Как да изследваме своя род?

Борис Станимиров, член на УС на БГФ “Родознание”

Често получаваме въпроси по методологията на генеалогията или иначе казано “Как да изследвам своя род?” Позволявам си да споделя  част от своя опит в родовите проучвания и науката генеалогия, където смея да твърдя, че вече съм доста обръгнал.

 Надявам се информацията да е интересна и да бъде полезна на онези, които решат да си доставят върховното удоволствие да бъдат Шлиман, Шампольон или Индиана Джоунс в най-интересната от всички  експедиции – пътят назад към корените на клана N (заменете N с вашето фамилно имеJ)

1. Какво разбираме под понетието „род”? Има няколко тълкования с различен обхват. Добре е да знаем разликата между тях:

Започвам от най-широкото, „непрофесионално” понятие за род:

Род е съвкупността от всички кръвни потомци на едно лице – родоначалник.

Т.е. ако най-стария човек, чието име знаете е пра-пра-дядо ви, то той е родоначалника, а всички негови деца, внуци, правнуци и пра-правнуци представляват един род.

Обърнете внимание, че ако говорим за рода на баща ви, то роднините ви по майчина линия и не са част от този род. Брата на баща ви и сестрата на майка ви не са от един род, въпреки, че са роднини, защото нямат кръвно родство помежду си. Вие обаче сте кръвен роднина и с двамата и ще фигурирате в родословните дървета и на двата рода.

Друг подход  определя като род само хората носещи общо фамилно име – т.е. мъжките потомци на родоначалника. Идеята е, че жените след брака стават част от рода на своя съпруг, а мъжките им деца носят родовото фамилно име и продължават неговия род.

Тези две различни понятия не бива да ни объркват. Може би коректното обобщение е , че всеки мъж има само един род – родът на баща си, чието фамилно име носи. Въпреки това, той е потомък на много родове –на всички свои предци по бащина и майчина линия. Така че например Иван Хаджииванов е от рода Хаджииванови, но е потомък освен на  Хаджииванови, също така и на родовете на другите си пра-баби и пра-дядовци Петрови, Христови и т.н.

Жените до брака си принадлежат на бащиния си род. След като се омъжат вече принадлежат на рода на съпруга си. При по- „либерално”  тълкувание, можем да кажем, че омъжените жени, за разлика от мъжете имат не един, а два рода.

2. Правете ясна разлика между род и семейство. На рода следва да гледаме като на голяма , над-семейна съвкупност от хора с една фамилия –  клан или династия. Големите родове в историята (напр. Медичи, Ротшилд, Кенеди или пък Паница, Гешови, Чалъкови…) имат по няколко клона. Тези клонове са се разклонили от родоначалника преди стотици години, потомците им може да не се познават лично, но всички принадлежат на един род и гледат на рода като на едно цяло, независимо от отдалечеността си във времето, родството и пространството.

Вместо да оценят величието на понятието род, много често хората ограничават търсенето си до близките на сърцето им непосредствени роднини, от които имат слънчеви детски спомени – родителите, бабите и дядовците и някой любим вуйчо, който им е давал бонбони. Това е семейство, а не е род. За разлика от родовото, семейното проучване има само сантиментален, но не и научен или исторически принос.

В обобщение по тази точка мога да кажа, че опитния генеалог може само с поглед върху структурата на родословното дърво да различи един род „от сой” – обикновено той е разклонен преди няколко поколения  и съществува в няколко паралелни клона, които носят родовото име (напр. Ротшилд има Парижки, Амстердамски, Лондонски и Франкфуртски клон, които са се разклонили през 18-ти век). Така че съветът ми е изследвайте и почитайте не просто своите най-мили близки, но преди всичко рода, чието фамилно име носите във всичките му разклонения, до последния трети братовчед на дядо ви с чиито потомци нямате никаква връзка през последните 100 години….това е единствения възможен подход в обществата с традиции в родословието. Семейното родословие  е побългарен и осакатен подход, базиран на емоции, а последните не са добър съветник в генеалогията… Изследвайте целия си род, дори онези клонове, с които сте се съдили за някоя нива и не си говорите от години Ако родословното ви дърво е гола права вейка, не наказвате тях, а себе си…
 

3. Какво представлява родословното дърво?

Както има две различни понятия за род, има два (основни) различни вида родословно дърво:

- Дърво на потомците – това е схема, която показва всички преки потомци на даден родоначалник. Най-горе стои родоначалника, под него неговите деца, под тях – техните деца и т.н.

- Дърво на предците – схема, показваща всички предци на даден човек. При този вид родословно дърво, централната фигура сте вие, над вас са майка ви и баща ви, над всеки от тях са неговите майка и баща и така до родоначлниците на всички ваши пра-родители. При тази схем се описват само взаимоотношенията родител-дете които имат за край вас, без да се гледат братята, защото целта е да намерите всички предци, чиито гени носите. Логично е, че при тази схема на вашия ред (поколение) ще има само 1 квадратче (вие), над вас 2 (родителите ви), над тях 4 (двата ви чифта баби и дядовци), отгоре 8, 16, 32, 64…

Дървото на предците е най-базовото генеалогично проучване – то е абсолютният минимум, за да можете да кажете, че знаете нещо за потеклото си.

Ако желаете да направите пълно генеалогично  изследване, да научите всички свои роднини (т.е.вашите и на предците ви братовчеди, както и другите родове, с които сте сродени), най – добрият подход е:

1. Правите си дърво на предците – стигате до определен брой ваши крайни преки предци от различен порядък

2. За всеки предтеча от най-далченото поколение в дървото на предците правите дърво на потомците. Най-често по всяка линия стигате различен брой поколения назад: например можете да знаете само името на пра-дядо си по майчина линия, но бащиният ви род да е известен 6 поколения назад. Винаги правите дърво на потомците на родоначалника – т.е. най-стария представител на даден род.

В най-опростения случай,  ако дървото на предците ви завършва с 16-те ви пра-прабаби и пра-прадядовци (8 семейства), трябва да направите 8  дървета на потомците с изброяване на всички деца, техните бракове и техните деца. В резултат на тези 8 родословни дървета вие ще получите пълното си родословие – списък на всички ваши кръвни роднини по всички линии и от всички поколения и техните брачни партньори (т.е. тук имате и информация за сродяването на разглежданите 8 ваши кръвни рода с други родове).

…  Разбира се от всички родове на предците ви, най-важен и основен за вас е вашият род – родът, чието фамилно име носите.

4. Какви данни събираме за хорта в нашето родословно дърво? Най-краткият отговор е всякакви. Минимумът, които ни трябва са пълните имена, датите на раждане и смърт и месторождение. Освен това е добре да знаем година на сключване на брак, местоживеене, образование (кога и къде), занятие. Разбира се винаги е добре да имаме снимка на човека. Допълнително можем да открием снимки на къщата му, дипломите, личен печат, гербове, екслибриси и т.н.

Важно е да знаем годините на раждане и смърт, както и годините на раждане на децата. Родословно дърво само от имена, без години като ориентир има много по-малка стойност от такова с години. Ако някъде не  знаем точните години, посочваме ориентировъчни (например приемаме, че средната разлика между две поколения е 25г.)

6. Отбелязвайте източниците на информация. Позовавайте се на книги, статии, интервюта и всякакви други източници, като ги отбелязвате в текста. Така написаното от вас ще тежи и ще може да бъде проверено или уточнено в последствие, при инзикване на нова за вас информация или допълнително проучване от други хора (роднини, историци, музейни работници).
 

7. Въпросът за името. Ключово за родовото изследване е да тръгнем от коректното име на рода. Старите родове обикновено имат фамилно име, което е в накаква степен уникално или поне рядко. То най-често произлиза от името на родоначалника, занаятие или професия, прякор, някаква особеност (висок/куц/мургав..) или пък от населеното място откъдето родоначалника се е преселил.

Само рядко-срещаното родово име в комбинация с населеното място позволява да открием достоверна информация за рода си!  Например, ако се знае, че рода е Хаджииванови от с. Х, то вероятността в съшото село да има много на брой х. Ивановци е малка – каквото открием за х. Иван(ов) ще бъде част от нашия род. Същото важи за Даскалови, Бояджиеви, Калпакчиеви и Староселски, Габровски или някои не толкова масови имена като Кутинчеви, Шойлекови и т.н.

В същото време, ако фамилното името е на някое от масовите мъжки имена – Димитров, Иванов, Петров и т.н. т.е.показва родителско име, а не родова принаджленост, търсенето е много затрудено, поради масовото срещане на тези имена във всички български родове. По едно и също време в дадено село или град има много хора с името Петър, Димитър или Иван. Вероятно в този случай, в някое поколение наш предтеча е започнал да се нарича на баща си и родовото име е изоставено. 
От  ключово значение е, преди да пристъпим към изследване на рода да намерим истинското родово име, което ще ни помогне да разграничим своите роднини от останалите хора.

8. Бъдете обективни!  Качественото родово проучване се състои от събрана и ефектно и разбираемо представена информация. Вашата задача не е да оценявате предците си, а да съберете информацията за тях и да я съхраните и предадете в поколенията. В редица „стереотипни” родови проучвания ще срещнете умилителна информация, преувеличения и помпозно героизиране. Ако следите родовите хроники ще останете с впечатлението, че Левски е имал около 8 милиона помагачи и съратници, всички хора са били честни и трудолюбиви, онези които не са се изучили, задължително  са били природно интелигентни, а войниците винаги са безпримерно храбри…. Като ходите по улицата и се чудите октъде се е пръкнал този калпав ген на човека с голфчето, които ви засича и минава на жълто… Бъдете реалисти  – всеки род си има и черни овци, всеки човек си има и тъмни страни или постъпки с които не се гордее. Естествен стремеж е да изтъкнете позитивното и героичното и да сметете под масата нещо по-срамотно. Правете го с мярка. И най-важното – дори и извън изложението на родовата история, някъде в сухия архив съхранете всичката информация такава, каквато е. Другото е грехота…

Разбира се като автори на своето родово проучване имате право да коментирате поведението на своите „герои”. Правете го по начин, от който да става ясно къде свършва доказуемата фактология и къде започва вашата интерпретация. Колкото по-обективно подходите, толкова по-висока ще е историческата стойност  на вашия труд.

9. Къде и как да търсим:

-         Най-напред попитайте членовете на семейството си дали вече някой роднина не е правил родословно дърво. Може да се окаже, че няколко поколения преди вас, някои е поставил основата на родово изследване. Тогава ще ви бъде много по-лесно.
Ако ще сте първи, започнете от най-близките си роднини  – питайте ги за всичко, което им е известно за рода им – баби, дядовци, техните братя и сестри, къде са живели, с какво са се препитавали… Разбира се побързайте да разпитате най-възрастните си роднини, защото спомените им са най-отдавна и са най-ценни за вас. Побързайте, защото никой не е вечен на тази земя и докато се огледате, нама да има кого да питате. Ако питате много възрастни хора, които имат проблем с паметта, добре е след нялколко дни/седмици да ги попитате пак – така ще можете да потвърдите първоначалната информация или да видите, че някъде има объркване и смесване на хора и връзки.  Пишете без отлагане  всичко, което роднините ви кажат, защото колкото и да е впечатляващо и картинно да звучи в момента на расказа, след няколко часа няма да можете да повторите дори половината. Изпробвано е, вярвайте! Най-добре си нахвърляйте въпросите предварително, направете нещо като анкетна карта (нарича се генеалогичен фиш) за всяко лице от рода. Така е по-малко вероятно да пропуснете ценна информация.

