неделя, 17 януари 2010 г.

Вълтава и Вардар



Борис Станимиров
в-к СЕДЕМ/ 16.02.2011

1874г. Бедржих Сметана, обзет от порива за свобода на своя народ излива мъката си от продължаващото австрийско господство в симфоничната поема „Вълтава”, част от цикъла „Моята родина”. В нея композиторът разчувстван от красотата на бохемската река изразява емоцията на борещите се за национален облик чехи.

Октомври 1918. Чехите обвяват независимост от Австро-Унгария. Мечтата на поколения се сбъдва. Навсякъде звучи „Вълтава”.

Август 1968г. Танковете на Варшавския договор мачкат свободата по улиците на Прага. Под шмайзера на звездочелите хуни падат улица след улица. До последния миг Радио Прага излъчва „Вълтава” на Сметана под палката на великия Кубелик, тържество на духа на една културна нация над тиранията на грубата сила. Ботушът рита вратата на студиото и музиката секва.

1990г. Нежната революция помита комунистите. Хиляди екзалтирани чехи, облечени в най-празничните си дрехи се събират на знаменития Староместки площад. На трибуната излиза завърналият се от изгнание Рафаел Кубелик, пред диригента се подрежда филхармонията и триумфално изпълнява „Вълтава” от Сметана. Прочутият пражки часовник започва да отброява новото чешко летоброене.


* * *
1922г. В мюнхенски локал подпрели тежки глави седят художникът Константин Щъркелов, писателят Николай Лилиев и още няколко велики българи, които съдбата е запратила далеч от родината. Погълнати от носталгия, те се гневят на злата участ на България, жестоко разкъсана от Ньойския диктат. В един момент  композиторът Панчо Владигеров изпява общите чувства в няколко музикални фрази и така поставя началото на бъдещата Българска рапсодия „Вардар”, която посвещава: „На борещата се българска младеж в Македония”

Май 1941г. Българските войски навлизат в Македония по килим от цветя. Две десетилетия след престъплението от Ньой, българската нация преглъща сълзите и връща достойнството си. Мечтата на няколко поколения изглежда постигната. По радио София непрестанно звучи рапсодия „Вардар” на Панчо Владигеров. Ден след ден радиоемисиите започват със знаменитото изпълнение на рапсодията под палката на Саша Попов… докато в първите часове на 9 септември 1944 ботушът рита вратата на Радио София  и „Вардар” секва. Обявяват рапсодията за „великобългарски шовинизъм”. Години по-късно я реабилитират, като премахват думата „българска” от заглавието.

Предопределяме съдбата си с изборите, които правим. Под благородните звуци на своята „Вълтава” чехите отърсиха комунизма като пепел от ревера си и гордо продължиха напред. По това време ние в София възпяхме свободата с лековато-корекомската Let it Be. Дали този музикален избор не предопредели разликата между чешкото завръщане в стара Европа и по хипарски мърлявия български преход?
Дали е късно за Българска рапсодия „Вардар”?


Няма коментари: