сряда, 30 юли 2008 г.

Портрети на Станимирови и песен написана за 50-годишния юбилей на Ст.Станимиров

1. Маслен портрет на Станимир Станимиров в Априловската гимназия - понастоящем се съхранява в Националния музей на образованието. Вероятно рисуван от Кирил Буюклийски.





2. Голям маслен портрет на Станимир Станимиров от художника Борис Митов, с който творецът участва в Общата художествена изложба (1933г.) Масло, платно, размери 151/100см. подписан и датиран. Собственост на НХГ.



3. Маслен портрет на Станимир Станимиров от художника Георги Евстатиев, рисуван по случай 50-годишния юбилей и 25- години учителска дейност на Станимиров (1908г.) поставен "на вечни времена" в актовата зала на Първа софийска мъжка гимназия. Днес в ЦДАф.762К, оп.1





4. Портрет с маслени бои на майката на Станимиров - х. Екатерина х.архим. Силвестриева - презвитера ик. Ст. Станимирова, художник Никола Михайлов, подарен на Станимиров за юбилея (1908г) от Софийската девическа гимназия







5. Барелеф на Станимир Станимиров от скулптура Андрей Николов, подарен му за спомен от другарите му учители и почитателите му (1908г.)







6. Специална песен по случай 50-годишния юбилей и 25-години учителска дейност на Станимир Станимиров, изпълнена от хора на Първа софийска мъжка гимназия. Текст - Иван Д. Иванов, музика - Ник. Н. Николаев.


Да прославим днес сме сбрани
Твоя славен юбилей
От души ни, от сърца ни
Наш'та реч ще да се лей
Мисълта ни в днешний празник
Къмто тебе се стреми
Теб ще славим всинца в тоз ден
Наший поздрав приеми

вторник, 29 юли 2008 г.

Изворът "Вонещата вода" край Габрово


Някой си поп Серафим от Тракия имал дъщеря, на която очите и били болни. Свещеникът я водил при всякакви лечители, но никой не могъл да помогна на детето. Веднъж, връщайли се от Търново, където посетили поредния лечител, о. Серафим и дъщеря му минали покрай Габрово. Спрели край пътя да си починат. Дъщерята видяла изворче, в което водата миришела на барут. Тя измила очите си на извора и болките и силно намалели. Баща и напълнил манерката си с вода от извора и по пътя още няколко пъти измил очите на детето - подобрението било чудодейно. Когато пристигнали в Габрово, о. Серафим отишъл направо при архиерейския наместник поп Стефан Станимиров и му разказал за извора. Дал му 5 лири и го помолил да построи кладенец.Донка, дъщерята на поп Стефан страдала от постоянни пъпки по лицето. поп Стефан Станимиров я завел на извора и наистина след наколко измивания с минералната вода лицето и оздравяло. Поп Стефан направил кладенец на мястото, който бул осветен на 17 юли (Св. Марина) 1890г. Дона Станимирова - по мъж Йосиф Стомонякова до края на живота си поддържала кладенеца. Изворът в с. (дн. квартал) Радецки се посещава от много хора, които търсят лек и утоляват жаждата си с лековитата му вода. Всяка година на денят на Св. Марина на извора се провежда събор.

Изворът се намира по пътя за Узана, край бившето с. Червен бряг, дн.кв. Радецки.
Източник: Илия Габровски. "Легенди за габровския край"
Историята е публикувана в сборник с легенди, но всъщност легендарна в нея е само фигурата на о. Серафим и дъщеря му.
Колкото до това, че поп Стефан Станимиров каптирал извора, няма никакаво съмнение. За последното потвърждава и Станимир Станимиров в приписка в полето на книгата на д-р П. Цончев "Из културното и обществено минало на Габрово" (личният екземпляр на Станимиров се намира в библиотеката на БАН). Там на стр.6 е записано с молив:
"Вонещата вода е открита от баща ми още в турско време, 1873г. След Освобождението той я прибра в кладенец, който съществува и сега. Ст.Станимиров"

През 2019г. група инициативни местни хора почистват и обновявят извора и района около него и поставят паметна плоча. Повече за събитието ТУК 


четвъртък, 24 юли 2008 г.

Улица "Станимирова" в Габрово











В габровския квартал "Радичевец" на няколко минути пеша от "Априловската гимназия" се намира улица "Станимирова". Уличката е къса - заключена е между "Йосиф Соколски" и "кап. Дядо Никола" и опира в река Янтра. Именувана е така в не по-късно от началото на 40-те години на XX в. По това време най-заслужилия съвременен представител на рода - Станимир п.Стефанов Станимиров е още жив, а и той далеч не изчерпва заслугите на фамилията за града - неговият баща иконом Стефан Станимиров е дългогодишен архиерейски наместник, борец за църковна независимост и дарител на Гарбровското училище; дядото - Станимер чаркчи е баща на габровските чаркове (улицата се намира при водната каскада"Скока", където са били чарковете), а прадядото Петко Станимер (погрешно описан от библиографите като Стани) е един от неколцината ранни габровски книжовници, автор на "Станимировия писмовник" от 1783г. Заради заслугите на фамилията, улицата е наименована не на конкретен човек, а на родовото име - Станимирова.

За наличието на тази улица говори и Илия Габровски в своята статия "Последните писма на Станимирова" в Известия на габровската библиотека бр.12 / 26.08.2944г."

"...А когато се обърнах към него [Ст.Станимиров] да напише животоописание за себе си, защото е патрон на една габровска улица, той отговори: „Ще ми е твърде неудобно да пиша сам онова, което ще кажат за мене”


Улица на името на Станимир Станимиров



С решение N 912 от 28.09.2007г. Столичният общински съвет реши да преименува ул.6-та от кв. Малинова долина - изток и тя да носи името Станимр Станимиров. Решението е взето след становище на съответните комисии по докладна записка на общинския съветник от ДСБ доц. Вили Лилков. Предложението е във връзка с 150-годишнината от рождението на Станимиров, във връзка със заслугите му за образователното дело в София, изследванията му за религиозния живот, храмовете и светците на града и участието му в учредяването на Софийския университет "Св. Климент Охридски".



Връзка към решението на страницата на СОС

вторник, 22 юли 2008 г.

Ст.Станимиров: Спомени от Цариград и Българската екзархия (1875--1898)

.

Публикуваме част от спомените на Станимир Станимиров от Цариград и дейността на Българската Екзархия. Станимиров посещава имперската столица три пъти - веднъж като ученик, заедно с баща си иконом Стефан Станимиров на път за Киев през 1875г. Втори път идва в града през 1884г. като деловодител на Учебния отдел към Българската Екзархия. По думите на самия Екзарх, зад това невинно наименование се крие екзархийското министерство на просвещението, което създава и наставлява над 3000 български училища в земите, останали под османска власт. Десет години по-късно, през 1894г. Станимиров отново е в Цароград, този път заедно със семейството си, където става уредник и първи ректор на трикласната българска духовна семинария.

.


НЕГОВО БЛАЖЕНСТВО ЕКЗАРХ ЙОСИФ НА ЗАТОЧЕНИЕ В БРУСА [1]

За пръв път аз бях в Цариград през 1875 г. (пристигнах на 22.11., Сирната събота). Първото ми впечатление беше, че и Цариград, както и родния ми град Габрово, е български град. И наистина във вагона, в който пътувах от Нова Загора до Одрин, а оттам и до Цариград, освен българи, човек от друга народност нямаше. На Сиркеджи (га­рата в Цариград) до нас (аз бях с баща си и един мой братовчед) се доближи един българин, който ни покани да се настаним в бъл­гарския хотел, намиращ се съвсем близо до гарата. В хотела всички говореха по български. На другия ден (Сирна неделя) отидохме в Бъл­гарската екзархия в Ортакьой, откъдето придружени от секретаря на Екзархията — Георги Тишев — и търговеца габровец — Георги Тотев,