-         Първо съберете информацията, а след това ще я подреждате  и разкрасявате. С помощта на възрастните си роднини изровете всички стари снимки, дипломи, документи и на гърба им с химикалка безмилостно напишете кои са хората на снимката и какво е отношението им към рода.  Питайте и пишете! Във всеки дом се намират стари снимки, за които вече няма кой да каже кого изобразяват. Не го допускайте.  Важно е да съберете максимална информация за всичките си роднини, докато има кой да ви я даде. Ще я обработвате и систематизирате по-късно, дори след години, това може да почака. Но я съберете днес.

-          Google знае всичко, или поне много повече отколкото предполагаме. Трябва да владеем простите правила за търсене и да се сетим за правилните комбинации от думи. Можем да започнем от мъжкото фамилно име. Ако резултатите са много на брой и не могат да са ни полезни, можем да добавим населеното място, професия (учител, офицер, д-р…) или друг признак, който да послужи като филтър. Трябва да пробваме търсене на името във всичките му възможни форми и правописи, за мъжки и женски род, членувано и нечленувано, за множествено число и т.н. books.google търси в огромна база данни от сканирани библиотечни архиви. Не всички текстове са достъпни, но поне можете да видите че в изданието Х от година У има информация за думата (името) Z…

-         Краеведски проучвания. За повечето градове и села има поне по една книга, в която някой местен учител е събрал данни за историята и жителите му. Почти сигурно е, че при внимателен прочит на споменатите имена ще попаднете не нещо полезно. Такива книги има в повечето обществени библиотеки и срещу 2-3 лева читателска такса можете да се ровите в тях цяла година.

-         След като сте изкопчили всичко възможно от роднините си, снимките, документите и предметите в дома си, от книгите и от Google, бихте могли да отидете по-далеч – музеи,  църковни кондики, военни и регионални архиви, общински регистри и т.н. Сигурно е, че ако направите всичко дотук, сами ще се сетите къде и как да търсите. Останалото е въпрос на систематизиране и представяне на цялата информация. Когато напишете родовата си история, копирайте я и я изпратете на всичкте си живи роднини. Може повечето от тях да не ви обърнат внимание днес, но тяхните потомци един ден ще ви благославят, защото няма да започват от нулата…

10. Полезни съвети:

-         Повечето писмени документи по българските земи се отнасят за годините след 1800. Причината е т.нар. „кърджалийско време” на граждански войни и метежи в османската империя (1780-1812). Тогава са избити много хора, цели родове и села се изселват и мигрират по други земи, повечето църкви и манастири са горени повече от веднъж, заедно с кондиките и книгите в тях. Цели села изчезват, а други се появяват, основани от бежанци. Затова и знанието за повечето български родове свършва до началото на 19-ти век. Истинско съкровище е, ако успеете да навлезете в 18-ти век (1700 и ..). Ако имате късмета да сте “назад с материала”, тогава пътят става по-труден и много по-интересен.

-         В някои периоди от миналото много хора, особено от средните и по-ниските прослойки не са носели фамилно име,  а са се кръщавали само с лично и бащино име. По този начин името се е променяло във всяко поколение: ако бащата е Иван Петров, сина е Ангел Иванов, неговия син – Георги Ангелов и т.н. Следете нишката, но не изпускайте от поглед истинското си  родово име.

-         До средата на 19-ти век окончанието –ов не винаги се използва. Т.е. ако в някой списък намерите Иванчо Пенчо, това означава Иван Пенчев или Иван, син на Пенчо. Често бащиното име оконачва на “у” (Иван Пенчу), но това не може да се приеме като правило.

-         Правописът в българския език се кодифицира относително късно. Чак до 30-те години на 20-ти век можете да срещнете най-странни и различни форми на изписване на името на едно и също лице (Иванчо Ioванчо, Иван, Иваница, Иванчу…или пък Евтим, Ефтим, Евтимий, Евтимчо, Тимчо, Тимче; Петръ, Петаръ…)

-         Много често хората произволно са ползвали различни форми на името си – пълни (т.нар. „високо име”), народни (ниско име) и умалителни. Например баба ви може да се е казвала Парашкева, да са и викали Пена, а в някое старо венчално да фигурира като Пенка. Това важи особено много за населението на Мекедония, където Петър е Пере, Тодор е Туше (Тоде) , Иван е Ванче, Филип е Фиче, Георги е Гоце…

Могат да се кажат още много много неща, но все отнякъде трябва да се започне. Мисля че споменах най-основното.

Успех!

Християнство и генеалогия

Борис Станимиров
Сп. Християнство и култура, бр. 57/2009

Съвременното либерално и секуларно общество с еднаква сила отрича и религията и значението на произхода. Свидетели сме на все по-скептично отношение към религията и разпад на семейството, обезсмислящ родовата памет. Съвременният рационализъм отказва да признае на религията авторството над европейската културна цивилизация, а на родовата традиция – натрупването на опит и мъдрост, простиращи се отвъд границите на едно поколение. На църковността, както и на произхода се гледа като на предразсъдъци от „мрачното средновековие”. Религиозният възглед за света, както и аристократичното устройство на обществото са напълно отречени и тяхната защита се счита осъдителна. Идеите на Просвещението и Хуманизма и светогледът, възцарен след Френската буржоазна революция се приемат за абсолютни и неоспорими. Това важи особено силно в обществата от бившия комунистически блок, където десетилетията идеологическо възпитание са превърнали атеистичния прагматизъм и егалитарния мит за „дядовите цървули”, (които всеки криел на тавана си) в масов възглед на огромната част от обществото. Консервативната гледна точка почти не е застъпена в българското публично говорене, независимо дали управлява левицата или хора, определящи се като десни.

Дали общото между християнството и генеалогията се изчерпва с тяхното отрицание от съвременния либерализъм или?

Отношението към предците и родовата памет е част от ценностната система на юдео-християнската цивилизация. Това е видимо както в свещените книги на Стария и Новия завет, така и в целия исторически път на християнска Европа, по – очевидно в нейната западна част и по-дискретно, не не и по-слабо сред източно-православните.

При останалите големи монотеистични религии родословието е обичаен елемент от именната система. В арабския свят човек от елита може да изреди пълното си име, което съдържа имената на всички негови предци. При повечето далекоизточни религии и учения,  съществува традиция, във всеки дом да има кът - светилище, където на дъсчици са изписани имената на предците – това светилище съчетава олтар и родословно дърво. Фамилното име и в арабските общности  и в будисткия далечен Изток е родово и се носи от хиляди представители на един родов конгломерат с общ родоначалник, живял  векове или хилядолетия назад.

Как стои въпросът в християнския свят? Въпреки внушителните родови традиции на нехристиянския Изток, генеалогията като наука е продукт на западната християнска цивилизация. Причината за това е аристократичната структура на средновековното европейско общество, в която родът и правилата за унаследяване  имат първостепенно социално значение и крепят публичния ред. Доколкото средновековна Европа се гради изцяло на религиозно-обществения принцип на Папо-цезаризма, то и родословието е основна част от този принцип. Казано накратко, Папата е наместник на Бог на земята, властта на суверена произлиза от Бога и се легитимира от папската благословия,  а системата на васалитета на благородниците, които стоят по-ниско в йерархията произтича от суверена,  носител на власт, която е елемент от Божия ред. Наследяването на всички нива в административно-военната йерархия става с благословията на църквата, като се следват ясни правила, чието неспазване често е повод за военни конфликти между феодални групировки, привърженици на различни претенденти за трона. Най-известните примери за дълги династични войни са воините на розите в Англия през втората половина на XV в. и стогодишната война във Франция през XIV-XV в. При династията на Тюдорите се стига дори по-далеч – след като вижда в лицето на папата пречка за стремежа си да осигури легитимно мъжко наследство на трона, Хенри VIII отрича върховенството на Рим и поставя началото на Англиканската църква. Законът на първородството, залегнал в Писанието се оказва по-важен от папството и този избор едва ли е само политически.
По силата на своята аристократична структура, западноевропейските общества и особено техните елити запазват своето отношение към генеалогията чак до Първата световна война, макар че значението на произхода започва да намалява още с появата на нациите и буржоазните идеи през XVII век, които  предизвикват божествения характер на монархическата власт и оттам основите на аристократичното управление.
За западния аристократ родословието има онзи дълбок и основополагащ смисъл, който има апостолическата приемственост за църковния епископат. Затова родословните дървета на някои европейски родове могат да бъдат открити по стените на църквите на средновековните замъци.

Освен в чисто прагматичния ред за наследяване на власт и обществено положение, значението на предците намира отражение в идеята за необятната сложност на Богосътворения свят, който е непосилен за отделния човешки ум и за рамките на краткия живот на отделната личност. В това консервативно светоусещане,  човек се схваща като зърно от броеницата на своя род, наследник на опита и мъдростта на предишните поколения и техен преносител и продължител в идните генерации. Оттук родовата традиция се приема с готовност, дори тогава, когато изглежда ненужна или архаична. Необремененият с модерни утопии човек приема, че традицията е събрала опита на поколения предци и ако нейният смисъл не е очевиден, причината за това се крие по-скоро в ограничения човешки ум, нежели в несъстоятелност на самата традиция.

Буржоазните революции от XVIII – XIX век и либералните идеи за държавно устройство, предлагат изцяло нов порядък на обществените отношения, центрирани около гражданина и неговите права. Божият ред отстъпва място на обществен договор между гражданите, рационално споразумение за общите правила. В отговор на тези нови идеи, скептичният към човешкия разум религиозен светоглед намира израз в политическия консерватизъм. В своите знаменити „Размишления върху революцията във Франция”, считаният за баща на консервативното течение Едмънд Бърк осъжда революционните промени и ликвидирането на вековни институции и обществени авторитети, като прояви на егоцентрично късогледство. За Бърк, губейки приемствеността и традицията, новото общество неминуемо ще изгуби част от своята мъдрост, а атеизмът ще донесе упадък на нравите.

Връзката между родовата памет и политиката на модерната държава е по-пряка отколкото изглежда, доколкото самата идея за нацията е късен феномен – рожба на Просвещението. Преди възникването на нациите, идентичността в аристократична Европа се ограничава до феодалния клан, който представлява род или конгломерат от родове, обвързани с брачни връзки и вътрешна йерархия. Националната идея, чието възникване бележи XVIII в. за пръв път поражда идентичност различна от клановата. Нацията предполага, че отделният гражданин получава своето място в света не на база на родова йерархия, а на база на споделени ценности за устройство на обществото. Оттам усилието за просперитет на рода се превръща в усилие за просперитет на нацията, в общо благо. Грижата за рода преминава в строго частната сфера на живота. Преходът родов клан – нация бележи началото на съвременната политика.

Как стои въпросът в Източното християнство? Византийският свят не отдава толкова голямо значение на родословието, колкото западния. Във Византия, България и другите държави от културния ареал на Константинопол, аристокрацията е в голяма степен служебна – титлите и длъжностите се получават с благоволението на владетеля и дори в случаите, когато се унаследяват, това става с потвърждението на висшестоящата йерархия, по-скоро като спазване на традиция, отколкото като безусловно наследствено право. При това намесата на църквата в производството на феодална аристокрация е незначителна. Много често едно феодално владение може да бъде отнето от велможа, изпаднал в немилост и да бъде дадено на друг. Възможно е също да не бъде спазен принципът на първородство, както и територията или пък властта да бъде разделена между синовете на феодала.  Последното се наблюдава дори и на монархическо ниво, с институцията на т.нар. съцар.
Въпреки, че родословието има по-ограничено обществено значение в православния свят, в сравнение със западния, на битово ниво отношението към рода е важен компонент от ценностната система на традиционното патриархално семейство, което съществува под формата на родова задруга. Под един покрив или в един двор съжителстват по три или четири поколения от даден род като,  въпреки че всеки от синовете е глава на свое семейство, решаваща дума при организацията на общата работа и важни за членовете на рода въпроси има старейшината - главата на фамилията.  Тази родова задруга е особено силно изразена в Османската империя, където родът е основната данъчно задължена единица – хане и съответно най-малката легитимна обществена структура.  В специалните категории християнско население – пазачи на планински проходи (дервентджии), соколари, коняри и др. задълженията към империята се носят солидарно от по няколко рода, най-често сродени помежду си (например караулът отговарящ за охраната на прохода Шипка се състои от 30 габровски дервентджийски рода), което води до формиране на още по-големи, кланови структури от сродени помежду си фамилии, в които кръвното родство има своето значение за поддържането на общия дух и взаимното доверие. Същите кланови структури  от по няколко рода намираме при родопските кехаи, прекарващи хилядни стада добитък към Беломорието. Родовата памет за тези овчарски кланове е жива и днес в широколъшкия дял на Родопите, където с голяма честота се срещат 6-8 фамилни имена, за които хората знаят, че са им стари родови, макар и днешните носители на едно и също име не винаги да могат да посочат точната родова връзка помежду си.
Привидната дискретност на източното християнство към почитането на рода не бива в никакъв случай да създава илюзия, че на предците и коренът не се отдава достатъчно значение. Тъкмо напротив – в родовата задруга родителят е върховният авторитет. Стихът „Затова ще остави човек баща си и майка си  и ще се прилепи до жена си” (Марк 10:7-8) трябва да се разглежда само като издигане на брачното тайнство, но не и като пренебрежение на родителите. В условията на подтисната църковна йерархия през Османското владичество и масова неграмотност, религията има силно битов характер. Родът е средата, в която се предава традицията, а вярата е безусловно най-важната част от тази традиция. Така че, към разпространеното твърдение, че православната вяра е съхранила българския народ през петвековното османско владичество, следва да добавим уточнението, че тази православна вяра просъществува пред примитивния иконостас на патриархалния български род, който беше първата форма на съборност.
Родът като съборност е особена характеристика на православното светоусещане. Този древен мироглед е сред причините за консерватизма на православието. В днешно време все по-често чуваме призиви към църквата, да осъвремени богослужебния език и да се доближи до изказа и темите на съвременния човек за да стане литургията достъпна и разбираема за всеки. Тази тенденция към осъвременяване има своите рационални аргументи, но крие един сериозен риск – да изгуби мистичната сила на православието, въздействието отвъд разбиращия разум. Има нещо магическо и безкрайно благодатно в това, да пристъпиш в опушената стара църква, по гладките плочи, изтъркани от стъпките на предците ти и да възславиш Княза на света със същите слова, които на същото място е мълвял дадо ти, преди това неговият дядо, и дядото на неговия дядо. Тези архаични слова, били те и по-трудно разбираеми за оглашените, представляват съборност отвъд времето, причастие, в което пребъдваме не просто заедно с другите вярващи, а и с духовете на отдавна изтлялите поколения преди нас. Така запазването на традицията запазва съкровената тайна на православното светоусещане, това триизмерно чувство за вселенско единство отвъд времето и пространството.

Неизменната връзка между род и вяра е запазена в свещенството, което най-често е потомствено занятие и тази традиция е много жива и днес. . Неделната служба в енорийския храм създава усещането за общност не просто на индивидите, а като обединява родовете. Не случайно заповедта „Почитай баща си и майка си” е първа след заповедта за отношението към Бога, както в Стария, така и в Новия Завет.
Въпреки липсата на еднотипна родословна традиция по българските земи, почти всички запазени родословия са под формата на приписки в църковни книги, записани от свещеници. Църквата е пресечна точка на вярата, традицията, чувството за род и общност и представите за историчност на старите българи. Тази вяра и родова традиция до голяма степен изчерпва идентичността им. Не случайно българското Възраждане не започва с богоборчество, както на Запад, а тъкмо обратното – то възниква в умовете на духовници. В своята Славянобългарска история Паисий търси корените на възникващите европейски нации не в идеите на Просвещението, а  в библейската генеалогия на ноевите потомци. Българската нация се ражда от онова паисиево „Ти българино знай своя род”, което разширява традиционното понятие род до модерната идентичност на народ.  Не случайно и Софроний започва своя знаменит труд с родословие. Потомците на същия този Софроний по-късно ще имат силно влияние в обществения живот не само сред българите, а и в цялата империя и с право можем да ги наречем династията Богориди. Подобна династия, отново с огромен принос в църковните дела и християнския обществен мироглед е еленския род Михайловски.
В православна Русия, която има силна аристокрация в голяма степен родовото потекло има социалното значение, което има в западна Европа. Но за християните в Османската империя, лишени от своя легитимна обществена структура, ролята в църковната общност се превръща в най-ярък белег за принадлежност към елита -  фамилните имена започващи с представките „поп- „ и „хаджи- ”  носят особен престиж и преживяват дори епохата на богоборческия комунизъм.

Дадените дотук примери описват  значението на рода в ценностната система на християнските общества на Изток и Запад, но те показват външните, светски измерения на релацията християнство – генеалогия.  Безспорно много по-съществени основания за важността на произхода ще намерим в самите библейски текстове, които изобилстват с генеалогична информация.  Библейска генеалогия е отделно научно направление, с вековни спорове и различни интерпретации на всеки текст, така че едва ли може да бъде обхваната тук.  Не може да не отбележим обаче,  изключителната настойчивост, с която в много от библейските книги се изрежда поредността на поколенията от Адам до Ной, Авраам или Давид, генезисът на отделните народи от колена на човешкия род и социалната структура на евреиския народ, при която дадени професии и религиозни функции са дълговечно определени за потомците от определен род. Още в първа книга Битие се проследява разклоняването на Адамовото потомство до Ной и неговите синове. В повечето библейски  истории се подчертава изключителното значение на първородството при унаследяването на властта и водачеството. Безспорно това личи най-силно в историята за Исаак и Иаков, където законът на първородството може да се заобиколи само с измама.
Някои старозаветни книги, като Числа представляват дълги списъци генеалогия на потомците, в които цялата структура на еврейския народ настойчиво ни се обяснява на базата на родословие на потомците. Първа книга Паралипоменон (Летописи) започва с преговор на родословието от Адама, за да продължи поименно с родословията на всички израелтяни до преселението във Вавилон.
Прави впечатление, че в библейските текстове понятието род обозначава както тясното понятие за отделно поколение, така и широката идея за племе и народ. Всъщност естественият преход на идентичността от семейството, през рода, племето и народността в нация, която се счита за революционно достижение на Новото време, заема по-голямата част от историческите библейски книги. Генеалогията на родовете прераства в генеалогия на народите при потомството на Ной.

Значение на генеалогията в старозаветния закон ще претърпи нов прочит в Новия завет. Това различно гледище е много отчетливо в посланието на Св.Ап. Павел до Галатяни.

[3:23]  Преди да дойде вярата, бяхме под стражата на закона, заключени за вярата, която щеше да се открие.
...
[3:26]  Защото всички сте синове Божии чрез вярата в Христа Иисуса;
[3:27]  всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте.
[3:28]  Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса.
[3:29]  Ако пък вие сте Христови, тогава Авраамово семе сте, и по обещание наследници.

На пръв поглед тези знаменити слова отменят тежестта на кръвното наследство и поставят вярата над произхода. Много от съвременните теории обуславят идеята си за равенство от тези библейски редове. И тази постановка би била напълно логична, ако  възвисяването във вярата не беше изпитание, което всеки преудолява според способностите и волята си. Обожанието и следването на Христовото учение не е дадено априори на човека. То представлява предизвикателство и борба със злото, в която малцина надвиват. И след като у малцина вярата е достатъчна за да се нарекат Христови, то и законът на кръвта не би следвало да се приеме за изначално отменен от Новия завет. Потвърждението намираме в същото апостолско послание :

[3:17]  Аз пък казвам, че законът, който се яви след четиристотин и трийсет години, не отменя утвърдения по-преди от Бога завет за Христа, та обещанието да изгуби сила
[3:18]  Защото, ако наследството е по закон, то вече не е по обещание; а на Авраама Бог го дарува по обещание.
[3:21]  И тъй, законът противен ли е на Божиите обещания? Съвсем не! Защото, ако беше даден закон, който да можеше да животвори, то наистина оправданието щеше да бъде от закона;
[3:22]  но Писанието заключи всички под грях, та обещанието да се даде на вярващите чрез вяра в Иисуса Христа.

Най-силното доказателство за значението на закона за кръвното потомство е подробното излагане на Христовото родословие в евангелските текстова на Матей и Лука. Още в първите редове и двамата евангелисти черпят аргументи за истинността на Спасителя тъкмо от произхода му от Адам (Лук 1:1) и Авраам (Мат 3:23-38), и подчертават принадлежността му към Давидовото семе, тъй като според  пророците, Месията ще е потомък на Давид.
Една от фундаменталните загадки на библейската генеалогия е разликата в родословието от Давид до Иисус която съществува в двете евангелия.  Лука продължава Давидовата линия от сина му Натан, а Матей – от наследника на трона Соломон. От Давид чак до Йосиф, мъжа на Мария родословията при Лука и Матей се различават коренно - само две имена, фигурират и в двата евангелски списъка.  Тази разлика в имената е обект на интерпретации и спорове векове наред. Най-разпространената версия, защитавана от Тертулиан и много други богослови е, че Лука ни дава родословието на Дева Мария, а Матей – това на Йосиф, като и двамата произхождат от Давид. По този начин Иисус е по две линии потомък на старозаветния  цар на Израил и Юдея. Силен аргумент в полза на тази теза намираме в думите на Св. Ап. Павел, категорично определящ Спасителя като „Син роден по плът от Давидовото семе” (Рим 1:3). Тъй като Йосиф не е баща по плът на Иисус, то остава възможността Божията майка да е кръвна потомка на Давид, а Йосифовото име в родословието да се дължи на традиционното записване на поколенията чрез мъжа, като глава на семейството. Тази теза, макар и много популярна, далеч не е безспорна. Отхвърлят я Тома Аквински и редица други богослови, които търсят обяснение за различните родословия от Давид до Иисус в грешни преводи, пропуски и в т.нар. левиратен брак при който вдовица може да се омъжи за брата на починалия си съпруг. Въпреки това определението „Син роден по плът от Давидовото семе” е много силем аргумент, че Евангелието нот Лука ни представя Христовото родословие по линия на майката на Спасителя.

Друг важен момент в генеалогията на Иисус е родството между майката на Йоан Кръстител – Елисавета и Божията Майка. Тъй като Елисавета е от коляното на Левиевия син Аарон, то нейната сродница Мария също е потомка на Леви, което обединява в Иисус едновременно царска и първосвещеническа линия.

Ако Новият завет цели еднозначно да отмени родовия закон на наследството, той не би акцентирал толкова силно тъкмо върху „човешката” генеалогия на Спасителя от патриарсите и царете. Синът Божи не се нуждае от допълнителна легитимност през родословие. Въпреки това, родословието очевидно има особена тежест в Библейския разказ. То ще престане да има значение само ако пребъдем във Вярата, и то не защото тя отменя рода, а защото ни възвисява над него.  Строгите генеалогични традиции на средновековна християнска Европа – както в аристократичния Запад, така и в патриархалния Изток не влизат в противоречие с Христовата любов – еднакво всеопрощаваща към всички.  Библейските закони на рода имат такова значение, каквото и човешките закони. В едно идеално общество, в което няма зло, човешките закони биха били ненужни. По същия начин,  ако всички хора имат силна вяра и са заедно в Христа, родовите закони не биха имали значение.  Доколкото обаче човечеството пребивава в грях и изкушения, законите са необходими за да държат човечеството в руслото на предвидимия порядък.


За автора:
Роден е през 1976г. в София. Завършил е Молекулярна биология  в СУ „Св. Климент Охридски”, специализирал Международни икономически отношения в УНСС и Политически умения в НБУ. Работи в областта на финансите. Интереси и разработки в областта на политическия консерватизъм, офицерския корпус на Царство България, родствените връзки на българския възрожденски елит. Член на УС на Българската генеалогична федерация.

Дворцовите приеми в третото българско царство

Борис Станимиров
Сп. Един завет, кн.2/2012


„... Генеалогичната и биологичната връзка между него и Краля – Слънце Луи XIV – олицетворение и апотеоз на монархическата идея блестеше ярко в съзнанието му. Сложният дворцов церемониал, празненствата и елегантността, които Фердинанд въведе в България, не бяха основани на дребнавия церемониал нз германските княжески дворове. Те бяха израз на отношението на Фердинанд, а и на майка му към Златния век. ...”
/Стивън Констант/


Трудно е да не повторим този популярен цитат. Той описва чуждия поглед към блясъка на българския двор. Още по-чуден е този блясък на фона на калните софийски улици и бавно напускащата средновековието бивша османска провинция от края на XIX век.

Дворцовите приеми са редки светски събития, чиято неприлична разточителност е достъпна само за малък кръг избрани от високия софийски елит. Това естествено ги превръща в основна тема на клюки, интриги и страсти на страниците на масовия печат през следващите дни и седмици. Нека не се заблуждаваме, сред този пищен елит има парвенющина и кич.  Но тази, понякога смехотворна страст към живота на новоизлюпения софийски beau-monde е част от тягата, която задвижва България по пътя и от провинция на една азиатска империя до европейска държава, част от историята на успеха.

Блясъкът на един владетелски двор на фона на обща оскъдица, трябва да се разглежда в контекста на политическите задачи пред младата монархия.  Дворцовите приеми винаги имат офицален характер, а присъствието на чуждестранните дипломати е неизменно. Тъкмо затова, тези първокласни събития са нарочна демонстрация на могъщество, възможности, самочувствие и суверенитет – все неща които неукрепналата държава трябва да наваксва. Тъкмо затова, далновидният Фердинанд, потомък на френските крале държи да покаже пред света един владетелски двор и държавен елит, който превъзхожда всички останали на Балканите.  В периода от своето Съединение през 1885, до първата драматична загуба през 1913г. България е доминиращият политически фактор на югоизточна Европа. Днес, от дистанцията на един отминал век можем да кажем, че това се дължи както на мощта на българското оръжие, така и на силното присъствие и визия на един забележителен монарх.

Всъщност първото десетилетие от българската доминация на Балканите преминава в условията на дипломатическа изолация. Изпуснала контрола върху българските съдбини, Русия нарича Фердинанд узурпатор. Тази политика на остро противопоставяне пречи на останалите европейски сили  да признаят българския трон. Фердинанд успява с много дипломатически такт да спечели уважението на мнозина европейски политици и дипломати. Те обаче, няма как да признаят официално неговата власт и посещават двореца в лично качество. След един неофициален прием даден на българския княжески дом от Кралица Виктория ледовете на европейската политика се пропукват. След кръщението на престолонаследника Борис в православна вяра през 1895г. и Русия престава да упорства. България е международно призната и нейният владетел може да се отдаде на страстта си на държавник и дори повече – на мечтата си за наследник на Византия. Годините 1895-1913 наистина са златна ера на нова България – възхитителен икономически подем, стабилна династия, осигурена с наследник, прославена армия, всяваща ужас у всеки потенциален враг.

И тъй като темата на статията са дворцовите приеми, ще отбележим, че тъкмо международното признание прави възможни редица височайши посещения на европейски монарси, които биват ознаменувани с пищни демонстрации на самочувствието на българския двор.

Първият голям дворцов прием е даден на Коледа 8 януари 1880г. от току-що възкачилия се на престола Княз Александър I. Може да се каже, че този прием поставя началото на високия светски живот у нас.

Приеми се дават на традиционните празници: националните – 3-ти март (19 февруари по стар стил), 24  (11) май, Коледа, Великден,празниците на войската – Богоявление, Гергьовден (празник на кавалерите на ордена „За храброст”), на празниците на монарха и членовете на владетелския дом – рожден и имен ден, годишнина от възшествието на престола, сватба или кръщение, както и при откриване на сесия на Народното събрание. Нова година по традиция се посреща освен в двореца и във Военния клуб, където монархът поздравява офицерите от софийския гарнизон.
Освен тези регулярни поводи, дворцови приеми се дават и при важни обществено политически събития, военни победи, държавни актове. Приеми се дават при посещение на чужди монарси или членове на владетелски домове. В царския дворец приеми да давани  за румънския крал Карол I (1910), Османския престолонаследник Принц Юсуф Изедин, Кайзер Вилхелм II (1917), румънският крал Карол II (1933), Маршал Гьоринг – министър-председател на Прусия (1935), британският крал Едуард VIII (1936), Принц Константин Гръцки (1936). Струва си специално да отбележим няколко дворцови приема с особена историческа стойност.
През 1907г. по случай откриването на паметника на Цар Освобидител в София, на официално посещение пристигат братът на Император Николай II  - Великият Княз Владимир Алексеевич със съпругата си Великата Княгиня Мария Павловна. Княгинята е братовчедка на Принцеса Елеонора Ройс-Кьостриц. На срещата Княгинята се наема да съдейства за брак между Елеонора и овдовелия български княз.

По случай пълнолетието на престолонаследника Княз Борис Търновски през 1912г. в София се събират престолонаследниците на всички балкански православни монархии: принцовете Александър на Сърбия, Фердинанд на Румъния, Константин на Гърция, Данило на Черна Гора и височайши представители на великите сили: Русия – В.К. Андрей, Австро-Унгария – Ерцхерцог Карл Алберт и Германия – Принц Фридрих Леополд Пруски. Официалните тържества продължават 3 дни.

През 1917г. българското оръжие триумфира на западния фронт. Цар Фердинанд символно влиза в бившия сръбски кралски дворец в Ниш и дава прием за своя съюзник Кайзер Вилхелм II. Кайзрът провъзгласява Цар Фердинанд за германски фелдмаршал. Присъстват Фелдмаршал фон Макензен, Меклембургският херцог, Царица Елеонора, министър-председателят д-р Васил Радославов, църковни архиереи, генерали и офицери

През 1934г. на официално държавно посещение в София пристигат сръбският Крал Александър и Кралица Мария. Дипломатическите усилия на Цар Борис III да разкъса Балканския пакт срещу България се ознаменуват с грандиозен дворцов прием. Това светско събитие се оказва последно за сръбския монарх – няколко дни по-късно той е убит при атентат в Марсилия.

Лакеи в бляскави ливреи посрещат гостите на всеки прием. По парадното стълбище на двореца в шпалир са подредени войници от Лейбгвардейския на Н.В. конен полк. На последните стъпала преди тронната зала шпалирът е от личните телохранители на княза със своите синьо-червени черногорски униформи, извезани със сърма. Шамбелани поднасят на всяка от дамите свежо цвете.
Официалната част започва с появата на главния шамбелан на двореца, който на висок глас обявява: “Техни царски височества!” След това княз Фердинанд и неговата майка княгиня Клементина, придружени от свитата, поздравяват всички присъстващи. Малко по-късно главният флигеладютант полк.Петър Марков пристъпва към Фердинанд и с церемониален поклон иска разрешение да започнат танците. В началото оркестърът свири “Полонезата” на Глинка ­ традиция от зимния дворец в Санкт Петербург, която много допадала на Фердинанд. Звучат и валсове, кадрили, мазурки. На Нова година Монархът произнася кратко слово, след което проехтяват 21 топовни салюта пт нарочно изнесена на пл. Св. Ал. Невски батарея. Танците продължават до зори, както отбелязва самият граф дьо Бурболон: “Легнахме си в 6.00 часа разбити, но доволни.” Последните танци се изпълняват, озарени от искрите на бенгалски огън. “Една особеност на танца: ­ танцьорът не изкарва цял танц с една партньорка. Той кани дадена дама, прави с нея един кръг из салона, оставя я на мястото и с елегантен поклон, при който изтраква с токове, преминава към втора дама” ­ записва в спомените си граф дьо Бурболон.

Сред участниците ­ министри, банкери, индустриалци и дипломати ­ особено се открояват офицерите. Ето какво още откриваме в “Български дневници” на граф дьо Бурболон: “Почти всички министри, с изключение на министър-председателя, имат вид на провинциални учители. Затова пък офицерите са, общо взето, учудващо изискани, възпитани, с добри маниери, почти всички говорят френски, умеят да се представят, да поздравяват.”

Ето как Станимир Станимиров, директор на дворцовата гимназия описва в личния си дневник настроението и атмосферата на два големи дворцови приема – посрещането на новата 1909г. и посещението на сръбския престолонаследник Княз Александър Караджорджевич през 1910г.:

1.01.1909г. …снощи тримата [със съпругата му Параскева и дъщеря им Екатерин] ходихме в двореца. Когато пристигнахме с пайтона пред източната врата, заварихме около 20-30 пайтона, които се спрели и чакат ред да влязат в двореца. В пайтоните седяха: бивши и настоящи министри (Пешев, Радославов, Саллабашев), бивши дипломатически агенти (Д. Марков), видни граждани (Г. Гаврилов), всички с госпожите си. Това разбира се, не пречеше на пайтонджиите да се карат и псуват тъй, както те обикновено си се карат и псуват…Когато влязохме в салона той беше вече “битком набит” с хора, главно с офицери. Паша и Катя заминаха напред и се спряха почти на средата на дамската линия. Скоро при тях се доближиха Еленка (жената на братовчед ми Никола Станимиров) ротмистърът и Марийчето, г-жа Янакиева (капитанка, родом от Елена) Без 20 минути в 12 часа музиката засвири марш. Царят, Царицата, Престолонаследникът и Княз Кирил, придружени от доста многобройна свита влязоха в малкия салон,  дето бяха се събрали сегашните и някои от бившите министри с госпожите си и софийския митрополит Партений. Царят и Царицата и двамата князе се здрависаха почти с всички събрани. Преминаха в големия салон. Царят сам си избираше с коя от госпожите да се здрависа, понеже добре познаваше мнозинството от събраните. Пред Царицата вървеше подполковник Савов и и именуваше госпожите, с които тя се здрависваше. Жена ми бе в числото на поименуваните. Когато Царят се доближи до мястото, дето стоях аз, той се взря между господата, които стояха пред мене, подаде ми ръка и засмян, какъвто си беше през всичкото време, ми каза следните думи: “Желаех лично да Ви поздравя с именния Ви ден и съжалявам, че нямах възможност да изпълня това си желание. Аз много държа за в подобни случаи. Бащинските грижи, които полагате за моите деца, ме крайно трогват. Аз съм честит баща, защото Вие поехте ръководенето образованието на синовете ми.”...
            След като обиколиха целия салон, Царят, Царицата и Князете се върнаха на средата на салона. Царят произнесе реч, с която поздрави събралите се с Новата година. Отговори му председателят на Министерския съвет г-н Малинов. Гръмко ура последва и двете речи.
              От двореца отидохме във Военния клуб, дето весело прекарахме часа до 4 сутринта.

13.1.1910г. Снощи часът тъкмо в 10 отидох с Катя в двореца. Вече бяха се събрали почти всички поканени. Часът около 10  влязоха в големия салон: Нейно Величество Царицата под ръка с Княз Александра, Царят и свитата. Музиката, разбира се свиреше тържествен някакъв марш…Царят, Царицата и Княз Александър играха хоро. През време на танците Царицата представи на Княз Александра много госпожи и госпожици…Към края на вечеринката говорих доста с Г-жа Каравелова (Екатерина), която по покана на Царицата доста време спря при Княза Александра… Часът после 2 Царят, Царицата и Княз Александър напуснаха салона, след като пред тях дефилираха с букети от живи цветя в ръка всички участвали. Гледката беше величествена, особено когато дефилиралите млади се наредиха срещу Царския трон и с поклон поздравиха Величествата и Княза. Княз Александър сега за пръв път откакто е наследник присъства на Царска вечеринка. Вярвам, че видяното му е произвело силно впечатление…”


Библиография:

Станимир Станимиров „Дневник на Ст.Станимиров за образованието на Цар Борис III и принц Кирил” (С 2002)
Граф Робер дьо Бурбулон „Български дневници” (С 2007)
Султана Р. Петрова „Моите спомени” (С 1991)
Стивън Констант „Фердинанд Лисицата” (С 1992)
Стоян Райчевски „Българите в световните хроники 1939-1943” (С 2002) Мариета Станева , сп. Български войн „Звън на шпори, шепот на коприна... „
Яна Костадинова, Литературен вестник 2002г. „Стилът Art Nouveau в силуетите, тъканите и грацията на българския моден костюм”

Династията на Срацимировци (рецензия)

ЦЕНЕН ПРИНОС ЗА ИСТОРИЯТА И ГЕНЕАЛОГИЯТА НА ПОСЛЕДНАТА БЪЛГАРСКА СРЕДНОВЕКОВНА ДИНАСТИЯ[1]

Борис Станимиров

Сп. Родознание/Genealogia бр. 1-2/2013

„Династията на Срацимировци” е щастливо събитие в българската историография и генеалогия. Редица научни трудове разглеждат  династията от Цар Иван Александър до фактическия край на Втората българска държава. Книгата на доктора по история Петър Николов-Зиков е различна от останалите, с това, че преминава далеч отвъд темата за властелините на Търново и Видин и разглежда аристократичния род на Срацимировци в неговата цялост, всичките му клонове и династични бракове.

Историческото изследване разширява чувствително представата ни за земите, управлявани от последната българска средновековна династия, причислявайки към тях Кавунското, Серското и Валонското княжества, отделни държави под властта на представители на Срацимировата фамилия. Разглеждайки географски и исторически тези княжества, слабо познати за масовия читател,  книгата навлиза и в полето на краезнанието, макар и това да не е нейна основна цел. Особено подробно е отразено Бдинското княжество, обикновено пренебрегвано за сметка на самодържавната столица Търново.

Заслужават специално внимание разсъжденията на автора върху властовите доктрини и политическия модел на Втората българска държава през призмата на куманския модел, при който държавата се разделя на две крила – източно и западно. Този дуализъм е видим не само в отношенията между Търново и Видин, а присъства като нишка на анализа в междудържавните отношения, в това число и между България на Иван Александър и Сърбия на Стефан Душан, съпруг на александровата сестра Елена.

Значим принос на изследването е опитът за реконструкция на родословното дърво на потомците на Шишмановия род след смъртта на Константин и Фружин и  окончателното османско завоевание. За пръв път се представя унгарския клон на рода – фружиновия син Шишман и неговите наследници, които фигурират в различни унгарски източници чак до началото на XVII век. Българската генеалогия на потомците на деспот Срацимир пък е продължена до самия край на XVI век, като изключително убедително и със сериозни аргументи е конструирано родословно дърво, което обхваща известните от историята представители на българския елит през първите два века от османското завоевание - бан Михаил Шишманов от София, Богдан Жупан и Теодор Балина в Никопол, както и още няколко лица, споменати в различни османски регистри, за които датировката и имената подсказват, че са част от същото родословие.

Трудът на Петър Николов-Зиков е отличен пример за генеалогията като помощна историческа наука. И тук понятието „помощна” трябва да се тълкува като „опорна” а не като „второстепенна”. Редица отделни исторически фрагменти, лица и събития от десетилетия озадачават историците. В представената книга виждаме, как генеалогията идва на помощ на историята, като структурира и помага за осмислянето на тези отделни парчета от българската историческа мозайка. Този новаторски интердисциплинарен подход, комбиниращ история, политически анализ, ономастика, просопография, подчинени на генеалогията като носеща конструкция на разказа не бива да ни изненадва. Интересът на Петър Николов-Зиков към  генеалогията не е от вчера, той е сред познавачите на родословията на европейските династии и има няколко публикации. По-старите му научни занимания дават сериозната основа за последната му книга, като придават допълнителна тежест на оригиналните приноси в нея. В научната му библиография срещаме поредица от статии[2], за които настоящата книга се явява логично обобщение, но надявам се не и край на търсенето, доколкото темата за средновековната ни аристокрация все още е слабо проучена и още по-недостатъчно интерпретирана.

При едно публично представяне на книгата в Нов български университет, проф. Евгения Иванова, историк, но и литератор, определи труда на Николов като „приказка за царе и царици”. Действително авторът е успял да ни представи една доста специфична и пълна с дребни детайли материя каквато са родствените връзки на балканските владетелски фамилии по интригуващ, лек за четене, дори поетичен начин. Преминавайки с лекота тесните граници на националното (такова, каквото го познаваме от националните държави в последните 2 века), авторът разхожда читателя из целия Балкански полуостров – от делтата на Дунава до адриатическото крайбрежие. По един естествен, ненатрапчив начин се налага изводът, че средновековните Балкани са едно общо културно и политическо пространство, а съперничествата и войните са преди всичко начин, да се регулират отношенията между няколко големи владетелски клана.

И тук ще отправя първата препоръка към автора: би било много полезно, ако монографията съдържаше и карта на Балканския полуостров от периода XIV – XV век, за да добие читателят по-ясна географска представа за градовете, крепостите и княжествата, които се споменават в текста.

Генеалогичният материал, на който стъпва автора е наистина голям. Представителите на владетелски династии, за разлика от простосмъртните не се именуват чрез лично и бащино име, а имена като Шишман, Срацимир и Кераца се повтарят многократно в различните поколения и клонове на фамилията. Това прави проследяването на сюжета тежко за неспециалиста, най-малкото заради нуждата от непрестанно разгръщане на страниците до съответното родословно дърво. Би било по-удобно, ако към книгата имаше приложено на отделен лист с голям формат подробно родословие с персонална номерация на всеки представител, например по общоприетия в генеалогията метод Д’Абовил[3], а в текста след всяко име се посочваше в скоби и номера му в генеалогичната схема. Това би улеснило съществено проследяването на родствените връзки и логиката на аргументите, особено в първата глава на книгата „От две страни от царско коляно”. А първата глава е от ключово значение, защото за пръв път в историографията се дава задоволотелно звучащо обяснение на този прословут текст от осмогласника от 1355 г. За разлика от по-ранни изследвания, които разглеждат двете царски линии на Иван Александър, като произтичащи единствено от неговата майка Кераца, Петър Николов- Зиков изказва хипотезата, че „от две страни” следва да се приема буквално и вкарва в схемата родословието на Иван Александровия баща деспот Срацимир, като доказва произхода на династията както от Асеневци, така и от византийските Комнини през рода Синадин.

В своя статия, посветена на същата книга Иван Стамболов казва: „Нашата история е дълга, но не и продължителна. Ние сякаш горим в разрушителната страст през няколко поколения да започваме всичко отначало. Липсва ни традиция, липсва ни приемственост, липсва ни историчност в мисленето.” Точно обратния подход демонстрира Петър Николов – Зиков, като поставя генеалогията за здрава опора на своята научна конструкция. Резултатът е впечатляващ!

Освен със съдържание, книгата е забележителна и като полиграфично оформление. Корицата е стилна и представя гербовете на владетелските престоли, обект на изследването, някои от  които се публикуват в българско издание за първи път. В цяла печатна кола на гланцова хартия са представени близо 90 илюстрации – литографии и гравюри, изобразяващи владетелски портрети и житийни сцени или средновековните градове, споменати в текста. Заради големия брой на илюстрациите, размерът им е намален, което е за сметка на въздействието на тези прекрасни гравюри, някои от които се публикуват за първи път. Препоръчително е при следващо издание да се предвиди втора печатна кола за илюстрациите, като размерът им се увеличи. Има известни забележки към именния показалец, които бяха отстранени още в допечатката на книгата.

