Достоен труд за българската фалеристика (Рецензия)

Борис Станимиров
Сп. Родознание, бр.1-2/2011

Книгата Наградният знак „За вярна служба под знамената” и неговата история на  доайена на българските хералдици Христо Дерменджиев  се намества в една празна, но важна ниша на българската фалеристика – новите наградни отличия, създадени след обществената промяна от 1989г.
С решение на Великото народно събрание наградната система на НРБ, съдържаща идеологическа символика е отменена.  Същото се случва със стария държавен герб. Логично е, както във всички страни от бившия източен блок, или да бъде възстановена предвоенната държавна символика и наградна система, или да бъдат приети нови такива. По различни причини, бурните политически събития от началото на 90-те години попречват това да се случи. Страната ще остане без държавни символи още десетилетие. Но времето изисква своето. През 1992г.  България изпраща мироопазващ военен контингент в Камбоджа в състава на международните сили на ООН. За първи път след промените български воини са поставени в реална бойна обстановка. На 2 април 1993г.  в лагера на батальона избухва престрелка между  българите и отряд на Червените кхмери. След няколкочасова стрелба нападението е отблъснато, но загиват трима наши войници. В Родината на загиналите са отдадени военни почести, но държавата няма отличие, с което да ги почете посмъртно, нито да награди показалите храброст участници в сраженията под български флаг.
Загубил вяра, че затлачените из папките на тромавата държавна машина проектозакони за ордените, наградите и отличията ще бъдат гласувани скоро от парламента, военният министър Валентин Александров решава, че Министерство на отбраната може да  създаде свой ведомствен награден знак, с който да се награждават допринеслите за националната отбрана и българската армия военни и цивилни лица. Задачата по разработването на отличието е възложена на Христо Дерменджиев, който по това време е съветник по ритуалите,  церемониите и символите в Българската армия към кабинета на министъра. Срокът е кратък – на Гергьовден, отскоро възстановен като празник на армията трябва първите отличия да бъдат окачени на униформите на наградените.

Книгата представлява разказ за създаването и регламентирането на Наградния знак „За вярна служба под знамената”. Повечето справочни публикации за фалеристика се изчерпват със статута, степените и емисиите на отличията. По-рядко можем да прочетем история на усилията по създаването на орден или медал, с подробности „от кухнята” за протеклите дискусии, различните проекти и прототипи, както и за техническата изработка на различните емисии. Всички тези детайли са разказани увлекателно в книгата на Христо Дерменджиев, при това от първо лице – Дерменджиев е автор на проекта на наградния знак.

Особено любопитна е историята с избора на елементите на знака. Притиснат от невъзможно късия срок, авторът използва времето на една международна конференция в Швеция, за да нахвърля на няколко листа хартия основните типове кръстове, използвани в европейската орденна традиция, няколко типа мечове и различни варианти на халката за захващане към лентата. След редица експериментални скици се спира на артилерийски кръст с удължено вертикално рамо и кръстосани мечове. Прототип на мечовете е мечът на светец-войн от средновековен български стенопис. На анверса е изобразена бойна каска български образец от 1935г., а на реверса – медальон с девиза на отличието „За вярна служба под знамената” и умален знак на Военния орден „За храброст”.  Този декоративен елемент е особено важен, защото символизира приемственост с най-престижното бойно отличие на Третото българско царство и с войнските традиции, на които то е носител.
При разработването на статута на наградния знак „За вярна служба под знамената” Христо Дерменджиев се придържа към строгите принципи на фалеристиката  и към българската орденна традиция. Отличието е учредено в 4 степени. Първата степен  е от позлатен бронз и се носи на шия, втората -  посребрена -  на игла, трета степен е позлатена и се носи на триъгълна лента, а четвъртата – от оксидиран бронз, на триъгълна лента. В последствие е създадени дамски кръст в две степени.

Наградният знак „За вярна служба под знамената” е връчен на стотици български офицери, сержанти и войници, участвали в международни мисии по различни точки на света, както и на военни и цивилни служители на МО, офицери от ГЩ и представители на чуждестранни и международни структури, с които България е осъществила военно сътрудничество. Той ще остане в историята освен с факта, че е първото отличие на демократична България и с това, че е даден посмъртно на българските бойци, пролели кръвта си под българско знаме в Камбоджа и Ирак.

Проследявайки историята на сътворения от него знак, авторът не скрива разочарованието си от съдбата му през годините. Следващите ръководители на Министерството на отбраната безогледно нарушават статута на отличието и принципите на наградната традиция. Неколкократно е променяна лентата, като е заменена първо с по-тясна, различна от световния стандарт, а след това първа степен вместо на шия се дава на дълга лента като спортен медал. С тъжна ирония авторът пита, дали това е отличие за шия или за пъп. Уви, това далеч не е най-драстичния случай.  Част от втората емисия на знака е давана на лента от стария орден „9 септември 1944г.” Явно заради застояли стари ленти в някой склад, незнаен чиновник е решил да комбинира едно отличие с лентата на друго - кощунствено и безпрецедентно невежество.  На загиналите български войници в Ирак, посмъртно е присъдена първа степен на отличието, която по статут се полага само за висши генерали - началници и заместник-началници на генералния щаб и командващи родове войски. Тези и още редица описани недомислици, показват колко пагубна е загубата на традициите и колко бавно се възстановява нещо,  веднъж изгубено преди десетилетия.  В този смисъл книгата на Христо Дерменджиев е не само история на едно отличие, но и интересно свидетелство за времето на голямата промяна - описващо цялото разнообразие от човешки лутания в хаоса на прехода – слепия ентусиазъм на едни, закостенелите схващания на други, парвенюшкото безхаберие на трети – този обществен бульон, от който се ражда най-новата история на България – одумвана, критикувана, но истинска.

Въпреки своята лична ангажираност с разказа – професионална и емоционална, като историк Христо Дерменджиев се придържа строго към документите. Повечето министерски заповеди, писма и други официални документи, свързани с историята на ведомственото отличие не само са цитирани в текста, но са дадени и във факсимилен вид. Същото важи и за утвърдените илюстрации на отличието.

Няма как да не се спомене изрично  полиграфията на изданието. Христо Дерменджиев е автор на редица графични изображения – знамена, плакети и емблеми. Съвсем естествено книгата трябва да защитава авторитета му не само като съдържание, но и като външен вид и изпълнение. Книгата е с черни гланцови твърди корици, като на лицето и изобразена първата степен на наградния знак. Корицата е променяна неколкократно, докато отговори на високите изисквания на автора. Листовете са от плътна хартия, като всяка страница е оформена със стилна декоративна рамка около текста, а номера на страницата е в медальон, съдържащ наградния знак и две кръстосани знамена. Книгата съдържа много илюстрации на проектите на отличието и исторически снимки, показващи носенето на ордени. Цветните изображения са обединени в три печатни коли от гланцова хартия.

 Както във всяко човешко начинание и в тази книга могат да се намерят пропуски, слабости и да се отправят критики, които да повлияят едно следващо издание.
Би било изключително полезно, ако в началото авторът беше отделил няколко страници да запознае читателя с основните принципи и понятия на науката за отличията - фалеристика, както и с традициите на българската наградна система от създаването и през 1880г. – главните ордени и медали с данни за тяхното създаване, статут  и степени. По този начин, читателите, за които фалеристиката е непозната територия щяха по-лесно да възприемат наградния знак „За вярна служба под знамената” в неговия естествен контекст, както и с лекота  да разберат справедливите критики на автора към някои лаишки действия, които компрометират високото отличие.
Сериозна критика бих отправил към последната част на книгата, в която авторът ни занимава с клеветническата кампания на жълтата преса срещу отличието. Изведени са цитати от „статиите” (ако пасквилите изобщо могат да се нарекат така), а най-злостните са дадени и във факсимиле. Авторът ги коментира и задочно отговаря на нападките им.  Не мисля, че подобава на един член на Световната академия по хералдика  и високопоставен държавен експерт да слиза до нивото на най-долнопробните образци на ченгесарската тиня на прехода. Ако авторът ни беше спестил цитатите от „Жълт труд”, книгата не само че нямаше да загуби, а напротив – щеше да запази хомогенен интелигентния си стил.
На три  места в текста има разменени имена и понятия, очевидно лапсуси, които са единични и не могат да вкарат в читателя в заблуждение. Има и неточности в препратките към приложенията.
За да бъде изданието напълно завършено, би било прекрасно, ако съдържаше като приложение списък на кавалерите на почетния знак. Още повече, че както става ясно, награждаването с него е прекратено след създаването на нови военни отличия през 2007г., така че носителите му са краен брой. Подобен регистър на кавалерите, задължителен в държавите с орденски традиции,  напълно липсва в българската наградна практика. На кого можем да разчитаме за въвеждането му, освен отново на доайена – Хр. Дерменджиев?

Наградният знак „За вярна служба под знамената” е първото официално българско отличие след демократичните промени. Съдбата е отредила с него да бъдат наградени загиналите във военни мисии български военни в Камбоджа и Ирак. Безспорният експерт в областта на държавните символи Христо Дерменджиев с увлекателен стил и професионална вещина ни запознава с вълнуващата история на създаването на тази вече историческа награда. Книгата ще стане настолна за любители и колекционери – фалеристи, но със сигурност ще събуди интереса  и на редовия любопитен читател.

*Борис Станимиров е член на УС на БГФ „Родознание”. Той също така е председател на Клуб „Един завет” – организация на потомците на офицерския корпус на Царство България.

Подробна библиография на Станимир Станимиров

През близо 60-годишния си активен обществен живот Станимир Станимиров оставя богато книжовно наследство. Като учител, училищен директор, университетски преподавател, църковен деятел, директор на различни научни и културни институти и не на послено място като свидетел и участник в почти всички важни исторически събития, той се счита длъжен да остави своя поглед по редица теми. Станимиров е превел и съставил едни от първите учебници по География, История и Църковна история след Освобождението, по които учат поколения ученици в Княжество България чак до началото на 20-те години на XX век.История на Българската църква от покръстването до началото на XX век; Църковната история на Габрово, Ловеч и София; Цялостния преглед на историята на всички български духовни училища; житията на българските светци; биографични данни и спомени за бележити архиереи - Йосиф Соколски, Иларион Макариополски, Максим Пловдивски и Скопски, Екзарх Йосиф I, Епископ Стефан Ковачевич, Климент Браницки и Търновски; Бачковският манастир, кондиката на Троянския манастир, Средецката църква св. Иван Рилски... това са само част от темите, по които Станимиров оставя своя отпечатък на изследовател, съвременник и историк.
Писменото наследство на Станимиров респектира с ясния, обективен и задълбочен стил. Подходът му очарова с дисциплина, системност и подреденост. Авторът се е погрижил да издаде основните си трудове, излезли като поредици от статии в специализирания периодичен печат в отделни отпечатъци, които, подвързани и надписани е поднесъл на всички културни институти, към които има отношение - Народната библиотека, Библиотека "Априлов-Палаузов" - Габрово, Университетската библиотека, библиотеката на Априловската гимназия и др.

Представената по-долу библиография е подробна, доколкото включва всички публикации и издания на Станимиров, които успяхме да открием. Със сигурност има и такива, които все още не са ни известни, както и такива, писани под псевдоними (известните ни досега псевдоними на Ст.Станимиров са Икономов и д-р Славов) Затова не можем да наречем библиографията пълна. Негови подробни библиографии са издавани във всички алманаси на Софийския университет "Св.Климент Охридски" през 20-те и 30-те години, но те са непълни, доколкото най-плодотворния период от писмената му дейност е в края на 30-те и началото на 40-те години, когато Станимиров е свободен от обществени ангажименти и може да се отдаде на писане.

АВТОРСКИ УЧЕБНИЦИ

Учебник по история на българската черква
1. Изд .Хр.Г.Данов, Пд. 1894. (125стр)Отзиви: Н.Н. в Пер.спис БКД год 9. кн 18; ; Ив.Иванич в”Из Црквене историе Срби у Турско у XVIII и XIX веку. Српска Крал.Академия, 1902
2. Преработено и допълнено. Хр.Г.Д.Пд. 1907 (144стр)

Учебник по история на християнската черква
1. ИХГД. Пд.1897 (176стр)
2. без изм. ИХГД.Пд.1899

Закон Божи за учениците от IV клас на петокласните девчески училища. Част I. История на Християнската православна черква. Част II. История на Българската черква. ИХГД.Пд.1898 (73/77стр)

Свещена история. Вехти завет (с 21 картини и 3 карти)
1. ИХГД.Пд.1900 (87стр)
2. прераб.и доп. :Закон Божи за ученици и ученички I клас. Свещена история Вехти завет. ИХГД.Пд.1907 (93стр)
3. ИХГД.Пд.1910

Свещена история. Нови завет (с 34 картини, плана на Ерусалим и една карта)
1. ИХГД.Пд.1900 (98стр)
2. прераб. и доп.: Закон Божи за ученици и ученички от II клас. Свещена история. Нови завет. ИХГД.Пд.1909

Умозрително богословие. Първа половина. София. Печ.Ив.Г.Говедаров, 1898 (87стр)

* * *


СТАТИИ, МОНОГРАФИИ, ИЗСЛЕДВАНИЯ, НАУЧНИ СЪОБЩЕНИЯ

Разкази от Българската Черковна история. Печатани с псевдоним Ст.Икономов във „Войнишка сбирка” год.1 (1893-1894) и год. 2 (1894-1895)
Първите мъченици за Христоватс вяра в България;
Енравота (Войн), княз Български, мъченик на Христовата вяра;
Св. Български Цар Борис;
Светите просветители на славяните Кирил и Методи
Св. Климент, архиепископ български;
Кога българският архиепископ станал Патриарх;
Св.Иван Рилски Чудотворец;
Българският цар Калоян и папата Инокентий III
Цар Борил (Борис III (?)
Цар Иван Асен II:
Опитванията на папите да подчинят под властта си българската черква;
Преподобни Теодосий Търновски, стълб на православието;
Св.Евримий, последен търновски патриарх;
Отношенията между цариградския и търновския патриарси;
Подчинението на Видинската област под властта на Цариградския патриарх;
Унищожението на търновския патриарх и окончателното подчинение на българската черква под властта на Цариградския патриарх;
Отец Паисий

Робството у старите източни народи . в. „Мисъл” год1.(1892)кн.II, III-IV, VIII
Образцови уроци по история (без подпис) в „Библиотека” 1894-1896. Изд. На Бълг. Екзархия в Цариград, печ. В Пловдив.
Анибал;
Гутенберг;
Солон;
Константин Велики;
Наполеон;
Капитан Кук;
Александър Велики;
Рафаел;
Вениамин Франклин;
Сократ;
Ливингстон

Образцови уроци по География. (без подпис) в „Библиотека” 1894-1895
Българската духовна семинария в Цариград през учебната 1896-1897г. (отделен отпечатък)
Българската духовна семинария в Цариград през учебната 1895-1896г в „Библиотека” 1896, кн.XVI-XVII
Потребни ли са реформи в управлението на Българската православна черква? в сп. „Духовна пробуда”. Пловдив год 2 (1907) бр.11, 14, год.3 (1908) бр.6,9.
Социализмът в църквата. в сп. „Духовна пробуда”. Пловдив год 2 (1907) бр.15,17
По въпроса за религиозното обучение. сп. „Духовна пробуда”. Пловдив год 2 (1907) бр.16
Социалисти ли, или анархисти има в Българската православна църква? сп. „Духовна пробуда”. Пловдив год 2 (1907) бр.19
Един спомен за покойния Константин Величков. Сп. „Духовна пробуда”. Пловдив год. 3 (1908) бр.7-8
По повод на архиерейския събор в София (7 и 8 юли 1910г.) Сп. „Духовна пробуда”. Пловдив год 4. (1909) бр.17,18
Как е създадена легендата за патриархата? В сп. „Съветник”, Сф. Бр.576 / 13.12.1911
Българската схизма. В сп. „Съветник”, Сф. Бр.618 / 21.06.1912
Освободителната война и българското духовенство. В сп. „Съветник”, Сф. Бр.636 / 08.02.1913
Една молитва от търновския митрополит Неофита. В „Църковен вестник”, София, бр.14-15 / 1906
Руския православен храм в София. В „Църковен вестник”, София, бр.45 / 1911

Из дейността на Отдела за народното просвещение и духовните работи за откриване на духовни училища в България. В „Училищен преглед”, год,12(1907), кн.9
Из историята на Самоковско-Рилското духовно училище. (Уч.пр., год.12, кн.10)
Из историята на Търновското епархиално Богословско училище. В „Архив” на МНП, год.1 (1909), кн.1, 2
Юбилейна страница из историята на Държавното духовно училище в Самоков. в „Преглед”, изд. Св.Синод, Сф. Год.2 (1908) кн.1, 2 ;излиза и като приложение на Църк.в., год 11 (1910) кн.19-20
Из историята на Самоковското духовно училище. в „Архив” МНП, год 1(1909), кн.3, както и год 3 (1911) кн.1.
Из историята на Българското свещеническо екзархийско училище в Одрин. В. „Сборник в чест и памет на проф. Луи Леже”, София 1925 И отделен отпечатък
Нашите духовни училища
Архимандрит Йосиф Соколски и опитите му да се върне в лоното на православната черква. В „Сборник в чест на В. Златарски по случай 30-годишната му научна и професорска дейност, приготвен от неговите ученици и почитатели. София, 1925. Също и отделен отпечатък.
Първи български народни представители в Цариград по църковния въпрос. Материали: „Преславска епархия”. В „Църковен архив” год 1-2 (1924-25), София. Годишно безпл. прил. към, „Църковен вестник” год 25-26
Материали за историята на Габровските манастири. В „Годишник на Народния музей в София” за 1922-1925г. София, 1926
Из историята на Бачковския манастир. В „Известия на истор. Друж. В София”, кн 7-8 , Сф.1928. Също и отделен отпечатък.
Бачковският манастир през XV век (ИИД 1935)
Бачковският манастир през втората половина на XVI и през XVII век в ИИД 1937 и отделен отпечатък
Чудотворната икона Св.Богородица Петричка в Бачковския манастир (1939)


Религиозният живот в София от освобождението до днес – в „Юбилейна книга на града София (1878-1928), София,1928.
Преподобни Ромил Бдински. В рубрика „Бележити български светци” сп.”Християнка” год.2, кн.2-6. Препечатано в „Жития на светиите”, изд. На Белия кръст на Бълг.правосл.църква.
Свети български цар Петър. В „Жития на светийте”
Преподобни Теодосий Търновски. В рубрика „Бележити български светци” сп.”Християнка” год.3, кн.8-10 и год.4, кн 1-5.
Св. Мъченик Георги нови Софийски. В рубрика „Бележити български светци” сп.”Християнка” год.5, кн. 1-5
Петдесетгодишнината от деня на смъртта на Василия Евстатиев Априлов. В „Учил.преглед” 1897
Литературните беседи в средните учебни заведения. В „Учил.преглед”, год.6 (1901)
Из историята на I Софийска държавна мъжка гимназия. В „Юбилеен сборник на I Софийска мъжка гимназия” , София, 1904. Също и отделен отпечатък.
Един документ за доискарването зданието на Габровското Главно мъжко училище. В „Материали из историята на учебното дело в България”. Притурка към сп. „Учил.преглед” год.10, св.2, Сф.1905
Сведения за някои дарители за народната просвета печатани в „Златна книга на дарителире за народната просвета”. (Притурка към „Учил. Преглед” год.12). Пловдив 1912: кн.1.:
Авксентий, митрополит велески;
Иларион Макариополски, митрополит търновски;
иконом Стефан Станимиров;
Хаджи Екатерина, съпруга на отца иконома Стефана Станимиров;
Христо Николиев.
.
Из спомените ми за учителите в Габровското Главно мъжко училище – дядо Цани Гинчев. В „Юбилеен сборник по случай 25 – годишнината от първия випуск на Габровската Априловска гимназия” Пд.1900
Детски спомен от Габрово. В „Известия на Библиотека „Априлов – Палаузов” – Габрово бр... 14.01.1939
Легенда от Габровския край. В „Известия на Библиотека „Априлов – Палаузов” – Габрово бр 24/ 1939
Легенди и вярвания от Габрово В „Известия на Библиотека „Априлов – Палаузов” – Габрово бр 31/ 1939
...........В „Известия на Библиотека „Априлов – Палаузов” – Габрово бр 28/ 1939
Картини от ученишкия живот. Под псевдоним Ст.Ик-в в „Уч. Вестник”
Спомени за Васил Друмев
Из миналото на Библиотеката. В „Известия на Библиотека „Априлов – Палаузов” – Габрово бр 5/ 1937
Дневник на Станимир Станимиров за образованието на Цар Борис III и принц Кирил. (Ик Старейшински, София 2001)
В София преди 54 години. В „Архив за поселищни проучвания” 1939г.
Сведения за живота и дейността на Лева Николаевича Толстоя. В „библиотека на Славянска беседа” кн.13 (1911)
Биографически сведения за Тараса Григориевича Шевченко. В „библиотека на Славянска беседа” кн.16 (1914)
Спомен за Тараса Григориевича Шевченко. Ст. Станимиров, Ив. Шишманов, София, печ. Стайков. 1914.
От кого и кога българският цар Симеон е бил коронясан за цар? В „Мир” бр.773 / 2.04.1926
Добавки и оправки към „Опис на старите печатни български книги (1802-1877)” в „Годишник на Народната библиотека в Пловдив за 1926г.”
Реч на митр. Климента по заслугите на Братя Миладинови. В „Климент Търновски” – сб. Под.ред. на проф. Мих. Арнаудов. Сф.1927
Спомените ми за Екзарх Йосиф I (поредица статии издадени в сб. „Екзарх Йосиф в спомени на съвременници” – Ун.изд „Св. Клим. Охр.”1995г.)
Негово Блаженство екзарх Йосиф на заточение в Бурса. в „Духовна култура” кн. 9-10 / 1940
Из спомените ми Негово Блаженство българския екзарх Йосиф. в „Народен страж ” кн. 13-14 / 1936
Султански подарък за Българската духовна семинария в Цариград. в „Духовна култура” бр. 1-2 / 1941
Стефан Ковачевич – епископ Лаодикийски. В Известия на народния етнографски музей, г.2, кн.1-2
Спомените ми за архиепископ Йосиф Соколски. (ИИД кн.5, 1922)
Страници из живота и дейността на архиепископ Йосифа Соколски. (ИИД, кн.4, 1924)
Архиепископ Йосиф Соколски в Холм. В сп. Дух.култ. кн.36, 37 / 1928. Също и отделен отпечатък
Архиепископ Йосиф Соколски в Киево-Печерската Лавра. Сп, Дух. Култ. (1930) и отделен отпечатък
Пловдивски митрополит Максим. Биографични бележки в „Сборник в чест на Пловдивски митрополит Максим” (1931) и отделен отпечатък
Из черковната история на град Ловеч. (Ловеч и ловчанско 1930 - 38) и отделен отпечатък
Нова добавка към „Из черковната история на град Ловеч”. (Ловеч и ловчанско 1930 - 38)
Едно малко познато житие за Св. Георги нови Софийски от Кратово. (ИИД, бр.11-12, 1930-31)
Из черковната история на гр.София (Нар.страж 1932-1936)
Най-старият храм “Св Йоан Рилски” в Средец (Нар. Страж -1931)
Житие на Св.Николая Нови Софийски (изд.църк.наст храм "Св, Николай в кв. Три Кладенци, София 1931)
Житие на Св.Георги Нови Софийски (1932)
Кондиката на Троянския храм “Преподобна Параскева” (ИИД кн.11-12 – 1932)
Хросто Н. Тъпчилеща (Църковен архив 1924-25)