отидохме в квартирата на тези двама ергени, дето и обядвахме и ве­черяхме. През деня идваха доста гости — всички българи. А вечерта — аз и в тази минута много ясно си спомням преживяното — ни посетиха повече от десетина маскирани, които при влизането си не говореха български, но най-сетне снеха маските, седнаха на богатата трапеза и заговориха но български. От тях разбрах, че пре.з тоя ден нито екзархът (Антим I), нито някой от българските архиереи е обяд­вал или вечерял у дома си— те всички били на гости у българските първенци по разните квартали в Цариград. Шеги, закачки и песни, в които взе участие дори и баща ми, ако и да беше свещеноиконом, се продължиха дълго и след полунощ. Разбрах, че весело, много весело се живее в този български град, в столицата на турската империя. Убе­дих се, че в Цариград има много интелигентни българи, с които може не само сериозни въпроси да се разискват, а и весело времето да се прекарва.
На 27 февруари с.г. аз напуснах Цариград с руския параход „Олга" и заминах за Одеса, като руски стипендиант в Киевската духовна се­минария.
(Сиркеджи-Еминюню)
Втори път аз пристигнах в Цариград в началото на месец януари 1884 г. Във вагона (II класа) от Одрин до Цариград нямаше нито един българин. На гарата Сиркеджи не чух нито дума българска. Наех файтон и отидох в същия хотел, в който бях и при първото си идване в Цариград. Посрещнаха ме с турски поздрав „Хош гелдиниз" („До­бре дошли"); отговорих по български: „Добре заварил!" Едвам се на­станих в стаята, при мене дойде съдържателят на хотела и зарадван и засмян, протегна ми ръка като на добър познат, и преди аз да успея да го поканя да седне, подаде ми стол. По лицето му ясно личеше, че се радва, като му казах, че ще остана на служба в Екзархията. „Ид­вайте ни, каза ми той, на гости и да си поговориме. В Ортакьой няма с кого да се срещнете. Там сега, освен хората в Екзархията, други българи няма". — Поля ме със студена вода! Аз мислех, че в Ортакьой не ще да е без българи. — Покани ме да отидем да вечеряме. Колкото и да бях уморен и да ми се спеше, отидох да вечерям. През всичкото време на вечерята моят нов познайник и приятел не преставаше да ме разпитва за България. Боейки се да не би да кажа нещо, което в Цариград не бива да се казва, аз отговарях сдържано, ако и да си мислех, че би трябвало да бъда по-благ с този толкова любезен и мил човек. След вечерята той ме придружи до стаята ми и ме остави, след като ми пожела лека нощ.
На сутринта станах късно. Впрочем, кой знае, дали бих още станал, ако някой не бе почукал на вратата ми. На въпроса ми: „Кой е там?" — някой отговори: „Челяк от Екзархията". Останах изненадан. Съ­образих, че добрият ми нов приятел, може би още вечерта е съобщил в Екзархията за пристигането ми. Приех екзархийския слуга, който ми съобщи, че е пратен от Негово Блаженство екзарха да ме поздрави с „добре дошъл" и да ме отведе в Екзархията.
В Екзархията бях посрещнат от моя някогашен ученик в Киев йеродякон Максим Пелов, тогава секретар на Негово Блаженство и от­веден при Негово Блаженство. Останах очарован от добрия прием. Негово Блаженство, след като обстойно ми обясни на каква работа съм назначен — деловодител на Училищното попечителство при Ек­зархията, и ме замоли, колкото е (сн. Старата сграда на Българската Екзархия) възможно по-често да се явявам при него на доклад, разпита ме за работите в Одрин, дето аз на път за Цариград, по негово нареждане останах 4 — 5 дена. По онова време в Одрин екзархийски представител беше епископ Синесий, който не беше в добри отношения нито с българската община, нито с ректора на българското свещеническо училище — архимандрит Евтимий Кръстев, мой съкурсник в Киевската духовна академия. Говорихме дълго, до обяд. Говорихме все по одринските работи и през време на обяда, на който присъствуваха и архимандрит Методий Кусевич, екзархийски протосингел, и йеродякон Максим Пелов. След обяда Негово Бла­женство ми съобщи, че ще му бъда гост в Екзархията докато си намеря квартира и че сам той ще даде нареждане да ми се намери квартира наблизо около екзархийския дом. Бях във възторг от чисто бащин­ската постъпка,на Негово Блаженство с мен. (сн.Екзарх Йосиф I)
След вечерята същия ден Негово Блаженство покани всички ни в салона на приказка, както се изрази той. Разговаряхме около един час. Голяма част от разговора ни бе за работите в Княжеството и в Източна Румелия. Негово Блаженство не скри недоволството си от румелийския управител княз Алеко Богориди, когото обвини дори в това, че се опитвал да пречи на редовния вървеж на учебното дело в Солун. — Нека в скоби тутакси отбележа следното. Щом като двор­цовият шпионин, арменеца Апик , един ден доложил на Негово Бла­женство, че господин Гавраил Кръстевич е назначен за главен управител на Източна Румелия, Негово Блаженство за пръв и едничък път слезна при мене в работната ми стая и, това беше много явно, доста развълнуван ми заповяда: „Веднага с парахода ще отидете в Арнауткьой (крайградие на Цариград) да направите от мое име по­сещение на Гавраил Кръстевич и да го поздравите по случай назна­чаването му за генерал-губернатор на Източна Румелия. Ще се постараете в разговора да му кажете, че Солунският ни пансион бед­ствува и че, ако в най-непродължително време не ми се внесат от Ру­мелийското правителство ежегодно даваните ми за издръжката му три хиляди турски лири, той ще трябва да бъде затворен. Ще му предадете и тая картичка". — Господин Кръстевич ме прие тутакси, щом като му доложиха за пристигането ми, макар че при него бяха двама важни гости, както ми каза посрещналият ме господин. Въведе ме в една стая, гдето аз му предадох картичката и поздравите на Негово Бла­женство. Остана зачуден, че Негово Блаженство толкова скоро е на­учил новината за назначаването му. „Сега, добави той, в съседната стая са хора от дворцовата канцелария, които дойдоха да ми съобщят същото". Говорихме не повече от десетина минути. Улучих сгоден момент и му заговорих за трите хиляди лири. — „Успокойте Негово Блаженство, каза господин Кръстевич. — Тези дни той ще получи исканата сума". — Трябва ли да отбелязвам колко доволен остана Негово Блаженство? След няколко дни той ме повика и ми съобщи, че сумата е получена. (сн. Гаврил Кръстевич като генерал-губернатор)
Впечатлението ми от първата вечерна беседа бе нерадостно. Тежко и горко на онези интелигентни българи, които са осъдени да живеят в Цариград (в Ортакьой) през тези години.
Разговорите вечер след вечеря продължиха, докато бях гост на Не­гово Блаженство, т.е. около десетина дена. След като се настаних на квартира, аз бях канен от време на време, но през всяка седмица поне веднъж. Тези разговори за мен станаха по-привлекателни, когато за­хвана да ги посещава и веселият, жизнерадостен и много приказлив Харитон Генадиев. Особено добре помня една вечер, когато при раз­говорите присъствува и малкият му брат Никола Генадиев, който бе напуснал (?) гимназията и избягал от Пловдив поради една оскър­бителна реч, произнесена през време на една демонстрация против генерал-губернатора (Богориди) пред двореца му. Обаче братята Ха­ритон и Никола посетиха вечерите в Екзархията само два-три пъти. На Харитон бе възложено, заедно с Кузман Шапкарев да редактира български вестник в Цариград. Но тъй като турското правителство не разреши издаването на български вестник в Цариград, чини ми се, че и Харитон и Кузман, а заедно с тях й Никола, наскоро напуснаха Цариград. (сн. д-р Никола и Харитон Генадиеви в Цариград)
Най-весела за всички ни беше вечерта, когато в разговорите взе участие Негово Благоговейнство хаджи поп Теофил от Дебър. Дълго той разказва за работите — черковни и училищни, в Дебър и Дебърско; но защото говореше много увлекателно и със смешки, дори и когато разказваше за печални случки, а пък те съставляваха по-голямата част от разказите му, всички го слушахме с голямо внимание. По едно време той стана, доближи се до Негово Блаженство и поиска да му целуне ръка. Изненадан, Негово Блаженство стана и го запита: „Доспа ли ти се?" — „Не, Ваше Блаженство — отговори той, — благословете да попея нашенски песни и да разкажа нашенска приказка". Негово Блаженство го благослови и му каза: „Бъдете като у дома си". И отец Теофил запя. Разказа и две приказки. Всички се смеехме от душа и сърце. Разумен, мил и благ, а в същото време и весел бе отец Теофил. И върху този човек се вдигна злодейска, купена с гръцки владишки пари ръка и го съсече не много след завръщането му в Дебър като екзархийски наместник.
...
Нека тука отбележа следното: йеродякон Максим още при първата ни интимна беседа в стаята му ми каза, че управляващият българското дипломатическо агентство в Цариград г-н Карамихалов е върл враг на Екзархията, та добре ще е да не се срещам с него. Разбрах, че Максим не ми говори това от себе си, а му е внушено да ми го каже, та реших да се съобразя с думите му. От по-нослешнйте разговори ми стана ясно, че г-н Карамихалов с интригите си в София успял да внуши дори и на министъра на външните работи в София г-н Марко Балабанов — състудент и интимен приятел на Негово Блаженство в Парижкия университет — недоверие към Негово Блаженство и че, вследствие на тези интриги, от София вместо да помагат, правят пре­чки на Екзархията, предявяват към нея такива искания, особено по въпроса за издръжката на училищата в Македония и Одринско, каточе ли тя е отделение от Министерството на външните работи и из­ поведанията. Работата по едно време дойде дотам, че Балабанов под предлог лично да уреди заплетените по интригите на
Карамихалов работи на агентството в Цариград с турското правителство, дойде в Цариград да уреди работите с Екзархията. И наистина, няколко дни преди Гергьовден 1884 г., министърът на външните работи и изпо­веданията Марко Балабанов дойде в Екзархията. Посрещнат от про­тосингела и секретаря на Екзархията, и от мене, той бе отведен в салона, гдето го чакаше Негово Блаженство. Разговорът им се про­дължи до късно. След заминаването му, Негово Блаженство ни съ­общи че на другия ден Балабанов пак ще дойде, за да изслуша докладите на трима ни. (сн. ляво - митр. Методий Кусев; дясно - митр. Максим Пловдивски и Скопски / Максим Пелов)
Какво бяха докладвали архимандрит Методий и йеродякон Мак­сим, не зная. Аз докладвах много подробно за училищата в Македония и Одринско и особено наблегнах на въпроса за издръжката им...
През всичкото време на доклада ми и Негово Блаженство и г-н Балабанов бяха много въздържани, за да не река мрачни. Но след обясненията ми лицата им се разведриха.

На прощаване г-н Балабанов ме разпита за рода и образованието ми. От тази дата се захвана познанството ми с г-н Балабанов. (сн. Марко Балабанов)
На другия ден при Негово Блаженство идва поменатият по-горе арменец-шпионин (Апик). На излизане той се отби при мене и ме по­кани на скелята при джамията в Ортакьой, дето имаше кафене на една тераса. Отидох. През време на разговора той ме запита за вчерашния гост на Негово Блаженство. Казах му, че той като български министър на външните работи и изповеданията, е дошъл по работа при турския министър на външните работи, а при екзарха дойде, за да го посети, защото Негово Блаженство, както е известно, е екзарх на Българската православна църква и в Княжеството. — „Дълго разговаряха" — каза Апик. — „Видях господин министъра когато дойде, но не забележих, кога е излязъл" — отговорих аз и с това се свърши разговорът ни на тази тема. Продължихме да играем табла. Вечерта аз отидох при Негово Блаженство и му предадох разговора си с арменеца. — „Той
е, както казва народът ни, псе на две врати. Но аз съм доволен от него" — каза Негово Блаженство.
На другия ден след Гергьовден дойде в Екзархията Георгаки ефен­ди, екзархийският капукехая. Когато да си отива, той се отби в протосингелията, дето се бяхме събрали тримата (архимандрит Методий, йеродякон Максим и аз) и засмян, радостен, като никога ни съобщи, че утре, 25 април, Негово величество султанът ще приеме Негово Бла­женство на аудиенция.
Когато Негово Блаженство се завърна от двореца, ние тримата оти­дохме при него да чуем какво ще каже за аудиенцията си. Намерихме го зле настроен: “... Султанът ме прие в един разкошен салон, в който той, както сам ми каза, от време на време се занимава със столарство. Беше извънредно любезен и много приказлив. Разпитва ме за екзархийските работи, за българските училища и за препирните ни с патриарха. … „… В моята обширна държава има води не по-малко лековити от евро­пейските. Такива са, и то тъкмо за Вашата болест, и баните в Бруса. Отидете в Бруса, дето ще бъдете мой гост, докато почувствувате, че сте напълно здрав. Аз лично ще дам нареждане за това". ... Благо­дарих, разбира се, за високата чест, макар че едвам се сдържах да не кажа думите: „Значи пращате ме на заточение в чудно хубавата Бруса, както Ваше величество я нарекохте".
На 27 април Негово Блаженство, тържествено изпратен, замина с параход за Мудания — пристанище на малоазиатския бряг на Мра­морно море, отстоящо на два-три часа от Бруса.
Към средата на май аз отидох в Бруса при Негово Блаженство да му представя обещания бюджето-проект за учебната 1884/85 година. Имах случай да видя при какви условия Негово Блаженство живееше в Бруса. На пристанището в Мудания бях посрещнат от един момък арменец, студент-медик в Цариград и от личния слуга на Не­гово Блаженство, българин, който вече два-три пъти бе се връщал в Екзархията. Из пътя арменецът ми каза, че е син на притежателя на дома, в който живее Негово Блаженство, че тъкмо срещу дома им е опразнен един дюкян, в който е настанен караул от десетина войника. „Ако, добави той, като видят файтона ни, войниците се на­редят и отдадат чест, да им отговорите, като им направите селям".Така и направих. (сн. Бурса, арменския квартал)
На другия ден сутринта Негово Блаженство отиде на баня, като взе със себе си мене и йеродякон Иларион. Пътувахме с два файтона. Ние с Иларион бяхме във втория файтон. Караулът, нареден пред жилището си от момента, когато дошли файтоните, отдаде чест. В банята намерихме всичко готово за къпане. Когато Негово Блажен­ство се приготви за къпане, пред него тръгнаха двама арменци й след него аз и Иларион. В банята нямаше никой друг къпещ се. Когато Негово Блаженство се приготви да влезе в приготвената за него вана, двамата арменци вдигнаха снежнобялото й покривало и помолиха Негово Блаженство да бутне с пръст водата, за да констатира, че об­разувалата се на повърхността й нежна корица е цяла. После това взеха Негово Блаженство под мишниците и му помогнаха да влезе във ваната. Ние с йеродякон Иларион се къпахме при курните.
На обяд ми се съобщи, че господин ковчежникът желае да ме види в дома си между 4 и 5 часа.Негово Блаженство каза, че държавния ковчежник е арменец-християнин, неженен, и че ми разрешава да при­ема поканата.
В определеното време, придружен от сина на хазяина, отидох с файтон в дома на ковчежника, който се намираше на върха на един баир, в средата на една много голяма и богато засадена с цветя гра­дина. Имаше твърде много рози — любими цветя на ковчежника. Дру­гарят ми каза, че никой от многобррйните посетители на ковчежника никога не е получил при излизането си роза. Никой обаче без цветя не излизал от тая къща. Приет бях в един голям, богато украсен салон с чудесен изглед към града. Първата работа на любезния хазаин беше да ми обърне вниманието на този изглед. Говорихме дълго. На въпроса ми не е ли пострадал родният ми град Габрово през време на въстанието или през време на освободителната война, отговорих, че през време на въстанието Габрово никак не е пострадал.

През първите дни на месец юний Негово Блаженство се завърна в Цариград. Външният му изглед и бодростта му се хвърляха в очи. Личеше, че времето в Бруса е прекарал с голяма полза за телесното си здраве. При завръщането си той бе ходил в Илдъзъ-кьошк да бла­годари на султана за направената му чест. Сам Негово Блаженство разказваше, че султанът го приел в градината. Първите му думи били: „На, виж, че и аз разбирам от медицина. По лицето се познава, че има подобрение!"
От тримата души — висши чиновници при Екзархията, които през зимата и пролетта на 1884 година имахме щастието да работим под мъдрото ръководство на великия българин — Негово Блаженство екзарх Йосиф — и във вечерните разговори с него да научим и под­робностите по изпращането му „да се цери в Бруса", останах жив до днес само аз. Счетох за свой морален дълг да запиша онова, що чух от устата на Негово Блаженство. Това аз правя с толкова по-голяма готовност, понеже съм дълбоко уверен, че нито в дневника си, нито в официалните си писма по този въпрос Негово Блаженство не е казал нито дума за заточението си, а говори изключително за великата милост на султана, който го изпратил в Бруса като свой гост да се цери, докато оздравее.

***

ИЗ СПОМЕНИТЕ МИ ЗА НЕГОВО БЛАЖЕНСТВО БЪЛГАРСКИЯ ЕКЗАРХ ЙОСИФ I [2]

Въпреки желанието ми, въпреки отказването ми през м. септември 1886 година, аз трябваше да напусна длъжността директор на Габровската реална мъжка (сега „Априловска" смесена) гимназия, да напусна бащиния си дом и родителите и да приема длъжността директор на Софийската класическа (сега първа мъжка) гимназия, и ето че в средата на м. септември 1886 година, аз с жена си и седеммесечния си син се намерих на улицата в София. Но, слава Богу, светът не е без добри хора. Един от братовчедите на жена ми ми направи голяма добрина: срещу скромния наем от 110 (сто и десет) лева месечно отстъпи ми в собствената си къща две стаи при обща кухня и аз се настаних така добре, че имаше и такива, които ми завиждаха. Прочее, пьрвата ми мисъл, след мислите и грижите за гимназията, беше да си построя дом. И сполучих. На 15 август 1889 година аз тържествено осветих собствения си дом. Главната ми грижа, след грижите за гимназията, разбира се, сега бяха : как да изплатя ипотеката. Радвах се че и работите в гимназията отиваха отлично, че бях представен три пъти за награда и, че и изплащането на ипотеката ставаше редовно. Но, намериха се висши началници, един от които загуби къщата си, а друг беше на прага на изгубването й, които ми завидяха и решиха да ме махнат от пред очите си. Те убедиха министъра Г. Живков да ме премести в Русе, гимназията в който град имала нужда от силна ръка. През ваканцията на 1893 година, след седемгодишно напълно безукорно и винаги похвалвано и от княза и от министър-председателя. Стамболов, и от министъра на просветата Георги Живков, управление на гимназията, аз бях изненадан със съобщение, че съм преместен в Русе. Отидох при Живков и в най-вежлива форма му заявих,че аз съм човек, а не шахматна фигура, че никому не съм позволявал и не ще позволя да ме унижава. Ето защо, добавих, аз в Русе няма да отида. На питането, какво ще правя? отговорих: ще потърся работа по друго ведомство, или ако не намеря, ще се заловя за частна работа. С усмивка на лице Живков ми отговори: „По друго ведомство работа няма да ти дадат, а частна работа не ще можеш да работиш спокойно". Това последното беше грубо заплашване, но времената тогава бяха такива, че дори аз можах да повярвам, че така ще бъде и разговорът ни се свърши. На прощаване, Живков, с усмивка на лице, ми подаде ръка, казвайки ми: „Помисли си". Отговорих му: „Решението ми е окончателно". След няколко дена аз бях повикан от Живков. Разговорът ни бе къс. „Аз, каза Живков, разследвах въпроса за преместването на учителя Н.Петков в Силистра и намерих, че ти не си намесен в него. Указът за местенето ти в Русе се отменява. Временно ще те оставя учител в девическата гимназия тука, а от началото на идната учебна година ще ти възстановя директорската длъжност. Приемаш ли?" Отговорих: „Аз съм удовлетворен. Приемам предложението ти". По този начин през учебната 1893 — 1894 година аз станах учител в Софийската (сега първа Софийска) девическа гимназия.
Живков няма възможност да сдържи обещанието си. На 18 май 1894 година кабинетът Ст. Стамболов падна, а на 19 с.м. бе заместен с кабинет д-р К.Стоилов, в който министър на народното просвещение бе д-р В.Радославов, познанството и приятелството ми с когото датуваха още от турско време, когато той под ръководството на брата си Михаил изучаваше в Габрово турски език. Но затова пък се случи следното. През м. юли или август на 1894 година дойде да ме навести Ст. Костов, мой съученик в IV, V и VI класове в Габровското главно мъжко училище (годините 1872 — 1875). По онова време той беше секретар на българската Екзархия в Цариград. Първите му думи бяха: „Идвам ти не на гости, а по поръка на Негово Блаженство". Останах доста изненадан. Аз мислех, че Негово Блаженство Екзарх Йосиф I ми е сърдит, загдето през м. август 1884 година напуснах длъжността „деловодител на училищното попечителство при светата Екзархия в Цариград" , като предпочетох пред нея длъжността „директор на Габровската реална гимназия". А пък той, по думите на Ст. Костов, ми изпраща архипастирско благословение и отечески поздрави и благопожелания. Учудването ми стана още по-голямо, когато Костов ми каза, че Негово Блаженство ме кани да отида в Цариград със званието ректор и с назначение да основа семинария... Като взе предвид, че ако приема поканата, ще имам възможност да поработя като самостоятелен организатор на едно от грамадна полза за Българската православна черква учебно заведение и че при това животът в Цариград ще повлияе за закрепване на доста слабото ми здраве, жена ми настоя да приема поканата.
След един ден Костов пак ме посети. Казах му на какви условия съм съгласен да отида в Цариград. Не след много време аз получих назначително писмо и заминах за Цариград с цялото си семейство, дето и пристигнах в началото на м. септември 1894 година.

Разбира се, че първата ми работа бе да се представя на Негово Блаженство. Нека побързам да отбележа, че бях очарован от приема. Приет бях като стар познат и отдавна очакван посетител. Негово Бла­женство българският Екзарх Йосиф I със свойственото нему сладкодумство и винаги добре обмислен разговор ми съобщи, че е крайно доволен от идването ми в Цариград… Тутакси след завръщането си в Цариград, той пожелал да открие свещеническо училище в Цариград, но му дали да разбере, че не ще му позволят, защото турското пра­вителство не желае да влиза в конфликт с гръцкия патриарх. За негово голямо учудване дали му да разбере, че такова той може да основе в Одрин. Опитът се оказал обаче несполучлив: основаното още през 1883 г. Свещеническо училище било закрито без да даде очакваните резултати. Понеже около онова време разбрал, че е възможно да по­лучи позволение да открие духовно училище в Цариград, той още през лятото на 1891 година наредил да се направят всички приготовления за откриването му. Но за да не би и сега да се срещнат непреодолими пречки, наредил това училище да се от­крие като клас на съществуващото вече Българско четирикласно училище при Българската черква във Фенер. От страна на турското пра­вителство не била направена никаква пречка, вероятно за туй, защото и Патриаршията, като не е схванала какво се готви, не е протестирала. Духовното училище било открито. „Аз, каза Негово Блаженство, ту­рих начало за изпълнение на постановлението на Екзархийския устав — при Българската черква във Фенер да се основе по-висше духовно училище за подготвяне достойни свещеници за светата Българска пра­вославна черква". Но несполуки и тука го преследвали. Макар че през м. април 1893 година било получено позволително (рухсатнаме) от турското правителство за съществуването на това училище преиме­нувано вече семинария, то през миналата учебна година (1893 — 1894 година), поради грешки от ректора му, като не могло да се изнесе от Фенер и настани другаде, пострадало от върлуващата в града холера и не функционирало. „Сега, добави Негово Блаженство, наехме удобни помещения в най-здравословната част на Цариград, а именно на Ферикьой и там под Вашето ръководство семинарията с пансиона си ще се развие и тръгне в добър ред".
Обещах на Негово Блаженство да приложи всичките си сили за добрата уредба на това учебно заведение в учебната му част. Колкото за пансиона, аз не се съмнявам, че ще срещна затруднения, защото с уредбата и ръководството не съм запознат. „За да мога да бъда полезен и сигурен в това отношение, моля Ви след един-два месеци, когато семинарията се подреди и учебните занятия тръгнат редовно, да ме командировате за 20 — 30 дена в Русия, дето отблизо да се запозная с вътрешната уредба на поменатите пансиони при духовните семинарии". — „Добре, беше отговора на Негово Блаженство, об­мислете добре тая работа и се явете пак при мен да я обсъдим".
Разговорът ни продължи, но за това друг път.

***

СУЛТАНСКИ ПОДАРЪК ЗА БЪЛГАРСКАТА ДУХОВНА СЕМИНАРИЯ В ЦАРИГРАД [3]

На 9 септемврий 1894 година се отслужи молебен, а на 12 с.м. се захванаха редовните занятия в семинарията. По желанието на Негово Блаженство започнах от време на време да отивам при него на доклад, защото имал силно желание да знае и най-малките подробности из живота на семинарията. През време на един от докладите ми, Негово Блаженство ми съобщи, че Негово величество султан Хамид II, за да покаже особеното си благоволение, както изобщо към българския народ, тъй и частно и към Негово Блаженство, подарил в квартала Ферикьой едно място около 2000 — 2500 кв. метра за изграждане зда­ние за семинарията и пансиона при нея. Възложи ми да отида да пре­гледам мястото и при следващата среща, която трябва да се състои твърде скоро, да му кажа мнението си за годността на подареното място за семинария и пансион при нея.
На другия ден при мене дойде един от екзархийските слуги, пратен от Негово Блаженство, да ме заведе да прегледам подареното място.Преди всичко мястото ми се видя съвсем малко за каквото и да било училище с пансион. На въпроса ми: „Какво е това здание зад доста ниската преграда на северната страна" — слугата, усмихвайки се, каза: „Женски католически манастир. Калугериците му са грузинки". Ос­танах изненадан, че е могло да дойде на ума на някого от съветниците на султана да му даде съвет да подари място за православна семи­нария, редом с католически девически манастир. Ако това не е по­дигравка, мислех си аз, то е, най-меко казано, едно голямо недоразумение. Повече не разглеждах султанския подарък. На тръг­ване забелязах, че мястото се намира на ъгъла на две много прашни, а следователно по време на дъжд и доста кални, никак дори не заравнени улици. Ако и да наближаваше обяд, реших да отида на доклад при Негово Блаженство. Изложих му впечатлението си от султанския подарък и завърших с думите: „Не бива да се пръскат пари за строеж на семинария върху това място". — „Ще помисля", каза Негово Бла­женство.
След няколко дена аз бях повикан от Негово Блаженство. Съобщи ми, че неговото желание е — учениците от семинарията да се облекат в еднообразно облекло. А защото Българската православна черква полага грижи да се придържа о преданията на Източната православна черква, а пък семинаристите в тая черква по предание носят свеще­ническо облекло, то и нашите семинаристи трябва да се облекат в такова облекло. Той сам ми продиктува, какво трябва да бъде об­леклото на семинаристите (калугерска калимявка, подрасник, пояс и расо — тъкмо такива, каквито носят и семинаристите в гръцката се­минария на остров Халки). Съгласих се напълно с мнението на Негово Блаженство, защото намерих, че той е напълно прав. На прощаване Негово Блаженство ми каза, че в неделя, на 25 септемврий, преди обяд ще се положи основният камък на бъдещото здание за семинарията върху подареното от султана място за тази цел. Всички учители и ученици трябва да присъствуват на това тържество. Ще има гости и от. Княжеството. Тъй като Негово Блаженство ми каза това, когато бяхме и двамата до изходната врата на салона, то разбрах, че же­ланието му е по този въпрос да не се разисква. Ето защо отговорих само с тези думи: „Нареждането Ви ще бъде изпълнено".
На определеното време аз, заедно с всички учители и ученици, бях на подареното място. Дойдоха и много българи, живущи в разните квартали на Цариград. Дойдоха и: П.Димитров — български дип­ломатически агент в Цариград — заедно с всички чиновници от агент­ството; всички чиновници от Екзархията; мнозина от българските търговци в Цариград; Т.Сьрмаджиев, главен секретар на българското Министерство на външните работи и изповеданията; Иван Грозев — кмет на София — и един ходжа от София, дошъл по работа в Цариград заедно с Грозева и Сърмаджиева. Много е възможно, че това бяха гостите от София. Подареното място се напълни с българи, част от които остана на улицата. Дойде най-после и Негово Блаженство, по­срещнат от всички с дълбок поклон. Службата по полагане основния камък на бъдещото здание за българска духовна семинария в Цариг­рад бе извършена от Негово Блаженство в съслужие с всичкото бъл­гарско духовенство в Цариград. На края на службата и след като положи основния камък Негово Блаженство произнесе следната реч:
„Известно е на всички, че миналата пролет едно височайше ираде изнесе нови доказателства за благоволението на Негово императорско величество султана към предания му български народ…”