Като приложение в края на изданието са представени родословията на Срацимировци, Асеневци, на византойската фамилия Синадин, както и на династиите Тертер, Палеолог, Неманич, Басараб, Балшич, Котроманич, Лазаревич. Тези приложения, заедно с родовите схеми, представени в текста, превръщат „Династията на Срацимировци” в ценен алманах за генеалогията на балканската висша аристокрация от късното Средновековие.

---

[1] П. Николов-Зиков. Династията на Срацимировци. Властови доктрини и политически модели в Югоизточна Европа през XIV век. С., 2012.

[2] Вж. от същия автор:  Още за произхода на последната средновековна българска царска династия”. - В: Етноси, култури и политика в Югоизточна Европа. Юбилеен сборник в чест на проф. Цветана Георгиева. София, НБУ, 2009 ; Разрояването на царете – девалвация на титлата или промяна на политическия модел през българския XIV век. - В: сп. "Християнство и култура", бр. 61. София, Фондация "Комунитас", 2011.; Княз Фружин и неговите наследниците в Унгария и България (XV–XVI век). - В: Юбилеен сборник посветен на 85-годишнината на ст.н.с. Магдалина Станчева. София, НБУ, 2011 и др.

[3] Вж. А.Запрянова. Генеалогия или как да изследвам своя род. София, 2004.

Патриарх +Максим и нашето семейство

Кончина на духовния водач на православните българи ми даде тъжен повод да разкажа за връзката му с нашето семейство.

Баба ми, презвитера Соня Фичева до 85 годишна възраст работеше в храма "Св. Седмочисленици". Всяка година, на храмовия празник Негово Светейшество посещаваше храма. Някъде в средата на 90-те години, при една такава среща Патриархът в добро настроение разказал на баба ми, че помни покойния и съпруг свещ. Стефан Фичев с добро още от семинарията. Когато Маринчо от Орешака получил колет с храна от майка си, имало по-големи ученици, които искали да му вземат лакомствата. Тогава 3 години по-възрастният ми дядо го защитил. Това се е случило 80 години преди разказа, но Патриархът не го беше забравил.
На Благовещение през 1993г. в Софийската Св. Митрополия Патриархът събра деца на служителите в столичните храмове и раздаде малки пакетчета с дребни лакомства. Тогава получих лична благословия от Негово Светейшество. 

Днес и баба, и дядо и Патриархът вече са в един по-хубав свят. 

В семейните архиви имам два документа, свързани с дядо +Максим:
съболезнователната телеграма, изпратена лично от Патриарха до баба ми, по повод смъртта на дядо. Тази телеграма е лична, отделно има друга, официална, от името на Светия синод. 

. 

Вторият документ е визитната картичка на Патриарха, със саморъчно написан поздрав за Рождество Христово и Нова Година. Не е датирана. Имам някакъв смътен спомен, че съм виждал още една картичка с текст " + + г-н г-н Максим Патриарх Български и Митрополит Софийски". Помня, че питах баба ми защо господин е написано два пъти, а тя ми каза, че едното е за Патриарх, а второто - за Митрополит. 

Блажена памет и вечен покой и на трима ви!

in memoriam Цанко П. Хаджистойчев

На 6 март 2012г. след кратко боледуване на 87 годишна възраст почина Цанко Петров х. Стойчев

Роден през 1925г. в Габрово в семейството на Петър х. Стойчев, той е един от потомците на фабрикантската фамилия Братя Хаджистойчеви.

След като фабриките им са национализирани, а баща му е изпратен в концлагера Белене, Цанко х. Стойчев е изключен от университета. Работи като строител. В последствие успява да завърши право и с годините се налага като един от водещите софийски адвокати.

В периода 1991-2000 е член на Конституционния съд на Република България.

Цанко Хаджистойчев беше доайен на габровското землячество в София.

Той беше и най-възрастният представител на нашия роднински кръг - потомък на станимировата кръв. Освен на х. Стойчеви и Станимирови, Цанко е пряк потомък на габровския чорбаджия Илия Видинли и на фабриканта Петко Цокев.

Изпратихме прекрасен човек!

Бог да го прости!

Господа офицери!

Борис Станимиров
Сп. „Един завет”, кн.2/2012



За динамичното време в което живеем две десетилетия са дълъг период - бурни години, които промениха България  неузнаваемо. Обществени организации, партии, фирми, вестници се появяваха, прецъфтяваха и изчезваха, разцепваха се и се сливаха, или просто се сриваха под тежестта на времето. Малко са онези човешки общности, които съхраниха своето добро име и обществено влияние. Една от тях, може би не най-известната, но със сигурност най-стойностната е Съюзът на възпитаниците на ВНВУ. Бях 20-годишен, когато ме приеха в Съюза през 1996 г. Щастлив съм, че станах свидетел и участник според силите си в историята на Съюза през всичките тези години. Те заслужават своя задълбочен анализ и своята равносметка. Но за да е пълна тази равносметка, тя не може да започне от 1992г. Не може да започне и от 1944г.  Мисля, че ще бъде повърхностно ако започне и от 1878г. За да бъде разбран Съюза ни, за да бъде прочетена правилно неговата история, трябва да започнем от появата на офицерския корпус.

Офицерът е професионален военен командир. Затова за офицерски корпус можем да говорим там, където има постоянни военни формирования. Центурионите в древния Рим вероятно са едни от първите професионални военачалници и първообраз на съвременните офицери.
В средновековна Европа армията не е постоянна, а се свиква по време на война. Тогава всеки  аристократ има ангажимент към своя сюзерен да организира опълчение от свои васали и техните войници и да се включи във военния поход. Рицарите са воюващото съсловие, но военната кариера не е тяхна постоянна професия.
Към средата на XV и началото на XVIв. в европейските страни започва да се формира постоянна армия, свиквана и издържана от държавата, която постепенно да заменя военновременното рицарско опълчение.  Възниква офицерският корпус като социално-професионална група.
По силата на факта, че постоянната армия заменя рицарското опълчение, естествено е, че и офицерският корпус на армията от нов тип се попълва от рицари, за които военното дело е естествено призвание.  Рицарството се преобразува в офицерство, а офицерството унаследява рицарските войнски традиции и психология. Но освен войнското занятие, офицерите наследяват от рицарите и техния социален статус – благородничеството и принадлежността към висшето съсловие. От 1711г. датира записката на Петър I: „Офицерите са на първо място спрямо цялото останало дворянство!” Тази записка съвсем ясно показва намерението на царя първо да вкара всички офицери в състава на дворянството, а след това и да ги постави на първо място преди всички останали групи дворяни. През следващата 1712г. указ на Сената потвърждава тази политика, като постановява: „Да се огласи на цялото поместно дворянство, че всеки дворянин, във всеки случай, от какъвто и род да произлиза, отдава почест на всеки младши офицер…”
Със специалния кодекс „Табель о рангах” от 1722г. Петър I регламентира статута и степените на аристокрацията в Русия. Съгласно „Табель о рангах” всеки офицер от пряпорщик нагоре получава дворянски статут, който се предава по наследство на потомците му.  По-късно, при Екатерина II, дворянин, който няма офицерски чин не е имал право да се движи в града по друг начин, освен на двуколка, теглена от един кон, докато файтон с два коня се полагал само на офицерите. Чак до Революцията офицерските чинове в Русия се титуловат: младшите офицери „Ваше благородие”, шаб-офицерите – „Ваше високоблагородие”, а генералитета:  „Ваше превъзходителство” и „Ваше високопревъзходителство” (за пълен генерал).
Да не е служил като офицер за дворянина е неприлично. Дори след премахването на задължителна военна служба за дворяните, повечето от тях служат поне известно време „за чест”. При тази служба, особено в гвардията и кавалерията, се правели значително повече разходи, отколкото получената заплата, така че благородникът практически служел за сметка на личните си средства.
С напредъка на индустрията, търговията и услугите, през XIX век се появили граждански професии и занятия, които осигурявали бързо забогатяване и социален престиж без нужда от принадлежност към висшето съсловие. Аристокрацията започнала бавно да остъпва своята обществена позиция на буржоазията.  Въпреки това и след промените, наложени от времето, престижът на офицера в европейските общества останал достатъчно висок, а традиционно свързаните с тази професия представи за чест, достойнство и благородство, винаги останали валидни. По отношение на личното достойнство офицерът, както и преди стоял на недостижима за останалите висота и това положение в морален план никога не е оспорвано.
Триединната формула „Бог, Цар, Отечество” е определяща за цялостното възпитание на офицерите и служи като „Символ Верую” през целия им живот. Офицерите се възпитават в представа за благородството и почтенността на мисията си, в осъзнаване на своята висока роля. Те гледат на всяко явление или политическа идея единствено през призмата на националните интереси. Най-важно значение за офицера има клетвата. Офицерът, независмо от личните си убеждения се считал изначално и завинаги свързан с клетвата. Отстъплението от нея се считало за толкова недопустимо и позорно, колкото проявата на малодушие на бойното поле.  Офицерите разполагали с политически избор едва в случай, когато клетвата престане да действа (такава ситуация в възниква в Русия през 1917г. с абдикацията на Царя и създава предпоставка за гражданската война).
Гордостта от професията винаги е била характерно и важно качество на офицерството. Никъде другаде славата и истинското честолюбие, а не тщеславие, не са толкова важни, както при офицерите. Военната служба е тежка и икономически неизгодна и затова тя е само за тези, които са лично увлечени от военната слава и за които ролята на водач е привлекателна и покрита с ореола на величието. Офицерът обожава своя мундир, своя бит, всички особености на военната служба. Той не би ги заменил за никаква заплата и служба, защото всичко друго му се струва дребнаво, непривично и далечно на сърцето му.
Качествата, необходими на бъдещия офицер най-успешно се формират, когато човек от детството е закърмен с офицерските ценности и е расъл в офицерска среда. Затова и плеяда блестящи пълководци принадлежат на офицерски династии – родове, дали по няколко представители от последователни поколения офицери. Това са хора, които още в детска възраст получават умалени офицерски униформи. Едва научени да говорят, вече знаят военната молитва, а образът на Родината владее въображението на детския им свят. Те мечтаят и заспиват с героичните образи от историята, с бойните маршове и военната поезия.  Ученията, маневрите, стройните войнишки редици, знамето, заобиколено от своите защитници са част от техния живот и мечти – когато поотраснат те не мечтаят за нищо друго, а само за кадетския корпус.

Офицерската чест ограничава офицера в личния му живот – той може да се ожени само с разрешение на своя командир, и то в случай че притежава достатъчно средства за да издържа семейство, а годеницата е с безупречна репутация. Офицерът, за разлика от обикновения гражданин не се кълне при явяване в съд. Счита се, че думата му е достатъчна.

