четвъртък, 17 януари 2013 г.

Християнство и генеалогия



Борис Станимиров
Сп. Християнство и култура, бр. 57/2009

Съвременното либерално и секуларно общество с еднаква сила отрича и религията и значението на произхода. Свидетели сме на все по-скептично отношение към религията и разпад на семейството, обезсмислящ родовата памет. Съвременният рационализъм отказва да признае на религията авторството над европейската културна цивилизация, а на родовата традиция – натрупването на опит и мъдрост, простиращи се отвъд границите на едно поколение. На църковността, както и на произхода се гледа като на предразсъдъци от „мрачното средновековие”. Религиозният възглед за света, както и аристократичното устройство на обществото са напълно отречени и тяхната защита се счита осъдителна. Идеите на Просвещението и Хуманизма и светогледът, възцарен след Френската буржоазна революция се приемат за абсолютни и неоспорими. Това важи особено силно в обществата от бившия комунистически блок, където десетилетията идеологическо възпитание са превърнали атеистичния прагматизъм и егалитарния мит за „дядовите цървули”, (които всеки криел на тавана си) в масов възглед на огромната част от обществото. Консервативната гледна точка почти не е застъпена в българското публично говорене, независимо дали управлява левицата или хора, определящи се като десни.

Дали общото между християнството и генеалогията се изчерпва с тяхното отрицание от съвременния либерализъм или?

Отношението към предците и родовата памет е част от ценностната система на юдео-християнската цивилизация. Това е видимо както в свещените книги на Стария и Новия завет, така и в целия исторически път на християнска Европа, по – очевидно в нейната западна част и по-дискретно, не не и по-слабо сред източно-православните.

При останалите големи монотеистични религии родословието е обичаен елемент от именната система. В арабския свят човек от елита може да изреди пълното си име, което съдържа имената на всички негови предци. При повечето далекоизточни религии и учения,  съществува традиция, във всеки дом да има кът - светилище, където на дъсчици са изписани имената на предците – това светилище съчетава олтар и родословно дърво. Фамилното име и в арабските общности  и в будисткия далечен Изток е родово и се носи от хиляди представители на един родов конгломерат с общ родоначалник, живял  векове или хилядолетия назад.

Как стои въпросът в християнския свят? Въпреки внушителните родови традиции на нехристиянския Изток, генеалогията като наука е продукт на западната християнска цивилизация. Причината за това е аристократичната структура на средновековното европейско общество, в която родът и правилата за унаследяване  имат първостепенно социално значение и крепят публичния ред. Доколкото средновековна Европа се гради изцяло на религиозно-обществения принцип на Папо-цезаризма, то и родословието е основна част от този принцип. Казано накратко, Папата е наместник на Бог на земята, властта на суверена произлиза от Бога и се легитимира от папската благословия,  а системата на васалитета на благородниците, които стоят по-ниско в йерархията произтича от суверена,  носител на власт, която е елемент от Божия ред. Наследяването на всички нива в административно-военната йерархия става с благословията на църквата, като се следват ясни правила, чието неспазване често е повод за военни конфликти между феодални групировки, привърженици на различни претенденти за трона. Най-известните примери за дълги династични войни са воините на розите в Англия през втората половина на XV в. и стогодишната война във Франция през XIV-XV в. При династията на Тюдорите се стига дори по-далеч – след като вижда в лицето на папата пречка за стремежа си да осигури легитимно мъжко наследство на трона, Хенри VIII отрича върховенството на Рим и поставя началото на Англиканската църква. Законът на първородството, залегнал в Писанието се оказва по-важен от папството и този избор едва ли е само политически.
По силата на своята аристократична структура, западноевропейските общества и особено техните елити запазват своето отношение към генеалогията чак до Първата световна война, макар че значението на произхода започва да намалява още с появата на нациите и буржоазните идеи през XVII век, които  предизвикват божествения характер на монархическата власт и оттам основите на аристократичното управление.
За западния аристократ родословието има онзи дълбок и основополагащ смисъл, който има апостолическата приемственост за църковния епископат. Затова родословните дървета на някои европейски родове могат да бъдат открити по стените на църквите на средновековните замъци.

