Станимир п. Стефанов Станимиров. От Цариград до Евксиноград, от Екзархията до Двореца. Историята на Нова България в един човешки живот

Станимир п.Стефанов Станимиров (26.10.1858- 07.01.1943г.) е може би най-изявеният и най-известен представител на рода Станимирови. С блестящо за времето си образование той става един от първите значими църковни историци, учителствал е в най-елитните за времето си български учебни заведения, заемал многобройни важни постове в областта на културата и образованието. Поради голямата му обществена роля и многобройните му публикации, за него е запазен документален материал. Личният му архив се намира в БАН. Тъй като без съмнение цялостния обзор на живота и дейността му се нуждаят от отделно изследване, тук ще се огранича до това да маркирам най-важните и любопитни данни за него.

До 6-ти клас Станимир Станимиров учи в Габровското мъжко училище (Априловската гимназия) където за отличен успех настоятелите му подаряват надписана библия.
През 1875 г под натиска на учителите, баща му поп Стефан пише до Граф Николай Игнатиев за сина си. Съвсем скоро Станимир получава стипендия от руския Св.Синод и е записан направо във втори клас на Киевската Духовна семинария. Станимир Станимиров заминава за Цариград с баща си, където с параход продължава за Одеса и оттам за Киев. Семинарията завършва през 1879г. По време на учението си Станимиров има възможността да опознае лично Йосиф Соколски (сн.вдясно), който през този период живее в изгнание в Киев. Това познанство по-късно става повод Станимиров да се превърне в най-подробния биограф на именития духовник. Поради отличния си успех, веднага след семинарията Станимиров продължава обучението си в Киевската Духовна Академия (дясно). Докато следва, живее в дома на полския благородник на руска служба полк. о.з. Лавренти Осипович Радкевич. От усилената подготовка за изпитите Станимиров се разболява тежко и без малко не се проваля. Помага му Надежда Александровна Ерофеева, която се грижи за него и го подкрепя да се яви на изпита, който издържа отлично. От Академията Станимиров се дипломира с научна степен „кандидат магистър” по богословие Това му дава право да преподава в руските учебни заведения, но той предпочита да се завърне в България и поема пътя на педагог и общественик.

През 1883 се завръща в Габрово, където половин година е учител в Априловската гимназия.

Познанството му с цариградските дейци и препоръките за него пред екзарха предоставят на Станимиров възможността да се включи в услияъа на независимата българска църква. От януари до август 1884 заминава за Цариград, където е деловодител на училищното попечителство при Бълг. Екзархия. Зад тази невинна като звучене позиция всъщност се крие постоянно усилие за откриване и поддържане на близо три хиляди български училища в земите, останали под турска власт, най-вече в Македония. Тази просветна дейност и до днес се смята за най-големият принос на Екзарх Йосиф и неговата канцелария, плод на елегантна дипломация и умело балансиране между различни политически фактори от вътрешно и международно естество. За този си период Станимиров води дневник, който днес се намира в архива му в НА-БАН

След краткия престой в екзархията се завръща в Габрово, и става Директор на Априловската гимназия. Някъде тогава се жени за Параскева Босилкова - гимназиялна учителка, московска възпитаничка, родом от Копривщица (за рода Босилкови - виж по-нататък). В кореспонденцията си навсякъде я нарича Паша.


По време на Сръбско-българската война Станимиров е главен началник на Народното опълчение в Севлиевски коръг, за което получава брозов медал "в памет на войната против Сърбия".