…Сам аз през време на 8 и 1/2 годишното си учение в Киев (от февруарий 1875 година до юний 1879 година в семинарията и от август 1879 година до юний 1883 година в Духовната академия) живях в семинарски пансион само няколко месеца (от март до юний 1878 година) и също, разбира се, не знаех нищо за управлението и уредбата на пансионите. Аз добре помнех поръчката на Негово Блаженство: „Обмислете добре тая ра­бота и дойдете при мен да я обсъдим" и поради това повторно за­говорих Негово Блаженство за управлението и уредбата на пансиона… Като обмислил чистосърдечната ми изповед, Негово Блаженство в началото на месец ноемврий 1894 година ми каза, че ще ме изпрати да посетя пансионите на някои от руските семинарии, да се запозная с уредбата и управлението им, да се разговоря с ректорите, инспек­торите и надзирателите им и тъй да се поприготвя за по-успешно уп­равление на пансиона при българската духовна семинария в Цариград. У дома аз определих семинариите, който бих желал да посетя. Начертах си план за разговор, особено с надзирателите и доложих на Негово Блаженство, че желая да посетя следните руски духовни се­минарии: 1) Одеската, 2) Киевската, 3) Московската, 4) Витебската и 5) Петербургската. Като подписа и приготвените от мене писма до местните архиереи и до ректорите, Негово Блаженство ми поръча на 10 ноемврий 1894 година да замина за Русия. При раздялата той ми поръча да изуча и изобщо уредбата на руските семинарии, та при завръщането си да му представя обстоен доклад, въз основа на който, в съгласие със Светия Синод, да се уреди окончателно българската духовна семинария в Цариград.
В течение на 40 дена аз посетих всички гореизброени семинарии, събрах доста сведения и материали и пред Коледа на 1894 година се завърнах в Цариград. През това време какво се е вършило по въ­проса за построяване здание за семинарията върху подареното от сул­тана място, разбира се, аз не зная. Наскоро обаче след завръщането ми началникът на училищния отдел при светата Екзархия ми съобщи, че разговарял с Негово Блаженство по този въпрос и че решили да се възложи на някой архитект в Княжеството да изработи план за семинарско здание. Чини ми се, че до поръчка на план работата не дойде, защото неочаквано се изпречи една непредвидена и непрео­долима пречка. Един ден един от семинарските служители ми доложи, че калугериците от съседния с подареното от султана място девически католически манастир премахнали част от оградата на манастирския двор, навлезли в подареното място и изровили основния камък. Не­гово Блаженство замоли да се постави караул от турски заптии, които да попречат на калугериците да заградят и си присвоят мястото, както те имали намерение да направят. Той обаче нищо не направи, нито за да се накажат калугериците за извършения от тях произвол, нито да се заставят да върнат на мястото му извадения основен камък. Лич­но мене това ме наведе на мисъл, че Негово Блаженство желае да се откаже от това място като негодно за българска духовна семинария, но това трябва да стане така, щото никой да няма основание да каже, че екзархът се отказва без причина от султанския подарък.
Заптии бяха поставени да пазят мястото и те наистина попречиха на калугериците да заградят мястото. Помня, че по Великден 1895 година, по изрична заповед на Негово Блаженство от семинарията на заптиите се изпратиха 30 яйца (по 10 на заптие) и по една бяла меджидия подарък. През Светлата неделя Негово Блаженство идва у дома и в разговора ми каза, че трябва да се сговорим със свещеник Георги Тилев и да отидем при калугериците да ги уговорим да не пречат на построяването здание за семинария. На забележката ми, че те, след като безнаказано задигнаха основния камък, не ще послу­шат никакви уговаряния, Негово Блаженство отговори, че му са по­требни необорими доказателства, че е употребил всички усилия да запази и използува подареното му от султана място, но че се оказал безсилен да го запази. Разбрах, че неизказаната поръчка е: „Не се ста­райте много да уговаряте калугериците. Нека ме избавят от този сул­тански подарък".
Когато Негово Блаженство си отиде, отец Тилев, който го при­дружаваше, остана за малко време при мен. Сговорихме се да отидем при калугериците на другия ден след обяд. На определеното време и двамата бяхме в манастира, гдето две калугерици ни приеха много вежливо. Те дори се съгласиха с изказаното от отца Тилева желание да не влизаме в салона им, а да използуваме хубавото пролетно време, като останем в двора. Говорихме доста, но за работата, за която бяхме отишли, говорихме доста малко. Разговорът по този въпрос се за­хвана, когато при нас дойде и една доста възрастна калугерица, която по моя преценка, трябва да беше игуменката на манастира. Тя и за­хвана разговора. Смисълът на думите й, предадени накъсо, беше: „Ни­ма е трудно да се разбере, че редом с девически манастир не бива да се строи семинария за момчета?" Отец Тилев побърза да и възрази, че султанът това място е подарил именно за семинария и че той, като стопанин на мястото, сигурно е знаел, какво има редом с мястото му. „Пък най-после, каза отец Тилев, продайте ни манастира си и с получените пари си постройте нов на друго място".
Калугерицата, стори ми се, се престори, че взе казаното от отца Тилева за казано сериозно и почти с гняв отговори, че католически манастири не се продават. А пък ако султанът е сторил намерение да дари това място, то трябвало да го подари на манастира им, който бил имал някакви права върху него. Тя дори заплаши, че ще се види принудена да поиска съдействието на покровителя на манастира. Чини ми се, че каза „на френския посланик" и добави, че за семинария с пансион султанът нека подари на българския народ друго и то голямо място, колкото е потребно за семинария с пансион. С това разговорът ни се свърши. Взехме си сбогом и се разделихме, стори ми се, като добри приятели. … Наскоро след тази среща заптиите престанаха да пазят мястото и то бе заградено, вероятно от калугериците. Така се свърши историята със султановия подарък.
Този разказ на мнозина ще се стори, че е измислица. Уверявам ги, че в него няма нищо измислено. Всичко изглежда невероятно, но всичко е факт. Нека добавя, че семинарията не остана без собствено място и здание. В началото на 1897 година Екзархията купи едно доста голямо място (няколко декара) заедно с две здания върху него и от началото на учебната 1897 — 1898 година семинарията и пансиона й се настаниха в тези здания. Това място се намира на пътя от Шишли за Кеятхане, на площада ни „Свободата", редом с мястото, на което е построена българската болница ,,Евлоги Георгиев". (сн. сградата на семинарията в кв. Шишли)

__________
[1] сп. Духовна култура, кн. 9 — 10, 1940
[2] сп. „Народен страж", бр.13 и 14 от 20 юни - З юли 1936
[3] сп. „Духовна култура", бр.1— 2,1941

Из дневника на Ст.Станимиров като директор на Дворцовата гимназия и възпитател на Цар Борис III и Княз Кирил

.

През 2005г. бе издаден "Дневник на Станимир Станимиров за образованието на Цар Борис III и принц Кирил. Книгата отразява цялостната дейност на Станимиров като директор на Двороцовата на Н.В. гимназия - една уникална в българската история образователна институция, която има само двама ученика - престолонаследника Княз Борис Търновски и брат му Княз Кирил Преславски. Цар Фердинанд решава да създаде това учреждение подчинено на Цивилната листа на Монарха, за да предпази децата си от политиканските влияния на често сменящите се правителствени кабинети. Цар Фердинанд лично поверява на Станимиров цялата организация на учебния процес - подбора на учителите, изготвянето на учебния план и контрола върху изпълнението му. За дейността на Дворцовата гимназия Станимиров пише подробни доклади в един единствен екземпляр - лично за Фердинанд. Това му спечелва много завист и интриги от страна на чиновниците в Министерство на просвещението, които не одобряват излизането на княжеското образование изпод опеката на правителството.

Останалите преподаватели в Дворцовата гимназия са: Васил Василев - математика, Николай Василев - химия, Георги Евстатиев - рисуване, Димитър Илков - география, Борис Иванов - биология, Иван Попов - история, Юрдан Трифонов - български език, Перикли Чилев - латински и гръцки . Станимиров води класовете по църковна история и руски език.

За дейността си като възпитател на князете и директор на средното им образование Станимиров си води подробен дневник. Голяма част от него (1908-1912 година) е предложен в споменатото издание.

Тук публикуваме само няколко отделни фрагменти от текста, и то не касаещи обучението на князете, а такива, които разкриват мигове от дворцовия живот през онази епоха, или имащи отношение към бита на семейство Станимирови и техния по-близък приятелски кръг.
________

Предговор:
“Години наред почитатели и противници, изследователи и публицисти разнищват в детайли всяка стъпка от личния живот и политическата дейност на Цар Борис III, търсят мотивите и резултатността на неговата политика с оглед съдбата на България. И само малцина мимоходом се докосват до детството на едно твърде сериозно за възрастта си момче, останало прекалено рано за майчина ласка, под надзора и възпитанието на суров и властен баща… За щастие запазеният дневник на известния деец на българската просвета и култура, историк на Българската православна църква и учител на князете Борис и Кирил. Станимир Станимиров е една истинска находка в тази насока. Авторът на Дневника внимателно открехва вратата на Двореца, въвежда ни в класните стаи, за да ни запознае с юношеството на две момчета, които имат честта и бремето да бъдат от царски произход… Княз Фердинанд възлага на възпитателя на Княз Борис майор Никола Куртоклиев да направи първоначален подбор на преподавателския състав… По този важен въпрос Куртоклиев се свързва с директора на Първа софийска мъжка гимназия Станимир Станимиров. След внимателно обсъждане на качествата на всеки кандидат-учител, те сформират частно дворцово училище. Така се осъществява съкровената мечта на Станимиров да стане учител и възпитател на престолонаследника… (сн. Ст.Станимиров, м-р Н. Куртоклиев и Княз Борис Търновски по време на учебни занятия в двореца)
За преподаватели на князете са привлечени едни от най-добрите учители от Първа мъжка гимназия и от Военното на Негово Величество училище. Повечето от тях са получили образованието си или са специализирали в престижни европейски университети… Сред тях разбира се се откроява учителят по руски и директор на дворцовото училище Станимир Станимиров – един забележителен педагог, който заслужено е получил симпатиите и високата оценка на своите колеги и възпитаници. Той е личност с рядка деликатност, достойно поведение и принципност. У него липсва така често срещаната сервилност, опит да демонстрира близост с двореца или да извлече някаква лична изгода от това. Дори в най-интимните страници на Дневника, в моменти на огорчение, а те не липсват, той показва завидни морални качества, но разбиа се, като всеки човек и той има своите пристрастия, симпатии и антипатии.
Като директор Станимиров поема отговорността за работата на преподавателите, следи доколко и как Князете усвояват преподавания материал. Силно впечатление прави неговата широка култура и научна информираност… Станимиров е със силно развито народностна чувство, което се старае да предаде и на своите възпитаници. Затова той настоява пред преподавателите, особено по история, география и литература, да наблягат силно на “нашето”, да накарат князете да познават добре българските автори, както и приноса на България в Европейската култура. От Дневника личи, че човекът, който го е писал е строг, но това не отблъсква князете. Напротив, в негово лице те виждат справедлив и грижовен учител, с когото могат да споделят лично радости и преживявания... ”

* * *

стр.26. 1.09.1908 “…Нека тук отбележа следното. Още в деня на раждането на Княза Бориса 18.01.1894г. мен не зная защо ми мина през ума, че аз трябва да уча това дете. Аз бях в двора на двореца в минутата, когато Князът показа новородения през прозореца, и тогава именно това ми мина през ума… "
...
29.11.1908г. “…Той (м-р Куртоклиев) ми съобщи, че снощи Н.В. прегледал доклада му за хода на занятията на Княза Бориса и се спрял върху доклада му за изказаното от мене мнение, че трябва да се назначи един ръководител на занятията, един директор. Сетих се, че вече такъв е назначен и по очите на майора разбрах, че за такъв съм назначен аз. И наистина след встъплението м-р Куртоклиев ми съобщи, че по негова препоръка Н.В. благоволил да ме назначи за директор, за общ ръководител на занятията на двамата Князе…”...
27.12.1908г. “…Събота. Днес празнувах именния си ден. Часът около 12 преди обяд бе при мен братовчед ми ротмистър Никола Станимиров (на снимката ген м-р Н.Станимиров) с жена си. Тъкмо когато той се готвеше да излезе, дъщеря ми Катя ми предаде два пакета, единият от които бе с царска корона. Като разбра, че е от двореца, тя го дръпна от ръцете ми, покани чича си и Еленка да почакат, разпечата го и извади от него тук приложените две открити писма. На първото от тях написано със собствената ръка на престолонаследника следното: “ поздравявам Ви с именния ден. Борис Търновски.” а на другото с ръката на Княз Кирила е написано:”Честит Ви имен ден. Кирил Преславски.” След обяд часа около 4 дойде дома ми г-н В. Драндар, секретар на Нейно Величество. Като го видях в антрето, помислих, че като мой ученик иде да ме поздрави с празника ми, макар, че това ми се видя твърде необяснимо, зер той досега никога не ме е поздрявявал. Когато влезе в салона и биде представен на жена ми, дъщеря ми, на проф. В. Златарски (на снимката) и на госпожата му, на г-н Н. Янчев и г-н Д.В. Хранов, г-н Драндар се обърна към мене със следните думи:”Негово Величество ми възложи да Ви поздравя от Негово име с именния Ви ден и да Ви благопожелая щастие и благополучие… Г-н Драндар остана при мене повече от 1/4 часа, като весело разказваше за посещенията, които Нейно Величество направила тези дни по разните богоугодни заведения в София и за които има подробни сведения в днешните вестници…”
...
1.01.1909г. “…снощи тримата (аз Паша и Катя) ходихме в двореца…когато пристигнахме с пайтона пред източната врата на двореца, заварихме около 20-30 пайтона, които се спрели и чакат ред да влязат в двореца. В пайтоните седяха: бивши и настоящи министри (Пешев, Радославов, Саллабашев), бивши дипломатически агенти (Д. Марков), видни граждани (Г. Гаврилов), всички с госпожите си. Това разбира се, на пречеше на пайтонджиите да се карат и псуват тъй, както те обикновено си се карат и псуват… Когато влязохме в салона той беше вече “битком набит” с хора, главно с офицери. Паша и Катя заминаха напред и се спряха почти на средата на дамската линия. Скоро при тях се доближиха Еленка (жената на братовчед ми Никола Станимиров) ротмистърът и Марийчето, г-жа Янакиева (капитанка, родом от Елена) Без 20 минути в 12 часа музиката засвири марш. Царят, Царицата, Престолонаследникът и Кн. Кирил, придружени от доста многобройна свита , влязоха в малкия салон, дето бяха се събрали сегашните и някои от бившите министри с госпожите си и софийския митрополит Партений. Царят и Царицата и двамата Князе се здрависаха почти с всички събрани. Преминаха в големия салон. Царят сам си избираше с коя от госпожите да се здрависа, понеже добре познаваше мнозинството от събраните. Пред Царицата вървеше подполковник Савов (ген. м-р Сава Савов - маршал на Двора - на снимката) и и именуваше госпожите, с които тя се здрависваше. Жена ми бе в числото на поименуваните. Когато Царят се доближи до мястото, дето стоях аз, той се взря между господата , които стояха пред мене, подаде ми ръка и засмян, какъвто си беше през всичкото време, ми каза следните думи: “Желаех лично да Ви поздравя с именния Ви ден и съжалявам, че нямах възможност да изпълня това си желание. Аз много държа за в подобни случаи. Бащинските грижи, които полагате за моите деца, ме крайно трогнат. Аз съм честит баща, защото Вие поехте ръководенето образованието на синовете ми.” Поблагодарих му със следните думи:”Най-сърдечно Ви благодаря, Ваше Величество, за оказаното ми високо внимание. Ще се трудя с всички сили за постигане отлични резултати от занятията с Князете.” “Как са те по успех?”-запита Князът. “Отлично, Ваше Величество.” “По поведение, държание и послушаност?” “Примерни са, Ваше Величество.” Чини ми се, че не съм виждал лице, което да изразява по-голямо доволство, от лицето на Царя в минутата, когато ме попита и аз му отговорих. Стисна ми ръката като на близък и отмина. Князете бяха няколко разкрача далеч от мене, коагато Царят отмина…Князете дойдоха право при мене и ме здрависаха.
След като обиколиха целия салон, Царят, Царицата и Князете се върнаха на средата на салона. Царят произнесе реч, с която поздрави събралите се с Новата година. Отговори му председателят на Министерския съвет г-н Малинов. Гръмко ура последва и двете речи.
През времето, когато Царят обикаляше гостите, слугите разнасяха шампанско и сандвичи…Часът около 1 след полунощ тръгнахме да си излизаме. Разпоредено бе да дефилираме пред Техни Величества, които стояха в малкия салон. Когато доближи жена ми, Царят я поздрави с думите: ”Честита Ви Нова година, госпожа Станимирова.” След нея вървеше Катя. Докато тя правеше реверанс, Чапрашиков (личен секретар на Цар Фердинанд) прошепна на Царя, че тя е дъщеря ми. Царят и нея здрависа. Аз бях изостанал по-назад, защото пред мене тръгнаха две дами. Царят очевидно бе ме забележил, защото в тази минута хвърли поглед върху ми. Аз бях здрависан и от Царя и от Царицата и от Князете много сърдечно...
От двореца отидохме във Военния клуб, дето весело прекарахме часа до 4 ½ сутринта.”
...
“20.1.1909г. Вторник. След молебена в черквата Св. Крал …отидохме с шейни в двореца. Поканените (около 60 души с Царя, Царицата и децата) бяха се почти събрали…След няколко минути мина край мен министърът на народното просвещение Н. Мушанов ала не благоволи дори да ни погледне (преподавателите)…Разговаряхме с всички поканени, някои от които, напр. министрите Ляпчев (Андрея) и генерал Николаев, по 2 пъти се доближиха до нас и разговаряха на дълго и широко, дори за политика. Във време на закуска произнесоха речи: М-р Такев, ген Николаев, Славейков- председател на Народното събрание. Отговори само Кн. Борис, към когото се обръщаха всички оратори… След обяда, през време на пиенето на кафе, Княза дойде при мене да му представя преподавателите на Князете.
...
“22.1.1909г. Четвъртък. Тая сутрин имах урок с Кн. Бориса… Днес след обяд се получи тук приложената покана, която гласи: “По заповед на Негово Величество Царя маршалът на двореца има честта да покани Господина, Госпожата и Госпожица Ст. Станимирови да присъствуват на танцувална вечеринка, която ще се даде в двореца на 24.1.1909г. в 10.часа. Обикновените граждански лица- фрак, малки декорации. За военните – генералска с еполети. За дамите – деколте.”
...
“26.1.1909г. Понеделник. Часът е 10 вечерта. Ей сега напреди малко един дворцов стражар ми донесе тук приложеното собственоръчно писмо от Царя. Това писмо беше турено във втори плик, върху който някой от писарите бе написал адрес: “Лично г-ну Станимирову, директор, Председател на “Славянска беседа”. Царевото собственоръчно писмо гласеше: “Директор Станимир Станимиров. Председател на “Славянска беседа” (върху плика). Понеделник вечер. Драгий ми Станимиров. Току-що научаваме приятната вест: Вашият избор за председател на “Славянска беседа”. От името на всички патриоти и “слависти” Ви поздравяваме най- сърдечно. Ваш Фердинанд.”
...
“27.2.1909г. Вторник … Часът в 6 бе свикано на заседание настоятелството на “Славянска беседа”. Поканих г-н Ст. Костов досегашния председател. Приех от него ръководството на това културно дружество и му казах няколко благодарствени думи. Заседанието се свърши едвам чак около 8 часа вечерта. Тутакси после заседанието отидох в двореца и предадох писмото за Царя. Предадох го чрез майор Станимиров, когото срещнах във вестибюла че си отива..”
...
“11.2.1909 Тъй като граф Шевремон е с Царя в Петербург, то днес Кн. Борис няма урок по френски, та майор Куртуклиев ме покани са занимавам Кн. Бориса с руски…”
...
“15.4.1909 …След поздравленията заговорихме за свалянето на султан Абдул Хамид и възкачването на престола на Мухамед V. Кн. Борис забележи, че според получените сведения новият султан си избрал за резиденция красивия палат на брега на Босфора – “Долма Бахче”. Казах му, че аз влизах в този дворец, чини ми се през 1896г. когато баща му – Царят, след като посети султан Абдул Хамида, ходи и в Петербург, придружаван между другото и от Рачо Петров…”
...
“5.5.1909 … След урока г-н майор Куртоклиев ми съобщи, че утре, 6.5. е именният ден на Цар Николая (руският Император) и ме моли да напиша поздравителна телеграма от името на двамата Князе…”
...
” 19.05.1909г. … По обичая си за вчера отидох в черква да присъствам на молебен по случай тозименството на Царя. Изправих се там, дето обикновено се изправям, т.е. в южния предел на средата между колоната и Царския трон. Когато Цар Борис се качи на Царския трон, обърна се в тая страна и ме забележи, след малко се обърна и втори път. Сетих се, че ме дири с очи и го погледнах. Засмян, поздрави ме с кимане на глава. Разбира се и аз му отговорих. Това накара всички околни да се вторачат в мене…”
...
“18.09.1909г. Получих от Тайния кабинет на Негово Величество Царя следното писмо с днешна дата N806. “Уважаемий Господин Станимиров. Чест ми е да Ви явя, че докторската дисертация на сина Ви Стефана, която изпратихте с писмото си от 3-того, се получи и поднесе на Височайше име. Негово Величество Царят благоволи да ме натовари да Ви предам Неговата благодарност за тая Ви пратка. С отлична почит. С. Добрович (секретар на тайния кабинет)
...
27.12.1909г. Днес празнувам именния си ден. Часът в 11 ½ преди обед дойде у дома началникът на тайния кабинет на Негово Величество, г-н Стр. Добрович, поздрави ме с именния ми ден от името на Царя и ми връчи една златна игла за вратовръзка с вензела на Царя (буква Ф с корона), обсипана със сапфири и червени камъчета. Като ми връчваше иглата, г-н Добрович каза: “Царят заповяда да му донесат богатата колекция игли, избра последната и каза: “Най- хубавата игла е за г-н директора на моите деца” Той ми възложи да Ви я връча и да Ви изкажа заедно с неговите благопожелания и пълната вяра, която той има във Вас и доволството му от неуморимата Ви грижа за образованието на Техни Царски Височества – неговите деца”…. Часът в 2 след обед изпратих на Негово Величество следното писмо: “До Негово Величество Фердинанд I, Цар на Българите. Ваше Величество! Вземам смелостта да изкажа на Ваше Величество най-искрената си и сърдечна благодарност за високата чест, която ми направихте, като благоволихте да ме поздравите по случай именния ми ден и да ме ощастливите с толкова скъпоценен дар. Честит съм, че имам щастието да уверя Ваше величество в безграничната си преданост към Особата Ви. Съм, господарю, на Ваше Величество верен поданик. Ст. Станимиров. София, 17.12.1909г.
...
1.1.1910г. Снощи часът в 9 отидох в “Славянска беседа” на бал. Тука часът тъкмо в 12 в качеството си на председател на това културно дружество поздравих събралите се гости с Новата година. Тутакси подир това покачих два ордена и отидох в двореца на приема. Заварих, че дипломатическият корпус захвана да поздравлява Царя… Царят ми хвана ръката, стисна я здраво и ми каза тези думи:”Поздравявам Ви с Нова година. Нека тя бъде за Вас още по-честита от всички досега. Аз с внимание съм следил Вашата дейност, която напълно одобрявам и която много ме радва. Нека Всевишният (в този момент Царят, както знаем е много набожен, обърна лицето си нагоре) закриля всички.”Царят произнесе думата всички доста натътрено, “които имат щастието да са под ръководството на Вашата педагогическа благодат…”В този дух Царят ми говори няколко минути и завърши с думите:”Още един път Ви желая щастие и благополучие.” Царицата весела и доволна ми подаде ръка, като каза: “Честита Ви Нова година, г-н Станимиров… Щом се приближих до гостите, мнозина ме поздравиха. Някои не се сдържаха да ми не забележат, че Царят дълго разговарял с мене. Часът в 1 и половина през нощта припнах да отида в “Славянска беседа” да взема Катя, която без майка си не може да дойде в двореца. Във вестибюла една от служителките ми подаде един пакет, в който намерих фотографически картички на Князете. Княз Борис е написал:”Щастлива и благополучна 1910 година! Борис Търновски”, а Кн. Кирил: “Честита нова 1910 година! Кирил Преславски.”
...
“4.1.1910..Г-н Чапрашиков (на снимката)ме покани в канцеларията си да поправя телеграмите, разменени между Царя и руския Император… Поправих ги. Те ще бъдат напечатани в днешния “Държавен вестник”.
...
“ 11.1.1910г…Часът в 4 ½ пристигна в София сръбският Престолонаследник Кн. Александър Карагеоргевич . Преди малко получих покана да присъствувам на танцувалната вечеринка, която ще се даде в двореца на 12.1.1910 г. в 10 часа. Поканени са и жена ми и дъщеря ми. Предполагам, че съм поканен като преподавател и ръководител на преподавателите на Кн. Бориса.
...


“ 13.1.1910г. Снощи часът тъкмо в 10 отидох с Катя в двореца. Вече бяха се събрали почти всички поканени. Часът около 10 ½ влязоха в големия салон: Нейно Величество Царицата под ръка с Кн. Александра, Царят и свитата. Музиката, разбира се свиреше тържествен някакъв марш… Царят, Царицата и Кн. Александър играха хоро. През време на танците Царицата представи на Кн. Александра много госпожи и госпожици… Към края на вечеринката говорих доста с Г-жа Каравелова (Ек.), която по покана на Царицата доста време спря при Кн. Александра… През време на разговора ми с г-жа Каравелова Царят, минавайки наблизо се доближи и се ръкува с мене. След танците имаше закуска на крака. Часът после 2 Царят, Царицата и Кн. Александър напуснаха салона, след като пред тях дефилираха (с букети от живи цветя в ръка) всички участвали. Гледката беше величествена, особено когато дефилиралите млади се наредиха срещу Царския трон и с поклон поздравиха Величествата и Княза. Княз Александър сега за пръв път откакто е наследник присъства на Царска вечеринка. Вярвам, че видяното му е произвело силно впечатление…”
...
“ 20.1.1910г. След завтрака Царят разговаря с мене доста дълго… Почна да ми говори за Князете, като ме уверяваше, че те дотолкова ме почитат, че ме уверяваше, че дори когато и той е при тях на разходка във Врана, те бързат да се върнат навреме, та да не би аз да отида на ревизия , та като закъснеят да ги чакам. Всяка вечер те му разказвали как са прекарали деня и с особен възторг му разказвали за моите постъпки и думи. “Те Ви обичат, каза Царят, много, твърде много Ви обичат, почитат и уважават.” Онова, което най-много го интересува, то беше дали те са достатъчно българи, мислят и чувстват като българи. “По моите наблюдения (казах аз) те по нищо не се отличават от най- добрите български деца… ”Моето горещо желание, г-н Станимиров, каза Царят, е: моите синове да се възпитават в духа на народа, да опознаят добре българския народ и да се сближат с него. Моят род, който от векове е фактор в историята, и то един от много важните фактори, винаги е работил в това направление: демократизиране на всичко и всички в държавата...”
...
“ 5.11.1910… След обяд Негово Величество почна разговори с г-н Малинов. В това време при мене дойде м-рът на финансите Андрея Ляпчев (на снимката) и почнахме за живота на германските и френските студенти. Тъкмо в разгара на разговорите, когато се смеехме , Н. Вел. дойде при мен. Всички се отдалечиха. “Вас пръв, каза Царят, дължа да поздравя по случай на днешния празник. Вие най-вече от всички направихте за уместното развитие и за образованието на синовете ми. Вам те дължат много и много. Кажете ми как сте доволен от сина ми Кн. Кирила. Той много се отличава от брат си, Н.Ц.В. Кн. Бориса. Не зная забележихте ли, че той проявява една твърдост, упоритост, аз съм готов да го нарека инат. Това аз в семейния живот го забелязвам.” – “В. Вел., казах аз, твърдостта, упоритостта, даже инатът не са недостатъци. Аз предпочитам един младеж, който има смелостта да настоява на своето, докато му представят неопровержими доказателства, че трябва да промени мнението си или да отстъпи пред оного, който уж за да угоди на окръжаващите го, готов е винаги да се откаже от мнението си…
...
“14.11.1910г. Неделя. Вчера се научих, че Царят и Князете отишли на лов в Кричим. Нощес сънувах, че царският лов бил много сполучлив и че Царят заповядал да ми пратят бут от сърна, фазани, глухар и зайци. Подир боледуването си аз усещам нервите си доста разстроени. Неспокоен съм. Види се, че това ми състояние ми влияе твърде силно и ме кара дори да сънувам сънища по повод на чуто и видяно нещо през деня. даже повече. Прави ме насън да предугаждам онова, която има да ми се случва наяве. Днес часът в 5 ½, когато тъкмо се готвех да излизам на разходка с Паша и Катя (току –що се бяхме върнали с Катя от концерт в “Славянска беседа”), някой подрънка. По обичая си побързах сам да вида кой иде. Като отворих парадните врата, човек с мушама ме поздрави с добър вечер и като каза “ей сега” спусна се бегом по стълбата. Погледнах, на пътя спряла царска кола. След минута, човекът в мушамата изтича по стълбата и като ми подаде две връзки каза: “За Вас подарък.” Машинално взех от ръката на човека връзките и продумах “благодаря”. Човекът едва ме чу, той вече слизаше по стълбите. Погледнах връзките. Едната се състоеше от два грамадни заяка, а другата от три доста големи птици (два фазана и една дива мисирка). “Сон в руках”, казах аз на жена си, която беше тръгнала да види защо още се бавя при парадните врата и която аз срещнах в стаята…”
...
“ 22.11.1910г. Понеделник. Рано тази сутрин, часът около 7. когато пиех чай, дойде у дома дворцовият стражар и устно ми съобщи, че Князете нама да имат уроци днес до обяд. От съобщенията на днешните вестници ми става ясно, че те са уморени от вчера, понеже са хвърчали с аероплана. Тази сутрин те като че ли пак са били на аеродрома..”
...
“5.12.1910г. Неделя. Получих следната покана:”По заповед на Н.В. Царя маршалът на двора има честта да покани г-на и г-жа Ст. Станимирова да присъствуват на приема, който ще се даде в Двореца на 6 дек. 1910г. в 10 ч. вечерта. Облекло: фрак и декорации.”
...
7.12.1910г. вторник. Понеже син ми д-р Стефан Станимиров е болен от последствията на една нецерена инфлуенца, на приема присъствувах аз сам. Даден беше в двореца обяд по случай именния ден на руския Император Николай II. Приемът беше след обяд.”
...
“19.1.1911г. Получих следната покана: “По заповед на Н.В. Царят маршала на двора има честта да покани г-н С. Станимиров да присъствува на вечерята, която ще се даде в двореца на 20.1.1911г. (Р.Д. на Кн. Борис) в 8 часа. Облекло: Фрак и декорации. Умолявате се да потвърдите.” Върху плика написах: “Благодаря, Ще присъствувам. София, 19.1.1911г. Ст. Станимиров.”
...
“ 31.1.1911г. Понеделник. Вчера 30.1.1911г. стана общо събрание на членовете на “славянска беседа”. Аз бях преизбран за председател…Княз Борис дойде много рано на урок. Разбрах, че ще иска да ми говори. И наистина, без да сяда на чина си, той ме запита: “ Е, Такев II (г-н Георги Евстатиев) вчера добре изигра ролята си?” “Да, отговорих аз, усърдно агитира, тъй че само 10 гласа не са за мене.” “За кого са?” “За Ст.Л. Костов, В Златарски (проф.) и Б. Цонев (редактор).” “Значи народняците и сега загубиха в “Беседата”? Ще Ви намразят, Станимиров, ще Ви намразят. Какви са хора: Червеният кръст е в техни ръце, Книжовното дружество – също, Славянското благотворително дружество – също. Искат и “Беседата”. Те имат на разположение и Гешовите монополи , а следователно и хора със себе си. А вие на какво се облягата?” Вместо отговор, аз смеейки се почуках челото си. “А, разбирам”, каза Князът…”
...
“ 2.2.1911г. …”Двореца, София. 1 февруари 1911г. Драгий ми Ст. Станимиров, със задоволство узнах от писмото Ви за вашето преизбиране за председател на “Славянска беседа”. Вам е позната симпатията, с която следя развитието на “Беседата”, та като виждам че да я ръководите през текущата година сте повикан пак Вие, чиято преданост към интересите и Ми е добре известна, Аз сърадвам, както “Беседата” със сполучливия и избор, така и Вас в направената Ви чест. всегда Вам благосклонний Фердинанд” (подписът е собственоръчен)”
...


“8.2.1911г…София, двореца. Нейно величество българската Царица Елеонора. Във високотържествения ден на ваше Величество поднасям Ви сърдечните поздрави мои и на господа професорите на ТЦВисочества. Искрено благопожелаваме на Ваше Величество здраве и благоденствие. Станимиров” …

9.2.1911г. “Г-н С. Станимиров. Сърдечно благодаря Вам и колегите Ви за любезните поздрави по случай празника ми. Елеонора.”
...
“6.III.1911г. Неделя. Нейно Величество Царица Елеонора и Князете Борис и Кирил присъствуваха в салона на “Славянска беседа” на първото тържествено заседание на Българската академия на науките (така се преименува Българското книжовно дружество в София).”
...
“ 9.VI.1911г. Четвъртък. Тази заран пратих доклада си в канцеларията на тайния кабинет на Негово Величество с молба да го препишат с машина. Днес се коронясва английският Крал Георг V. Княз Борис отиде да присъства на тържеството.”

*


За част от снимките благодарим на Дворцова свита


Ст.Станимиров. Кореспонденция. Из кореспонденцията с Царското семейство

Като директор, учител, учен и общественик Станимир Станимиров е водил богата кореспонденция. Във връзка с дейността му като секретар на Св. Синод и член на Духовната цензура е имал служебна кореспонденция с всички архиереи на Българската православна църква - митрополити, епископи, архимандрити, архиерейски наместници, игумени на ставропигалните манастири. В научната си дейност по проучване на църковната история също си пише с редица духовници, повечето от които са и негови съученици от Киев или ученици в Цариградската семинария. В научните си търсения в областта на етнологията и историята води активна преписка с водещите учени на България, повечето от които са негови близки приятели: В. Златарски, Петър Мутафчиев, Йордан Иванов, Юрдан Трифонов, Михаил Арнаудов, Беньо Цонев, Михаил Драгоманов, Никола Михайловски и много други.


Голяма част от тази кореспонденция се намира в архивите на различни учреждения или в бележки към научни публикации. Онова, което се е запазило в личния архив на Станимиров е малка част от кореспонденцията му с Цар Борис III и княгините Евдокия и Надежда.


Както видяхме от Дневника му като директор на Дворцовата гимназия, Станимиров води протоколната кореспонденция с членовете на владетелския дом, поздравления по случай рожденните и именни дни, Коледа, Нова Година, Великден... Това не е нито изненадващо, нито изключително - предполагаме, че всички членове на Двора са имали такива протоколни отношения с Монарха и семейството му.


По-интересен е факта, че Станимиров си пише с княгините Евдокия и Надежда през 30-те години, когато те живеят извън България. Княгините не са били ученички на Станимиров. Познанството им е покрай князете и от есента на 1913г., когато Станимиров пребивава в двореца Евксиноград и преподава на Княз Кирил църковна история и руски език. От тази кореспонденция са оцелели едва няколко писма и картички, които носят личните гербове и саморъчните подписи на княгините, както и няколко телеграми от двореца - от Царица Елеонора, Цар Фердинанд и Цар Борис III.


___________






София, 17.Х.1922г.

Уважаеми господин Станимиров,

Сърдечно Ви благодаря за брошурите, които ни изпратихте. Ще ги четем с интерес и сме много признателни, за гдето Вие винаги мислите за нас.

С поздрав и благодарност и от страна на сестра ми, оставам ВашаЕвдокия


***




Летдах, Вюртемберг, 18.03.1932г.
Уважаеми господин Станимиров,


Дълбоко трогната от милото Ви внимание, аз Ви исказвам мойта най-искрена и сърдечна благодарност за честитките по случай именния ми ден. Сега съм на гости у Надежда и се радвам на красивите и и умно деца. Фердинанд има сега изпит за II отделение и вече много хубаво пише и смята. Бях при баща ми 3 недели. Той е добре, въпреки 71 години!

Надежда и аз Ви пращаме най-сърдечни поздрави!

Ваша Евдокия


***


Сърдечно Ви благодаря за любезните честитки и благопожелания по случай Св. Евдокия. Искрени поздрави от Надежда, която на 5.03. роди четвъртото си дете и трето момче.

Искрено Ваша Евдокия

(получено на 24.03.1933)





***


За Херцогиня Надежда,

София 25.03.1932г.

Христос Воскресе!

Ваше Царско Височество,

С особена благодарност приех поздравите, които сте благоволили да ми изпратите чрез августейшата си сестра – княгиня Евдокия. От душа и сърце Ви желая през целия си живот спокойно да се наслаждавате на отличния успех и поведение на очарователните Ви деца и на първо място от успеха и поведнието на малкия Фердинанд, който чувам силно Ви зарадвал с отличния успех показан при изпита за второ отделение. В паметта ми се пазят мили спомени за бляскавото празднуване (sic) Св. Никола в Евксиноград през 1913г.

Целувам Ви ръка Ваше Царско Височество и оставам с най-отлична почит.

Ваш предан Ст.Станимиров


***

София 25.03.1932.

Христос Воскресе!

Ваше Царско Височество,

Трогнат съм от хубавите сведения, които ми съобщавате за пътуването и гостуването си , особено пък от поздрава на августейшата Ви сестра – херцогиня Надежда. На малкия Фердинанд, който не се съмнявам, че отлично е издържал изпита си за Второ отделение от душа и сърце желая добро здраве и постоянен отличен успех!Позволявам си най-почтително да Ви помоля да го помилвате и сладко-сладко целунете , като при това го поздравите от един 74-годишен старец, който 40 години бави и ръководи мили и обични палавци и сега се радва на грамадните им успехи в живота.
Предания ви Ст. Станимиров
(Княгиня Надежда Херцогиня Вютремберг със съпруга и децата си)

***

София, 26.03.1932г.

Ваше Царско Височество,

Честита майко,

Почтително Ви поднасям моите искрени поздрави по случай благополучното раждане на четвъртото дете – третото ваше момче. Моля Всеподателя Бога да ви дарува живот и добро здраве, та бодра и весела да се радвате на внучки и внуци, когато те бъдат най-малко в последните класове на гимназията! Горещо целувам щастливата десница, с която тъй нежно милвате хубавите си и обични деца.

Ст.Станимиров



***

От сърдце (sic) честитя на стария си директор днешния праздник и му желая здраве и всичко добро!

Царят










*