* * *

ОТЗИВИ И РЕЦЕНЗИИ ЗА НАУЧНИ ТРУДОВЕ И СБОРНИЦИ:
Сборник в чест на Васил Н. Златарски (изд.1925г.). В „La Bulgarie” бр.806-815 / 1926г.
Проповеди на разни случаи от Видински митрополит Неофит (Сф.1925г.) в „Църковен вестник” бр.14/ 27.03.1926г.
Сборник в памет на Н.П.Кондаков. (Reccueil d’etudes dediees a la memoire de N.P.Kondakov. Archeologie, Histoite de l’Art. Etudes Byzantines. “Seminarium Kondakovianum” Prague 1926.) В „La Bulgarie”бр.835-862 / 1926
Сборник д-р П. Берон по случай стогодишнината на Рибния буквар 1824-1924. (София, 1926) в „La Bulgarie” бр. 859-862
Юбилеен сборник по миналото на Копривщица (20.04.1876-20.04.1926г.) Събрал и наредил проф. архимандрит д-р Евтимий. София, 1926г. в „La Bulgarie” бр. 879-887
Годишник на Народния музей за годините 1922-1925. в “La Bulgarie” бр. 1230-1233
Годишник на Археологическия институт за 1926-1927г. в „La Bulgarie” бр. 1283-1286
Българи и румъни в историята на Дунавските земи. От проф. П.Мутафчиев. в „Мир” бр. 8228/ 5.12.1927г
Климент Търновски – Васил Друмев. Под редакцията на проф. М.Арнаудов, София, 1927г. в „La Bulgarie” бр. 1357-1361
Известия на Историческото дружество в София. Кн. 7-8 / 1927г. в „La Bulgarie” бр.1391-1394
История на Охридската архиепископия (от основаването и до завладяването на Балканския полуостров от турците) от Иван Снегаров, т.I, Сф.1924г. в сп. „Духовна култура”, кн.34-35 / 1927г.
Българският първоучител Св.Климент Охридски (живот и дейност) от Ив.Снегаров – рецензия в сп. „ Духовна култура” кн.34-35 / 1927 и отделен отпечатък


БОГОСЛОВСКА ЛИТЕРАТУРА, СТАТИИ И УЧЕБНИЦИ В ПРЕВОД ОТ РУСКИ И ФРЕНСКИ ЕЗИК

· Изтълкувано евангелие. Книга първа. Евангелие от Матея на славянски език. С предисловие и подробни обяснителни бележки. От. Епоскоп Михаил. По поръка на Св. Синод превели от 6-то руско издание Ст.Станимиров и Р.М.Каролев. Изд. Св. Синод, София 1903, п-ца Ст.Атанасов
· Изтълкувано евангелие. Книга втора. Евангелие от Лука. ... 1905г.
· Изтълкувано евангелие. Книга трета. Евангелие от Йоана... 1908г.
· Учение за Богослужението на Християнската православна черкова. От протойерей Ал. Лавров. Прев. От 8-мо руско изд. Ст.Станимиров и свещ. Ст.Кънев. Сф.1892
· Учение за Богослужението на Християнската православна черкова. От протойерей Ал. Лавров. Прев. От 11-то руско изд. Ст.Станимиров и свещ. Ст.Кънев. Сф.1897 (второ издание)
· Православен Християнски Катехизис или първоначално учение за главните истини на православната Християнска вяра. От протойерей А. Лавров. Превели от 11-то руско издание Ст.Станимиров и Сакелари Ст. Кънев. Изд. П-ца Ив.Б.Касъров, Сф 1898
· Прославеното състояние на Господа Нашего Иисуса Христа на земята. Из съчиненията на протойерея Павал Матвеевски: „Евангелская история о Бога и пр.” Превод от руски Ст.Станимиров. в „Български църковен преглед” за 1896г. кн. 8,9,10,11,12; год. 1897 – кн.1,2,3
· Исторически таблици. Превод от френски Ст.Станимиров. в „Библиотека” кн.6 / 1895
· Зависимостта на духа от тялото. Из съчинението на Кривенко: „Физический труд как необходимий елемент образования” Превод от Руски Ст.Станимиров. в „Учебен вестник” год 1 кн 9
· Кратка хронология на всеобщата история. Старите, средните и новите векове. От М.Острогорский. За II и III класове на гимназиите и трикласните училища. Превели и издават Ст.Станимиров и Н. Голосманов, Русе, п-ца Р.М. Каролев, 1883г.
· Кратък учебник по Географията. И. Янчин. Курс I с много образи в текста. За учениците в гимназиите и трикласните народни училища. Превели от 12-то поправено руско издание Р.Каролев, Ст.Станимиров и Н.Голосманов, Русе, п-ца Н.К.Жейнов, 1884г.
2-ро издание
3-то издание (1891)
· Кратък учебник по Географията. И. Янчин. Курс II (Африка, Азия, Австралия и Америка) с карти в текста. За учениците в гимназиите и трикласните народни училища. Превели от 12-то поправено руско издание Р.Каролев, Ст.Станимиров и Н.Голосманов, Русе, п-ца Н.К.Жейнов, 1884г
2-ро издание
3-то издание
· Кратък учебник по Географията. И. Янчин – преподаваел в московското реално училище. Курс III (Европа) с карти в текста. За учениците в гимназиите, петокласните и трикласните училища. Превели от 5-то поправено руско издание Р.Каролев, Ст.Станимиров и Н.Голосманов, Русе, п-ца Н.К.Жейнов, 1884г
2-ро издание (Сф 1890)
3-то издание

* * *

Схимонахиня Сусана (Сомлева) е канонизирана за светица

В свое решение от 16 март 2011 Светият синод на Българската православна църква в своя пълен състав реши, да канонизира за светци християните убити в църквата в Батак и убитите в Новоселския манастир по време на Априлското въстание от 1876г.

Процедурата е в ход от няколко години. Комисията е преценила, че на база на известните исторически данни загиналите не само са проявили героизъм като българи, но което е по-важно за църквата, били са праведници, загинали за вярата.

Последната панихида за тях като човеци се отслужва на 2 април 2011г. в Патриаршеската катедрала "Св. Александър Невски". На скедващата сутрин - 3 април се отслужва Св. Литургия, в която мъчениците биват канонизирани за светци. Литургията завършва с литийно шествие в тяхна прослава. Оттам насетне, вече не се молим за тяхните души, като за покойници, а се молим НА тях, като на светци и небесни застъпници.

Убитите в Новоселския манастир са двама свещеници, седем монахини и една послушница. Заедно с тях са загинали още много миряни. Затова канонизацията е на "Събор на Новоселските мъченици" - т.е. освен десетимата и на неизвестен брой известни само Богу мъчници за вярата.

По време на святото мъченичество за вярата на 9 май 1876г. игуменка на Новоселския манастир "Св. Троица" е схимонахиня Сусана (Сомлева) - дъщеря на първенеца на Ново село Цонко Сомлев. Големият Сомлев род вече има своя небесна покровителка. Родът Пашовци, за който разказахме в този блог като сроден със Станимирови има за родоначалник Петър Събчев Сомлев - Пашата и е клон на Сомлеви.

Нека нашата родственица Светата мъченица Сусана бди над нас и измоли Божията милост за греховете ни!

Последно / предстоящо

*

ПОСЛЕДНО В БЛОГА:

*
in memoriam: Цанко х.Стойчев (1925-2012)







Родословно дърво на потомците на рода Станимирови в периода 1700 - 2011






*
Станимир Станимиров на обща снимка от прием в Двореца при цар Борис III

Схимонахиня Сусана (Сомлева) от Ново село - канонизирана за света мъченица

В Турция издадоха спомени на Ст.Станимиров от престоя му в Бурса през 1884г.


Статия на Б. Станимиров за ранната история на Габрово излезе в сп. Родознание

Нови документи за Станимирови от Държавен архив - Габрово

Статия за Станимирови в трилогия за големите български родове

Голям маслен портрет на Ст.Станимиров, рисуван от Борис Митов през 1933г.