Две години по-късно през 1886г се ражда сина му Стефан(#2111) и семейството се пренася в София, където Станимиров става Директор на I Софийска държ. Класическа гимназия (долу). В спомените си Станимиров интересни случки, сред които са няколкото посещения на княз Фердинанд в Първа мъжка гимназия, и една вечеря, на която кани Станимиров и някои преподаватели на 3 януари 1888. Станимиров седи срещу княза, а от дясната му страна е графиня дьо Грено (бъдеща г-жа Станчова) познанството с която ще продължи по-късно в Евксиноград. Описана е и интересна случка, която предопределя съдбата на един млад човек. При едно от посещенията си в гимназията, Фердинанд, известен ентомолог остава впечатлен от препарираните пеперуди на един от учениците и особено от една рядка пеперуда, каквато няма в колекцията си. Князът се поитересувал от момчето и го взел под крилото си – става дума за бъдещият проф. Буреш – директор на Природонаучния музей.

Като директор на I ва мъжка гимназия, Станимиров става един от инициаторите за откриването през 1888г. на Висш педагогически курс към гимназията, който от 1889г. става първото в България Висше у-ще, днес. СУ”Св. Климент Охридски”. Седемте основатели на университета са наречени „нови седмочисленици”:Ал. Балан, Л. Милетич, Ив. Георгов, Н. Михайловски, Й. Ковачев, Ив. Данев и Ст. Станимиров Във висшия курс Станимиров преподава История на старите източни народи (1888-89г.) и Всеобща история (01.-10.1889г.) Университетът се помещава в сградата на гимназията, днешният факултет по журналистика

В спомените си Станимиров дава своята версия за създаването на Висшето училище и избора на първия му ректор. Изборът се провежда в министерството, като представител на министъра е Иван Шишманов. В проведеното гласуване, Станимиров води с 4 гласа, срещу 3 за Балан и 1 за Иван Данев. Шишманов настоява решението да се прегласува, тъй като министъра би предпочел друго решение. Въпреки бурния протест на Никола Михайловски, който е привърженик на Станимиров, гласуването се повтаря и на него Ал.Тодоров – балан е избран с 4 срещу 3 гласа (Станимиров джентълменски гласува за Балан). Като условие да продължи да преподава във Висшето училище, Станимиров иска да бъде изпратен на специализация в чужбина, за да защити дисертация (към момента той е със степен кандидат-магистър по богословие). Това му е отказано от министъра (Г. Живков?) и той се отказва от мястото си на редовен преподавател, като съдейства за привличането на свое място на проф. Михаил Драгоманов – негов преподавател от Киевската Академия. Дъщерята на Драгоманов – Лидия, става жена на Ив. Шишманов.
Около 1890г. се ражда дъщеря му Екатерина(#2112).


През 1894г. по лично настояване на Екзарх Йосиф I Станимиров отново заминава за Цариград, където като ректор оглавява новоучредената Цариградска духовна семинария[1]. През трите години, които прекарва в Екзархията Станимиров участва активно в политическите усилия на българите Цариград, близък сътрудник е на Екзарх Йосиф I и остава интересни спомени за живота в Имперската столица, усилията на Екзархията за духовно обгрижване на българските земи останали в границите на империята, дипломацията на Екзарха с турските и българските държавни институции. [2]. Този втори цариградски период на Станимиров съвпада с най-активната дейност на българската Екзархия. Тъкмо през тези години е изградена Желязната църква Св. Стефан , на мястото дарено от Стефан Богориди, където преди това е имало неугледна дървена сграда. Станимиров е част от усилията на екзархийската общност по строителството на този уникален храм.
Известната ни снимка на делегатите в Църковно-народния събор от 1871г. всъщност е дарена на църковно-историческия музей от Ст. Станимиров, като участник в "Благодетелно братство Йосиф I в Цариград, храм Св. Стефан" - организацията съхранила снимката.

Станимиров взима известно участие и в дипломатически важния факт на кръщението на престолонаследника Княз Борис в православната вяра. След като се решава на този държавен акт, Цар Фердинанд изпраща през декември 1895г. в Цариград русенският митрополит Григорий с мисията да покани Екзарх Йосиф I да кръсти престолонаследника. Митрополитът посещава Цариградската духовна семинария и заедно с ректора Станимиров подбират трима представителни семинаристи, родом от останалите под османска власт Македония и Тракия, които да придружат екзарха на височайшето кръщене в София, и да символизират единството на българския народ. Тримата избранници на Станимиров са Хр. Попов, Г. Атанасов и Хр. Илиев. при посещението на Фердинанд в османската столица при строителството на желязната църква и по-късно при участието на Станимиров и възпитаниците му в кръщенето царя остава впечатлен от именития педагог и това допринася по-късно да го посочи като възпитател на князете и ръководител на Дворцовата гимназия.

