисти – спортен елит и т.н. Във всяка една област има елити, но те не са безусловна част от националния елит. Ако нагледно си  представим обществото с популярната от социологията диаграма „торта”, в която триъгълните парчета са различните професионални съсловия, то националният елит е само най-горния, тънък блат на тортата. Блатове под него са съсловните елити.


Поглед назад:

У нас за 150 г. не успява да се утвърди истински традиционен, дълбок елит. Колкото пъти даден социален кръг се задържи на върха повече от едно поколение, исторически обрат променя баланса в обществото и елита загубва своята позиция. Като се започне от индустриализацията и реформите, които отварят османската империя към пазарите на света през първата половина на XIX век, след това Освобождението, което дава тласък на политическите проекти, но затваря огромни пазари, кризата 1913-1918г. и последвалото управлението на БЗНС – това са все силни трусове, които дълбоко разтърсват обществените върхове. Комунистическата диктатура след 09.09.1944г. практически отнема не само статута на заварения елит, но ликвидира физически много отнеговите представители.

Слабото начало.
Още Неофит Рилски и Васил Априлов се оплакват, че дори будните търговци пращат децата си на училище, колкото да се научат да въртят тефтерите в дюкяна. Силното желание на българина да изучи децата си – една от най-положителните  национални черти, е строго прагматично: учи се за служба и за лични нужди. Академичната идея „знанието заради самото знание”, родила европейското просвещение, с малки изключения остава чужда на нашите възрожденци. Създава се един „даскалски елит” – хора, които учат колкото да могат да преподават на децата четмо и писмо, срещу което да получат добра заплата. След Освобождението, гладът на младата държава за всякакви що-годе образовани люде, които да поемат администрацията, създава т.нар. „службаши”, - чиновници с минималния ценз за заемане на дадена служба. Образованието отново е строго прагматично – преди всичко начин да си вадиш хляба зад бюро, вместо на полето. По време на Учредителното събрание т.нар. „партия на старите” или консерваторите - повечето синове на богати чорбаджии, получили образование във водещи европейски университети демонстрират ерудиция, държавническа мъдрост и ясни идеи за държавното устрийство, църквата, двукамарния парламент.  Тези бели врани много силно контрастират с „даскалите” от доминиращото либерално крило, които с лекотата на популисти се плъзгат по повърхността на  модните увлечения на времето.

Тъкмо  този повърхностен службогонски елит довежда цялата уродливост на политическата система която имаме и днес. Стопанският живот на младата държава не се основава на пазарна икономика в чистия и вид, а много силно се доминира от протекционизъм, монополи, различни кооперативни форми, държавни концесии и други полу-свободни механизми, които превръщат корупцията и партизанщината в норма, a чиновничеството – във водеща обществена сила. Марко Балабанов го нарича „чиновнишки пролетариат”.

Свикнали сме да чуваме, че Търновската конституция е много демократична за времето си, че тя предпоставя пълно равенство, забранява титлите, аристокрацията, ордените...Трябва обаче да си зададем въпроса, защо Русия, която в края на XIX век е може би най-авторитарната държава в Европа, дава такива демократични свободи на българите, за каквито нейните собствени поданици не могат и да мечтаят?  Защо в страната с най-стара демокрация – Англия, с нейните хилядолетни традиции общото избирателно право е налице чак след първата световна война, а в неопитна България, довчерашна османска периферия от самото начало всеки пълнолетен мъж гласува преди да може да чете. Тази конституция не работи добре. Затова през повечето време е суспендирана, нещо повече – стабилност и икономически възход България има най-вече по време на т.нар. „лични режими”, когато конституцията е частично неутрализирана. Не е ли тази прекалена либералност на Конституцията бомба, заложена от Русия, за да попречи на израстването на самостоятелен устойчив български елит? Различен прочит заслужава още една пропагандна парадигма за първата ни конституция: По силата на Берлинския договор българския княз е васал на турския султан и тъкмо заради този статут, а не заради друго е лишен от правото да дава титли и да учредява ордени. Конституцията на княжеството само кодифицира тази изрична клауза от договра. В последствие първо Александър I, а после и Фердинанд умело заобикалят ограниченията, учредявайки ордена „За храброст” с кавалерски статут (а не като награден знак, както предвижда договора), след това и цяла система от държавни отличия. В епоха, в която европейските монархии все повече губят почва, създаване на нобилитет без традиция е загубена кауза и Фердинанд I си дава ясна сметка за това и не прави опит за въвеждане на титли.



Офицерският корпус е единствената достатъчно голяма социална група, които устойчиво е част от признатия елит през целия период 1878-1944г. Това не е случайно – високият престиж на военната професия, защитен в няколко последователни войни, стабилността на общественото положение по отношение на политическите ветрове, както и ясните граници между офицерите и останалите съсловия, правят статута на офицерите висок, въпреки непретенциозния произход на повечето от тях. В лишеното от аристокрация българско царство, офицерите заемат всички онези дворцови и държавни длъжности, които в европейските монархии по традиция се заемат от представители на благородната каста. Висшите офицери присъстват силно в почти всички правителства, както и в дипломатическите представителства на България в чужбина. Нещо повече – огромна част от министър-председателите на страната, министрите, политическите лидери, университетските професори, културни дейци, както и известните лекари, архитекти и учени – на практика почти целия държавен елит са възпитаници на Военното на Негово Величество Училище или Школите за запасни подпоручици. Тази тема заслужава отделно, цялостно изследване.

Трагедията на България е, че през последните 150г. няма период, в който три поколения от елита да градят последователно, без да фалират, да емигрират или да претърпят политически репресии.

Днес ни се струва, че „олигархията” е долна и негодна, ножа и хляба са в ръцете на лошите и това няма да се промени.  Всъщност ако отправим един критичен поглед в миналото, ще видим, че и началото на старите елити не е морално безупречно.

Чорбаджиите на балканските градчета от 18-ти и началото на 19-ти век откупуват дължимия данък на цялата община, срещу което получават правото да го съберат от населението. Това те често правят със силови методи и натрупват значителни състояния. Това е първото поколение български елит.
Когато под натиска на световните събития империята се реформира и отваря към търговия и производство, само част от стария бегликчийски фамилии успяват да се приспособят към новите условия. В елита навлизат замогнали се занаятчии от еснафа или прекупвачи на занаятчийска продукция. Често те забогатяват като корумпират висши османски чиновници, срещу което си осигуряват права на изключителни държавни доставчици на гайтани, аби, шаяци, месо и земеделски продукти. Този търговски елит бързо разгръща своята мощ и отваря кантори във всички точки на империята на три континента. След освобождението обаче, огромния османски пазар става труднодостъпен и много от търговските магнати бързо губят позиции.
Появява се нов елит – „Строителите на съвременна България”. Първите състоятелни хора забогатяват, като изкупуват на безценица имотите на изселените турци или поемат държавни поръчки за изграждащата се българска инфраструктура. След като основите на държавата са поставени, започват амбициите и възхода, преследването на националния идеал. Новият елит от този период също не минава без своите интриги – държавни заеми, военни поръчки, наричани в тогавашната преса „гешефти”. Този елит претърпява тежък морален и финансов удар с кризата от 1913-1918г.



Виждаме, че предишните елити далеч не са идеални, морално неукорими или безкористни, напротив, за тях са характерни всички недъзи на днешния ден. Въпреки критиките и обвиненията обаче, у стария елит има някакъв „неснижаем остатък” общи ценности, национално чувство и грижа за общото благо, които превръщат грабежа в градеж. Ако отворим архивните вестници от началото на миналия век, ще прочетем потресаващи неща за богаташите от онова време – състоянията на Губиделникови, Бурови, Чапрашикови, Палавееви и другите емблеми на просперитет са обект на постоянни спекулации и обвинения в корупция. Но в същото време сградите, парковете, железниците, вец-овете, които тези хора построиха и днес са най-красивите (там където са останали) и се надсмиват над алуминиевия кич на днешните новобогаташи. Тези хора, забогатели агресивно и в мътна вода, се превръщат в елит, който управлява, къде повече, къде по-малко успешно съдбата на нацията. Полагат усилия за постигане на общите национални цели и в много отношения успяват.