Улица "Станимирова" в Габрово

Габрово почете Станимирови

Паметна плоча на Ст.Станимиров в Софийския университет

Стара снимка на Станимировата къща в "Имало едно време в Габрово"

Изложба за Хаджистойчеви в Габрово

Станимирови в енциклопедията на БАН "Априловски свод"

инж. Никола Станимиров си спомня за дядо си ген. Н. Станимиров - интервю на аг.Фокус

Статия за плевенските Кастриоти в сп. Родознание

Потомците на Васил Панев - клон на Станимирови

Улица на името на Станимир Станимиров в София

Родови връзки между фамилиите в българския възрожденски елит (XVIII-XXвв)

Борис Станимиров

Едно от сериозните бели полета на българската историография е родовата история.  Повечето исторически публикации приличат на нещо средно между биографичен справочник и хроника  – описват отделни лица или отделни събития като независими едни от други. Все едно, че тези изявени хора са паднали от Марс, а събитията, които са сътворили са им хрумнали докато са засуквали мустаци по къра. Все едно, че семейната и родова среда, домашното възпитание, и личния пример не са формирали големите личности на Възраждането. Доскоро този подход обслужваше господстващата историческа доктрина – представянето на историята като дело на стари (чорбаджии изедници и турски мекерета, които със сламка пият потта на трудовия народ) и млади (революционери, луди глави, които предимно се занимават с умиране от глад, жалене на народа, точене на овчарски ножове и обичане на Русия). Някак си много им се искаше България да няма елит, събитията да възникват така от “широките народни маси”. Може би тъкмо поради тази причина умишлено се неглижира родовата история и генеалогията. Защото само един бегъл поглед на родословията на възрожденските ни дейци ще покаже, че всички “луди глави” без изключения са издънки на тежки богати фамилии,  че след освобождението  русофилите са “старите”, а “младите” са яростни русофоби. Ще се види, че цялата ни нова история е дело на 200 – 300 видни рода, които имат материалното положение, образованието, социалната тежест и самочувствието да формулират национален проект и да жертват сили, средства и живот за неговото осъществяване. Ще се види, че историческите събития се раждат в дузина балкански градчета, всяко от които има десетина авторитетни фамилии, които при това са забележително консервативни по отношение на браковете си – женят се  помежду си, с хора същата черга. 

Чрез   баба ми Мария и нейния дядо Иван Кескинов, Станимирови и останалите изредени в този блог родове се сродяват с голям комплекс от родствени връзки между най-видните представители на българското Възраждане и следосвобожденския елит на Третото българско царство.

 Централно място в тази родова схема има големият карловски род Пулиеви, който е сроден с голяма част от изявените фамилии на подбалканските градчета. Самият род Пулиеви води началото си от трима братя – боляри от Арбанаси, които дават началото на три големи рода – Полизу от Влашко, Пулиеви от Карлово и Бракалови от Калофер. Основната част на информацията е анализирана и издадена от Петър Чолов в книгата му „Родът на Христо Ботев”. Поради огромния обем информация, ще маркирам само някои от връзките с най-именитите личности.

Братът на Иван Кескинов, х.Стоян Кескинов от Карлово се жени за Катерина, дъщеря на Хито Папазоглу – чорбаджия от Калово (не е известно да е роднина на казанлъшките Папазоглу). Нейната сестра Неда Х. Папазоглу е жена на Иван- Горан Т. Пулиев – син на Тодор Н. Пулиев и Мария Нектариева, сестра на Архимандрит Кирил Нектариев). Синът на Иван Горан и Неда, Богдан Ив. Горанов има 2 дъщери: Мина, майка на артиста Сава П. Огнянов и Екатерина (Ека) – жена на Хр. Караминков и майка на Иван Хр. Караминков, който се жени за дъщерята на Димитър Греков, Райна. Син на Иван и Райна е известният юрист, покойният Ал. Караминков.

Друг син на Тодор Н.Пулиев и Мария Н. Нектариева е Христо Т. Пулиев. Той има 2 деца – Мария и Никола. Мария е жена на Найден Геров, а тяхната пък дъщеря Рада е съпруга на Министър-председателят Теодор Теодоров.; Никола Хр. Пулиев има дъщеря Мария, жена на Иван Евстр. Гешов, сроден с целия Копривщенско –пловдивски елит на родовете Гешови, Доганови, Чалъкови, Вълкович, Каравелови, Каблешкови. Децата на Мария и Ив. Гешови са: Евлоги, баща на Мария, баронеса Ристон (Фр), Евстрати, съпруг на Ана Губиделникова и Харитина – жена на Дим. Яблански и майка на Мария Евстати Паница.

Третото дете на Тодор Н. Пулиев и Мария Нектариева – Евдокия е жена на Георги Недев от Митиризово, а техни деца са братята Евлоги и Христо Георгиеви.

Освен Мария, архимандрит Кирил Нектариев има още една сестра – Ана, омъжена за Петко поп Атанасов. Техен син е даскал Ботьо Петков, баща на поета Христо Ботев и братята му, сред които изпъква и ген. Кирил Ботев. Семейството на Христо Ботев е свързано и с още интересни хора – майката на поета Иванка е дъщеря на Стайко Дрянков и Тота Бурмова, а сестра и Мария е женена за Димитър Лолов –тяхната дъщеря Гина е женена за син на Ал. Стамболийски, а сина им Желязко е баща на актрисата Татяна Лолова.

Не по-малко интересни са родствата на брата на Ботевия дядо – х.Гено поп Атанасов. Неговите 4 сина (чичовци на Ботев) са както следва: Димитър, чиято дъщеря Дода е жена на К. Хараламбов – братовчед на Васил Левски;  Атанас, чийто син Иван е мъж на Ст. Е. Вазова – братовчедка на Иван Вазов и неговите братя прославените генерали Владимир Вазов – героят от Дойран  и Георги Вазов – героят от Одрин; Тачо, мъж на Нона, сестра на Иван Богоров; Брайко, чиято внучка Ана е женена за ген. Владимир Заимов, син на апостола Стоян Заимов

Жената на Христо Ботев – Венета е племенница на Панарет Рашев –архидякон на Вселенската Патриаршия, по-късно митрополит Панрет Пагониански.

Това е само малка част от родствените връзки на възрожденския елит.

ГАБРОВО КАТО СЕЛИЩЕ СЪС СПЕЦИАЛЕН СТАТУТ ПО ОХРАНАТА НА ПЛАНИНСКИТЕ ПРОХОДИ ПРЕЗ XII – XVIII в. (Статия на Б. Станимиров в сп. Родознание 3-4/2010)

Бр. 3-4 / 2010 на сп. Родознание - Genealogia. Издание на Българска генеалогична федерация "Родознание", член на Международната конфедерация по генеалогия и хералдика (CIGH)

Борис Станимиров
Историята на Габрово през късното средновековие и първите векове на османското владичество е почти неописана. На фона на подробно изследваните XIX и XX в., данните за ранната история на града са повече от оскъдни. За този период не може да се прочете почти нищо в класическите трудове за Габрово от първата половина на миналия век.[1] Това е разбираемо, доколкото във времето, когато те са писани, не са били познати много от днес известните исторически извори. Версиите и догадките за заселването на Габрово и бита на неговите жители се ограничават до местни предания, легенди и етнографски изследвания.

През втората половина на XX в. археологията, библиографията и научният обмен дават една по-добра основа за интердисциплинарен подход в изследването на проблема. Появяват се и първите научни интерпретации на събраните данни за този период от историята [2 ]

Сериозно задълбочаване на хипотезите за ранната история на Габрово срещаме в публикациите от 90-те години на XX в. и началото на нашия век.[3] Новаторските хипотези в статиите, интерпретацията на археологическите данни за крепостите в габровския край, както и откритите османски регистри от началото на XVI и края на XVII в. [4 ]вече дават възможност да формираме една достатъчно пълна картина за Габрово в периода XII – XVIII в. и дори да преразгледаме някои от доскорошните исторически парадигми.

Габрово възниква като селище не по-късно от XII в. През целия период до XVIII в. местното население изпълнява специфична военна функция по охрана на околните планинските проходи, основният от които е Шипка. Заради тази дейност жителите на Габрово се ползват със специален статут, който се изразява в данъчни облекчения, наследствени поземлени участъци, право да носят оръжие, собствено местно самоуправление. Привилегиите на габровци се запазват почти без промени и те изпълняват своите задължения без прекъсване при три различни държавни формирования: Византия, Втората българска държава и Османската империя. Нерядко силата на планинците се обръща срещу официалната власт.

Данни за използването на местното българско население за охрана на прохода има още от Византия. Пазителите на планинските крепости взимат участие във феодалните бунтове през XI-XII в., а след възстановяването на българската държавност от благородниците Асен и Петър военизираните планински отряди пазят южния тил на столицата Търново. И във Византия и в България на Асеневци, пазителите на проходи имат специален статут в рамките на феодалната система и ползват наследствена земя и данъчни облекчения. В периода на Османското завоевание, нашествениците са изправени пред заплахата да бъдат в постоянен конфликт с военизираното местно население, което се чувства у дома си в Балкана и би могло да осъществява ефективна и трудна за овладяване съпротива от типа на съвременната партизанска война. Завоевателите решават да гарантират спокойствието си, като запазят функциите на пазителите на проходите и потвърдят техните данъчни привилегии. По този начин габровци и в османско време запазват статуса, които са имали във Византия и Търновското царство. Този специален статут напълно или частично се запазва чак до Танзимата[5] от 1839г.

Византия

През XI и XII в. Византийската империя е подложена на постоянни нападения от печенеги, узи и кумани. За да бъдат ограничени щетите от тези нападения започва масирано крепостно строителство в северната гранична тема[6] Паристрион. В района на Габрово са локализирани 8 крепости: Градът (Трънето), Витата стена (Здравковец), Градище (над Габрово), Кулата (м. Сарая), Междине, Пречиста (с.Градница), Градът (с. Крамолин), платото Стражата. По археологически данни крепостите са водили активен живот в периода XII – XIV в., т.е. можем да твърдим, че са построени по византийско време като защитни съоръжения, които да ограничат номадските набези до Стара планина.

През 1074г. избухва бунт в Дръстърската крепост, начело с военачалника Нестор, по народност българин. Бунтът бързо се разраства до Стара планина. По този повод Михаил Атолиат пише до патриарх Никита II, че за прекратяване на бунта се е наложило да се изпратят византийски гарнизони в крепостите по Хемус. Според Атолиат, бунтовниците са от местното, „разноезично” население. В последствие Нестор се присъединява към печенегите. Атолиат пише: ”Причината новият катепан на Дръстър Нестор да се присъедини към печенежкия вожд Татуш е, че къщата и имотът му били конфискувани от Логотета Никифор, който наказал по този начин акрита” Този източник свидетелства за специални категории военно българско население на византийска служба в темата Паристрион, които ползват статут на акрити[7], привилегии и наследствена земя. От Михаил Атолиат научаваме също, че старопланинските крепости се охраняват от местни хора, като в изключителни случаи се изпращат военни части на централната власт.