През 1897г. Станимиров се завръща от Цариград в София и през 1899 отново оглавява Първа мъжка гимназия. Успоредно с дейността си на училищен директор, през 1908г. Станимиров е поканен от Цар Фердинанд като учител, а по-късно и Директор на създадената в двореца Частна на НВ класическа гимназия, в която се обучават Престолонаследникът Княз Борис Търновски и Принц Кирил Преславски. Станимиров отговаря за подбора на преподавателите, програмата и контролът над целия учебен процес на князете, за което докладва лично на Царя. В този период семейство Станимирови става част от близкия дворцов кръг, присъства постоянно на баловете в двореца и се радва на специално внимание на Царя, царица Елеонора, князете и княгините, за което съдим освен по спомените и по обилната кореспонденция чак до края на 30-те години. За целият период на обучението Станимиров води подробен дневник, който наскоро бе издаден[3]Дневникът в своите над 250 страници разкрива дейността на Станимиров като директор на Дворцовата гимназия и наставник на образованието на Царските синове. Акцентът е поставен върху самото обучение, но има и доста описания на атмосферата и взаимоотношенията в царския двор и висшето българско общество от онова време. Станимиров е истински академик - ерудит, който се ползва с доверието на Цар Фердинанд въпреки интригите, в които понякога се опитват да го вкарат негови опоненти. Дневникът се съхранява в БАН[4], и е изследван от ст.н.с. д-р Веска Николова, която е и написала предговора към изданието.

В този период, през 1912 се случва голямата лична трагедия в семейството на Станимир Станимиров – синът му Стефан(#2111), защитил наскоро докторат по право в Париж умира на 26г. от туберкулоза.

От януари 1909 до 1920 г. Станимир Станимиров няколко поредни мандата е преизбиран за председател на дружество “Славянска Беседа”, в съревнование с писателя Ст.Л.Костов. За преизбирането си получава поздравителна телеграма от Цар Фердинанд.

През лятото и есента на 1913г. Станимиров живее в двореца Евксиноград, където наставлява обучението на княз Кирил. Всеки ден пише писма до съпругата и дъщеря си, в кото им разказва подробно за живота в двора, за екскурзиите и разходките из Евксиноград и околностите и за преживяванията си от деня. Тези писма са изключителен исторически документ, от малкото преки спомени от царския двор.

През 1914г., когато образованието на князете приключва, Станимиров е поканен от Екзарх Йосиф I и става секретар на Св. Синод. Седалището на Екзархията междувременно е пренесено от Цариград в София. Тези задължения той изпълнява до 1917.


Като обществено активна и известна фигура, Станимиров е подпредседател на Софийския окръжен учебен съвет, член на Висшия учебен съвет, а също така на духовната цензура при Светия синод. Член-основател е на Българското историческо дружество, на Археологическия институт, първи председател на Българското народонаучно дружество.

В периода 1918-20г. Станимир Станимиров е Директор последователно на I-ва и III-та Софийска мъжка гимназия (дн. 18 у-ще), на която (сн.дясно) е инициатор за създаването [5].

Вече 63 годишен през 1921 Ст.Станимиров напуска образователното поприще и последователно за по една година става директор на Народния етнографски музей (до 1922) и директор на Народната библиотека (до 1923) /тогава на ул. Раковска - сградата вляво/ През 1929г, на 50-годишния юбилей на Първа софийска мъжка гимназия той дарява 5000 лв. и основава фонд на името на сина си, от лихвата на който се дава награда на беден абитуриент от класическия отдел.

За цялостната си педагогическа и обществена дейност Станимир Попстефанов Станимиров е награден с ордените: “За Гражданска заслуга” II степен – голям офицерски кръст: звезда, орден с лента през гърди и огърлие (1912) , “За Гр.Заслуга” III степен и IV степен; “Св. Александър” III степен и V степен, златен кръст за възшествието на Княз Фердинанд и бронзов медал "за войната срещу Сърбия", Кръст за независимостта (1908), както и сръбския кралски орден “Св.Сава”- III ст. (снимките на ордените са от Дворцова свита ) Сръбският орден Станимиров получава след участие в честване на 100-годишнината на Вук Караджич през 1888г в Белгрд, където е официален представител на Българското правителство и откъдето оставя интересен пътепис, цитиран и до днес от редица сръбски историци.

В експозицията на Националния Исторически музей в раздел “Създаване на съвременно българско образование”, както и в музея на Софийски Университет има табло с портрети на първи випуск на историко-географския факултет, където има снимка на Ст. Станимиров.

В София Ст.Станимиров е живял със семейството си на ул. Марин Дринов N5 (в кореспонденцията се среща също N 6 и 8, очевидно е имало промяна в номерацията). Днес на мястото на сградата има полицейски участък (такъв е имало и по времето на Станимиров в съседната сграда). Бил е член на Прогресивно-либералната партия на Д-р Стоян Данев, макар че не посещава събрания. По – скоро към символичното участието в политиката го тласкат интригите, в които го вкарват неговите опоненти, членуващи при“народняците”.

Образованието, което получава в Киевската академия определя и трайния изследователски интерес на Станимиров към историята на Църквата. Неговата първа книга “История на Българската църква” (1894) до днес е част от фонда на Станфордския уноверситет. Наред с обобщаващи трудове за Българската църква, той пише множество статии посветени на църковната история на отделни епархии като Ловеч, София, Габрово, и манастирите около него, Пловдив, Търново, Самоков, Троян а също и за християнството в Средец (II-IV в.) и пренасянето на мощите на Св. Иван Рилски. Станимиров проявява интерес и към българското просветно дело и приноса на В. Априлов в него, Габровската гимназия и екзархийското училище в Одрин. Благодарение на неговия преводачески труд се появява “Всеобща история” на Острогорски, а и много други важни за времето си книги. Повече от двадесет са изданията, в които печата свои трудове: Духовна култура, Българска книга, Братско слово, Духовна пробуда, Християнка, Светлина, Известия на Българското историческо дружество, Известия на Народния етнографски музей в София, Училищен преглед, Църковен вестник, Заря, Мир и др. Първата книга на Станимир Станимиров, която излиза от печат през 1894г. е “Учебник по история на Българската черква” Претърпял още две преработени и допълнени издания (1907 и 1925г) учебникът съдържа кратки, систематично подредени параграфи за развитието на християнството в Българската държава от преди покръстването на Борис I, включително и за състоянието на църквата по време на турското господство. През следващите години издава още няколко учебника, съгласувано с Министерството на народното просвещение за семинариите и класните училища: История на християнската черкова (1897 изд. Хр.Г.Данов - Пловдив - на снимката), Закон Божи – в две части (1898), Умозрително богословие (1898), Свещена история – Стари и Нов завет (1900). Станимиров посвещава учебниците на родителите си иконом поп Стефан и хаджи Екатерина Станимирова, на брат си Силвестър и сина си Стефан.

Изключително наситен е творческият период на Ст.Станимиров през 20-30-те години на 20в., когато като плод на енциклопедичните му занимания и научни изследвания се издават по-голям брой от публикациите му. Според разработената тематика историческите му съчинения могат да се обособят в няколко основни групи: 1. Личности – жития на светци и биографии на духовни лица; 2. Манастири и църкви; 3. Духовни училища – изследване на дейността на семинариите в Търново, Самоков, Одрин и Цариград; 4. Църковна история на отделни населени места. За написването им освен личните си впечатления и познанства Ст.Станимиров използва и оригинален документален материал, съхраняван в различни архиви. В дълбочина проучва архивите на Рилския манастир, кондиката на Троянския манастир (където прекарва повече от месец), на много от по-старите църкви, статии в периодичния печат (Дунавски лебед на Раковски), както и преводни материали от руски. Твърде многолика откъм житейски съдби и духовни прояви е палитрата от образи, които са обект на писателското му перо: първоучителя Св. Климент Охридски (рецензия на животописа на светеца от Иван Снегаров), двамата великомъченици Св. Георги Нови Софийски и Св. Николай Нови Софийски, Пловдивския митрополит Максим, Ладиокийския епископ Стефан Ковачевич (първия предстоятел на българския православен храм в Цариград), архимандрит Йосиф Соколски (5 труда, включително изследване на архива на Киево-Печорската лавра) В хода на проучванията си Станимиров води активна кореспонденция с целия църковен и исторически елит, която е съхранена в архива му.
В края на септември.2006г. отидох в Научния Архив на БАН и плахо се поинтересувах за възможността да се запозная с архва на Станимир Станимиров. Служителките бяха много любезни, отнесоха се с голямо уважение към желанието ми и ми оказаха пълно съдействие. Материалите са сред тези, предадени пред 1947г и наследени при формирането на архива в сегашния му вид (протокол на Научния съвет на архивния отдел от 12.12.1948). вероятно са предадени от самия Станимиров. Следващите няколко дни всеки ден в обедната почивка прелиствах с вълнение страниците. Архивът съдържа около 120 единици, които са разделени на биографични, научни, кореспонденция. Биографичните справки съдържат няколко автобиографии, които Станимиров подготвя по искане на Киевската академия и Софийския университет. За съжаление там няма информация за други предци, преди баща му поп Стефан.


Кореспонденцията съдържа писма от и до Станимиров с широк кръг хора, сред които дъщеря му Катя (вълнуващи писма относно годежа и ), князете Борис и Кирил, княгините Евдокия и Надежда – Херцогиня Вютренберг (с княгините кореспондира до средата на 30-тег), Цар Фердинанд, дворцовият секретар майор Куртоклиев, кмета на Габрово и шурей на Станимир – Никола Голосманов, почти всички митрополити, ректора на СУ и др. Служебната част на архива включва известните тетрадки с дневника (в книгата са издадени само записките до 1912г, а те продължават до 1914); дневникът му като секретар на екзархията. В архива за научната му дейност се намират редица статии и трудове на Станимиров, които бяха изредени в творчеството му: кореспонденцията и материалите за биграфиите на Йосиф Соколски и Христо Тъпчилеща, проучване на историята и кондиките на софийсцките църкви, преписка на писмата на възрожденските дейци до Найден Геров, цялата кондика на Троянския манастир и др. Особено интересни за мен беше обстойната кореспонденция, която Станимиров води с жена си Паша и дъщеря си Катя през 1913-1914, когато пребивава в Евксиноград с князете. Част от писмата са писани докато гостува във вилата на сем.Станчови. Писмата описват дворцовата атмосфера и ако един ден бъдат издадени, със сигурност ще представляват интерес за любителите на епохата. В Бълкарски исторически архив към Народна библиотека “Св.Св. Кирил и Методий” се съхранява архива на бащата на Станимир – поп Стефан Станимиров. Всъщност две от 5-те архивни единици съдържат документи за Станимир – кореспонденция с известни писатели, композитори и държавни институции в качеството му на член на националната комисия за насърчаване на родното изкуство.

С решение 912/28.09.2007г. Столичният общински съвет кръсти улица в кв. Малинова долина в София на името на Станимир Станимиров. Става въпрос за бившата ул "6-та" в кв. Малинова долина -изток, р-н Студентски. Решението е по предложение на общинския съветник от ДСБ доц. Вили Лилков

Художествени портрети на Ст. Станимиров и песен по случай 50-годишнината му.

Синът на Станимир Станимиров, Стефан(#2111) е роден на 07.04.1886г. Като син на двама учители се подготвя самостоятелно и взима няколко учебни години наведнъж. Завършва Първа софийска мъжка гимназия и заминава да учи в Гренобъл, където завършва Правни науки. След това специализира в Париж, където през 1909г. защитава докторска дисертация. От дневника на Станимир Станимиров е видно, че Цар Фердинанд проявява интерес към дисертационния му труд, за който се исказва ласкаво пред баща му. Ръководител на дисертацията му е големият френски корифей на международното право проф. Луи Рено (1843-1918), носител на Нобелова награда за мир през 1907. В биографията на Рено е посочено, че в кариерата си е ръководил няколко докторанти, до един блестящи юристи, белязяли с дисертациите си цели направления от международното право. Сред тези "блестящи ученици" изрично е споменат и Стефан Станимиров. След завръщането си в България д-р Ст. Станимиров е назначен като аташе във външно министерство, а през 1911 - във Върховния касационен съд.

Библиография на д-р Станимиоров в международни правни издания (непълна):
*“Nationalitе d'origine et de l'acquisition de la nationalitе d'aprеs la lеgislation bulgare” Facultе de droit de l'Universitе de Paris, 1909. (these doctorale)
*Revue de droit international privе et de droit pеnal international (v.7, 1911) p. 419 – Bulgarie . Competence des tribunaux de la Rumelie Orientale (1905)/ Par Stеphane Stanimiroff, Docteur en droit. Cour de Cassation
*Revue de droit international privе et de droit pеnal international (v.8, 1912) p. 442 – Bulgarie / Par Stеphane Stanimiroff, Docteur en droit. Cour de Cassation
*Revue de droit international privе et de droit pеnal international (v.9, 1913) Effet de la possession d’un passeport delivre par les authorites competentes d’un Etat etranger sur la prevue de nationalite (1906) / Par Stеphane Stanimiroff, Docteur en droit. Cour de Cassation

Стефан Станимиров заболява тежко и след няколкомесечно тежко боледуване умира на 12.10.1912г. в болницата“Червен кръст” Днес тезата на докторската му дисертация „Гражданството по произход” все още е в обръщение в библиотеката на Европейски съд в Хага, в библиотеката на Американския конгрес, в университета Токайдо в Япония, Колумбийския университет и др.

Съобщение за доктората на Стефан Ст. Станимиров, вестник "Пряпорец", бр. 62, юни 1909г. (благодарност на Илиана Иванова, която го откри и ми го предостави)


Дъщерята на Станимир Станимиров, Екатерина (#2112) е омъжена на 11.05. 1913г. за ген.-м-р Александър Тодоров Марков и имат син Божидар (1917-1969) и дъщеря Мира (1916-1934). Ген.Ал. Марков служи заедно с ген.Н.Станимиров, братовчед на Станимир и оттам, като майор – инспектор в кавалерията [6] се запознава с Екатерина. През 1916г. в състава на 2.к.п. е командир на участък в Добрич, където е ранен. В периода 1920-1921г. е командир на Лейбгвардейския на Н.В. конен полк. През 1928 е произведен генерал-майор.





[1]Темелски, Хр. Българската светиня на Златния рог (фондация Бълг.правосла.храм Св.Стефан в Цариград, Сф.2005)
[2]“Екзарх Йосиф I в спомени на съвременници” УИ 1995 под редакцията на Хр.Темелски
[3] “Дневник на Станимир Станимиров за образованието на Цар Борис III и Принц Кирил” ИK Старейшински 2002г.
[[4] НА БАН ф.10к.,оп.1,а.е.9,10,16
[5]Юбилейна книга на град София 1878-1923
[6]Марков, Ал. Към Одрин и Букова глава. – Нашата конница, 1923, кн. 7, с. 18.