Последният опит за възникване на елит е от средата на 30-те години, когато България отхвърля ограниченията на Ньой и започва бърз военен, обществен и икономически възход, който дава ново самочувствие на българите и окриля надеждите за национално обединение.



Стефан Попов нарича този последен опит „Третото поколение”. То наистина е на прага да се превърне в качествен национален елит. Третото поколение е безспорно най-подготвено от всички до тогава, най-близо е до световния стандарт за елит. Веднага след Освобождението младото княжество изпраща по-будни младежи да учат в Москва, Бърно или Лайпциг и те се завръщат като възпитаници на дадена европейска  школа, но в същото време остават тясно ограничени от рамките на страната в която са учили. За разлика от своите бащи, елитът на третото поколение е наистина космополитен – те учат, специализират, пътуват, живят и творят  в по няколко столици, обикалят цяла Европа и усвояват нейните културни постижения в тяхната цялост и многообразие. Уви, комунистическата диктатура от 09.09.1944г. слага жесток край на това последно усилие.

Елитът по времето на комунизма е съвсем отделна тема, доколкото той се формира на съвсем различни принципи и при несъпоставими условия. Затова той няма да бъде обект на настоящото изложение.

Елитът на прехода, доколкото го има е прекалено нов за да може да бъде анализиран цялостно и обективно. Коректно би било да се полемизира неговото начало, доколкото все пак отстои на 20 години. Времето показа, че представителите на старите буржоазни елити не успяха да се впишат пълноценно в новите реалности. Тежкото преследване на което са били подложени в продължение на половин век и принудителната маргинализация са довели до загуба на много от социалните инстинкти. Дори началото на опозицията в България бе поставено с решителното участие на реформаторски настроени функционери на късната социалистическа интелигенция, докато старата буржоазия имаше по-скоро носталгично-декоративна роля. В последствие се доказа, че значителна част от публичните личности на прехода дължат успеха си на връзки с комунистическите тайни служби, т.е. обществения им статут е плод на дирижирани от режима процеси, а не на естествено утвърждаване.

Развитието на информационното общество от последните десетилетия промени цялостната рамка на мислене за елита и отвори нови пътища за неговото формиране. Неизбежната глобализация все повече стеснява пространството на националните елити и развива мрежата от локални, тематични и професионални елити. Все пак да очакваме, че националните елити ще изчезнат е наивен футуризъм. В човешката общност винаги ще има група хора, които съхраняват и олицетворяват ценностния модел на нацията и артикулират дневния ред за достигане до общото благо. Информацията и демокрацията само правят достъпа до групата на елита по-бърз и лесен за онези, които имат амбицията, смелостта и ценностната нагласа да го пожелят.


понеделник, 16 ноември 2009 г.

Инж. Никола Станимиров: Споменът за ген. Никола Станимиров в нашето семейство е много жив



Източник: Агенция "Фокус" 15.11.2009 Денка Кацарска



За спомена за генерал Никола Станимиров, кавалерист, участник във войните за национално обединение и Първата световна война, Агенция “Фокус” разговаря с неговия внук - инж. Никола Станимиров, бивш главен инженер на „Топлофикация – София”.



Фокус: Г-н Станимиров, какъв е споменът за ген. Никола Станимиров във Вашето семейство?


Никола Станимиров: Споменът за ген. Никола Станимиров е много жив в нашето семейство. И визуално, и по разкази. Естествено, аз го познавам в години, вече напреднали, отдавна пенсионер. Той винаги беше абсолютно изправен, така ходеше по улицата, познаваха го в квартала, живееше на улица „Артилерийска”, сега „Тракия”. Всички го знаеха – „Генерала”, винаги изправен, стегнат. Той е от едно поколение, което явно е било много силно, като имаме предвид, че тръгва от семейство с пет деца, без баща. Той е най-малкият син. Завършва Военно училище и започва кариера като военен. В Санкт Петербург завършва Кавалерийска школа – едно признание за качествата му дотогава. След това е изпратен да занесе мундира на Великата Княгиня Евдокия* – патрон на 1-ви* Конен полк. Когато тя пристига в София, за да връчи знамето на 1-ви Конен полк, той е бил в антуража на Великата княгиня.Седем години война, непрекъснато – от 1912 г. до 1918 г. Явно е бил много смел, чувал съм, че е бил луда глава. В Първата световна война един кон е убит под него, два коня са ранени. Участва в повечето конни сражения на Конната дивизия на ген. Стефан Тошев, включително и Кочмар, и при Добрич. След войната, когато идват съкращенията във военните чинове, за известно време той е командир на жандармерията, след това – на гранични войски, до 1928 г., когато се пенсионира, е на активна служба. По време на атентата в църквата „Света неделя” на 16 април 1925 г., заедно с баба ми, е бил в храма, където се е провеждала панихидата за погребението на генерал Константин Георгиев. Двамата с баба ми са били леко ранени при атентата. Той е роден на 1 май 1876 г. по време на Априлското въстание, когато населението на Габрово бяга от Габрово и баба попадия (баща му е бил свещеник), го ражда встрани от пътя, по време на това бягство. Той беше един изключителен човек. Никога не е пушил. Алкохол – в много малки количества, вино, само за гости. Баща ми се шегуваше, че на гостите виното никога не им е стигало, докато той е бил ограничен за тези неща. Преживял е и следдеветосептемврийските събития, когато тримата му сина са – най-меко казано – преследвани. Единият е осъден на доживотен затвор, другият – на 15 години затвор, третият е изселен. След това всички са реабилитирани (това са процеси, които са известни).Изключително стегнат, с много чувство за хумор човек.


Фокус: От кой край на България е родът Ви?


Никола Станимиров: Габрово. Мой по-млад роднина, Борис Станимиров, продължи започналото от мен събиране на родословното дърво, като стигна до началото на ХVІІІ век – 1720 – 1730 година. Моите сведения бяха до поп Рачо – бащата на ген. Никола Станимиров. Родът започва от занаятчийско семейство.


Фокус: От това, което сте си говорили, и което Ви е казвал дядо Ви – какво отличава кавалерията от другите видове войска? Днес има много романтика има поне в нашите представи около нея...


Никола Станимиров: Така е. Но нека да отбележа, че не ми е разказвал много. Той почина през 1962 г., когато съм бил на 16 години. Това бяха времена, в които не се говореше много. Избягвал е той да ми разказва, повече ми е разправял баща ми, който също е бил кавалерист и е участвал в много състезания, от които е печелил награди. За кавалерията – какво да ви кажа? Конят е нещо живо, нещо много важно. Съчетанието от кон и конник – това е едно цяло. Това го знам от баща ми – от коня зависи животът на конника, в много случаи. От това, което съм чел, знам, че в Първата световна война нашата кавалерия се представя изключително достойно, за учудване на западноевропейските военни теоретици, които са смятали, че кавалерията вече е изпяла своята песен. От баща ми знам, че във Втората световна война също е имало кавалерийски част, но те са били малки: разузнавателни разезди, подкрепа на пехотата по-скоро, а не – като самостоятелни части. На базата на кавалерията преди войната се създава Бронираната дивизия и връзката кавалерия – бронирани части е много силна.


Фокус: От това, което сте съхранили от своя дядо като снимки, кое Ви е най-интересно? Казахте, че не сте говорили много за войните по известни причини...


Никола Станимиров: Не, не, по определени причини. Имам малко негови снимки – аз ви ги предоставих. Представителната му снимка – той в униформа, той с баба ми, вече пенсионер, по улица „Граф Игнатиев”, и една снимка, на която е той с баба ми и тримата му сина – юнкери от Военното училище. При мен е останало това, при другите му наследници също има негови снимки.


Фокус: Това, че не се е говорило много в предишните десетилетия за войните за национално обединение, не се е разказвало, дори и на наследниците на участниците в тях, нанесло ли е вреда на поколенията? Тепърва този интерес трябва да се връща назад, да се научава сега със задна дата?


Никола Станимиров: Във всички случаи и то – не само на младото поколение. В тези години, последните, в които вече не е опасно да се говори за произход, за войни, за участие във войните на Българската армия, от разговори с колеги, които са от моето поколение – поколението след войната, виждам, че те почти нищо не знаят. Всички предавания, по телевизия, радио, сайтове в интернет, книги, които излизат на тази тема, според мен са полезни. Защото това е част от нашата героична история.


Фокус: Той поддържал ли е връзка с войниците си?


Никола Станимиров: Да. Когато бях съвсем малък, знам, че идваха отвреме навреме войници от селата, които носеха по нещо, и идваха да си видят командира.


Фокус: В кои полкове е служил?


Никола Станимиров: 1-ви, 3-ти, 5-ти кавалерийски полкове, бил е инструктор по езда във Военното училище, бил е, за известно време, командир на гвардейски полк, бил е началник на жандармерията и гранични войски след `20-та година. Знам, че е служил в Брезник, в Пловдив. Повече не знам.


Фокус: Синовете му продължиха ли военната професия?


Никола Станимиров: Дядо ми имаше трима сина. Най-големият кавалерист Тодор Станимиров, завършил Кавалерийска школа в Италия. Вторият е баща ми, който преди войната печели конкурс за Генералщабна академия в Германия, но понеже започва войната, това не може да се осъществи и той завършва Генералщабна академия в София. Най-малкият брат – чичо ми, завършва Военно училище, след това е бил парашутист и е бил на обучение с парашутната дружина в Брауншвайг, Германия. Бил е също много щура глава, разказвал ми е как са се състезавали по различни начини с германските парашутисти: не само на маса, а и при парашутни скокове, на кого кога ще се отвори парашутът... Били са изключително добри, участва в боевете при Страцин, там, където парашутната дружина запушва пробив на немските войски. Куршум минава през единия джоб на куртката му, одрасква гърдите, и излиза през другия джоб на куртката му. Много смел, много приятен човек.


Фокус: Казвали ли са ви баща ви и дядо ви – какво е за тях родината, какво е войската...


Никола Станимиров: Разбира се. Войската, особено в годините след Освобождението, е била едно място за храбри хора, хора, които да направят кариера, но готвейки се за война. За щастие сега война не се очертава и военните имат други задачи, но тогава подготовката е била за война за Отечеството, за България, и те са го доказвали.


Фокус: Какво мислите за интернет изданието и за книгата „Българските бойни знамена. За честта и славата на България”?


Никола Станимиров: Изключително много ми харесва. Това, че е полезна, две мнения няма, вътре е вложен много труд, събрани са много ценни данни и са показани превъзходно. Мнението ми за тази книга е изключително високо.


Фокус: Носите името на Вашия дядо. Тази година за втори път ни се случва подобна среща – внукът на композитора Михаил Шекерджиев, автор на музиката на „Велик е нашият войник”, също носи неговото име. Продължава ли традицията във Вашия род?


Никола Станимиров: Нося и трите имена на дядо ми. Нямам син, имам дъщеря обаче, която носи името на баба ми. Тази традиция си върви във всички случаи.


Фокус: Има ли интересна случка, с която сте запомнили дядо Ви, дори да не е свързана с армията?


Никола Станимиров: Да, знам я от баща ми. По време на обучението му в Кавалерийската школа в Санкт Петербург, където негови съкурсници са били и графове, и елитното дворянство на Руската империя, през една зимна ваканция, целият курс е бил поканен на лов от един от тези графове. Коне за всички, тръгват на лов, яздят цял ден, вечерта пристигат в друго имение, пак на същия граф (те не са излезли от територията, която принадлежи на този граф). Вторият ден на лов, вечерта пристигат в трето имение. Било е нещо, несравнимо за него, защото тук не е имало нещо в такива мащаби. След Октомврийската революция, когато тук идват много руски офицери, идва един негов съкурсник – граф, със семейството си, и търси работа. Дядо ми е бил на служба, за съжаление, единственото, с което е могъл да му помогне, е да се грижи в царския манеж за конете. И графът се е грижил, това, че е бил граф, не му е пречело. Тогава е имало ежегоден бал на руските офицери във Военния клуб, където са канили и български офицери. На един от тези балове, където е бил поканен дядо ми, отива баща ми (тогава юнкер) с негов приятел. Разказвал ми е, че е било изключително помпозно, всички с униформи, дамите – много хубави момичета, с много бижута... След това този негов приятел – граф отива във Франция.
_____
* инж. Никола Станимиров е допуснал дребна неточност. Великата княгиня е Мария Павловна и е шеф на 3 к.п.