Практиката на Византия да използва местни български отряди в крепостите по Стара планина потвърждава и Никита Хониат през 1185г. : „Варварите от планината Хемус се одързостявали от крепостите, които били твърде многобройни и стърчели над отвесни скали. „.

Типични форми на военно феодално владение във Византия са стратиотският[8] институт и пронията[9]. Планинските крепости около проходите са много по-малки в сравнение с равнинните укрепени градове и едва ли военното население по Стара планина е имало високия статут на акрити, стратиоти и прониари. За военните от планинските укрепления вероятно е имало статут, стоящ по-ниско във византийската феодална йерархия. Според повечето изследователи този статут е в категориите цакони и трапезити [10] - охранители, разузнавачи и водачи през проходите, които се ползват от собствени поземлени участъци и данъчни облекчения.

Втора българска държава

От анализа на археологическите данни за крепостите около Габрово и разкритите останки в градския център се налага хипотезата, че вероятно градът е възникнал през XII в., основно на базата на крепостното селище в местността Градище. Заселването е започнало около м. Петрова нива и се е развило през извора Топлика към днешния център на града. Откритият наскоро в самия градски център некропол, датиран от XIII в.[11] подкрепя тази теза.

Разкопките във В. Търново през 2007г. потвърдиха хипотезата, че Асеневци са живели на хълма Трапезица. Предполага се, че името идва от трапезити – каквито вероятно са и самите Асеневци. Формален повод за въставането на братята е отказът на император Исак II Ангел да им даде едно село за прония[12]. Съвсем логично е да предположим, че по време на въстанието на Асен и Петър 1185-1187, българските трапезити от Габрово стават ядрото, което възпира византийската армия да нахлуе на Север от Стара планина. Докато във Византия старопланинските крепости са във вътрешността и имат функцията на тилова отбрана, то за възстановената България те са гранични укрепления и стратегическата им важност нараства. Археологическите данни показват, че през XIII - XIV в. крепостните стени се дострояват и около тях възникват селища. Косвено етнографско доказателство за селищното развитие на крепостите е местният обичай „кокаланска черква” , запазен до 30-те г. на XIX в.: в определен ден от календара се изпълнява църковен ритуал на мястото на бившата крепост - белег, че там е имало гробище с църква, споменът за което е останал в народната памет.

За статута на местното население при Асеневата династия има един известен източник – популярния Батошевски надпис на Цар Михаил Асен II (1250), с който на Батошевския манастир се даряват селата Батошево (близо до крепостта Градът), Витен (до м. Витата стена) и Рибаре. Селата стават феодално владение, но тъй като принципалът е духовна институция, най-вероятно тази зависимост е формална и планинските крепости запазват военния си статут под централно командване от близката столица.

Османско нашествие XIV – XVI в.

Всички документални, археологически и етнографски данни недвусмислено потвърждават, че Османските нашественици запазват специалния статут на габровското население, данъчните му привилегии и военната му функция по охраната на планинските проходи. Тази категория население в османската империя се нарича дервентджии[13].

Археологията доказва, че габровските планински крепости са разрушени и прекратяват дейността си през XIV в., във времето на завоюването на Търновска България от османците – сигурно доказателство, че габровци са оказали упорита съпротива на нашественика. След падането на Търново, завоевателите са изправени пред задачата да гарантират сигурността на проходите. В труднодостъпните и непознати за османците планински проходи местните българи биха могли да водят дълга и успешна съпротива. Затова завоевателите предпочитат да ги привлекат за съюзник, като потвърдят функциите и специалния им статут и гарантират данъчните им привилегии. По този начин османците осигуряват своя тил и свободния достъп през прохода за войските, продължаващи своя марш към Европа на Север, без да се налага да заделят военна сила за поддържане на реда в опасните планински клисури. Въпреки това, има достатъчно извори, които свидетелстват, че дервентджиите неведнъж обръщат оръжията си срещу официалната османска власт и участват във всички бунтове, въстания и междуособици през следващите няколко века.

В османската империя задачата на дервентджиите се свежда най- вече до охрана на прохода срещу разбойници и съдействие на преминаващи военни части и търговски кервани. Разрушените при завоеванието каменни укрепления вече не са необходими и са заменени от беклемета[14] и дървени стражеви кули[15]. Отпада и необходимостта от поддържане на постоянни крепостни гарнозони. Охраната е отговорност на дервентджииските родове, които изпълняват своите задължения на смени от по няколко месеца, като през останалото време обитават постоянните си домове, съсредоточени вече в подножието на планината по долините на реките, където условията за живот са далеч по-подходящи в сравнение с високопланинските колиби. Габрово започва да се разраства и да се превръща в основно селище, което събира населението на бившите планински крепости. Привилегированият статут на Габрово от самото начало на Османското нашествие го прави притегателен център за преселници и води до значителен демографски прираст. Освен първоначалната местна миграция от крепостите, етнографските данни сочат две големи преселнически вълни към Габрово: Първата е от Изток – Североизток и се състои от бежанци от Търново. Доказателство за нея е наличието на т.нар. сокай като елемент от габровската носия. Сокаят е част от търновското болярско женско облекло. Втората преселническа вълна към Габрово е значително по-късна, от южна посока и се състои от жители на казанлъшкия край, бягащи от кърджалийските размирици в края на XVIII в.

Няма известни данни за точния акт с който населението около проходите получава своя официален дервентджийски статут. В османската система специален статут имат не само пазителите на проходи, а още няколко категории християнско население, което под общото название воинуци (войнигани) изпълнява различни функции в действащата османска войска или в тиловите части.

Според османския историк и писател от XVI в. Ходжа Сеад-Единна, създаването на „войник-аскера” или на „войник тайфаси” води началото си от 1374г. (777 по егира). След продължителния и кръвопролитен бой при Ямбол, главнокомандващият на румелийския поход Тимур-таш паша бил възхитен от войнските качества и бойния дух на българите. Военачалникът предложил на султан Мурад I този забележителен потенциал да се използва, като се създаде специален отряд под името „войник-аскер” или „тайфа войниган”, като спомагателна част към тежката османска конница – спахиите. Султанът издал ферман за създаването на войниганските части, като възложил изпълнението на самия Тимур – таш[16]. Последният съставил правилник, който регламентира автономността, специалните права и привилегиите във военно и мирно време, с които се ползват войниганите. Известни са 26 категории войнигани, които функционално могат да се разделят на две големи групи – чисто военни – конница, пехота, охрана на пътища и проходи и др.; и стопанско- тилови - отглеждане на коне и ловни соколи, строителство на пътища и окопи, снабдители със сено, сол и въглища[17].

Войнушката служба се предава в рамките на рода и най-често е наследствена. При липса на синове мястото може да се наследи от племенник или зет. Войнуците притежават необлагаем поземлен участък - „бащина”, който се ползва пожизнено и се предава по наследство заедно със службата[18]. Документи от времето на султан Мехмед II (1451-1482) причисляват войнуците към съсловието на военните. От тях става ясно, че някои категории войнуци са включени не само в тила, а и в действащата армия: джебелу[19], акънджии[20], бронирани конници, граничари и др.

В първите десетилетия от османското владичество части от военизираното християнско население са интегрирани в османската военна йерархия. За последното имаме данни и в габровския край – във войнушките регистри се срещат войнук примикюр Братин, син на Байо от с. Градище... примикюр Добро, син на Грозо от с. Крушево и др. Видно от тези списъци, в началото на османското владичество преките войнушки началници - българи носели своите византийски чинове, характерни и за българската военна система, което е още един аргумент в полза на тезата за пряка приемственост между трапезитите - пазачи на проходи в България и дервентджиите в Османската империя. В списъците на дребните военни феодали – спахиите[21] от тази епоха също се срещат редица християнски имена. За приемственост говорят и местните легенди. Едно от преданията за заселването на Габрово[22]разказва, че по време на Второто българско царство в м. Разпопите имало село, феодално владение на свещенически род, в който по наследство се предавали както феодалната длъжност, така и духовния сан. Свещеникът се разпопил и оттам селото станало известно като Разпопите. Според легендата, след завоеванието османците утвърдили правата на феодалния род такива, каквито ги заварили, като направили селото войнушко. Представители на този род постепенно се преселили в днешно Габрово, което било по-удобен изходен пункт за охраната на прохода. Колко истина има в тази легенда не можем да знаем, но привилегиите на Габрово са изследвани и описани, както по османски документи, така и по събрани спомени и предания от стари габровци[23]. До гръцкото въстание „Заверата” от 1821г. Габровци имали право свободно да носят оръжие – те ходели с пушки, ятагани и ножове като турците. Нещо повече – в града имало цяла тюфекчийска чаршия, където се произвеждало и продавало голямо количество огнестрелно оръжие. От ведомостите за заплати в габровския конак се вижда, че почти всички сеймени са българи – нещо много рядко по нашите зами.

Имаме основание да вярваме, че Габровските дервентджии охранявали целия проход, включително южните склонове – нама данни за дервентджииски селища от южната страна. Охраната се извършвала от постове нубеч – съставени от 6-12 души, които пребивавали в беклемета и дървени стражеви кули. Сигнализацията между отделните караули се извършвала с тъпани.

Първият известен документ, в който конкретно е споменато името Габрово е списък на ленните владения в Никополския санджак от 1479г. Там Габрово фигурира като тимар[24] на спахията Юнус, който има задължението да охранява прохода, като поддържа караули на 4 крепости и дружина, която циркулира между тях. Населението се състои от 94 домакинства.

Следващият известен исторически извор е поименен регистър на дервентджиите от Габрово от 1515г. Този документ е изключително важен, защото еднозначно споменава задълженията на габровското население да охранява прохода, като подробно изрежда данъчните привилегии, които жителите ползват. Специално внимание заслужава следния пасаж: „...по тази причина преди са им били опростени и са били освободени от данъците авариз-и дивание и текелиф-и султание. Така казват и имат в ръце свещенна заповед...” В следващи документи често ще срещаме този мотив: отпреди, от стари времена..., който показва, че специалният статут на Габрово е в сила от самото начало на османското нашествие. От документа виждаме също, че Габрово вече е център на по-голяма феодална единица – хас[25], собственост на висшия османски аристократ и сановник Пири Мехмед паша[26]

В поименния данъчен регистър от 1515г[27]. със специален статут и данъчни облекчения се ползва цялото население на Габрово. Изглежда привилегиите привличат много преселници, защото в следващия подобен списък, от 1544г[28] вече изрично е споменато, че специалният статут остава в сила само за 120 семейства, които на смени пазят 4-те караула (по 30 домакинства на пост), а останалото население се облага с данъци по общия за империята ред.