Чувството за бойно другарство е много дълбоко вкоренено в офицерската среда. То се култивира още в кадетския корпус и военното училище. В условията на чести премествания на службата, другарството създава „полковото семейство” - обществена среда на офицерските семейства. Началникът на гарнизона посещава семействата на своите офицери, а сам им отвръща, като ги кани в своя дом. Взаимоотношенията при това общуване са протоколни дотолкова, че да се спазва старшинството, но в същото време са непринудени и приятелски, така че никой от по-младшите офицери да не се чувства унижен или подценен. Властва дух на „разумна дисциплина и изтънченост по рефлекс”.

Когато с указ на Императорския представител през юни 1878г. в рамките на Българската земска войска се формира Командата на волноопределящите се (в последствие Военно училище) първите инструктори – руски офицери започват да правят това, което се прави във военните училища в Русия – да обучават не просто военни, а благородници. Те внушават на първите български офицери благородството и честта на пагона, предават им нишката на традицията, започнала от римските центуриони през средновековните рицари до офицерския корпус на аристократична Европа.
Българските офицери попиват този светоглед и не след дълго се превръщат в истинските водачи на българския народ – в неговия елит, в неговата най-издигната и уважавана прослойка. Не е случайно, че едва десетилетие по-късно френският граф Робер дьо Бурбулон ще сподели в спомените си за първия си дворцов бал в София:

“Почти всички министри, с изключение на министър-председателя, имат вид на провинциални учители. Затова пък офицерите са, общо взето, учудващо изискани, възпитани, с добри маниери, почти всички говорят френски, умеят да се представят, да поздравяват.”
След политическата криза последвала българското Съединение, руските инструктори се изтеглят от България и обучението на бъдещите офицери остава изцяло в ръцете на новосъздадения български офицерски корпус, формиран от първите възпитаници на Военното училище в София, много от които завършили водещи европейски военни академии. Но положеното начало е съхранено в традицията на Военното на Н.В. училище.
Младежите, постъпващи във Военното училище се обучават в дух на благородство. Но техният произход не е благороден. Те не са родени със сребърна лъжица в уста, а произхождат от всички слоеве на българския народ. По произход те са близки да своите войници. Авторитетът им се гради не на потекло, а единствено на честта на пагона и на ежедневно доказване на водаческите им качества. Тъкмо тази сплав от аристократично възпитание и морал от една страба и близост до войника и дълбоко познаване на неговата душевност от друга, създава магията на българското военно чудо, на редиците, вървящи на нож, прегазващи враг след враг и не знаещи що е поражение.  Тази магия ражда победите при Сливница, превземането на Одрин и Тутракан, отбраната на Дойран. Тези офицери – аристократи, но в същото време братя на простия войник го повеждат с боен марш под триумфалните арки на Букурещ, Одрин, Солун, Скопие, Прищина и Ниш.
След Първата световна война и жестокия Ньойски договор, полетът на българското офицерство е грубо прекъснат. Войската е унищожена, като е сведена до погранична стража и жандармерия, хиляди офицери са уволнени от служба и остават буквално на улицата – без работа, без перспектива, а дори и без уважение, защото обществото, покрусено от поражението, започва да губи своите ценностни и морални ориентири и да става подвластно на политиканство и ниски страсти. В тази тягостна среда, енергията на родолюбивото офицерство се влива в създадения през 1908г. Съюз на запасните офицери. Хилядите военни командири, принудени да свалят пагоните ги заменят с малка значка на ревера, изобразяваща белия кръст на високите степени на Военния орден „За храброст”, щита с лъва от националния герб и лавровия венец, символ на победата. И с тази значка на ревера те, българските офицери отново стават победители, този път на цивилното поприще. Не след дълго СЗО се превръща в най-влиятелната обществена сила, с която се съобразяват всички – от Двореца и партиите, до кмета на последното село в страната. В опита да се заобиколи Ньойския диктат са създадени редица институции, по същество военни, но формално цивилни – Трудова повинност, Железопътната дружина, различни спортни, ловни и др. организации, все изградени и ръководени от офицери.
В периода между двете войни, огромната част от висшия политически елит на Царство България – министър-председатели, министри, дипломати, големите имена от културния, интелектуалния и университетския живот на страната се състои от членове на СЗО, възпитаници на ВНВУ или ШЗО.  Политиците Иван Багрянов, Стойчо Мошанов, Константин Муравиев, Димитър Пешев, писателите Йордан Йовков, Димчо Дебелянов, Димитър Димов, професорите Петър Мутафчиев, Спиридон Казанджиев, художниците Щъркелов, Гюдженов, Борис Денев, музикантите маестро Атанасов, Емануил Манолов...всички те са носили офицерски пагон преди да станат велики българи.
Съюзът на запасните офицери е онази сила, която противодейства на общественото разложение и политиканството, води борба за патриотично възпитание в училищата, за национална памет и ценности. Когато безсилието и безобразията на политическите партии са на път да тласнат България към нова катастрофа, отново военните поемат отговорността и спасяват страната от забравилите се дружбаши. Десетилетие по-късно партийната система е заменена с режим на Монарха като върховен авторитет, тогава отново гръбнак на българската държавност става патриотичното офицерство. Няколко години по-късно, набралата ново самочувствие България скъсва с ограниченията на Ньойския договор и възражда своята войска. Офицерството възражда своя публичен образ, залагайки на висок професионализъм и безупречна подготовка. И ако випуските на ВНВУ до Първата световна война произвеждаха офицери с аристократичния блясък на национален елит, то в края на 30-те от прочутия портал с надис „Пази традициите на този дом...” излизат ново поколение офицери, по-скоро от пруски тип, строги и неумолими войни, срастнали с коня, стремето, владеещи до съвършенство модерната за времето си техника, гледащи смъртта нагло в очите, мъже, за които саможертвата не е подвиг, а работа. И те го доказаха в последната жестока война, в черната димна диря на падащите от небето вражески Летящи крепости и в  понтонните мостове на Драва и Мур, строени под дъжд от снаряди.
9 септември 1944г. сложи край на Съюза на запасните офицери, а голямата чистка през 1946 – на българското офицерство, командващо „След мен!”, а не  „Напред!”. Традицията, започната от римските центурии, завърши тъжно с няколко списъка в „Работническо дело”.
След 9 септември честта на пагона е необратимо потъпкана. В офицерски звания са произведени неграмотни бивши партизани и комунисти без всякаква култура, образование или познания по военно дело, без морални устои и ценности. Тяхното пагубно влияние в армията се усеща още по време на войната в т.нар. помощник-командирска длъжност, за да докара в следващото десетилетие офицерската професия до жалък обект на присмех.
С годините неграмотните партизани бавно отстъпват място на следващо поколение „народни” офицери, които получават знания и умения в съветските военни академии и изградената в България  по съветски образец мрежа от военни училища. Те ползват цялата научна, техническа и пропагандна мощ на готвещия се за тотална война Източен блок. Професионализмът на офицерството донякъде се завръща, но моралът и ценностите му – никога. Офицерството по време на комунизма беше партиен авангард, „юмрук на партията”, оръжие на световния пролетариат. По военните плацове се вееха червени знамена със сърпове и чукове и се пееха песни за Червената армия. Затова ние не приемаме този период за наше наследство, нито за част от „Завета на дедите”.
След падането на Желязната завеса, оцелелите възпитаници на военните училища на Царство България възродиха забранения през 1944г. Съюз на запасните офицери и започнаха неуморно да работят за връщане на традицията и паметта за българското офицерство. По тяхна инициатива се възроди Гергьовден като ден на храбростта и празник на армията, стотици улици взеха имената на забравени военни герои, възстанови се превърнатата в склад църква на Военното училище и Алеята на победите. По парадите зазвуча отново Шуми Марица. В редица книги, статии, интервюта и разбира се на страниците на съюзното списание „Един завет” като феникс от пепелта започнаха да възкръсват имената на войнския героизъм. Този подем нямаше как да не бъде заразителен. През 1996г. група младежи, които слушахме с опоение словата на Банковски на Дянко Марков основахме Младежкия клуб „Един завет” към Съюза и се включихме в неговата дейност. С годините животът ни разпиля, но неколцина от нас останахме верни на онзи първоначален възторг от контакта с последните истински герои на България.
През последените години живите възпитаници на ВНВУ навлязоха в 90-те си години. Редиците на Съюза започнаха да оредяват. Това обаче не намали усърдието, с което възрастните офицери служат на полето на паметта и истината. Високият им дух отново вдъхновява. Затова през 2009г. няколко души учредихме Клуб на потомците, който за приемственост нарекохме „Един завет”. За три години клубът набра сили, обедини над 80 души от България и чужбина и участва пълноценно в работата на Съюза, а страницата ни в интернет се наложи като уважаван източник на информация за историята на офицерския корпус.

Ние от „Един завет” с гордост се наричаме „потомци на царски офицери”, а възрастните ни колеги бързат да ни поправят, че това понятие не е правилно, защото те не са царски, а български офицери. Ще си позволя да не се съглася с тях. Някога през 50-те, понятието „царски офицер” е било присъда, с която комунистите са клеймели изхвърлените от живота „бивши хора”. Болката не е отминала вече 67 години и затова предизвиква бурна реакция всеки път, когато споменем този израз. Но когато Ви нарекоха „царски офицери”, шумкарите сложиха ясна граница между себе си и Вас. На тази ясна граница ние особено много държим. Защото ние не сме просто някакви патриоти, нито хора увлечени по проблемите на армията. Ние сме потомци на офицерския корпус на Царство България. Думите „потомци”  и „царство” са ключови за нашата съпричастност към Съюза. Ангажираността ни е повече семейна, отколкото обществена, а епохата, чийто дух ни вдъхновява има ясен край – 9 септември 1944г. Приемаме хора, които нямат офицери сред предците си само по изключение. Ако ги сметнем достойни за нашето „полково семейство”. Всичко това не означава, че ние не уважаваме и не подкрепяме днешната Българска армия и съвеременните офицери. Тъкмо напротив. Гледаме към тях,  обаче, през традицията на царския офицерски корпус, чиято висока морална летва те трябва да се стремят да достигнат.
Този специфичен потомствен и историчен характер на клуб „Един завет” ни прави много различни от многобройните патриотични и родолюбиви организации с масов профил, стремящи се да приобщят колкото може повече членове.
Нашата цел не е да променяме обществото, да предизвикваме някакво „ново Възраждане” или да оправяме света. За това си има партии, институции и организации. Нашата цел е по-скромна, но не по-малко отговорна -  да съхраним паметта за офицерския корпус на Царство България, да я защитим от лъжата и подмяната  и да я направим достояние на цялото общество.
Не да вършим героични дела, но да свидетелстваме за Вашите героични дела.
Не Ви обещаваме бъдеще. Обещаваме Ви незабрава.

Съюзът започна своята възродена история с един незабравим исторически парад – 6 май 1993г, когато блок от кавалери на Военния орден маршируваха под бойното знаме на ВНВУ. Този символичен жест никога повече не се повтори и основателите на Съюза останаха последните възпитаници, развяли бойното знаме на училището.