Освен в чисто прагматичния ред за наследяване на власт и обществено положение, значението на предците намира отражение в идеята за необятната сложност на Богосътворения свят, който е непосилен за отделния човешки ум и за рамките на краткия живот на отделната личност. В това консервативно светоусещане,  човек се схваща като зърно от броеницата на своя род, наследник на опита и мъдростта на предишните поколения и техен преносител и продължител в идните генерации. Оттук родовата традиция се приема с готовност, дори тогава, когато изглежда ненужна или архаична. Необремененият с модерни утопии човек приема, че традицията е събрала опита на поколения предци и ако нейният смисъл не е очевиден, причината за това се крие по-скоро в ограничения човешки ум, нежели в несъстоятелност на самата традиция.

Буржоазните революции от XVIII – XIX век и либералните идеи за държавно устройство, предлагат изцяло нов порядък на обществените отношения, центрирани около гражданина и неговите права. Божият ред отстъпва място на обществен договор между гражданите, рационално споразумение за общите правила. В отговор на тези нови идеи, скептичният към човешкия разум религиозен светоглед намира израз в политическия консерватизъм. В своите знаменити „Размишления върху революцията във Франция”, считаният за баща на консервативното течение Едмънд Бърк осъжда революционните промени и ликвидирането на вековни институции и обществени авторитети, като прояви на егоцентрично късогледство. За Бърк, губейки приемствеността и традицията, новото общество неминуемо ще изгуби част от своята мъдрост, а атеизмът ще донесе упадък на нравите.

Връзката между родовата памет и политиката на модерната държава е по-пряка отколкото изглежда, доколкото самата идея за нацията е късен феномен – рожба на Просвещението. Преди възникването на нациите, идентичността в аристократична Европа се ограничава до феодалния клан, който представлява род или конгломерат от родове, обвързани с брачни връзки и вътрешна йерархия. Националната идея, чието възникване бележи XVIII в. за пръв път поражда идентичност различна от клановата. Нацията предполага, че отделният гражданин получава своето място в света не на база на родова йерархия, а на база на споделени ценности за устройство на обществото. Оттам усилието за просперитет на рода се превръща в усилие за просперитет на нацията, в общо благо. Грижата за рода преминава в строго частната сфера на живота. Преходът родов клан – нация бележи началото на съвременната политика.