Участие на Габровските дервентджии в първите прояви на антиосманска съпротива

Има достатъчно данни, че дервентджиите са се включили активно в антиосманския бунт, известен като Първо търновско въстание. За рода на ръководителя на въстанието – Тодор Балина има данни, че се ползвал с болярски статут и владеел гр. Никопол дори след падането на града под османска власт – един от често споменаваните аргументи в полза на тезата, че българската аристокрация не изчезва отведнъж, а асимилацията на елита е процес, протекъл в рамките на десетилетия или дори векове.

На 13 май 1595 при трансилванския княз в гр. Алба Юлия пристигнал пратеник, който заявил, че „българите щом видят помощта на княза, единодушно ще въстанат и ще бъдат завардени проходите на Хемус на 7 места” Така влашката армия щяла да бъде предпазена от османските подкрепления от Цариград.

Павел Джорджич в спомените си за Тодор Балина и подготовката на въстанието от 1598г. пише: ” ...Това той стори в продължение на 21 дни, като в това време не остави християнско село непосетено без да закълне поповете и по-първите и богати хора, особено ония християнски села, които са в подножието на Стара планина, заселени от хора храбри, мнозина от които имат пушки. Всички тия предложили да завземат проходите на тая планина, за да не може да избяга нито един турчин. „

В записка от 8 октомври 1598 се казва, че при набезите си южно от Дунав влашкият владетел Михаил Храбри „поставил 12 хиляди раеци, въстанали в Стара планина, за да пазят проходите, та никакво писмо, пратеник или войска не може да премине насам или обратно”.

Едва ли може да има съмнение, че сред въоръжените българи, за които се говори в цитираните източници са и габровските дервентджии.

Габровските дервентджии в периода XVII – XIX в.

Документите, пътеписите и другите данни за този период на вече уседналата империя са значително повече и позволяват да направим по-категорични изводи за статута и бита на специалните категории християнско население. Запазени са много фермани, които споменават, потвърждават или регулират този статут[29].

Кореспонденция между данъчни чиновници от 1833г. цитира закон от 1654г.: “...според старото положение дервентжии са 320 души, а останалите се облагат с данък”. Очевидно статутът на дервентджиите се запазва под някаква форма чак до XIX в., макар и по-скоро формално, като данъчно третиране.

Ценни сведения от средата на XVII в. ни дава знаменитият османски пътешественик Евлия Челеби, който през 1663г. минава през Габрово на път за Видин. По това време селището е хас на великия везир Кьопрюлю-заде Фазил Ахмет паша, като властта на везира е представлявана от агата на хаса. На слизане от билото на планината отряда на Евлия Челеби е нападнат от голяма група мъже, въоръжени с пушки и бойни брадви. Завързва се ожесточено сражение, при което част от нападателите са заловени. Пленени са носените от тях тъпани и знамена с кръстове. На слизане към Габрово пътешествениците са пресрещнати от конници, които се застъпват за заловените нападатели. В Габрово отряда е нападнат от „агата на хаса и неверниците от селото - многобройната му като насекоми свита”. От плачовете, които се чуват по улиците Челеби разбира, че нападателите са били габровци. На следващия ден отрядът на пътешественика е въвлечен в нова битка с агата и дружината му, заради пленените знамена с кръстове, тъпаните и набучените на копия глави на убитите нападатели. Пътешествениците успяват да избягат и са посрещнати като герои на вярата в турското село Русдере. Този пътепис на Евлия Челеби е свидетелство за съюз между габровското население и местния ага, в противоречие с интересите на централната власт. За съществуването на такъв стратегически съюз между местни феодали и специалното военно българско население се говори и в един ферман на султан Мустафа I от 1614 относно плащане на данъка джезие от раята – войнигани: „В императорския ми диван са получени сведения, че някои от нотабилите мюсюлмани по тия места били нарочно укривали раята, пращали я на работа „ангария” по техните чифлици, с цел да се забавя изплащането на данъците, с които е обложена само раята.”

Евлия Челеби свидетелства, че пазачите на проходи се проявяват като разбойници и бунтовници – нещо, което видяхме и при Първото търновско въстание. Понякога това става с покровителството на местния ага – явление, което ще видим и по-късно през т.нар. „кърджалийско време”. В края на XVIII в. въоръжените габровци влезли в съюз с Осман Пазвантоглу. През 1798г. под ръководството на войводата Стойно те успешно отбранявали прохода срещу огромната армия на султановия пратеник Капудан Хюсеин паша. Градът бил превзет с измама и подложен на разрушение и плячка, за което разказват приписки по стари църковни книги.

Заедно с дервентджийския статут, Габрово получава и привилегията да бъде етнически чисто българско селище – чак до Освобождението в града нямат право да се заселват турци, освен няколко временно пребиваващи служители на администрацията, живеещи в конака. Дори туркиня не може да ражда в границите на града – известно е че през 1868 г. габровските жени се оплакват чак в Търново и принуждават новия габровски управител Халил Ефенди да закара жена си Фатме да роди в Севлиево[30].

През целия период на османското владичество, по традиция, а и заради охранителните си функции габровци притежават, носят и използват оръжие. След гръцката завера от 1821г. и местните въстания на Дядо Никола Филиповски и Никола Стефанов от средата на века, османската власт забранява производството на огнестрелно оръжие с търговска цел, но всеки габровец свободно и открито притежава пушка. В публикувани спомени от детството габровецът Станимир Станимиров разказва как при слънчевото затъмнение през 1868г. от всяка къща са гърмяли с пушки, а дядо му накарал ратая да даде два изстрела с шишането[31]. Ако се върнем към спомените на Евлия Челеби, в средата на XVII в. габровци имат военна организация с християнска символика - знамена с кръстове, въоръжени са с пушки, сред тях има и конници. Всички тези свидетелства говорят за сериозна автономия на дервентджийското селище, което функционира като български анклав.

Привилегиите, военната организация и етническата чистота дават самочувствие на габровци. Австриецът Киндсперг, минал през Габрово в 1673г. пише : „Те [габровци] се хвалеха, че са истински българи, давайки да се разбере, че са храбри хора и че не бива да бъдат считани за лоши” Това е единственият източник в пътеписната литература от епохата, в който представители на българското население изразяват открито и със самочувствие своята народност[32].

В спорното за някои историци Второ търновско въстание от 1686г също има данни за участие на габровци. Твърди се, че след загубата на Търново въстаниците начело с Ростислав Стратемирович избягали в габровския балкан, където към тях се присъединили много местни хора. След потушаване на въстанието населението е подложено на репресии и част от селата в габровско се обезлюдяват – тази версия се потвърждава от запазените писма на местни османски служители до централната власт, които съобщават, че не могат да съберат данъците, защото селата са изоставени.

Поименните списъци на обложените с данък джезие[33] през последнoто десетилетие на XVII в.34 показват, че от общо 568 жители на Габрово 50 спадат към категорията богато население, което показва значително благосъстояние на селището. Очевидно през втората половина на XVII в. много габровци започват да се занимават със занаяти и търговия и необезпокоявани от държавен тормоз и чиновнически произвол натрупват състояние. В същия списък 7 лица фигурират вместо с фамилно име с османски военен чин – секбан, мирахор, чирахор – доказателство, че военните функции на дервентджиите все още не са напълно затихнали.

През 1704г. местните първенци поискват да ремонтират храма Св Петка. В писмото си те споменават, че църквата е принадлежала на габровци „от завоюването до ден днешен” Този документ подкрепя твърдението, че Габрово е съществувало на сегашното си място поне от времето на Търновското царство. Св. Петка е небесна покровителка на града - според легендата, при пренасянето на мощите на светицата от гр. Епиват в Търново през 1238г. процесията е пренощувала в Габрово, където е съграден храм.

Началото на XVIII в. бележи упадък на войнушкия институт. Ферман от 1715г. постановява, войнуците да плащат всички данъци както останалата рая. В следствие на загубата на привилегиите и двойния товар (освен войнушки задължения се плащат и данъци) много войнуци бягат и стават размирници – този период се характеризира с висока активност на хайдушки чети. Към 1716г. в търновската кааза има всичко 522 войнуци. Нов ферман от 1717 възстановява отнетите войнушки привилегии.

През 1731г. габровските първенци поп Рачо и Колчо в прошение до търновския войвода пожелават сами да разпределят и събират джезието. Това писмо е показателно – вече са се появили заможни местни хора, които се ориентират към прекупуване на данъци и лихварство.

Във ферман от 1757г. султан Мустафа III коментира намалените приходи в хазната, поради облекченията, които ползват многобройните вакъфски селища. Нарежда се вакъфите да плащат данъци по общия ред. „Данъчни облекчения ще ползват само охранниците на проходи и ония, ангажирани със строителство на пътища, мостове и ханове”[35]. От всички привилегировани типове население в империята, дервентджиите запазват статуса си до най-късно.

Османските документи представляват богат източник на информация, както за по-общи краеведски изследвания, така и за проучване на конкретни родове. Особено полезни в това отношение са данъчните регистри, които през XVI – XVII в. са поименни – изреждат с лично и башино име или прякор, семейно положение и външно белези цялото мъжко население, подлежащо на облагане с данък джезие. Ако се направи анализ на имената, както и съпоставка между последователни списъци и се игнорират масово срещаните или многократно повтарящи се имена, може с голяма степен на вероятност да се идентифицират ранните представители на известни родове. Данъчните регистри от 1515 и 1544г. позволяват да съпоставим пълния списък на населението на Габрово в интервал от три десетилетия. По неколкократното споменаване на името Станимир, веднъж като неженен младеж през 1515г. а във втория списък 29 години по-късно като глава на семейство със свои неженени синове се възстанови ранното родословие на рода Станимирови. Тъй като фамилията е единствена с това име в града, вероятността Станимирови от началото на XVI в. да са предци на днешните Станимирови, чиято потвърдена от документи родова памет започва от началото на XVIII в. е много голяма.

Чрез подобен анализ на уникалните и редки имена в данъчния регистър от последното десетилетие на XVII в. могат да се открият ранните представители на габровските възрожденски фамилии Мустакови и Шерилови.

Дервентджийският караул, който е охранявал прохода се е състоял от няколко габровски рода, които носят солидарна отговорност за службата. Тази взаимна зависимост, както и високото самочувствие на въоръжените мъже създава особен тип кланово общество, в което роднинските и съсловни връзки имат голямо значение. Любопитно е, че тази своеобразна кланова структура не води до самоизолиранена габровското общество, а тъкмо напротив, помага на габровци да използват цялата мощ на общността и заедно да печелят влияние далеч извън границите на империята. В края на XVIII в. с развитието на търговията възникват четири много влиятелни габровски търговски колонии – в Трансилванския град Брашов, в Букурещ – около хана Габровени, в Одеса - около знаменитите фамилии Априлови и Палаузови, както и в столицата Цариград. Във всички тези центрове заможни габровци бързо заемат водещи позиции в местния елит, а покрай тях се издига търговията и образованието на десетки техни роднини, съседи и съграждани.

