неделя, 17 януари 2010 г.
За храбростта, мечовете и плуговете
Борис Станимиров
В.СЕДЕМ /5.06.2010
.
Преди време силен отзвук предизвика моя статия за ген. Христо Луков. Препечатваха я в няколко вестника, четоха я по телевизията, хора хлипаха в телефона ми…
Няколко дни по-късно имах повод да се видя с моите приятели от Съюза на възпитаниците на ВНВУ. Стана дума за ген. Луков. Разговорът си вървеше в обичайните клетви и анатеми срещу комунистите. Мислех си, че моите офицери тачат Луков заради национализма му, заради яростния му антикомунизъм, заради жестокото му убийство, заради военния му героизъм. По едно време един възрастен капитан като че ли се усети че не разбирам правилно и ми каза:
- Генерал Луков е преди всичко човекът, който възкреси армията, а това съживи цялата нация.
Ньойският договор от 1919г. поставя България на колене. Армията е съсипана под контрола на съюзнически комисии от Антантата. Авиацията и артилерията са нарязани и унищожени, войската е съкратена над десет пъти – до абсолютния минимум, гарантиращ границите, хиляди офицери са уволнени. Духът на нацията е смазан.
Към средата на 30-те години България започва постепенно да преодолява ограниченията. Времето е подходящо – Германия е във възход, страните от Антантата си имат други грижи, а и куражът им е поизветрял. По това време министър на отбраната е ген. Христо Луков.
Луков разпуска политиканския Военен съюз и потяга офицерския корпус. Той превъоръжава армията с модерни оръжия от последно поколение. Извършва мащабна промяна във военната подготовка - създава система от подофицерски школи, където хиляди наборници преминават специално обучение. Въведени са нови униформи (по-мое мнение едни от най-красивите изобщо). Когато новата армия е изградена, обучена и комплектована, Цар Борис III тържествено връчва нови бойни знамена на частите. Провеждат се няколко големи учения.
Онова, за което старите офицери разказват с блясък в очите е парадът на Гергьовден 1937г. Маршът - демонстрация има за цел да бъде поврат в националното самочувствие, да се превърне в мощен катализатор на духа на българите. Няколко часа възкръсналата от пепелта българска войска барабани по жълтите павета пред невярващите погледи на чуждите военни аташета. Начело вървят живите опълченци и старите генерали – ветерани от войните. След тях на вълни следват блоковете от юнкери, школници, матроси, конницата, бронираните машини, тежките оръдия, въздухът трепери от прелитащите самолети. Часове тътен от мотори, отмерен гръм от хиляди ботуши, неспирно ура от балкони и тротоари … и разбира се над всичко “Велик е нашият войник”… песента ехти до пълна изнемога от военния оркестър, гъгне по високоговорители из целия град, звучи от радиоапарати, които софиянци са изкарали по терасите… Само за няколко часа, един победен, унизен, обезверен, загубил посока и вяра народ възкръсва като горда нация. Вече нищо няма да е същото… Този дух се превръща в оръжие. Съвсем скоро след това същите тези конници ще навлязат в свободна Добруджа по килим от цветя, матросите ще патрулират с катери по Охридското езеро, а пехотата ще марширува по бреговете на Бяло море. Пет години след този парад българските пилоти ще блъскат самолетите си в рояците летящи крепости и ще докажат, че войнът може да бъде унищожен физически, но не и победен.
Според един популярен анекдот, онези, които изковаха от мечовете си плугове, ще бъдат принудени да орат нивите на онези, които не го сториха. Затова консерваторите навсякъде по света се застъпват за силна армия, големи военни бюджети и здравословен патриотизъм.
Честит празник!
22 септември - интелигентният празник
Борис Станимиров
В-к СЕДЕМ, бр. 382 / 22.09.2010
Денят на независимостта година след година си проправя път до сърцата на българите. Утвърждаването на празника става бавно поради моралния упадък на времето и поради факта, че обявяването на България за независимо царство на 22 септември 1908г. е политически акт, на пръв поглед лишен от героика. В него няма юнаци с извезани с гайтани дрехи и засукани мустаци. А в мисловното клише от епохата на Людмила, ако няма наивистични черешови топчета и крясъци „Майка му стара”, събитието не е достойно да достигне небръснатата народна душа.
Време е да скъсаме с клишетата! Всички нации по света – от световният хегемон САЩ до последната африканска държава честват като най-свят ден своята независимост и фанатично украсяват прозорци, балкони и улици с държавното си знаме. Няма по-голямо събитие за един народ от излизането му на световната сцена като независим и суверенен участник в историята.
Създаването на Българската екзархия през 1870г., Освобождението от 1878г,. Съединението през 1885 са велики победи на българския дух. Но в политическо отношение България не е нищо повече от едно васално княжество, чиито претенции светът не признава. Неясен субект с деликатен политически статут каквито днес са обявилата едностранно независимост република Приднестровие или правителството на Хамас в ивицата Газа. Повече по темата ТУК>>
България излиза на европейската сцена като политически и военен фактор и заявява своите исторически претенции да бъде държава, равнопоставена на великите сили тъкмо на 22 септември 1908г.
Време е да скъсаме и с още една срамна глупост, механично повтаряна с десетилетия – клишето по отношение на Цар Фердинанд, обвиняван за всички злини, сполетели България и представян единствено в негативна светлина. Може би само Иван Костов е бил демонизиран толкова злобно упорито и също толкова несправедливо.
И тъй като Цар Фердинанд е „героят” на това титанично събитие - българската независимост, на тази дата трябва да му отдадем дължимото. Фердинанд I e най-дълго управлявалия български държавник – над 31 години - време за цял човешки живот. За такъв дълъг период съвсем естествено да има и успехи и провали, при това много на брой. Никой от нас, човеците не може да се похвали, че за 30 години не е допуснал нито една голяма грешка. Да, Фердинанд е труден и егоистичен характер, самовлюбен аристократ от минала епоха. Той носи тежка вина за ред политически и военни провали, за спирането на атаката при Чаталджа, за пагубната Междусъюзническа война, за избора на губещата страна в Европейската война. Но няма как да премълчим друго: Ако България се превърна в модерна, европейска и независима държава, част от политическата, стопанската и военната карта на света, това се дължи почти еднолично на волята, размаха и болната понякога амбиция на Цар Фердинанд.
Владетелят, който завари една изостанала турска провинция пълна с руски провокатори и остави след себе си модерна и независима европейска държава със самостоятелна политика.
Владетелят, който завари кални улици със сламени коптори и волски коли и остави всички красиви сгради, които будят възторг до днес, а също пътища, железници, параходство, авиация.
Владетелят, който завари държава без нито една културна институция и я остави с театър, опера, музеи, галерия, зоопарк, университет, библиотека...
Владетелят, чиито войски гониха с „Шуми Марица” казаците отвъд устието на Дунава, влязоха с тържествен марш в Букурещ, Солун, Одрин, Скопие и Прищина и който прие в двореца Ниш като гост Кайзер Вилхелм.
Владетелят, който при всичките си провали остави България с по-голяма територия, отколкото я завари.
Не на последно място, единственият период до 1989г., когато в България има истинска, работеща и безкомпромисна демокрация с партийна система и действащ парламент, без специални пълномощия или военни хунти.
В новата ни история фатално липсват личности – визионери, хора със самочувствие и размах, които да виждат отвъд своето време. Дребни са ни лидерите, здраво стъпили на земята, дребни са мечтите им и затова са дребни и постиженията. Фердинанд – мечтателят беше изключение.
22 септември е истинската рождена дата на модерна България като част от политическа и културна Европа. Затова трябва да я почитаме като празник на българското знаме и да я честваме като европейци - със самочувствие и с трикольор на всеки балкон.
Вълтава и Вардар
Борис Станимиров
в-к СЕДЕМ/ 16.02.2011
1874г. Бедржих Сметана, обзет от порива за свобода на своя народ излива мъката си от продължаващото австрийско господство в симфоничната поема „Вълтава”, част от цикъла „Моята родина”. В нея композиторът разчувстван от красотата на бохемската река изразява емоцията на борещите се за национален облик чехи.
Октомври 1918. Чехите обвяват независимост от Австро-Унгария. Мечтата на поколения се сбъдва. Навсякъде звучи „Вълтава”.
Август 1968г. Танковете на Варшавския договор мачкат свободата по улиците на Прага. Под шмайзера на звездочелите хуни падат улица след улица. До последния миг Радио Прага излъчва „Вълтава” на Сметана под палката на великия Кубелик, тържество на духа на една културна нация над тиранията на грубата сила. Ботушът рита вратата на студиото и музиката секва.
1990г. Нежната революция помита комунистите. Хиляди екзалтирани чехи, облечени в най-празничните си дрехи се събират на знаменития Староместки площад. На трибуната излиза завърналият се от изгнание Рафаел Кубелик, пред диригента се подрежда филхармонията и триумфално изпълнява „Вълтава” от Сметана. Прочутият пражки часовник започва да отброява новото чешко летоброене.
* * *
1922г. В мюнхенски локал подпрели тежки глави седят художникът Константин Щъркелов, писателят Николай Лилиев и още няколко велики българи, които съдбата е запратила далеч от родината. Погълнати от носталгия, те се гневят на злата участ на България, жестоко разкъсана от Ньойския диктат. В един момент композиторът Панчо Владигеров изпява общите чувства в няколко музикални фрази и така поставя началото на бъдещата Българска рапсодия „Вардар”, която посвещава: „На борещата се българска младеж в Македония”
Май 1941г. Българските войски навлизат в Македония по килим от цветя. Две десетилетия след престъплението от Ньой, българската нация преглъща сълзите и връща достойнството си. Мечтата на няколко поколения изглежда постигната. По радио София непрестанно звучи рапсодия „Вардар” на Панчо Владигеров. Ден след ден радиоемисиите започват със знаменитото изпълнение на рапсодията под палката на Саша Попов… докато в първите часове на 9 септември 1944 ботушът рита вратата на Радио София и „Вардар” секва. Обявяват рапсодията за „великобългарски шовинизъм”. Години по-късно я реабилитират, като премахват думата „българска” от заглавието.
Предопределяме съдбата си с изборите, които правим. Под благородните звуци на своята „Вълтава” чехите отърсиха комунизма като пепел от ревера си и гордо продължиха напред. По това време ние в София възпяхме свободата с лековато-корекомската Let it Be. Дали този музикален избор не предопредели разликата между чешкото завръщане в стара Европа и по хипарски мърлявия български преход?
Дали е късно за Българска рапсодия „Вардар”?
Абонамент за:
Публикации (Atom)