Как стои въпросът в Източното християнство? Византийският свят не отдава толкова голямо значение на родословието, колкото западния. Във Византия, България и другите държави от културния ареал на Константинопол, аристокрацията е в голяма степен служебна – титлите и длъжностите се получават с благоволението на владетеля и дори в случаите, когато се унаследяват, това става с потвърждението на висшестоящата йерархия, по-скоро като спазване на традиция, отколкото като безусловно наследствено право. При това намесата на църквата в производството на феодална аристокрация е незначителна. Много често едно феодално владение може да бъде отнето от велможа, изпаднал в немилост и да бъде дадено на друг. Възможно е също да не бъде спазен принципът на първородство, както и територията или пък властта да бъде разделена между синовете на феодала.  Последното се наблюдава дори и на монархическо ниво, с институцията на т.нар. съцар.
Въпреки, че родословието има по-ограничено обществено значение в православния свят, в сравнение със западния, на битово ниво отношението към рода е важен компонент от ценностната система на традиционното патриархално семейство, което съществува под формата на родова задруга. Под един покрив или в един двор съжителстват по три или четири поколения от даден род като,  въпреки че всеки от синовете е глава на свое семейство, решаваща дума при организацията на общата работа и важни за членовете на рода въпроси има старейшината - главата на фамилията.  Тази родова задруга е особено силно изразена в Османската империя, където родът е основната данъчно задължена единица – хане и съответно най-малката легитимна обществена структура.  В специалните категории християнско население – пазачи на планински проходи (дервентджии), соколари, коняри и др. задълженията към империята се носят солидарно от по няколко рода, най-често сродени помежду си (например караулът отговарящ за охраната на прохода Шипка се състои от 30 габровски дервентджийски рода), което води до формиране на още по-големи, кланови структури от сродени помежду си фамилии, в които кръвното родство има своето значение за поддържането на общия дух и взаимното доверие. Същите кланови структури  от по няколко рода намираме при родопските кехаи, прекарващи хилядни стада добитък към Беломорието. Родовата памет за тези овчарски кланове е жива и днес в широколъшкия дял на Родопите, където с голяма честота се срещат 6-8 фамилни имена, за които хората знаят, че са им стари родови, макар и днешните носители на едно и също име не винаги да могат да посочат точната родова връзка помежду си.
Привидната дискретност на източното християнство към почитането на рода не бива в никакъв случай да създава илюзия, че на предците и коренът не се отдава достатъчно значение. Тъкмо напротив – в родовата задруга родителят е върховният авторитет. Стихът „Затова ще остави човек баща си и майка си  и ще се прилепи до жена си” (Марк 10:7-8) трябва да се разглежда само като издигане на брачното тайнство, но не и като пренебрежение на родителите. В условията на подтисната църковна йерархия през Османското владичество и масова неграмотност, религията има силно битов характер. Родът е средата, в която се предава традицията, а вярата е безусловно най-важната част от тази традиция. Така че, към разпространеното твърдение, че православната вяра е съхранила българския народ през петвековното османско владичество, следва да добавим уточнението, че тази православна вяра просъществува пред примитивния иконостас на патриархалния български род, който беше първата форма на съборност.
Родът като съборност е особена характеристика на православното светоусещане. Този древен мироглед е сред причините за консерватизма на православието. В днешно време все по-често чуваме призиви към църквата, да осъвремени богослужебния език и да се доближи до изказа и темите на съвременния човек за да стане литургията достъпна и разбираема за всеки. Тази тенденция към осъвременяване има своите рационални аргументи, но крие един сериозен риск – да изгуби мистичната сила на православието, въздействието отвъд разбиращия разум. Има нещо магическо и безкрайно благодатно в това, да пристъпиш в опушената стара църква, по гладките плочи, изтъркани от стъпките на предците ти и да възславиш Княза на света със същите слова, които на същото място е мълвял дадо ти, преди това неговият дядо, и дядото на неговия дядо. Тези архаични слова, били те и по-трудно разбираеми за оглашените, представляват съборност отвъд времето, причастие, в което пребъдваме не просто заедно с другите вярващи, а и с духовете на отдавна изтлялите поколения преди нас. Така запазването на традицията запазва съкровената тайна на православното светоусещане, това триизмерно чувство за вселенско единство отвъд времето и пространството.

Неизменната връзка между род и вяра е запазена в свещенството, което най-често е потомствено занятие и тази традиция е много жива и днес. . Неделната служба в енорийския храм създава усещането за общност не просто на индивидите, а като обединява родовете. Не случайно заповедта „Почитай баща си и майка си” е първа след заповедта за отношението към Бога, както в Стария, така и в Новия Завет.
Въпреки липсата на еднотипна родословна традиция по българските земи, почти всички запазени родословия са под формата на приписки в църковни книги, записани от свещеници. Църквата е пресечна точка на вярата, традицията, чувството за род и общност и представите за историчност на старите българи. Тази вяра и родова традиция до голяма степен изчерпва идентичността им. Не случайно българското Възраждане не започва с богоборчество, както на Запад, а тъкмо обратното – то възниква в умовете на духовници. В своята Славянобългарска история Паисий търси корените на възникващите европейски нации не в идеите на Просвещението, а  в библейската генеалогия на ноевите потомци. Българската нация се ражда от онова паисиево „Ти българино знай своя род”, което разширява традиционното понятие род до модерната идентичност на народ.  Не случайно и Софроний започва своя знаменит труд с родословие. Потомците на същия този Софроний по-късно ще имат силно влияние в обществения живот не само сред българите, а и в цялата империя и с право можем да ги наречем династията Богориди. Подобна династия, отново с огромен принос в църковните дела и християнския обществен мироглед е еленския род Михайловски.
В православна Русия, която има силна аристокрация в голяма степен родовото потекло има социалното значение, което има в западна Европа. Но за християните в Османската империя, лишени от своя легитимна обществена структура, ролята в църковната общност се превръща в най-ярък белег за принадлежност към елита -  фамилните имена започващи с представките „поп- „ и „хаджи- ”  носят особен престиж и преживяват дори епохата на богоборческия комунизъм.