Едно от обясненията на тази габровска сплотеност и взаимопомощ ни дава генеалогията. Всички коренни фамилии са сродени помежду си и познават отлично родствата. Бегъл поглед върху родословията може да навърже в един голям родов комплекс Априлов и Палаузов с войводата Цанко Дюстабанов, първия български министър-председател Тодор Бурмов, архиепископ Йосиф Соколски, настоятеля на железния храм в Цариград Никола Сапунов, влиятелния чорбаджия Илия Видинли както и почти всеки известен габровец от епохата. Онези пък, чиито предци са преселени в града през последните два века, най-често са дошли от околните планински махали и колиби, които носят родовите им имена от незапомнени времена и историята им се губи в легендите за проходите. Габровското общество е традиционно, вярващо и патриархално, модните увлечения навлизат бавно. В същото време габровци пътуват по целия свят и преследват прогреса и знанието със свиреп хъс, който кулминира в чудото на „Българския Манчестер” от втората половина на XIX в., когато градът с бързи темпове се превръща в индустриален център на Балканите. Тази уникална душевна сплав на консерватизъм, дързост, трудолюбие и смелост няма как да не е резултат от вековните родови традиции на пазителите на проходите, закалили поколенията в самочувствие и общностен дух и предопределили водещата роля на Габрово в духовния, културен и стопански подем на българската нация.

__

Бележки:

1П. Цончев. Из културното и обществено минало на Габрово, С., 1934; Из стопанската история на Габрово, С, 1929; Братя Гъбенски. История на града Габрово и габровските въстания. Гб.,1903; Ал. Мартинов. Габрово през Възраждането, С.,1940.

2 История на Габрово (Стр.Димитров и колектив) С., 1980 ; Борби за освобождение и подем в Габровския край 1393-1878г.( Ц. Петров и колектив) Гб, 1996

3 Вж. специално в сб. Традиционни обществени структури и исторически личности в габровско XII-XIX в.Гб., 1997, статиите: Социопрофесионална структура на населението в Габровско XII – XVIII в. (Л.Цепов) и Развитие на селищната система в Габровско (XII – XIX) в. (Д Търновски)

4 Изследвани и преведени от ст.н.с. Румен Ковачев вж.Сб. Габрово 130 г. град, копия на документите и превода се намират в ИМ – Габрово.

5 Танзимат – период на реформи и модернизация на Османската империя между 1839 и 1876г. Първи акт на Танзимата е Гюлханския хатишериф , провъзгласил равенство между всички поданици на империята6 Тема – административна област във Византийската империя

7 Акрити – особено съсловие военизирано свободно население в граничните области на Византия

8 Стратиоти – военно население във Византия, ползващо наследствена земя и данъчни облекчения срещу задължението си да охранява границите

9 Прония – форма на поземлено владение във Византия, възникнала през XIв. Като пожизнено владение давано за военни заслуги. Прониарът-феодал има право да събира данъците от населението на пронията, като се задължава да набира войници за военните походи. През XIII в. пронията започва да се предава по наследство.

10 Петър Мутафчиев намира следи от цаконството в по-късния османски статут на дервентжиите. Иван Дуйчев прави аналогия на Трапезитите и дервентжиите. Л.Цепов споменава и дервентджиите като приемник и на двете византийски групи военизирано население.

11 Д. Търновски. Развитие на селищната система в Габровско (XII – XIX) в.

12 Г.Острогорский. История на византийската държава. С.,1998

13 Дервентджии - от персийскотата дума дервент или дербент , която означава проход. На български често се използва и формата дервенджии.

14 Беклеме – караулно помещение на охраната на планински проход

15 Археологията е подкрепена и от топонимия - има м. „Кулите”

16 Д. Ихчиев. Исторически принос за „войниганите” при турската войска от 1374год. дори до 1839 год. след р.хр. до Танзимата. Период. спис. БКД.С,1905

17 Е. Грозданова. Българската народност през XVII в. Демографско изследване

18 Л. Милетич. Поземлената собственост и войнишките бащини в турско време. Период. спис. на БКД.С.,1905

19 Джебелу – обслужващи подразделения на спахийската конница

20 Акънджии – първоначално възникнали като доброволни конни отряди, плячкосващи селища по пътя на османската войска, впоследствие са организирани като редовни части от османската лека конница

21 Спахийте са конници в османската войска, които за службата си получават феодален участък – лен, който владеят срещу задължението да участват във военни походи и да осигуряват въоръжени войници за войската. Като статут наподобяват европейските рицари.

22 Н. Стойков. Девето предание за заселването на Габрово. Известия на библиотека Априлов – Палаузов, бр. 7, 29 /1933 (Габрово)

23 Н. Стойков. Произход на привилегиите, които е имало Габрово при турското владичество. Известия на библиотека Априлов – Палаузов, бр. 28 /1933 (Габрово)

24 Тимар – ленно владение с годишен приход до 20 хил. акчета. Най-често тимариотите са спахии, които срещу отчислението от събраните данъци имат военни задължения към централната власт.

25 Хас –ленно владение в Османската империя, по-голямо от тимар. Годишният приход от хаса е над 100 хил. акчета.

26 Велик везир от 1518г.

27 РИМ – Габрово, ИН СПФ-197-В, превод Румен Ковачев

28 РИМ – Габрово, ИН СПФ- 198-В превод Румен Ковачев

29 Ферманите, части от които ще цитираме са подробно изследвани в споменатите статии на Д. Ихчиев и Л. Милетич.

30 А.Ангелов. Габровският възрожденски чорбаджия Илия Цонев Видинлиев. Сборник . Габрово 2010

31 Ст. Станимиров. Спомени от детството. Известия на библиотека Априлов – Палаузов 1939

32 Мих. Йонов. Чужди пътешественици за народностното съзнание у българите през XV-XVIII в. Векове – бр.5 / 1972

33 Джезие – данък, с който се е облагало немюсулманското население в Османската империя.

34 РИМ- Габрово, ИН СПФ-45-В; НБКМ Ор.ВД 97/12, превод Румен Ковачев

35 Е. Радушев. Аграрните институции в Османската империя през XVII-XVIII в. С., 1995

_____________________

Summary:

Gabrovo as a settlement with special statute - guarding the mountain passes XII-XVIII cc

Boris Stanimirov

3-4/2010 Genealogia Magazine - issue of Bulgarian Genealogy Federation - member of CIGH

Gabrovo arose as a settlement not later than XII c. Since then, until XVIII c its population fulfilled specific military function to guard and secure the neighboring mountain passes, mainly “Shipka”. As a reward for their service, the population of Gabrovo was granted with special status, consisting of tax concessions, inheritable land, the right to wear arms and local self-government. The privileges of the inhabitants of Gabrovo practically remained unchanged and the clan-organized mountain pass guardians performed their duty under three different consecutive state structures – the Byzantine Empire, the Second Bulgarian Empire and the Ottoman Empire.

Албанският родов клан Кастриоти

Най-старите писмени данни за средновековната албанска аристократична фамилия Кастриоти са от 1368г. – споменава се Кастриоти, господар на Канина, който присъствал на церемонията по обявяването на владетеля на Валона Александър Комнин Асен (от династията Стратемирович) за почитен гражданин на Рагуза. Счита се, че тук хронистът е допуснал грешка, защото няма данни Канина да е владяна от Кастриоти. Съгласно регистри на малтийския орден главата на фамилията в тази година - Павел е владетел на Сигна и Гарди. За същия Павел Кастриоти има данни, че е загинал в първата косовска битка срещу турците от 1389. Бащата на Павел Кастриоти се е казвал

1. Бранило Кастриоти – починал през 1379г.

Предполага се, че името Кастриоти идва от село Кастри, близо до Дрин.

1.1.Павел Кастриоти и жена му София имали двама сина:
1.1.1. Константин – владетел на Сигна, поч. през 1402г., женен за принцесата на Дурас Елена Топиа.

1.1.2. Йоан Кастриоти – поч. 1442г. , владетел на Матия и Вуменестия. Една от версиите за герба на рода гласи, че тези две селища са символизирани в двуглавия орел. През 1395г. завзема крепостта Круя и се обявява за Княз на Круя. В последствие завладява още крепости и става господар на цяла централна Албания.. За борбите си срещи Турците в помощ на Венеция през 1413г. е вписан в регистъра на венецианските благородници и получава известния герб с двуглав орел (на снимката - гербът на Йоан Кастриоти - владетел на Круя, изобразен в търговската библиотека във Венеция) Жени се за дъщерята на владетеля на Полог Воис(л)ава от фамилията Трипалда. След като е победен от турците става васал на султана и е принуден да изпрати четиримата си сина в Одрин като гаранти за неговата лоялност. Записан е като крупен дарител на Хилендарския манастир в Св. Гора, заедно с децата си.

Круя

Останки от замъка на Кастриоти в гр. Круя, Албания

Йоан Кастриоти и Воисава имат четирима сина и пет дъщери::

1.1.2.1. Мара – съпруга на черногорския княз Стефан Църноевич
1.1.2.2. Влайка – съпруга на неаполитанския благородник Джовани Мусачи Топиа1.1.2.3. Ангелина – омъжва се за Владино Голем Комнин Арианит
1.1.2.4. Елена – омъжена за княз Павел Балша
1.1.2.5. Марица – жена на Карло Мусачи Топиа
1.1.2.6. Станиша със съпруга от рода Комнин и син

1.1.2.6.1. Бранило, еничарски офицер под името Хамза.От жена си Мария Зардари Бранило има синове Йоан - дук на Ферадино и Алфонсо - маркиз на Алтрипалда (1512-1544). Според някои източници Бранило има оше един син - Антонио Бранаи, от който произхожда оше неаполитанската фамилия Кастриота (различна от рода Кастриоти-Скендербег)


1.1.2.7. Константин
1.1.2.8. Репош
1.1.2.9. Георги Кастриоти - Скендербег



Георги Кастриоти, известен като Скендербег е най-известната фигура от рода Кастриоти. Славата му е легендарна и векове вълнува въображенията на балканските народи, а и не само техните. Това до голяма степен препятства сериозното родословие на фамилията, доколкото пъбличното пространство е наситено с фалшиви или изопачени или непълни родословия, които целят да покажат, че етнически Георги Кастриоти е сърбин/ македонец/ българин /грък / албанец или пък, че точно определена испанска, италианска, румънска или руска аристократична фамилия е най-законния наследник на Георги Кастриоти Скендербег. (Г.Кастриоти - галерия Уфици, Флоренция)
Сам по себе си спора за националността на Кастриоти е абсурден и по балкански провинциален. През XIII-XIV век, когато се е формирал рода изобщо не е съществувало понятие националност, каквото познаваме днес. Нациите са плод на просвещенските усилия от XVIII-XIX век. Но дори и да е имало някаква степен на етническа принадлежност, то тя със сигурност не означава нищо за владетелските фамилии, които във всяко поколение сключват династичен брак с други владетелски фамилии.
Далеч по-интересен е въпросът за религиозната принадлежност на Кастриоти. Известно е че бащата Йоан Кастриоти заедно с четиримата си сина са крупни дарители на православните манастири в Света Гора. По-късно Георги Кастриоти приема исляма, а когато се разбунтува, се връща към християнството вече под благословията на Папския престол, като дори получава от Ватикана званието Athleta Christi – защитник на вярата. След смъртта си е погребан в католическата катедрала Св. Николай в Леша. Бранило, син на Георгевия брат Станиша става висш командир в еничерския корпус под името Хамза Кастриоти. При въстанието на Скендербег се връща към християнството, става граф на Мати и управител на Круя, херцог на Ферадина в неаполското кралство. По-късно, по време на обсадата на Берат отново минава на страната на османците, предава чичо си, а след това ръководи няколк битки срещу него. Пленен е и отведен в Неапол, след което е освободен и се преселва в Одрин със семейството си, където и умира.