Днес 20 години по-късно, отново на гергьовденски парад, президентът поздрави блока на Военна академия със „Здравейте офицери!” Оказа се, че тъй като в армията вече има жени, то обръщението „Господа” е изпратено в историята и  днешните хора под пагон, много от които са започнали кариерата си като „другари”, станаха просто офицери преди да успеят да станат господа. Вие сте последните „господа офицери”.
Към войниците се издават команди. При влизане на висшестоящ се  командва „Мирно!” Към офицерите не се крещят заповеди. Вместо команда, те се поздравяват с „Господа офицери!”  И тъй като вече не е част от уставния военен церемонал, старият поздрав ще остане да живее само в редиците на възпитаниците на ВНВУ, като част от неговата традиция и символика и ние, малцината, които знаем какво означава, ще имаме привилегията да го произнасяме при среща или тържествен повод. А какъв по-хубав повод от 20-годишния юбилей на нашия прекрасен Съюз?

Господа офицери!


Библиография
1. Волков, Сергей. Русский офицерский корпус (2008)
2. Янчев, Веселин. Офицери без пагони. Съюзът на запасните офицери в България (2000)
3. Рунчев, Никола. История на Съюза на възпитаниците на ВНВУ, ШЗО и РВГ (2008)
4. Граф Робер дьо Бурбулон. Български дневници (2007)
5. Сайт „Един завет” http://edinzavet.org/
6. Списание „Един завет”

Подробно родословие на бесарабския български род Станчеви (рецензия)

Борис Станимиров

Сп. Родознание, бр.3-4/2011

Издадената книга за родовата история на фамилия Станчеви не е първия родословски и краеведски труд на проф. Михаил Станчев, който отдавна  е познат на българските читатели като учен, дипломат и общественик с позиция. Книгата Род Станчевых (с. Кортен, Республика Молдова)*  има стойност не само за потомците на рода. Тя представлява интерес за всеки любознателен читател, който би искал да научи повече за бесарабските българи и тяхната история. В тази насока тъкмо родовият подход прави разказа ценен. Вместо с обобщени социални категории като народ и население, които неизбежно придават на разказа безстрастен, статистически характер, в книгата на проф. Станчев имаме шанса да се докоснем до историята на бесарабските българи през живота на конкретни хора – представителите на старите поколения от Станчевия род. Точно това очовечаване на разказа спомага за по-дълбокото възприемане на драматичната съдба на нашите сънародници.

Като че ли масовата представа за бесарабските българи у нас е много повърхностна и стереотипна. Те не са люти като македонците, не са клети като царибродските жители, говорят със силен руски акцент и живеят в Молдова и Украйна. В най-добрия случай, можем да изредим неколцина славни генерали и няколко учени, родени оттатък Дунава и толкова. Има го и смътното предубеждение за наивна русофилия, както и  неясната идея, че тези хора са потенциал да решим демографските си проблеми.

Всъщност този стереотип освен циничен е дълбоко погрешен.  Българите в Бесарабия са безценен „резервоар”, но не на демографски материал, а преди всичко на морална устойчивост – нещо, което тук в Родината все повече губим. Това са хора, съумели да съхранят и предадат в поколенията българската идентичност в невъзможните условия на четири различни държавни формирования, всяко със своята политика, преминали са през всички драматични събития и войни от последните два века и са успели да останат безусловни българи. При това са успели да го постигнат с тих стоицизъм, без драматизация и юнашки песни и без да се бият в гърдите и да се самоизтъкват. Причината българският дух да бъде толкова устойчив в Бесарабия не  се крие в обществено-политически движения и активизъм, а в консервативния морал на патриархалното българско семейство, ценностна система която техните предци са донесли от България и която е жива и днес.

Книгата съдържа три смислови части, които логично преминават една в друга. Първата част ни представя хронологията на рода в контекста на историческите събития и пътя, извървян от автора при проучването на данните за основните представители на старите поколения. Тази част е богата на снимки от селища и места, както и на групови фотографии. Факсимилно са представени някои източници на информация. След общата история следва втора част с персоналното представяне на отделните членове на рода. Третата част съдържа приложения.

Михаил Станчев пише, че дедите му са били поданици на Османската империя,  прадядо му - на царска Русия, дадо му – на  Румъния, баща му – на Съветския съюз, а днешното поколение Станчеви – на Молдова, Украйна и Русия. Поколение след поколение е оцелявало в нова и нова обществено-политическа и културна среда и е пренасяло българското съзнание към своите потомци. А историята на тези няколко поколения е страшна, направо зловеща. Те преживяват двете световни войни и цялата абсурдна жестокост на сталинския комунизъм, който си играе с цели народи и ги мести като фигурки по шахматна дъска. Така семейството на Михаил Станчев е запратено в степите на далечен Казахстан, баща му е изпратен в концлагер на брега на северния ледовит океан, а дядо му намира края си в концлагера Ивдел в централна Русия.

След всичките премеждия, които претърпява родът Станчеви през последните два века Михаил Станчев тръгва да събира пръснатите песъчинки на родовата памет. Пътешествието по следите на предците, което той ни представя е колкото любопитно, толкова и поучително. За да открие следите на репресираните си баща и дядо, изпратени в концлагери в далечни места, Станчев проверява архивите на бившите служби за сигурност в три държави - Русия, Молдова и Украйна и издадените през 90-те години държавни укази и закони за реабилитация на жертвите на политически репресии в бившия СССР. Оказва се, че информация има и тя е по-достъпна, отколкото истината за репресиите у нас 20 години след промените, вече в условията на европейска демокрация.

Михаил Станчев започва своето изложение с историческите обстоятелства около масовото преселение на българи в Бесарабия в края на войната от 1829г. и условията, при които тези десетки хиляди наши сънародници се заселват на територията на Руската империя. Тази тема е важна за цялостното разбиране на бесарабските българи и стегнатото изложение на историята би могло да бъде разширено с повече детайли.

Старата история на всеки български бесарабски род започва с фундаменталния въпрос  от кое българско селище са дошли предците му. Къде е живял родоначалникът Марко Стоев Станчев, роден през 1791г ? За югоизточните райони на България, откъдето са повечето преселници в Бесарабия, практически липсват подробни османски данъчни регистри, каквито са достигнали до нас за западна и централна България.

Михаил Станчев и колегите, които са се наели да му съдействат, започват от очебийното - селищната ономастика и топонимия  - името на с. Кортен в Бесарабия еднозначно показва, че то е основано от преселници от с. Кортен, новозагорско. При по-внимателно изследване на данните за преселническите кервани и списъците на заселниците, водени от руската администрация става ясно, че от около 110 семейства, заселили бесарабския Кортен,  70-80 идват от българския Кортен и като мнозинство, дават име на новото си селище. Останалите 30-40 семейства произхождат от други селища. Това обяснява, защо в новозагорския Кортен няма и следа от преселници на име Станчеви.  Задачата се усложнява до търсене в останалите селища, от които е възможно да има преселници в молдовския Кортен. Заедно с проф. Тодор Балкански и доц. Василий Кондов, Михаил Станчев стига до новозагорското с. Любенова махала, където има стар род Станчеви, които живеят там и днес. Оказва се обаче, че в този род няма данни за изселници в Бесарабия, а такива не са известни и от цялото село.

От публикации на Ц. Константинова за селищната топонимия в региона, изследователите научават, че в близост до с. Козарево (дн. Квартал на Твърдица) има местност „Станчовата мандра”. Проверката установява, че в селото има стар род Станчеви, които през 2008г. са провели родова среща. Родът има няколко големи разклонения. В селото има  данни за родове, преселени в Бесарабия, както и за семейства, които в последствие са се завърнали обратно. Името Станчеви се среща сред изселниците. Допълнително сред днешните козаревски Станчеви се среща името Марко Стоев, както се е казвал родоначалника на бесарабските Станчеви – Марко Стоев Станчев. Това дава основание на проф. Станчев да приеме, че с много голяма вероятност неговият род е клон на Станчеви от Козарево.

В книгата подробно е представена съдбата на рода Станчеви от заселването на с. Кирютня (руското име на Кортен) и отражението, което събитията през XIX и XX век имат върху живота на фамилията. Заедно с конкретната съдба на своите предци, авторът ни дава историческия и политически контекст.  Разгледани са вътрешните преселнически вълни в Русия, включването на селото в Румъния в периода между двете световни войни, преминаването към СССР през 1940г. с пакта Рибентроп – Молотов, когато започва първата вълна сталински репресии. При включването на СССР във Втората световна война, районът е окупиран от напредващите немски войски и отново предоставен под румънска администрация.  След обратът на войната съветската власт е възстановена и българите са подложени на нова вълна репресии, този път обвиненията в „колачество” са допълнени с набеждаване в „сътрудничество с окупатора”. Показана е жестоката машина на сталинската система от концентрационни лагери, през които преминават дядото и бащата на проф. Михаил Станчев. Придържайки се строго към историческия подход, авторът не си позволява крайни лични оценки на събитията, а излага фактите, които говорят достатъчно красноречиво и еднозначно. В отделна глава е разгледан „казахстанския период” на фамилията – насилственото им изселване в степите на Южен Казахстан, където е роден и самият автор.

Разсъждавайки върху безкрайните изселнически вълни на бесарабци, Михаил Станчев споделя любопитния факт, че по време на дипломатическия му мандат в посолството на Украйна в България в края на 90-те години на ХХв. в София е  имало още двама потомци на бесарабски българи от Кортен  – посланичката на Уругвай Олга Барбарова, чийто баща се е изселил в южноамериканската страна през 1923г. и Иван Куртов – служител в посолството на Русия. В средите на дипломатическия корпус шеговито се говорело за „Кортенската школа”.

За реконструкцията на родословното дърво Михаил Станчев ползва достъпните национални архиви на Молдова и църковните регистри на с. Кортен, регистри от преброявания на населението и др. документи. Родословието започва с родоначалника Марко Стоев Станчев  и неговите деца. Синът Иван Марков Станчев има син Марко Иванов Станчев. Неговите синове Иван и Николай слагат началото на двата основни клона на рода, продължени до днес. Потомците на рода са разгледани по клонове. За всеки представител са дадени основни данни, снимка, дата на раждане (смърт), образование, занятие, биографични данни и личностни характеристики, бракове и потомци. Особено добро впечатление прави безпристрастният и обективен подход на автора, който не залита в хвалебствени епитети и идеализиране на своите роднини, а само излага фактите от техния живот.

В последната част на книгата под формата на приложения са дадени извадки от регистрите, които се явяват документални извори родословното дърво.

Заслужава специално да отбележим корицата на изданието, на която в 5 реда са представени еднакви по големина портретни снимки на членове на рода от различните поколения. Находчивото графично решение подчертава приликите в чертите на лицето и безмълвно, но убедително потвърждава силата на кръвта в родовата общност.

След това първо издание, което е на руски език, за да бъде достъпно за всички потомци на рода Станчеви, очакваме с интерес книгата да се появи и на български.

___

* Род Станчевых (с. Кортен, Республика Молдова). Михаил Георгиевич Станчев. София 2010