Дадените дотук примери описват  значението на рода в ценностната система на християнските общества на Изток и Запад, но те показват външните, светски измерения на релацията християнство – генеалогия.  Безспорно много по-съществени основания за важността на произхода ще намерим в самите библейски текстове, които изобилстват с генеалогична информация.  Библейска генеалогия е отделно научно направление, с вековни спорове и различни интерпретации на всеки текст, така че едва ли може да бъде обхваната тук.  Не може да не отбележим обаче,  изключителната настойчивост, с която в много от библейските книги се изрежда поредността на поколенията от Адам до Ной, Авраам или Давид, генезисът на отделните народи от колена на човешкия род и социалната структура на евреиския народ, при която дадени професии и религиозни функции са дълговечно определени за потомците от определен род. Още в първа книга Битие се проследява разклоняването на Адамовото потомство до Ной и неговите синове. В повечето библейски  истории се подчертава изключителното значение на първородството при унаследяването на властта и водачеството. Безспорно това личи най-силно в историята за Исаак и Иаков, където законът на първородството може да се заобиколи само с измама.
Някои старозаветни книги, като Числа представляват дълги списъци генеалогия на потомците, в които цялата структура на еврейския народ настойчиво ни се обяснява на базата на родословие на потомците. Първа книга Паралипоменон (Летописи) започва с преговор на родословието от Адама, за да продължи поименно с родословията на всички израелтяни до преселението във Вавилон.
Прави впечатление, че в библейските текстове понятието род обозначава както тясното понятие за отделно поколение, така и широката идея за племе и народ. Всъщност естественият преход на идентичността от семейството, през рода, племето и народността в нация, която се счита за революционно достижение на Новото време, заема по-голямата част от историческите библейски книги. Генеалогията на родовете прераства в генеалогия на народите при потомството на Ной.

Значение на генеалогията в старозаветния закон ще претърпи нов прочит в Новия завет. Това различно гледище е много отчетливо в посланието на Св.Ап. Павел до Галатяни.

[3:23]  Преди да дойде вярата, бяхме под стражата на закона, заключени за вярата, която щеше да се открие.
...
[3:26]  Защото всички сте синове Божии чрез вярата в Христа Иисуса;
[3:27]  всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте.
[3:28]  Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса.
[3:29]  Ако пък вие сте Христови, тогава Авраамово семе сте, и по обещание наследници.

На пръв поглед тези знаменити слова отменят тежестта на кръвното наследство и поставят вярата над произхода. Много от съвременните теории обуславят идеята си за равенство от тези библейски редове. И тази постановка би била напълно логична, ако  възвисяването във вярата не беше изпитание, което всеки преудолява според способностите и волята си. Обожанието и следването на Христовото учение не е дадено априори на човека. То представлява предизвикателство и борба със злото, в която малцина надвиват. И след като у малцина вярата е достатъчна за да се нарекат Христови, то и законът на кръвта не би следвало да се приеме за изначално отменен от Новия завет. Потвърждението намираме в същото апостолско послание :

[3:17]  Аз пък казвам, че законът, който се яви след четиристотин и трийсет години, не отменя утвърдения по-преди от Бога завет за Христа, та обещанието да изгуби сила
[3:18]  Защото, ако наследството е по закон, то вече не е по обещание; а на Авраама Бог го дарува по обещание.
[3:21]  И тъй, законът противен ли е на Божиите обещания? Съвсем не! Защото, ако беше даден закон, който да можеше да животвори, то наистина оправданието щеше да бъде от закона;
[3:22]  но Писанието заключи всички под грях, та обещанието да се даде на вярващите чрез вяра в Иисуса Христа.