Георги Кастриоти е роден около 1405г. в Дебър. Още като дете е изпратен в Одрин като заложник. Там приема исляма и получава елитно военно образование. За големите си военни заслуги на 19 години е провъзгласен за бей под името Искендер. Заема различни административни и военни длъжности в Османската империя, сред които и санджакбей на Никополския санджак за няколко години.
По време на кампанията срещу похода на Владислав Ягело и Януш Хунияди през 1443 г. се разбунтува и заедно още 300 албански васали се присъединява към кръстоносния поход при град Ниш. Кастриоти извършва дълъг но бърз преход до Круя, която завладява, отказва се от исляма и възстановява динсатията на Кастриоти под семейния герб с двуглвия орел. През 1444г. Скендербег събира главите на албанските кланове в град Леша и сключват военен съюз – т.нар. „Лешка лига.” Новото формирование бързо се разраства обхваща всички крепости в Албания и Епир. Кастриоти води гъвкава политика на съюзи с Венеция, Неаполитанското кралство и Австро-Унгария.
В продължение на повече от 20 години Георги Кастриоти Скендербег със своите 20 000 войници води непрестанна война с Османската империя, като печели всички битки с изключение на една – при Берат през 1455 , когато е предаден от племенника си Хамза Кастриоти – еничарски офицер, който отново преминва на страната на османците. През 1468г. в хода на продължаващата победоносна кампания Скендербег се разболява от малария и умира в крепостта Леша.

Георги Кастриоти Скендербег се жени за Марина Андроника Арианити Комнин.

След смъртта на Скендербег и сломяването на албанската съпротива, оцелелите благородници от Лешката лига се преселват в Неапол и Венеция – в голямата си част те принадлежат или са сродени с тамошната аристокрация. Така постъпват и потомците на Георги Кастриоти Скендербег.

Фамилията Кастриоти – Скендербег получава херцогството на Сан Пиетро в Галатина и графство Солето (гр. Лече, Италия) Там фамилията съществува и до днес.

Скендербег има син и дъщеря:

1.1.2.9.1. Воисава Кастриоти се омъжва за Стефано Марамонте

1.1.2.9.2. Йоан Кастриоти (1455-1514) дук на Сан Пиетро в Галатина и граф на Солето се жени за сръбската принцеса Ирина Бранкович Палеолог. Техни потомци са:

1.1.2.9.2.1. Георги (-1540) ковчежник на херцогство Амалфи, женен за Бернардина Копола
1.1.2.9.2.2. Константин (1477-1500) Епископ на Изерния
1.1.2.9.2.3. Мария (-1560), омъжена за Карло Минутоло
1.1.2.9.2.4. дук Ференте (-1561)

Потомците на дук Ференте Кастриота херцог на Сан Пиетро и граф на Солето дават днешните клонове на рода. Дук Ференте се жени за Адриана Аквавива д’Арагон от Нардо. Тяхна единствена законна дъщеря е:

1.1.2.9.2.4.1. Ирина (-1565) дукеса на Сан Пиетро от Галатина и графиня Солето, съпруга на принц Пиетрантонио Сансеверино де Безиняно. Така италианските титли на Кастриоти преминават във фамилията Сансеверино.

Освен Ирина, дук Ференте има още 11 незаконни деца, които сключват бракове с различни високопоставени италиански аристократични фамилии. Трима измежду тях,
1.1.2.9.2.4.2.Ахиле (1540-1591)
1.1.2.9.2.4.3. Пардо (1538-1574) и
1.1.2.9.2.4.4. Федерико

дават трите основни линии на фамилия Кастриоти-Скендербег от Неапол, Лече и Галиано, които носят фамилния герб. Те, както и други потомци на Дук Ференте са членове на Суверенния военен орден на Малта.

Още няколко фамилии в различни държави имат претенция, че са потомци на Кастриоти. В началото на XX век по време на албанските борби за независимост в Европа се появяват няколко благородници, които твърдят, че по майчина линия са потомци на Скендербег и дори претендират за албанския престол. Сред тях са италианецът Джовнани Олета, румнците Алберт Гика и Карол Виктор и др. Внимание заслужава испанския благородник Дон Хуан де Аладро Перес де Валаско, дипломат работил в Париж, Виена, Букурещ, който под името принц Аладро Кастриоти орагнизира мащабна медийна и лобистка кампания в защита на Албанската борба за независимост, като през 1905г. установява контакти и с България – с албанци, живеещи в България и българи, симпатизнти на албанската кауза. За жалост няма данни от които да установим дали сред тях е имало представители на плевенските Кастриоти. По-късно, албанският Крал Зогу също твърди че е сроден с фамилията на Скендербег.

В днешните Албания, Македония и Русия също има фамилии, които споменават в легендата си рода Кастриоти.

Любопитно е да споменем известния род Станишеви от Кукуш, с родоначалник чорбаджи Нако Стоянов Станишев (1810-1875). Негови синове са Константин – учен, директор на руския императорски лицей; Милош – главен прокурор след Освобождението; Димитър - търговец . Синове на Димитър Н. Станишев са изявените лекари и политици д-р Константин Д. Станишев и проф. Ал. Станишев, има още трима сина – Христо, Крум и Милош (загинал като офицер при Криволак) От същия род е инж. Христо Станишев – ръководител на ВМРО. Има предание, че семейството произлиза от с. Станиша до Дебър и че са потомци на Станиша Кастриоти. Тази легенда е маргинална, доколкото не е известно да се поддържа от представители на рода.

Легендата за основаването на Панагюрище твърди, че началото на града е поставено в днешната Драгулин махала от няколко десетки албански фамилии, преселени след бунта на Георги Кастриоти от 1443г. Това е преданието на рода Ланджеви и на други панагюрски фамилии.
Плевенските Кастриоти - х. Пакови и Пееви - потомци на х. Пано . Връзката им с албанския род почива само на родова легенда.

Няколко факта обаче, по интересен начин се вписват в тази легенда:

*През 1430г. за няколко години младият Георги Кастриоти – Искендер бег е санджак бей на Никопол, в чиито граници попада и Плевен
*В Плевен има малка общност от семейства, които смятат че произхождат от преселени преди векове албанци. Тези семейства носят имена и прякори като Илия Шкодрата, Панайот Шкипетарина (френк-терзия 1860), Христо Арнаут (терзия 1839), Никола Арнаутина (ханджия 1868) Димитър Баили (хотел 1894), зограф Кастриоти (нач. На XX век), Панайот Кастриоти (читалищен деец 1869).
*Те не само пазят албанските си имена, но и се женят помежду си (брак между Илия Шкодрата и Веца х. Пачова)
*Представители на рода Кастриоти са несменяемите първенци на Плевен през XVIII-XIX век., освен тях като конашки чорбаджии се явяват техни сватове и зетьове.
*Името Кастриоти като фамилия се използва реално до началото на XХ век, и то когато носещият го иска да си придаде тежест. Така например при основаването на читалище „Съгласие” фигурира Панайот Вас. Кастриоти, а 4 години по-късно същият се е записал като Панайот Василов.

Въпреки легендарния характер на родовото предание, може да се допусне, че когато е поел санджака Никопол, Георги Кастриоти Искендер бей е изпратил някои свои роднини – братовчеди или дори по-далечни представители на фамилния клан, които да управляват административните дела в Плевен. След като Искендер бей е преместен на нова длъжност (висш военен пост в Сърбия), тези негови роднини са останали в Плевен, а техните потомци са съхранили паметта за произхода си и са запазили високото социално положение, като по естествен път са се превърнали в градски чорбаджии.
Подробно за плевенските Кастриоти
.

Статия за Станимирови в книга за големите български родове

Излезе трета част на книгата "Неизвестното за известни български родове" на журналистката Мариана Първанова. Както и първите две части, и в третата книга са представени няколко десетки изявени български родове със значим принос в политиката, културата или стопанската сфера от времето преди 1944г. Сред фамилиите представени в третия том са Станимирови, Папазоглу и Хаджистойчеви.

Статията "19 поколения Станимирови" синтезира информация за рода с най-ранните данни от османските регистри, Станимировият писмовник, гайтанджийския чарк и разклонението на рода при братята поп Стефан и поп Рачо и техните потомци. Подробно е отразен Борис Б. Станимиров, с когото авторката е провела интервю. В публикацията има снимки на Станимировата къща, поп Стефан, Станимир Станимиров в дворцовата гимназия с княз Борис Търновски, ген. Станимиров и Рачо Станимиров като гвардейски офицер на кон в пълна галапарадна униформа.

На представянето на книгата на 16 ноември 2010г. в Софийска градска художествена галерия присъстваха Борис Станимиров - старши, нашият братовчед Цанко Хаджистойчев, а Б. Станимиров - младши представи приноса на книгата от гледна точка на генеалогичната наука.

В Турция издадоха спомени на Станимир Станимиров

В брой 8 от 2010г. на месечното списание "Шехренгиз" в Бурса публикуваха спомените на Станимир Станимиров от пребиваването му в старата османска столица заедно с Екзарх Йосиф I през 1884г.

Преводът на турски език е на доц. д-р Хюсеин Мевсим, завеждащ катедрата по български език и литература в Анкарския университет. Доц. Мевсин е роден в България и е завършил българска филология в Пловдивския университет.

Хюсеин Мевсим беше така любезен лично да ни подари един брой на списанието при последното си пребиваване в България, за което му благодарим!