Най-силното доказателство за значението на закона за кръвното потомство е подробното излагане на Христовото родословие в евангелските текстова на Матей и Лука. Още в първите редове и двамата евангелисти черпят аргументи за истинността на Спасителя тъкмо от произхода му от Адам (Лук 1:1) и Авраам (Мат 3:23-38), и подчертават принадлежността му към Давидовото семе, тъй като според  пророците, Месията ще е потомък на Давид.
Една от фундаменталните загадки на библейската генеалогия е разликата в родословието от Давид до Иисус която съществува в двете евангелия.  Лука продължава Давидовата линия от сина му Натан, а Матей – от наследника на трона Соломон. От Давид чак до Йосиф, мъжа на Мария родословията при Лука и Матей се различават коренно - само две имена, фигурират и в двата евангелски списъка.  Тази разлика в имената е обект на интерпретации и спорове векове наред. Най-разпространената версия, защитавана от Тертулиан и много други богослови е, че Лука ни дава родословието на Дева Мария, а Матей – това на Йосиф, като и двамата произхождат от Давид. По този начин Иисус е по две линии потомък на старозаветния  цар на Израил и Юдея. Силен аргумент в полза на тази теза намираме в думите на Св. Ап. Павел, категорично определящ Спасителя като „Син роден по плът от Давидовото семе” (Рим 1:3). Тъй като Йосиф не е баща по плът на Иисус, то остава възможността Божията майка да е кръвна потомка на Давид, а Йосифовото име в родословието да се дължи на традиционното записване на поколенията чрез мъжа, като глава на семейството. Тази теза, макар и много популярна, далеч не е безспорна. Отхвърлят я Тома Аквински и редица други богослови, които търсят обяснение за различните родословия от Давид до Иисус в грешни преводи, пропуски и в т.нар. левиратен брак при който вдовица може да се омъжи за брата на починалия си съпруг. Въпреки това определението „Син роден по плът от Давидовото семе” е много силем аргумент, че Евангелието нот Лука ни представя Христовото родословие по линия на майката на Спасителя.

Друг важен момент в генеалогията на Иисус е родството между майката на Йоан Кръстител – Елисавета и Божията Майка. Тъй като Елисавета е от коляното на Левиевия син Аарон, то нейната сродница Мария също е потомка на Леви, което обединява в Иисус едновременно царска и първосвещеническа линия.

Ако Новият завет цели еднозначно да отмени родовия закон на наследството, той не би акцентирал толкова силно тъкмо върху „човешката” генеалогия на Спасителя от патриарсите и царете. Синът Божи не се нуждае от допълнителна легитимност през родословие. Въпреки това, родословието очевидно има особена тежест в Библейския разказ. То ще престане да има значение само ако пребъдем във Вярата, и то не защото тя отменя рода, а защото ни възвисява над него.  Строгите генеалогични традиции на средновековна християнска Европа – както в аристократичния Запад, така и в патриархалния Изток не влизат в противоречие с Христовата любов – еднакво всеопрощаваща към всички.  Библейските закони на рода имат такова значение, каквото и човешките закони. В едно идеално общество, в което няма зло, човешките закони биха били ненужни. По същия начин,  ако всички хора имат силна вяра и са заедно в Христа, родовите закони не биха имали значение.  Доколкото обаче човечеството пребивава в грях и изкушения, законите са необходими за да държат човечеството в руслото на предвидимия порядък.


За автора:
Роден е през 1976г. в София. Завършил е Молекулярна биология  в СУ „Св. Климент Охридски”, специализирал Международни икономически отношения в УНСС и Политически умения в НБУ. Работи в областта на финансите. Интереси и разработки в областта на политическия консерватизъм, офицерския корпус на Царство България, родствените връзки на българския възрожденски елит. Член на УС на Българската генеалогична федерация.

Няма коментари: