Дворцовите приеми в третото българско царство

Борис Станимиров
Сп. Един завет, кн.2/2012


„... Генеалогичната и биологичната връзка между него и Краля – Слънце Луи XIV – олицетворение и апотеоз на монархическата идея блестеше ярко в съзнанието му. Сложният дворцов церемониал, празненствата и елегантността, които Фердинанд въведе в България, не бяха основани на дребнавия церемониал нз германските княжески дворове. Те бяха израз на отношението на Фердинанд, а и на майка му към Златния век. ...”
/Стивън Констант/


Трудно е да не повторим този популярен цитат. Той описва чуждия поглед към блясъка на българския двор. Още по-чуден е този блясък на фона на калните софийски улици и бавно напускащата средновековието бивша османска провинция от края на XIX век.

Дворцовите приеми са редки светски събития, чиято неприлична разточителност е достъпна само за малък кръг избрани от високия софийски елит. Това естествено ги превръща в основна тема на клюки, интриги и страсти на страниците на масовия печат през следващите дни и седмици. Нека не се заблуждаваме, сред този пищен елит има парвенющина и кич.  Но тази, понякога смехотворна страст към живота на новоизлюпения софийски beau-monde е част от тягата, която задвижва България по пътя и от провинция на една азиатска империя до европейска държава, част от историята на успеха.

Блясъкът на един владетелски двор на фона на обща оскъдица, трябва да се разглежда в контекста на политическите задачи пред младата монархия.  Дворцовите приеми винаги имат офицален характер, а присъствието на чуждестранните дипломати е неизменно. Тъкмо затова, тези първокласни събития са нарочна демонстрация на могъщество, възможности, самочувствие и суверенитет – все неща които неукрепналата държава трябва да наваксва. Тъкмо затова, далновидният Фердинанд, потомък на френските крале държи да покаже пред света един владетелски двор и държавен елит, който превъзхожда всички останали на Балканите.  В периода от своето Съединение през 1885, до първата драматична загуба през 1913г. България е доминиращият политически фактор на югоизточна Европа. Днес, от дистанцията на един отминал век можем да кажем, че това се дължи както на мощта на българското оръжие, така и на силното присъствие и визия на един забележителен монарх.

Всъщност първото десетилетие от българската доминация на Балканите преминава в условията на дипломатическа изолация. Изпуснала контрола върху българските съдбини, Русия нарича Фердинанд узурпатор. Тази политика на остро противопоставяне пречи на останалите европейски сили  да признаят българския трон. Фердинанд успява с много дипломатически такт да спечели уважението на мнозина европейски политици и дипломати. Те обаче, няма как да признаят официално неговата власт и посещават двореца в лично качество. След един неофициален прием даден на българския княжески дом от Кралица Виктория ледовете на европейската политика се пропукват. След кръщението на престолонаследника Борис в православна вяра през 1895г. и Русия престава да упорства. България е международно призната и нейният владетел може да се отдаде на страстта си на държавник и дори повече – на мечтата си за наследник на Византия. Годините 1895-1913 наистина са златна ера на нова България – възхитителен икономически подем, стабилна династия, осигурена с наследник, прославена армия, всяваща ужас у всеки потенциален враг.

И тъй като темата на статията са дворцовите приеми, ще отбележим, че тъкмо международното признание прави възможни редица височайши посещения на европейски монарси, които биват ознаменувани с пищни демонстрации на самочувствието на българския двор.

Първият голям дворцов прием е даден на Коледа 8 януари 1880г. от току-що възкачилия се на престола Княз Александър I. Може да се каже, че този прием поставя началото на високия светски живот у нас.

Приеми се дават на традиционните празници: националните – 3-ти март (19 февруари по стар стил), 24  (11) май, Коледа, Великден,празниците на войската – Богоявление, Гергьовден (празник на кавалерите на ордена „За храброст”), на празниците на монарха и членовете на владетелския дом – рожден и имен ден, годишнина от възшествието на престола, сватба или кръщение, както и при откриване на сесия на Народното събрание. Нова година по традиция се посреща освен в двореца и във Военния клуб, където монархът поздравява офицерите от софийския гарнизон.
Освен тези регулярни поводи, дворцови приеми се дават и при важни обществено политически събития, военни победи, държавни актове. Приеми се дават при посещение на чужди монарси или членове на владетелски домове. В царския дворец приеми да давани  за румънския крал Карол I (1910), Османския престолонаследник Принц Юсуф Изедин, Кайзер Вилхелм II (1917), румънският крал Карол II (1933), Маршал Гьоринг – министър-председател на Прусия (1935), британският крал Едуард VIII (1936), Принц Константин Гръцки (1936). Струва си специално да отбележим няколко дворцови приема с особена историческа стойност.
През 1907г. по случай откриването на паметника на Цар Освобидител в София, на официално посещение пристигат братът на Император Николай II  - Великият Княз Владимир Алексеевич със съпругата си Великата Княгиня Мария Павловна. Княгинята е братовчедка на Принцеса Елеонора Ройс-Кьостриц. На срещата Княгинята се наема да съдейства за брак между Елеонора и овдовелия български княз.

По случай пълнолетието на престолонаследника Княз Борис Търновски през 1912г. в София се събират престолонаследниците на всички балкански православни монархии: принцовете Александър на Сърбия, Фердинанд на Румъния, Константин на Гърция, Данило на Черна Гора и височайши представители на великите сили: Русия – В.К. Андрей, Австро-Унгария – Ерцхерцог Карл Алберт и Германия – Принц Фридрих Леополд Пруски. Официалните тържества продължават 3 дни.

През 1917г. българското оръжие триумфира на западния фронт. Цар Фердинанд символно влиза в бившия сръбски кралски дворец в Ниш и дава прием за своя съюзник Кайзер Вилхелм II. Кайзрът провъзгласява Цар Фердинанд за германски фелдмаршал. Присъстват Фелдмаршал фон Макензен, Меклембургският херцог, Царица Елеонора, министър-председателят д-р Васил Радославов, църковни архиереи, генерали и офицери

През 1934г. на официално държавно посещение в София пристигат сръбският Крал Александър и Кралица Мария. Дипломатическите усилия на Цар Борис III да разкъса Балканския пакт срещу България се ознаменуват с грандиозен дворцов прием. Това светско събитие се оказва последно за сръбския монарх – няколко дни по-късно той е убит при атентат в Марсилия.

Лакеи в бляскави ливреи посрещат гостите на всеки прием. По парадното стълбище на двореца в шпалир са подредени войници от Лейбгвардейския на Н.В. конен полк. На последните стъпала преди тронната зала шпалирът е от личните телохранители на княза със своите синьо-червени черногорски униформи, извезани със сърма. Шамбелани поднасят на всяка от дамите свежо цвете.
Официалната част започва с появата на главния шамбелан на двореца, който на висок глас обявява: “Техни царски височества!” След това княз Фердинанд и неговата майка княгиня Клементина, придружени от свитата, поздравяват всички присъстващи. Малко по-късно главният флигеладютант полк.Петър Марков пристъпва към Фердинанд и с церемониален поклон иска разрешение да започнат танците. В началото оркестърът свири “Полонезата” на Глинка ­ традиция от зимния дворец в Санкт Петербург, която много допадала на Фердинанд. Звучат и валсове, кадрили, мазурки. На Нова година Монархът произнася кратко слово, след което проехтяват 21 топовни салюта пт нарочно изнесена на пл. Св. Ал. Невски батарея. Танците продължават до зори, както отбелязва самият граф дьо Бурболон: “Легнахме си в 6.00 часа разбити, но доволни.” Последните танци се изпълняват, озарени от искрите на бенгалски огън. “Една особеност на танца: ­ танцьорът не изкарва цял танц с една партньорка. Той кани дадена дама, прави с нея един кръг из салона, оставя я на мястото и с елегантен поклон, при който изтраква с токове, преминава към втора дама” ­ записва в спомените си граф дьо Бурболон.

Сред участниците ­ министри, банкери, индустриалци и дипломати ­ особено се открояват офицерите. Ето какво още откриваме в “Български дневници” на граф дьо Бурболон: “Почти всички министри, с изключение на министър-председателя, имат вид на провинциални учители. Затова пък офицерите са, общо взето, учудващо изискани, възпитани, с добри маниери, почти всички говорят френски, умеят да се представят, да поздравяват.”

Ето как Станимир Станимиров, директор на дворцовата гимназия описва в личния си дневник настроението и атмосферата на два големи дворцови приема – посрещането на новата 1909г. и посещението на сръбския престолонаследник Княз Александър Караджорджевич през 1910г.:

1.01.1909г. …снощи тримата [със съпругата му Параскева и дъщеря им Екатерин] ходихме в двореца. Когато пристигнахме с пайтона пред източната врата, заварихме около 20-30 пайтона, които се спрели и чакат ред да влязат в двореца. В пайтоните седяха: бивши и настоящи министри (Пешев, Радославов, Саллабашев), бивши дипломатически агенти (Д. Марков), видни граждани (Г. Гаврилов), всички с госпожите си. Това разбира се, не пречеше на пайтонджиите да се карат и псуват тъй, както те обикновено си се карат и псуват…Когато влязохме в салона той беше вече “битком набит” с хора, главно с офицери. Паша и Катя заминаха напред и се спряха почти на средата на дамската линия. Скоро при тях се доближиха Еленка (жената на братовчед ми Никола Станимиров) ротмистърът и Марийчето, г-жа Янакиева (капитанка, родом от Елена) Без 20 минути в 12 часа музиката засвири марш. Царят, Царицата, Престолонаследникът и Княз Кирил, придружени от доста многобройна свита влязоха в малкия салон,  дето бяха се събрали сегашните и някои от бившите министри с госпожите си и софийския митрополит Партений. Царят и Царицата и двамата князе се здрависаха почти с всички събрани. Преминаха в големия салон. Царят сам си избираше с коя от госпожите да се здрависа, понеже добре познаваше мнозинството от събраните. Пред Царицата вървеше подполковник Савов и и именуваше госпожите, с които тя се здрависваше. Жена ми бе в числото на поименуваните. Когато Царят се доближи до мястото, дето стоях аз, той се взря между господата, които стояха пред мене, подаде ми ръка и засмян, какъвто си беше през всичкото време, ми каза следните думи: “Желаех лично да Ви поздравя с именния Ви ден и съжалявам, че нямах възможност да изпълня това си желание. Аз много държа за в подобни случаи. Бащинските грижи, които полагате за моите деца, ме крайно трогват. Аз съм честит баща, защото Вие поехте ръководенето образованието на синовете ми.”...
            След като обиколиха целия салон, Царят, Царицата и Князете се върнаха на средата на салона. Царят произнесе реч, с която поздрави събралите се с Новата година. Отговори му председателят на Министерския съвет г-н Малинов. Гръмко ура последва и двете речи.
              От двореца отидохме във Военния клуб, дето весело прекарахме часа до 4 сутринта.

13.1.1910г. Снощи часът тъкмо в 10 отидох с Катя в двореца. Вече бяха се събрали почти всички поканени. Часът около 10  влязоха в големия салон: Нейно Величество Царицата под ръка с Княз Александра, Царят и свитата. Музиката, разбира се свиреше тържествен някакъв марш…Царят, Царицата и Княз Александър играха хоро. През време на танците Царицата представи на Княз Александра много госпожи и госпожици…Към края на вечеринката говорих доста с Г-жа Каравелова (Екатерина), която по покана на Царицата доста време спря при Княза Александра… Часът после 2 Царят, Царицата и Княз Александър напуснаха салона, след като пред тях дефилираха с букети от живи цветя в ръка всички участвали. Гледката беше величествена, особено когато дефилиралите млади се наредиха срещу Царския трон и с поклон поздравиха Величествата и Княза. Княз Александър сега за пръв път откакто е наследник присъства на Царска вечеринка. Вярвам, че видяното му е произвело силно впечатление…”


Библиография:

Станимир Станимиров „Дневник на Ст.Станимиров за образованието на Цар Борис III и принц Кирил” (С 2002)
Граф Робер дьо Бурбулон „Български дневници” (С 2007)
Султана Р. Петрова „Моите спомени” (С 1991)
Стивън Констант „Фердинанд Лисицата” (С 1992)
Стоян Райчевски „Българите в световните хроники 1939-1943” (С 2002) Мариета Станева , сп. Български войн „Звън на шпори, шепот на коприна... „
Яна Костадинова, Литературен вестник 2002г. „Стилът Art Nouveau в силуетите, тъканите и грацията на българския моден костюм”

Династията на Срацимировци (рецензия)

ЦЕНЕН ПРИНОС ЗА ИСТОРИЯТА И ГЕНЕАЛОГИЯТА НА ПОСЛЕДНАТА БЪЛГАРСКА СРЕДНОВЕКОВНА ДИНАСТИЯ[1]

Борис Станимиров

Сп. Родознание/Genealogia бр. 1-2/2013

„Династията на Срацимировци” е щастливо събитие в българската историография и генеалогия. Редица научни трудове разглеждат  династията от Цар Иван Александър до фактическия край на Втората българска държава. Книгата на доктора по история Петър Николов-Зиков е различна от останалите, с това, че преминава далеч отвъд темата за властелините на Търново и Видин и разглежда аристократичния род на Срацимировци в неговата цялост, всичките му клонове и династични бракове.

Историческото изследване разширява чувствително представата ни за земите, управлявани от последната българска средновековна династия, причислявайки към тях Кавунското, Серското и Валонското княжества, отделни държави под властта на представители на Срацимировата фамилия. Разглеждайки географски и исторически тези княжества, слабо познати за масовия читател,  книгата навлиза и в полето на краезнанието, макар и това да не е нейна основна цел. Особено подробно е отразено Бдинското княжество, обикновено пренебрегвано за сметка на самодържавната столица Търново.

Заслужават специално внимание разсъжденията на автора върху властовите доктрини и политическия модел на Втората българска държава през призмата на куманския модел, при който държавата се разделя на две крила – източно и западно. Този дуализъм е видим не само в отношенията между Търново и Видин, а присъства като нишка на анализа в междудържавните отношения, в това число и между България на Иван Александър и Сърбия на Стефан Душан, съпруг на александровата сестра Елена.

Значим принос на изследването е опитът за реконструкция на родословното дърво на потомците на Шишмановия род след смъртта на Константин и Фружин и  окончателното османско завоевание. За пръв път се представя унгарския клон на рода – фружиновия син Шишман и неговите наследници, които фигурират в различни унгарски източници чак до началото на XVII век. Българската генеалогия на потомците на деспот Срацимир пък е продължена до самия край на XVI век, като изключително убедително и със сериозни аргументи е конструирано родословно дърво, което обхваща известните от историята представители на българския елит през първите два века от османското завоевание - бан Михаил Шишманов от София, Богдан Жупан и Теодор Балина в Никопол, както и още няколко лица, споменати в различни османски регистри, за които датировката и имената подсказват, че са част от същото родословие.

Трудът на Петър Николов-Зиков е отличен пример за генеалогията като помощна историческа наука. И тук понятието „помощна” трябва да се тълкува като „опорна” а не като „второстепенна”. Редица отделни исторически фрагменти, лица и събития от десетилетия озадачават историците. В представената книга виждаме, как генеалогията идва на помощ на историята, като структурира и помага за осмислянето на тези отделни парчета от българската историческа мозайка. Този новаторски интердисциплинарен подход, комбиниращ история, политически анализ, ономастика, просопография, подчинени на генеалогията като носеща конструкция на разказа не бива да ни изненадва. Интересът на Петър Николов-Зиков към  генеалогията не е от вчера, той е сред познавачите на родословията на европейските династии и има няколко публикации. По-старите му научни занимания дават сериозната основа за последната му книга, като придават допълнителна тежест на оригиналните приноси в нея. В научната му библиография срещаме поредица от статии[2], за които настоящата книга се явява логично обобщение, но надявам се не и край на търсенето, доколкото темата за средновековната ни аристокрация все още е слабо проучена и още по-недостатъчно интерпретирана.

При едно публично представяне на книгата в Нов български университет, проф. Евгения Иванова, историк, но и литератор, определи труда на Николов като „приказка за царе и царици”. Действително авторът е успял да ни представи една доста специфична и пълна с дребни детайли материя каквато са родствените връзки на балканските владетелски фамилии по интригуващ, лек за четене, дори поетичен начин. Преминавайки с лекота тесните граници на националното (такова, каквото го познаваме от националните държави в последните 2 века), авторът разхожда читателя из целия Балкански полуостров – от делтата на Дунава до адриатическото крайбрежие. По един естествен, ненатрапчив начин се налага изводът, че средновековните Балкани са едно общо културно и политическо пространство, а съперничествата и войните са преди всичко начин, да се регулират отношенията между няколко големи владетелски клана.

И тук ще отправя първата препоръка към автора: би било много полезно, ако монографията съдържаше и карта на Балканския полуостров от периода XIV – XV век, за да добие читателят по-ясна географска представа за градовете, крепостите и княжествата, които се споменават в текста.

Генеалогичният материал, на който стъпва автора е наистина голям. Представителите на владетелски династии, за разлика от простосмъртните не се именуват чрез лично и бащино име, а имена като Шишман, Срацимир и Кераца се повтарят многократно в различните поколения и клонове на фамилията. Това прави проследяването на сюжета тежко за неспециалиста, най-малкото заради нуждата от непрестанно разгръщане на страниците до съответното родословно дърво. Би било по-удобно, ако към книгата имаше приложено на отделен лист с голям формат подробно родословие с персонална номерация на всеки представител, например по общоприетия в генеалогията метод Д’Абовил[3], а в текста след всяко име се посочваше в скоби и номера му в генеалогичната схема. Това би улеснило съществено проследяването на родствените връзки и логиката на аргументите, особено в първата глава на книгата „От две страни от царско коляно”. А първата глава е от ключово значение, защото за пръв път в историографията се дава задоволотелно звучащо обяснение на този прословут текст от осмогласника от 1355 г. За разлика от по-ранни изследвания, които разглеждат двете царски линии на Иван Александър, като произтичащи единствено от неговата майка Кераца, Петър Николов- Зиков изказва хипотезата, че „от две страни” следва да се приема буквално и вкарва в схемата родословието на Иван Александровия баща деспот Срацимир, като доказва произхода на династията както от Асеневци, така и от византийските Комнини през рода Синадин.

В своя статия, посветена на същата книга Иван Стамболов казва: „Нашата история е дълга, но не и продължителна. Ние сякаш горим в разрушителната страст през няколко поколения да започваме всичко отначало. Липсва ни традиция, липсва ни приемственост, липсва ни историчност в мисленето.” Точно обратния подход демонстрира Петър Николов – Зиков, като поставя генеалогията за здрава опора на своята научна конструкция. Резултатът е впечатляващ!

Освен със съдържание, книгата е забележителна и като полиграфично оформление. Корицата е стилна и представя гербовете на владетелските престоли, обект на изследването, някои от  които се публикуват в българско издание за първи път. В цяла печатна кола на гланцова хартия са представени близо 90 илюстрации – литографии и гравюри, изобразяващи владетелски портрети и житийни сцени или средновековните градове, споменати в текста. Заради големия брой на илюстрациите, размерът им е намален, което е за сметка на въздействието на тези прекрасни гравюри, някои от които се публикуват за първи път. Препоръчително е при следващо издание да се предвиди втора печатна кола за илюстрациите, като размерът им се увеличи. Има известни забележки към именния показалец, които бяха отстранени още в допечатката на книгата.

Като приложение в края на изданието са представени родословията на Срацимировци, Асеневци, на византойската фамилия Синадин, както и на династиите Тертер, Палеолог, Неманич, Басараб, Балшич, Котроманич, Лазаревич. Тези приложения, заедно с родовите схеми, представени в текста, превръщат „Династията на Срацимировци” в ценен алманах за генеалогията на балканската висша аристокрация от късното Средновековие.

---

[1] П. Николов-Зиков. Династията на Срацимировци. Властови доктрини и политически модели в Югоизточна Европа през XIV век. С., 2012.

[2] Вж. от същия автор:  Още за произхода на последната средновековна българска царска династия”. - В: Етноси, култури и политика в Югоизточна Европа. Юбилеен сборник в чест на проф. Цветана Георгиева. София, НБУ, 2009 ; Разрояването на царете – девалвация на титлата или промяна на политическия модел през българския XIV век. - В: сп. "Християнство и култура", бр. 61. София, Фондация "Комунитас", 2011.; Княз Фружин и неговите наследниците в Унгария и България (XV–XVI век). - В: Юбилеен сборник посветен на 85-годишнината на ст.н.с. Магдалина Станчева. София, НБУ, 2011 и др.

[3] Вж. А.Запрянова. Генеалогия или как да изследвам своя род. София, 2004.

Патриарх +Максим и нашето семейство

Кончина на духовния водач на православните българи ми даде тъжен повод да разкажа за връзката му с нашето семейство.

Баба ми, презвитера Соня Фичева до 85 годишна възраст работеше в храма "Св. Седмочисленици". Всяка година, на храмовия празник Негово Светейшество посещаваше храма. Някъде в средата на 90-те години, при една такава среща Патриархът в добро настроение разказал на баба ми, че помни покойния и съпруг свещ. Стефан Фичев с добро още от семинарията. Когато Маринчо от Орешака получил колет с храна от майка си, имало по-големи ученици, които искали да му вземат лакомствата. Тогава 3 години по-възрастният ми дядо го защитил. Това се е случило 80 години преди разказа, но Патриархът не го беше забравил.
На Благовещение през 1993г. в Софийската Св. Митрополия Патриархът събра деца на служителите в столичните храмове и раздаде малки пакетчета с дребни лакомства. Тогава получих лична благословия от Негово Светейшество. 

Днес и баба, и дядо и Патриархът вече са в един по-хубав свят. 

В семейните архиви имам два документа, свързани с дядо +Максим:
съболезнователната телеграма, изпратена лично от Патриарха до баба ми, по повод смъртта на дядо. Тази телеграма е лична, отделно има друга, официална, от името на Светия синод. 

. 

Вторият документ е визитната картичка на Патриарха, със саморъчно написан поздрав за Рождество Христово и Нова Година. Не е датирана. Имам някакъв смътен спомен, че съм виждал още една картичка с текст " + + г-н г-н Максим Патриарх Български и Митрополит Софийски". Помня, че питах баба ми защо господин е написано два пъти, а тя ми каза, че едното е за Патриарх, а второто - за Митрополит. 

Блажена памет и вечен покой и на трима ви!

in memoriam Цанко П. Хаджистойчев

На 6 март 2012г. след кратко боледуване на 87 годишна възраст почина Цанко Петров х. Стойчев

Роден през 1925г. в Габрово в семейството на Петър х. Стойчев, той е един от потомците на фабрикантската фамилия Братя Хаджистойчеви.

След като фабриките им са национализирани, а баща му е изпратен в концлагера Белене, Цанко х. Стойчев е изключен от университета. Работи като строител. В последствие успява да завърши право и с годините се налага като един от водещите софийски адвокати.

В периода 1991-2000 е член на Конституционния съд на Република България.

Цанко Хаджистойчев беше доайен на габровското землячество в София.

Той беше и най-възрастният представител на нашия роднински кръг - потомък на станимировата кръв. Освен на х. Стойчеви и Станимирови, Цанко е пряк потомък на габровския чорбаджия Илия Видинли и на фабриканта Петко Цокев.

Изпратихме прекрасен човек!

Бог да го прости!

Господа офицери!

Борис Станимиров
Сп. „Един завет”, кн.2/2012



За динамичното време в което живеем две десетилетия са дълъг период - бурни години, които промениха България  неузнаваемо. Обществени организации, партии, фирми, вестници се появяваха, прецъфтяваха и изчезваха, разцепваха се и се сливаха, или просто се сриваха под тежестта на времето. Малко са онези човешки общности, които съхраниха своето добро име и обществено влияние. Една от тях, може би не най-известната, но със сигурност най-стойностната е Съюзът на възпитаниците на ВНВУ. Бях 20-годишен, когато ме приеха в Съюза през 1996 г. Щастлив съм, че станах свидетел и участник според силите си в историята на Съюза през всичките тези години. Те заслужават своя задълбочен анализ и своята равносметка. Но за да е пълна тази равносметка, тя не може да започне от 1992г. Не може да започне и от 1944г.  Мисля, че ще бъде повърхностно ако започне и от 1878г. За да бъде разбран Съюза ни, за да бъде прочетена правилно неговата история, трябва да започнем от появата на офицерския корпус.

Офицерът е професионален военен командир. Затова за офицерски корпус можем да говорим там, където има постоянни военни формирования. Центурионите в древния Рим вероятно са едни от първите професионални военачалници и първообраз на съвременните офицери.
В средновековна Европа армията не е постоянна, а се свиква по време на война. Тогава всеки  аристократ има ангажимент към своя сюзерен да организира опълчение от свои васали и техните войници и да се включи във военния поход. Рицарите са воюващото съсловие, но военната кариера не е тяхна постоянна професия.
Към средата на XV и началото на XVIв. в европейските страни започва да се формира постоянна армия, свиквана и издържана от държавата, която постепенно да заменя военновременното рицарско опълчение.  Възниква офицерският корпус като социално-професионална група.
По силата на факта, че постоянната армия заменя рицарското опълчение, естествено е, че и офицерският корпус на армията от нов тип се попълва от рицари, за които военното дело е естествено призвание.  Рицарството се преобразува в офицерство, а офицерството унаследява рицарските войнски традиции и психология. Но освен войнското занятие, офицерите наследяват от рицарите и техния социален статус – благородничеството и принадлежността към висшето съсловие. От 1711г. датира записката на Петър I: „Офицерите са на първо място спрямо цялото останало дворянство!” Тази записка съвсем ясно показва намерението на царя първо да вкара всички офицери в състава на дворянството, а след това и да ги постави на първо място преди всички останали групи дворяни. През следващата 1712г. указ на Сената потвърждава тази политика, като постановява: „Да се огласи на цялото поместно дворянство, че всеки дворянин, във всеки случай, от какъвто и род да произлиза, отдава почест на всеки младши офицер…”
Със специалния кодекс „Табель о рангах” от 1722г. Петър I регламентира статута и степените на аристокрацията в Русия. Съгласно „Табель о рангах” всеки офицер от пряпорщик нагоре получава дворянски статут, който се предава по наследство на потомците му.  По-късно, при Екатерина II, дворянин, който няма офицерски чин не е имал право да се движи в града по друг начин, освен на двуколка, теглена от един кон, докато файтон с два коня се полагал само на офицерите. Чак до Революцията офицерските чинове в Русия се титуловат: младшите офицери „Ваше благородие”, шаб-офицерите – „Ваше високоблагородие”, а генералитета:  „Ваше превъзходителство” и „Ваше високопревъзходителство” (за пълен генерал).
Да не е служил като офицер за дворянина е неприлично. Дори след премахването на задължителна военна служба за дворяните, повечето от тях служат поне известно време „за чест”. При тази служба, особено в гвардията и кавалерията, се правели значително повече разходи, отколкото получената заплата, така че благородникът практически служел за сметка на личните си средства.
С напредъка на индустрията, търговията и услугите, през XIX век се появили граждански професии и занятия, които осигурявали бързо забогатяване и социален престиж без нужда от принадлежност към висшето съсловие. Аристокрацията започнала бавно да остъпва своята обществена позиция на буржоазията.  Въпреки това и след промените, наложени от времето, престижът на офицера в европейските общества останал достатъчно висок, а традиционно свързаните с тази професия представи за чест, достойнство и благородство, винаги останали валидни. По отношение на личното достойнство офицерът, както и преди стоял на недостижима за останалите висота и това положение в морален план никога не е оспорвано.
Триединната формула „Бог, Цар, Отечество” е определяща за цялостното възпитание на офицерите и служи като „Символ Верую” през целия им живот. Офицерите се възпитават в представа за благородството и почтенността на мисията си, в осъзнаване на своята висока роля. Те гледат на всяко явление или политическа идея единствено през призмата на националните интереси. Най-важно значение за офицера има клетвата. Офицерът, независмо от личните си убеждения се считал изначално и завинаги свързан с клетвата. Отстъплението от нея се считало за толкова недопустимо и позорно, колкото проявата на малодушие на бойното поле.  Офицерите разполагали с политически избор едва в случай, когато клетвата престане да действа (такава ситуация в възниква в Русия през 1917г. с абдикацията на Царя и създава предпоставка за гражданската война).
Гордостта от професията винаги е била характерно и важно качество на офицерството. Никъде другаде славата и истинското честолюбие, а не тщеславие, не са толкова важни, както при офицерите. Военната служба е тежка и икономически неизгодна и затова тя е само за тези, които са лично увлечени от военната слава и за които ролята на водач е привлекателна и покрита с ореола на величието. Офицерът обожава своя мундир, своя бит, всички особености на военната служба. Той не би ги заменил за никаква заплата и служба, защото всичко друго му се струва дребнаво, непривично и далечно на сърцето му.
Качествата, необходими на бъдещия офицер най-успешно се формират, когато човек от детството е закърмен с офицерските ценности и е расъл в офицерска среда. Затова и плеяда блестящи пълководци принадлежат на офицерски династии – родове, дали по няколко представители от последователни поколения офицери. Това са хора, които още в детска възраст получават умалени офицерски униформи. Едва научени да говорят, вече знаят военната молитва, а образът на Родината владее въображението на детския им свят. Те мечтаят и заспиват с героичните образи от историята, с бойните маршове и военната поезия.  Ученията, маневрите, стройните войнишки редици, знамето, заобиколено от своите защитници са част от техния живот и мечти – когато поотраснат те не мечтаят за нищо друго, а само за кадетския корпус.

Офицерската чест ограничава офицера в личния му живот – той може да се ожени само с разрешение на своя командир, и то в случай че притежава достатъчно средства за да издържа семейство, а годеницата е с безупречна репутация. Офицерът, за разлика от обикновения гражданин не се кълне при явяване в съд. Счита се, че думата му е достатъчна.

Чувството за бойно другарство е много дълбоко вкоренено в офицерската среда. То се култивира още в кадетския корпус и военното училище. В условията на чести премествания на службата, другарството създава „полковото семейство” - обществена среда на офицерските семейства. Началникът на гарнизона посещава семействата на своите офицери, а сам им отвръща, като ги кани в своя дом. Взаимоотношенията при това общуване са протоколни дотолкова, че да се спазва старшинството, но в същото време са непринудени и приятелски, така че никой от по-младшите офицери да не се чувства унижен или подценен. Властва дух на „разумна дисциплина и изтънченост по рефлекс”.

Когато с указ на Императорския представител през юни 1878г. в рамките на Българската земска войска се формира Командата на волноопределящите се (в последствие Военно училище) първите инструктори – руски офицери започват да правят това, което се прави във военните училища в Русия – да обучават не просто военни, а благородници. Те внушават на първите български офицери благородството и честта на пагона, предават им нишката на традицията, започнала от римските центуриони през средновековните рицари до офицерския корпус на аристократична Европа.
Българските офицери попиват този светоглед и не след дълго се превръщат в истинските водачи на българския народ – в неговия елит, в неговата най-издигната и уважавана прослойка. Не е случайно, че едва десетилетие по-късно френският граф Робер дьо Бурбулон ще сподели в спомените си за първия си дворцов бал в София:

“Почти всички министри, с изключение на министър-председателя, имат вид на провинциални учители. Затова пък офицерите са, общо взето, учудващо изискани, възпитани, с добри маниери, почти всички говорят френски, умеят да се представят, да поздравяват.”
След политическата криза последвала българското Съединение, руските инструктори се изтеглят от България и обучението на бъдещите офицери остава изцяло в ръцете на новосъздадения български офицерски корпус, формиран от първите възпитаници на Военното училище в София, много от които завършили водещи европейски военни академии. Но положеното начало е съхранено в традицията на Военното на Н.В. училище.
Младежите, постъпващи във Военното училище се обучават в дух на благородство. Но техният произход не е благороден. Те не са родени със сребърна лъжица в уста, а произхождат от всички слоеве на българския народ. По произход те са близки да своите войници. Авторитетът им се гради не на потекло, а единствено на честта на пагона и на ежедневно доказване на водаческите им качества. Тъкмо тази сплав от аристократично възпитание и морал от една страба и близост до войника и дълбоко познаване на неговата душевност от друга, създава магията на българското военно чудо, на редиците, вървящи на нож, прегазващи враг след враг и не знаещи що е поражение.  Тази магия ражда победите при Сливница, превземането на Одрин и Тутракан, отбраната на Дойран. Тези офицери – аристократи, но в същото време братя на простия войник го повеждат с боен марш под триумфалните арки на Букурещ, Одрин, Солун, Скопие, Прищина и Ниш.
След Първата световна война и жестокия Ньойски договор, полетът на българското офицерство е грубо прекъснат. Войската е унищожена, като е сведена до погранична стража и жандармерия, хиляди офицери са уволнени от служба и остават буквално на улицата – без работа, без перспектива, а дори и без уважение, защото обществото, покрусено от поражението, започва да губи своите ценностни и морални ориентири и да става подвластно на политиканство и ниски страсти. В тази тягостна среда, енергията на родолюбивото офицерство се влива в създадения през 1908г. Съюз на запасните офицери. Хилядите военни командири, принудени да свалят пагоните ги заменят с малка значка на ревера, изобразяваща белия кръст на високите степени на Военния орден „За храброст”, щита с лъва от националния герб и лавровия венец, символ на победата. И с тази значка на ревера те, българските офицери отново стават победители, този път на цивилното поприще. Не след дълго СЗО се превръща в най-влиятелната обществена сила, с която се съобразяват всички – от Двореца и партиите, до кмета на последното село в страната. В опита да се заобиколи Ньойския диктат са създадени редица институции, по същество военни, но формално цивилни – Трудова повинност, Железопътната дружина, различни спортни, ловни и др. организации, все изградени и ръководени от офицери.
В периода между двете войни, огромната част от висшия политически елит на Царство България – министър-председатели, министри, дипломати, големите имена от културния, интелектуалния и университетския живот на страната се състои от членове на СЗО, възпитаници на ВНВУ или ШЗО.  Политиците Иван Багрянов, Стойчо Мошанов, Константин Муравиев, Димитър Пешев, писателите Йордан Йовков, Димчо Дебелянов, Димитър Димов, професорите Петър Мутафчиев, Спиридон Казанджиев, художниците Щъркелов, Гюдженов, Борис Денев, музикантите маестро Атанасов, Емануил Манолов...всички те са носили офицерски пагон преди да станат велики българи.
Съюзът на запасните офицери е онази сила, която противодейства на общественото разложение и политиканството, води борба за патриотично възпитание в училищата, за национална памет и ценности. Когато безсилието и безобразията на политическите партии са на път да тласнат България към нова катастрофа, отново военните поемат отговорността и спасяват страната от забравилите се дружбаши. Десетилетие по-късно партийната система е заменена с режим на Монарха като върховен авторитет, тогава отново гръбнак на българската държавност става патриотичното офицерство. Няколко години по-късно, набралата ново самочувствие България скъсва с ограниченията на Ньойския договор и възражда своята войска. Офицерството възражда своя публичен образ, залагайки на висок професионализъм и безупречна подготовка. И ако випуските на ВНВУ до Първата световна война произвеждаха офицери с аристократичния блясък на национален елит, то в края на 30-те от прочутия портал с надис „Пази традициите на този дом...” излизат ново поколение офицери, по-скоро от пруски тип, строги и неумолими войни, срастнали с коня, стремето, владеещи до съвършенство модерната за времето си техника, гледащи смъртта нагло в очите, мъже, за които саможертвата не е подвиг, а работа. И те го доказаха в последната жестока война, в черната димна диря на падащите от небето вражески Летящи крепости и в  понтонните мостове на Драва и Мур, строени под дъжд от снаряди.
9 септември 1944г. сложи край на Съюза на запасните офицери, а голямата чистка през 1946 – на българското офицерство, командващо „След мен!”, а не  „Напред!”. Традицията, започната от римските центурии, завърши тъжно с няколко списъка в „Работническо дело”.
След 9 септември честта на пагона е необратимо потъпкана. В офицерски звания са произведени неграмотни бивши партизани и комунисти без всякаква култура, образование или познания по военно дело, без морални устои и ценности. Тяхното пагубно влияние в армията се усеща още по време на войната в т.нар. помощник-командирска длъжност, за да докара в следващото десетилетие офицерската професия до жалък обект на присмех.
С годините неграмотните партизани бавно отстъпват място на следващо поколение „народни” офицери, които получават знания и умения в съветските военни академии и изградената в България  по съветски образец мрежа от военни училища. Те ползват цялата научна, техническа и пропагандна мощ на готвещия се за тотална война Източен блок. Професионализмът на офицерството донякъде се завръща, но моралът и ценностите му – никога. Офицерството по време на комунизма беше партиен авангард, „юмрук на партията”, оръжие на световния пролетариат. По военните плацове се вееха червени знамена със сърпове и чукове и се пееха песни за Червената армия. Затова ние не приемаме този период за наше наследство, нито за част от „Завета на дедите”.
След падането на Желязната завеса, оцелелите възпитаници на военните училища на Царство България възродиха забранения през 1944г. Съюз на запасните офицери и започнаха неуморно да работят за връщане на традицията и паметта за българското офицерство. По тяхна инициатива се възроди Гергьовден като ден на храбростта и празник на армията, стотици улици взеха имената на забравени военни герои, възстанови се превърнатата в склад църква на Военното училище и Алеята на победите. По парадите зазвуча отново Шуми Марица. В редица книги, статии, интервюта и разбира се на страниците на съюзното списание „Един завет” като феникс от пепелта започнаха да възкръсват имената на войнския героизъм. Този подем нямаше как да не бъде заразителен. През 1996г. група младежи, които слушахме с опоение словата на Банковски на Дянко Марков основахме Младежкия клуб „Един завет” към Съюза и се включихме в неговата дейност. С годините животът ни разпиля, но неколцина от нас останахме верни на онзи първоначален възторг от контакта с последните истински герои на България.
През последените години живите възпитаници на ВНВУ навлязоха в 90-те си години. Редиците на Съюза започнаха да оредяват. Това обаче не намали усърдието, с което възрастните офицери служат на полето на паметта и истината. Високият им дух отново вдъхновява. Затова през 2009г. няколко души учредихме Клуб на потомците, който за приемственост нарекохме „Един завет”. За три години клубът набра сили, обедини над 80 души от България и чужбина и участва пълноценно в работата на Съюза, а страницата ни в интернет се наложи като уважаван източник на информация за историята на офицерския корпус.

Ние от „Един завет” с гордост се наричаме „потомци на царски офицери”, а възрастните ни колеги бързат да ни поправят, че това понятие не е правилно, защото те не са царски, а български офицери. Ще си позволя да не се съглася с тях. Някога през 50-те, понятието „царски офицер” е било присъда, с която комунистите са клеймели изхвърлените от живота „бивши хора”. Болката не е отминала вече 67 години и затова предизвиква бурна реакция всеки път, когато споменем този израз. Но когато Ви нарекоха „царски офицери”, шумкарите сложиха ясна граница между себе си и Вас. На тази ясна граница ние особено много държим. Защото ние не сме просто някакви патриоти, нито хора увлечени по проблемите на армията. Ние сме потомци на офицерския корпус на Царство България. Думите „потомци”  и „царство” са ключови за нашата съпричастност към Съюза. Ангажираността ни е повече семейна, отколкото обществена, а епохата, чийто дух ни вдъхновява има ясен край – 9 септември 1944г. Приемаме хора, които нямат офицери сред предците си само по изключение. Ако ги сметнем достойни за нашето „полково семейство”. Всичко това не означава, че ние не уважаваме и не подкрепяме днешната Българска армия и съвеременните офицери. Тъкмо напротив. Гледаме към тях,  обаче, през традицията на царския офицерски корпус, чиято висока морална летва те трябва да се стремят да достигнат.
Този специфичен потомствен и историчен характер на клуб „Един завет” ни прави много различни от многобройните патриотични и родолюбиви организации с масов профил, стремящи се да приобщят колкото може повече членове.
Нашата цел не е да променяме обществото, да предизвикваме някакво „ново Възраждане” или да оправяме света. За това си има партии, институции и организации. Нашата цел е по-скромна, но не по-малко отговорна -  да съхраним паметта за офицерския корпус на Царство България, да я защитим от лъжата и подмяната  и да я направим достояние на цялото общество.
Не да вършим героични дела, но да свидетелстваме за Вашите героични дела.
Не Ви обещаваме бъдеще. Обещаваме Ви незабрава.

Съюзът започна своята възродена история с един незабравим исторически парад – 6 май 1993г, когато блок от кавалери на Военния орден маршируваха под бойното знаме на ВНВУ. Този символичен жест никога повече не се повтори и основателите на Съюза останаха последните възпитаници, развяли бойното знаме на училището.

Днес 20 години по-късно, отново на гергьовденски парад, президентът поздрави блока на Военна академия със „Здравейте офицери!” Оказа се, че тъй като в армията вече има жени, то обръщението „Господа” е изпратено в историята и  днешните хора под пагон, много от които са започнали кариерата си като „другари”, станаха просто офицери преди да успеят да станат господа. Вие сте последните „господа офицери”.
Към войниците се издават команди. При влизане на висшестоящ се  командва „Мирно!” Към офицерите не се крещят заповеди. Вместо команда, те се поздравяват с „Господа офицери!”  И тъй като вече не е част от уставния военен церемонал, старият поздрав ще остане да живее само в редиците на възпитаниците на ВНВУ, като част от неговата традиция и символика и ние, малцината, които знаем какво означава, ще имаме привилегията да го произнасяме при среща или тържествен повод. А какъв по-хубав повод от 20-годишния юбилей на нашия прекрасен Съюз?

Господа офицери!


Библиография
1. Волков, Сергей. Русский офицерский корпус (2008)
2. Янчев, Веселин. Офицери без пагони. Съюзът на запасните офицери в България (2000)
3. Рунчев, Никола. История на Съюза на възпитаниците на ВНВУ, ШЗО и РВГ (2008)
4. Граф Робер дьо Бурбулон. Български дневници (2007)
5. Сайт „Един завет” http://edinzavet.org/
6. Списание „Един завет”

Подробно родословие на бесарабския български род Станчеви (рецензия)

Борис Станимиров

Сп. Родознание, бр.3-4/2011

Издадената книга за родовата история на фамилия Станчеви не е първия родословски и краеведски труд на проф. Михаил Станчев, който отдавна  е познат на българските читатели като учен, дипломат и общественик с позиция. Книгата Род Станчевых (с. Кортен, Республика Молдова)*  има стойност не само за потомците на рода. Тя представлява интерес за всеки любознателен читател, който би искал да научи повече за бесарабските българи и тяхната история. В тази насока тъкмо родовият подход прави разказа ценен. Вместо с обобщени социални категории като народ и население, които неизбежно придават на разказа безстрастен, статистически характер, в книгата на проф. Станчев имаме шанса да се докоснем до историята на бесарабските българи през живота на конкретни хора – представителите на старите поколения от Станчевия род. Точно това очовечаване на разказа спомага за по-дълбокото възприемане на драматичната съдба на нашите сънародници.

Като че ли масовата представа за бесарабските българи у нас е много повърхностна и стереотипна. Те не са люти като македонците, не са клети като царибродските жители, говорят със силен руски акцент и живеят в Молдова и Украйна. В най-добрия случай, можем да изредим неколцина славни генерали и няколко учени, родени оттатък Дунава и толкова. Има го и смътното предубеждение за наивна русофилия, както и  неясната идея, че тези хора са потенциал да решим демографските си проблеми.

Всъщност този стереотип освен циничен е дълбоко погрешен.  Българите в Бесарабия са безценен „резервоар”, но не на демографски материал, а преди всичко на морална устойчивост – нещо, което тук в Родината все повече губим. Това са хора, съумели да съхранят и предадат в поколенията българската идентичност в невъзможните условия на четири различни държавни формирования, всяко със своята политика, преминали са през всички драматични събития и войни от последните два века и са успели да останат безусловни българи. При това са успели да го постигнат с тих стоицизъм, без драматизация и юнашки песни и без да се бият в гърдите и да се самоизтъкват. Причината българският дух да бъде толкова устойчив в Бесарабия не  се крие в обществено-политически движения и активизъм, а в консервативния морал на патриархалното българско семейство, ценностна система която техните предци са донесли от България и която е жива и днес.

Книгата съдържа три смислови части, които логично преминават една в друга. Първата част ни представя хронологията на рода в контекста на историческите събития и пътя, извървян от автора при проучването на данните за основните представители на старите поколения. Тази част е богата на снимки от селища и места, както и на групови фотографии. Факсимилно са представени някои източници на информация. След общата история следва втора част с персоналното представяне на отделните членове на рода. Третата част съдържа приложения.

Михаил Станчев пише, че дедите му са били поданици на Османската империя,  прадядо му - на царска Русия, дадо му – на  Румъния, баща му – на Съветския съюз, а днешното поколение Станчеви – на Молдова, Украйна и Русия. Поколение след поколение е оцелявало в нова и нова обществено-политическа и културна среда и е пренасяло българското съзнание към своите потомци. А историята на тези няколко поколения е страшна, направо зловеща. Те преживяват двете световни войни и цялата абсурдна жестокост на сталинския комунизъм, който си играе с цели народи и ги мести като фигурки по шахматна дъска. Така семейството на Михаил Станчев е запратено в степите на далечен Казахстан, баща му е изпратен в концлагер на брега на северния ледовит океан, а дядо му намира края си в концлагера Ивдел в централна Русия.

След всичките премеждия, които претърпява родът Станчеви през последните два века Михаил Станчев тръгва да събира пръснатите песъчинки на родовата памет. Пътешествието по следите на предците, което той ни представя е колкото любопитно, толкова и поучително. За да открие следите на репресираните си баща и дядо, изпратени в концлагери в далечни места, Станчев проверява архивите на бившите служби за сигурност в три държави - Русия, Молдова и Украйна и издадените през 90-те години държавни укази и закони за реабилитация на жертвите на политически репресии в бившия СССР. Оказва се, че информация има и тя е по-достъпна, отколкото истината за репресиите у нас 20 години след промените, вече в условията на европейска демокрация.

Михаил Станчев започва своето изложение с историческите обстоятелства около масовото преселение на българи в Бесарабия в края на войната от 1829г. и условията, при които тези десетки хиляди наши сънародници се заселват на територията на Руската империя. Тази тема е важна за цялостното разбиране на бесарабските българи и стегнатото изложение на историята би могло да бъде разширено с повече детайли.

Старата история на всеки български бесарабски род започва с фундаменталния въпрос  от кое българско селище са дошли предците му. Къде е живял родоначалникът Марко Стоев Станчев, роден през 1791г ? За югоизточните райони на България, откъдето са повечето преселници в Бесарабия, практически липсват подробни османски данъчни регистри, каквито са достигнали до нас за западна и централна България.

Михаил Станчев и колегите, които са се наели да му съдействат, започват от очебийното - селищната ономастика и топонимия  - името на с. Кортен в Бесарабия еднозначно показва, че то е основано от преселници от с. Кортен, новозагорско. При по-внимателно изследване на данните за преселническите кервани и списъците на заселниците, водени от руската администрация става ясно, че от около 110 семейства, заселили бесарабския Кортен,  70-80 идват от българския Кортен и като мнозинство, дават име на новото си селище. Останалите 30-40 семейства произхождат от други селища. Това обяснява, защо в новозагорския Кортен няма и следа от преселници на име Станчеви.  Задачата се усложнява до търсене в останалите селища, от които е възможно да има преселници в молдовския Кортен. Заедно с проф. Тодор Балкански и доц. Василий Кондов, Михаил Станчев стига до новозагорското с. Любенова махала, където има стар род Станчеви, които живеят там и днес. Оказва се обаче, че в този род няма данни за изселници в Бесарабия, а такива не са известни и от цялото село.

От публикации на Ц. Константинова за селищната топонимия в региона, изследователите научават, че в близост до с. Козарево (дн. Квартал на Твърдица) има местност „Станчовата мандра”. Проверката установява, че в селото има стар род Станчеви, които през 2008г. са провели родова среща. Родът има няколко големи разклонения. В селото има  данни за родове, преселени в Бесарабия, както и за семейства, които в последствие са се завърнали обратно. Името Станчеви се среща сред изселниците. Допълнително сред днешните козаревски Станчеви се среща името Марко Стоев, както се е казвал родоначалника на бесарабските Станчеви – Марко Стоев Станчев. Това дава основание на проф. Станчев да приеме, че с много голяма вероятност неговият род е клон на Станчеви от Козарево.

В книгата подробно е представена съдбата на рода Станчеви от заселването на с. Кирютня (руското име на Кортен) и отражението, което събитията през XIX и XX век имат върху живота на фамилията. Заедно с конкретната съдба на своите предци, авторът ни дава историческия и политически контекст.  Разгледани са вътрешните преселнически вълни в Русия, включването на селото в Румъния в периода между двете световни войни, преминаването към СССР през 1940г. с пакта Рибентроп – Молотов, когато започва първата вълна сталински репресии. При включването на СССР във Втората световна война, районът е окупиран от напредващите немски войски и отново предоставен под румънска администрация.  След обратът на войната съветската власт е възстановена и българите са подложени на нова вълна репресии, този път обвиненията в „колачество” са допълнени с набеждаване в „сътрудничество с окупатора”. Показана е жестоката машина на сталинската система от концентрационни лагери, през които преминават дядото и бащата на проф. Михаил Станчев. Придържайки се строго към историческия подход, авторът не си позволява крайни лични оценки на събитията, а излага фактите, които говорят достатъчно красноречиво и еднозначно. В отделна глава е разгледан „казахстанския период” на фамилията – насилственото им изселване в степите на Южен Казахстан, където е роден и самият автор.

Разсъждавайки върху безкрайните изселнически вълни на бесарабци, Михаил Станчев споделя любопитния факт, че по време на дипломатическия му мандат в посолството на Украйна в България в края на 90-те години на ХХв. в София е  имало още двама потомци на бесарабски българи от Кортен  – посланичката на Уругвай Олга Барбарова, чийто баща се е изселил в южноамериканската страна през 1923г. и Иван Куртов – служител в посолството на Русия. В средите на дипломатическия корпус шеговито се говорело за „Кортенската школа”.

За реконструкцията на родословното дърво Михаил Станчев ползва достъпните национални архиви на Молдова и църковните регистри на с. Кортен, регистри от преброявания на населението и др. документи. Родословието започва с родоначалника Марко Стоев Станчев  и неговите деца. Синът Иван Марков Станчев има син Марко Иванов Станчев. Неговите синове Иван и Николай слагат началото на двата основни клона на рода, продължени до днес. Потомците на рода са разгледани по клонове. За всеки представител са дадени основни данни, снимка, дата на раждане (смърт), образование, занятие, биографични данни и личностни характеристики, бракове и потомци. Особено добро впечатление прави безпристрастният и обективен подход на автора, който не залита в хвалебствени епитети и идеализиране на своите роднини, а само излага фактите от техния живот.

В последната част на книгата под формата на приложения са дадени извадки от регистрите, които се явяват документални извори родословното дърво.

Заслужава специално да отбележим корицата на изданието, на която в 5 реда са представени еднакви по големина портретни снимки на членове на рода от различните поколения. Находчивото графично решение подчертава приликите в чертите на лицето и безмълвно, но убедително потвърждава силата на кръвта в родовата общност.

След това първо издание, което е на руски език, за да бъде достъпно за всички потомци на рода Станчеви, очакваме с интерес книгата да се появи и на български.

___

* Род Станчевых (с. Кортен, Республика Молдова). Михаил Георгиевич Станчев. София 2010

Достоен труд за българската фалеристика (Рецензия)

Борис Станимиров
Сп. Родознание, бр.1-2/2011

Книгата Наградният знак „За вярна служба под знамената” и неговата история на  доайена на българските хералдици Христо Дерменджиев  се намества в една празна, но важна ниша на българската фалеристика – новите наградни отличия, създадени след обществената промяна от 1989г.
С решение на Великото народно събрание наградната система на НРБ, съдържаща идеологическа символика е отменена.  Същото се случва със стария държавен герб. Логично е, както във всички страни от бившия източен блок, или да бъде възстановена предвоенната държавна символика и наградна система, или да бъдат приети нови такива. По различни причини, бурните политически събития от началото на 90-те години попречват това да се случи. Страната ще остане без държавни символи още десетилетие. Но времето изисква своето. През 1992г.  България изпраща мироопазващ военен контингент в Камбоджа в състава на международните сили на ООН. За първи път след промените български воини са поставени в реална бойна обстановка. На 2 април 1993г.  в лагера на батальона избухва престрелка между  българите и отряд на Червените кхмери. След няколкочасова стрелба нападението е отблъснато, но загиват трима наши войници. В Родината на загиналите са отдадени военни почести, но държавата няма отличие, с което да ги почете посмъртно, нито да награди показалите храброст участници в сраженията под български флаг.
Загубил вяра, че затлачените из папките на тромавата държавна машина проектозакони за ордените, наградите и отличията ще бъдат гласувани скоро от парламента, военният министър Валентин Александров решава, че Министерство на отбраната може да  създаде свой ведомствен награден знак, с който да се награждават допринеслите за националната отбрана и българската армия военни и цивилни лица. Задачата по разработването на отличието е възложена на Христо Дерменджиев, който по това време е съветник по ритуалите,  церемониите и символите в Българската армия към кабинета на министъра. Срокът е кратък – на Гергьовден, отскоро възстановен като празник на армията трябва първите отличия да бъдат окачени на униформите на наградените.

Книгата представлява разказ за създаването и регламентирането на Наградния знак „За вярна служба под знамената”. Повечето справочни публикации за фалеристика се изчерпват със статута, степените и емисиите на отличията. По-рядко можем да прочетем история на усилията по създаването на орден или медал, с подробности „от кухнята” за протеклите дискусии, различните проекти и прототипи, както и за техническата изработка на различните емисии. Всички тези детайли са разказани увлекателно в книгата на Христо Дерменджиев, при това от първо лице – Дерменджиев е автор на проекта на наградния знак.

Особено любопитна е историята с избора на елементите на знака. Притиснат от невъзможно късия срок, авторът използва времето на една международна конференция в Швеция, за да нахвърля на няколко листа хартия основните типове кръстове, използвани в европейската орденна традиция, няколко типа мечове и различни варианти на халката за захващане към лентата. След редица експериментални скици се спира на артилерийски кръст с удължено вертикално рамо и кръстосани мечове. Прототип на мечовете е мечът на светец-войн от средновековен български стенопис. На анверса е изобразена бойна каска български образец от 1935г., а на реверса – медальон с девиза на отличието „За вярна служба под знамената” и умален знак на Военния орден „За храброст”.  Този декоративен елемент е особено важен, защото символизира приемственост с най-престижното бойно отличие на Третото българско царство и с войнските традиции, на които то е носител.
При разработването на статута на наградния знак „За вярна служба под знамената” Христо Дерменджиев се придържа към строгите принципи на фалеристиката  и към българската орденна традиция. Отличието е учредено в 4 степени. Първата степен  е от позлатен бронз и се носи на шия, втората -  посребрена -  на игла, трета степен е позлатена и се носи на триъгълна лента, а четвъртата – от оксидиран бронз, на триъгълна лента. В последствие е създадени дамски кръст в две степени.

Наградният знак „За вярна служба под знамената” е връчен на стотици български офицери, сержанти и войници, участвали в международни мисии по различни точки на света, както и на военни и цивилни служители на МО, офицери от ГЩ и представители на чуждестранни и международни структури, с които България е осъществила военно сътрудничество. Той ще остане в историята освен с факта, че е първото отличие на демократична България и с това, че е даден посмъртно на българските бойци, пролели кръвта си под българско знаме в Камбоджа и Ирак.

Проследявайки историята на сътворения от него знак, авторът не скрива разочарованието си от съдбата му през годините. Следващите ръководители на Министерството на отбраната безогледно нарушават статута на отличието и принципите на наградната традиция. Неколкократно е променяна лентата, като е заменена първо с по-тясна, различна от световния стандарт, а след това първа степен вместо на шия се дава на дълга лента като спортен медал. С тъжна ирония авторът пита, дали това е отличие за шия или за пъп. Уви, това далеч не е най-драстичния случай.  Част от втората емисия на знака е давана на лента от стария орден „9 септември 1944г.” Явно заради застояли стари ленти в някой склад, незнаен чиновник е решил да комбинира едно отличие с лентата на друго - кощунствено и безпрецедентно невежество.  На загиналите български войници в Ирак, посмъртно е присъдена първа степен на отличието, която по статут се полага само за висши генерали - началници и заместник-началници на генералния щаб и командващи родове войски. Тези и още редица описани недомислици, показват колко пагубна е загубата на традициите и колко бавно се възстановява нещо,  веднъж изгубено преди десетилетия.  В този смисъл книгата на Христо Дерменджиев е не само история на едно отличие, но и интересно свидетелство за времето на голямата промяна - описващо цялото разнообразие от човешки лутания в хаоса на прехода – слепия ентусиазъм на едни, закостенелите схващания на други, парвенюшкото безхаберие на трети – този обществен бульон, от който се ражда най-новата история на България – одумвана, критикувана, но истинска.

Въпреки своята лична ангажираност с разказа – професионална и емоционална, като историк Христо Дерменджиев се придържа строго към документите. Повечето министерски заповеди, писма и други официални документи, свързани с историята на ведомственото отличие не само са цитирани в текста, но са дадени и във факсимилен вид. Същото важи и за утвърдените илюстрации на отличието.

Няма как да не се спомене изрично  полиграфията на изданието. Христо Дерменджиев е автор на редица графични изображения – знамена, плакети и емблеми. Съвсем естествено книгата трябва да защитава авторитета му не само като съдържание, но и като външен вид и изпълнение. Книгата е с черни гланцови твърди корици, като на лицето и изобразена първата степен на наградния знак. Корицата е променяна неколкократно, докато отговори на високите изисквания на автора. Листовете са от плътна хартия, като всяка страница е оформена със стилна декоративна рамка около текста, а номера на страницата е в медальон, съдържащ наградния знак и две кръстосани знамена. Книгата съдържа много илюстрации на проектите на отличието и исторически снимки, показващи носенето на ордени. Цветните изображения са обединени в три печатни коли от гланцова хартия.

 Както във всяко човешко начинание и в тази книга могат да се намерят пропуски, слабости и да се отправят критики, които да повлияят едно следващо издание.
Би било изключително полезно, ако в началото авторът беше отделил няколко страници да запознае читателя с основните принципи и понятия на науката за отличията - фалеристика, както и с традициите на българската наградна система от създаването и през 1880г. – главните ордени и медали с данни за тяхното създаване, статут  и степени. По този начин, читателите, за които фалеристиката е непозната територия щяха по-лесно да възприемат наградния знак „За вярна служба под знамената” в неговия естествен контекст, както и с лекота  да разберат справедливите критики на автора към някои лаишки действия, които компрометират високото отличие.
Сериозна критика бих отправил към последната част на книгата, в която авторът ни занимава с клеветническата кампания на жълтата преса срещу отличието. Изведени са цитати от „статиите” (ако пасквилите изобщо могат да се нарекат така), а най-злостните са дадени и във факсимиле. Авторът ги коментира и задочно отговаря на нападките им.  Не мисля, че подобава на един член на Световната академия по хералдика  и високопоставен държавен експерт да слиза до нивото на най-долнопробните образци на ченгесарската тиня на прехода. Ако авторът ни беше спестил цитатите от „Жълт труд”, книгата не само че нямаше да загуби, а напротив – щеше да запази хомогенен интелигентния си стил.
На три  места в текста има разменени имена и понятия, очевидно лапсуси, които са единични и не могат да вкарат в читателя в заблуждение. Има и неточности в препратките към приложенията.
За да бъде изданието напълно завършено, би било прекрасно, ако съдържаше като приложение списък на кавалерите на почетния знак. Още повече, че както става ясно, награждаването с него е прекратено след създаването на нови военни отличия през 2007г., така че носителите му са краен брой. Подобен регистър на кавалерите, задължителен в държавите с орденски традиции,  напълно липсва в българската наградна практика. На кого можем да разчитаме за въвеждането му, освен отново на доайена – Хр. Дерменджиев?

Наградният знак „За вярна служба под знамената” е първото официално българско отличие след демократичните промени. Съдбата е отредила с него да бъдат наградени загиналите във военни мисии български военни в Камбоджа и Ирак. Безспорният експерт в областта на държавните символи Христо Дерменджиев с увлекателен стил и професионална вещина ни запознава с вълнуващата история на създаването на тази вече историческа награда. Книгата ще стане настолна за любители и колекционери – фалеристи, но със сигурност ще събуди интереса  и на редовия любопитен читател.

*Борис Станимиров е член на УС на БГФ „Родознание”. Той също така е председател на Клуб „Един завет” – организация на потомците на офицерския корпус на Царство България.

Подробна библиография на Станимир Станимиров

През близо 60-годишния си активен обществен живот Станимир Станимиров оставя богато книжовно наследство. Като учител, училищен директор, университетски преподавател, църковен деятел, директор на различни научни и културни институти и не на послено място като свидетел и участник в почти всички важни исторически събития, той се счита длъжен да остави своя поглед по редица теми. Станимиров е превел и съставил едни от първите учебници по География, История и Църковна история след Освобождението, по които учат поколения ученици в Княжество България чак до началото на 20-те години на XX век.История на Българската църква от покръстването до началото на XX век; Църковната история на Габрово, Ловеч и София; Цялостния преглед на историята на всички български духовни училища; житията на българските светци; биографични данни и спомени за бележити архиереи - Йосиф Соколски, Иларион Макариополски, Максим Пловдивски и Скопски, Екзарх Йосиф I, Епископ Стефан Ковачевич, Климент Браницки и Търновски; Бачковският манастир, кондиката на Троянския манастир, Средецката църква св. Иван Рилски... това са само част от темите, по които Станимиров оставя своя отпечатък на изследовател, съвременник и историк.
Писменото наследство на Станимиров респектира с ясния, обективен и задълбочен стил. Подходът му очарова с дисциплина, системност и подреденост. Авторът се е погрижил да издаде основните си трудове, излезли като поредици от статии в специализирания периодичен печат в отделни отпечатъци, които, подвързани и надписани е поднесъл на всички културни институти, към които има отношение - Народната библиотека, Библиотека "Априлов-Палаузов" - Габрово, Университетската библиотека, библиотеката на Априловската гимназия и др.

Представената по-долу библиография е подробна, доколкото включва всички публикации и издания на Станимиров, които успяхме да открием. Със сигурност има и такива, които все още не са ни известни, както и такива, писани под псевдоними (известните ни досега псевдоними на Ст.Станимиров са Икономов и д-р Славов) Затова не можем да наречем библиографията пълна. Негови подробни библиографии са издавани във всички алманаси на Софийския университет "Св.Климент Охридски" през 20-те и 30-те години, но те са непълни, доколкото най-плодотворния период от писмената му дейност е в края на 30-те и началото на 40-те години, когато Станимиров е свободен от обществени ангажименти и може да се отдаде на писане.

АВТОРСКИ УЧЕБНИЦИ

Учебник по история на българската черква
1. Изд .Хр.Г.Данов, Пд. 1894. (125стр)Отзиви: Н.Н. в Пер.спис БКД год 9. кн 18; ; Ив.Иванич в”Из Црквене историе Срби у Турско у XVIII и XIX веку. Српска Крал.Академия, 1902
2. Преработено и допълнено. Хр.Г.Д.Пд. 1907 (144стр)

Учебник по история на християнската черква
1. ИХГД. Пд.1897 (176стр)
2. без изм. ИХГД.Пд.1899

Закон Божи за учениците от IV клас на петокласните девчески училища. Част I. История на Християнската православна черква. Част II. История на Българската черква. ИХГД.Пд.1898 (73/77стр)

Свещена история. Вехти завет (с 21 картини и 3 карти)
1. ИХГД.Пд.1900 (87стр)
2. прераб.и доп. :Закон Божи за ученици и ученички I клас. Свещена история Вехти завет. ИХГД.Пд.1907 (93стр)
3. ИХГД.Пд.1910

Свещена история. Нови завет (с 34 картини, плана на Ерусалим и една карта)
1. ИХГД.Пд.1900 (98стр)
2. прераб. и доп.: Закон Божи за ученици и ученички от II клас. Свещена история. Нови завет. ИХГД.Пд.1909

Умозрително богословие. Първа половина. София. Печ.Ив.Г.Говедаров, 1898 (87стр)

* * *


СТАТИИ, МОНОГРАФИИ, ИЗСЛЕДВАНИЯ, НАУЧНИ СЪОБЩЕНИЯ

Разкази от Българската Черковна история. Печатани с псевдоним Ст.Икономов във „Войнишка сбирка” год.1 (1893-1894) и год. 2 (1894-1895)
Първите мъченици за Христоватс вяра в България;
Енравота (Войн), княз Български, мъченик на Христовата вяра;
Св. Български Цар Борис;
Светите просветители на славяните Кирил и Методи
Св. Климент, архиепископ български;
Кога българският архиепископ станал Патриарх;
Св.Иван Рилски Чудотворец;
Българският цар Калоян и папата Инокентий III
Цар Борил (Борис III (?)
Цар Иван Асен II:
Опитванията на папите да подчинят под властта си българската черква;
Преподобни Теодосий Търновски, стълб на православието;
Св.Евримий, последен търновски патриарх;
Отношенията между цариградския и търновския патриарси;
Подчинението на Видинската област под властта на Цариградския патриарх;
Унищожението на търновския патриарх и окончателното подчинение на българската черква под властта на Цариградския патриарх;
Отец Паисий

Робството у старите източни народи . в. „Мисъл” год1.(1892)кн.II, III-IV, VIII
Образцови уроци по история (без подпис) в „Библиотека” 1894-1896. Изд. На Бълг. Екзархия в Цариград, печ. В Пловдив.
Анибал;
Гутенберг;
Солон;
Константин Велики;
Наполеон;
Капитан Кук;
Александър Велики;
Рафаел;
Вениамин Франклин;
Сократ;
Ливингстон

Образцови уроци по География. (без подпис) в „Библиотека” 1894-1895
Българската духовна семинария в Цариград през учебната 1896-1897г. (отделен отпечатък)
Българската духовна семинария в Цариград през учебната 1895-1896г в „Библиотека” 1896, кн.XVI-XVII
Потребни ли са реформи в управлението на Българската православна черква? в сп. „Духовна пробуда”. Пловдив год 2 (1907) бр.11, 14, год.3 (1908) бр.6,9.
Социализмът в църквата. в сп. „Духовна пробуда”. Пловдив год 2 (1907) бр.15,17
По въпроса за религиозното обучение. сп. „Духовна пробуда”. Пловдив год 2 (1907) бр.16
Социалисти ли, или анархисти има в Българската православна църква? сп. „Духовна пробуда”. Пловдив год 2 (1907) бр.19
Един спомен за покойния Константин Величков. Сп. „Духовна пробуда”. Пловдив год. 3 (1908) бр.7-8
По повод на архиерейския събор в София (7 и 8 юли 1910г.) Сп. „Духовна пробуда”. Пловдив год 4. (1909) бр.17,18
Как е създадена легендата за патриархата? В сп. „Съветник”, Сф. Бр.576 / 13.12.1911
Българската схизма. В сп. „Съветник”, Сф. Бр.618 / 21.06.1912
Освободителната война и българското духовенство. В сп. „Съветник”, Сф. Бр.636 / 08.02.1913
Една молитва от търновския митрополит Неофита. В „Църковен вестник”, София, бр.14-15 / 1906
Руския православен храм в София. В „Църковен вестник”, София, бр.45 / 1911

Из дейността на Отдела за народното просвещение и духовните работи за откриване на духовни училища в България. В „Училищен преглед”, год,12(1907), кн.9
Из историята на Самоковско-Рилското духовно училище. (Уч.пр., год.12, кн.10)
Из историята на Търновското епархиално Богословско училище. В „Архив” на МНП, год.1 (1909), кн.1, 2
Юбилейна страница из историята на Държавното духовно училище в Самоков. в „Преглед”, изд. Св.Синод, Сф. Год.2 (1908) кн.1, 2 ;излиза и като приложение на Църк.в., год 11 (1910) кн.19-20
Из историята на Самоковското духовно училище. в „Архив” МНП, год 1(1909), кн.3, както и год 3 (1911) кн.1.
Из историята на Българското свещеническо екзархийско училище в Одрин. В. „Сборник в чест и памет на проф. Луи Леже”, София 1925 И отделен отпечатък
Нашите духовни училища
Архимандрит Йосиф Соколски и опитите му да се върне в лоното на православната черква. В „Сборник в чест на В. Златарски по случай 30-годишната му научна и професорска дейност, приготвен от неговите ученици и почитатели. София, 1925. Също и отделен отпечатък.
Първи български народни представители в Цариград по църковния въпрос. Материали: „Преславска епархия”. В „Църковен архив” год 1-2 (1924-25), София. Годишно безпл. прил. към, „Църковен вестник” год 25-26
Материали за историята на Габровските манастири. В „Годишник на Народния музей в София” за 1922-1925г. София, 1926
Из историята на Бачковския манастир. В „Известия на истор. Друж. В София”, кн 7-8 , Сф.1928. Също и отделен отпечатък.
Бачковският манастир през XV век (ИИД 1935)
Бачковският манастир през втората половина на XVI и през XVII век в ИИД 1937 и отделен отпечатък
Чудотворната икона Св.Богородица Петричка в Бачковския манастир (1939)


Религиозният живот в София от освобождението до днес – в „Юбилейна книга на града София (1878-1928), София,1928.
Преподобни Ромил Бдински. В рубрика „Бележити български светци” сп.”Християнка” год.2, кн.2-6. Препечатано в „Жития на светиите”, изд. На Белия кръст на Бълг.правосл.църква.
Свети български цар Петър. В „Жития на светийте”
Преподобни Теодосий Търновски. В рубрика „Бележити български светци” сп.”Християнка” год.3, кн.8-10 и год.4, кн 1-5.
Св. Мъченик Георги нови Софийски. В рубрика „Бележити български светци” сп.”Християнка” год.5, кн. 1-5
Петдесетгодишнината от деня на смъртта на Василия Евстатиев Априлов. В „Учил.преглед” 1897
Литературните беседи в средните учебни заведения. В „Учил.преглед”, год.6 (1901)
Из историята на I Софийска държавна мъжка гимназия. В „Юбилеен сборник на I Софийска мъжка гимназия” , София, 1904. Също и отделен отпечатък.
Един документ за доискарването зданието на Габровското Главно мъжко училище. В „Материали из историята на учебното дело в България”. Притурка към сп. „Учил.преглед” год.10, св.2, Сф.1905
Сведения за някои дарители за народната просвета печатани в „Златна книга на дарителире за народната просвета”. (Притурка към „Учил. Преглед” год.12). Пловдив 1912: кн.1.:
Авксентий, митрополит велески;
Иларион Макариополски, митрополит търновски;
иконом Стефан Станимиров;
Хаджи Екатерина, съпруга на отца иконома Стефана Станимиров;
Христо Николиев.
.
Из спомените ми за учителите в Габровското Главно мъжко училище – дядо Цани Гинчев. В „Юбилеен сборник по случай 25 – годишнината от първия випуск на Габровската Априловска гимназия” Пд.1900
Детски спомен от Габрово. В „Известия на Библиотека „Априлов – Палаузов” – Габрово бр... 14.01.1939
Легенда от Габровския край. В „Известия на Библиотека „Априлов – Палаузов” – Габрово бр 24/ 1939
Легенди и вярвания от Габрово В „Известия на Библиотека „Априлов – Палаузов” – Габрово бр 31/ 1939
...........В „Известия на Библиотека „Априлов – Палаузов” – Габрово бр 28/ 1939
Картини от ученишкия живот. Под псевдоним Ст.Ик-в в „Уч. Вестник”
Спомени за Васил Друмев
Из миналото на Библиотеката. В „Известия на Библиотека „Априлов – Палаузов” – Габрово бр 5/ 1937
Дневник на Станимир Станимиров за образованието на Цар Борис III и принц Кирил. (Ик Старейшински, София 2001)
В София преди 54 години. В „Архив за поселищни проучвания” 1939г.
Сведения за живота и дейността на Лева Николаевича Толстоя. В „библиотека на Славянска беседа” кн.13 (1911)
Биографически сведения за Тараса Григориевича Шевченко. В „библиотека на Славянска беседа” кн.16 (1914)
Спомен за Тараса Григориевича Шевченко. Ст. Станимиров, Ив. Шишманов, София, печ. Стайков. 1914.
От кого и кога българският цар Симеон е бил коронясан за цар? В „Мир” бр.773 / 2.04.1926
Добавки и оправки към „Опис на старите печатни български книги (1802-1877)” в „Годишник на Народната библиотека в Пловдив за 1926г.”
Реч на митр. Климента по заслугите на Братя Миладинови. В „Климент Търновски” – сб. Под.ред. на проф. Мих. Арнаудов. Сф.1927
Спомените ми за Екзарх Йосиф I (поредица статии издадени в сб. „Екзарх Йосиф в спомени на съвременници” – Ун.изд „Св. Клим. Охр.”1995г.)
Негово Блаженство екзарх Йосиф на заточение в Бурса. в „Духовна култура” кн. 9-10 / 1940
Из спомените ми Негово Блаженство българския екзарх Йосиф. в „Народен страж ” кн. 13-14 / 1936
Султански подарък за Българската духовна семинария в Цариград. в „Духовна култура” бр. 1-2 / 1941
Стефан Ковачевич – епископ Лаодикийски. В Известия на народния етнографски музей, г.2, кн.1-2
Спомените ми за архиепископ Йосиф Соколски. (ИИД кн.5, 1922)
Страници из живота и дейността на архиепископ Йосифа Соколски. (ИИД, кн.4, 1924)
Архиепископ Йосиф Соколски в Холм. В сп. Дух.култ. кн.36, 37 / 1928. Също и отделен отпечатък
Архиепископ Йосиф Соколски в Киево-Печерската Лавра. Сп, Дух. Култ. (1930) и отделен отпечатък
Пловдивски митрополит Максим. Биографични бележки в „Сборник в чест на Пловдивски митрополит Максим” (1931) и отделен отпечатък
Из черковната история на град Ловеч. (Ловеч и ловчанско 1930 - 38) и отделен отпечатък
Нова добавка към „Из черковната история на град Ловеч”. (Ловеч и ловчанско 1930 - 38)
Едно малко познато житие за Св. Георги нови Софийски от Кратово. (ИИД, бр.11-12, 1930-31)
Из черковната история на гр.София (Нар.страж 1932-1936)
Най-старият храм “Св Йоан Рилски” в Средец (Нар. Страж -1931)
Житие на Св.Николая Нови Софийски (изд.църк.наст храм "Св, Николай в кв. Три Кладенци, София 1931)
Житие на Св.Георги Нови Софийски (1932)
Кондиката на Троянския храм “Преподобна Параскева” (ИИД кн.11-12 – 1932)
Хросто Н. Тъпчилеща (Църковен архив 1924-25)

* * *

ОТЗИВИ И РЕЦЕНЗИИ ЗА НАУЧНИ ТРУДОВЕ И СБОРНИЦИ:
Сборник в чест на Васил Н. Златарски (изд.1925г.). В „La Bulgarie” бр.806-815 / 1926г.
Проповеди на разни случаи от Видински митрополит Неофит (Сф.1925г.) в „Църковен вестник” бр.14/ 27.03.1926г.
Сборник в памет на Н.П.Кондаков. (Reccueil d’etudes dediees a la memoire de N.P.Kondakov. Archeologie, Histoite de l’Art. Etudes Byzantines. “Seminarium Kondakovianum” Prague 1926.) В „La Bulgarie”бр.835-862 / 1926
Сборник д-р П. Берон по случай стогодишнината на Рибния буквар 1824-1924. (София, 1926) в „La Bulgarie” бр. 859-862
Юбилеен сборник по миналото на Копривщица (20.04.1876-20.04.1926г.) Събрал и наредил проф. архимандрит д-р Евтимий. София, 1926г. в „La Bulgarie” бр. 879-887
Годишник на Народния музей за годините 1922-1925. в “La Bulgarie” бр. 1230-1233
Годишник на Археологическия институт за 1926-1927г. в „La Bulgarie” бр. 1283-1286
Българи и румъни в историята на Дунавските земи. От проф. П.Мутафчиев. в „Мир” бр. 8228/ 5.12.1927г
Климент Търновски – Васил Друмев. Под редакцията на проф. М.Арнаудов, София, 1927г. в „La Bulgarie” бр. 1357-1361
Известия на Историческото дружество в София. Кн. 7-8 / 1927г. в „La Bulgarie” бр.1391-1394
История на Охридската архиепископия (от основаването и до завладяването на Балканския полуостров от турците) от Иван Снегаров, т.I, Сф.1924г. в сп. „Духовна култура”, кн.34-35 / 1927г.
Българският първоучител Св.Климент Охридски (живот и дейност) от Ив.Снегаров – рецензия в сп. „ Духовна култура” кн.34-35 / 1927 и отделен отпечатък


БОГОСЛОВСКА ЛИТЕРАТУРА, СТАТИИ И УЧЕБНИЦИ В ПРЕВОД ОТ РУСКИ И ФРЕНСКИ ЕЗИК

· Изтълкувано евангелие. Книга първа. Евангелие от Матея на славянски език. С предисловие и подробни обяснителни бележки. От. Епоскоп Михаил. По поръка на Св. Синод превели от 6-то руско издание Ст.Станимиров и Р.М.Каролев. Изд. Св. Синод, София 1903, п-ца Ст.Атанасов
· Изтълкувано евангелие. Книга втора. Евангелие от Лука. ... 1905г.
· Изтълкувано евангелие. Книга трета. Евангелие от Йоана... 1908г.
· Учение за Богослужението на Християнската православна черкова. От протойерей Ал. Лавров. Прев. От 8-мо руско изд. Ст.Станимиров и свещ. Ст.Кънев. Сф.1892
· Учение за Богослужението на Християнската православна черкова. От протойерей Ал. Лавров. Прев. От 11-то руско изд. Ст.Станимиров и свещ. Ст.Кънев. Сф.1897 (второ издание)
· Православен Християнски Катехизис или първоначално учение за главните истини на православната Християнска вяра. От протойерей А. Лавров. Превели от 11-то руско издание Ст.Станимиров и Сакелари Ст. Кънев. Изд. П-ца Ив.Б.Касъров, Сф 1898
· Прославеното състояние на Господа Нашего Иисуса Христа на земята. Из съчиненията на протойерея Павал Матвеевски: „Евангелская история о Бога и пр.” Превод от руски Ст.Станимиров. в „Български църковен преглед” за 1896г. кн. 8,9,10,11,12; год. 1897 – кн.1,2,3
· Исторически таблици. Превод от френски Ст.Станимиров. в „Библиотека” кн.6 / 1895
· Зависимостта на духа от тялото. Из съчинението на Кривенко: „Физический труд как необходимий елемент образования” Превод от Руски Ст.Станимиров. в „Учебен вестник” год 1 кн 9
· Кратка хронология на всеобщата история. Старите, средните и новите векове. От М.Острогорский. За II и III класове на гимназиите и трикласните училища. Превели и издават Ст.Станимиров и Н. Голосманов, Русе, п-ца Р.М. Каролев, 1883г.
· Кратък учебник по Географията. И. Янчин. Курс I с много образи в текста. За учениците в гимназиите и трикласните народни училища. Превели от 12-то поправено руско издание Р.Каролев, Ст.Станимиров и Н.Голосманов, Русе, п-ца Н.К.Жейнов, 1884г.
2-ро издание
3-то издание (1891)
· Кратък учебник по Географията. И. Янчин. Курс II (Африка, Азия, Австралия и Америка) с карти в текста. За учениците в гимназиите и трикласните народни училища. Превели от 12-то поправено руско издание Р.Каролев, Ст.Станимиров и Н.Голосманов, Русе, п-ца Н.К.Жейнов, 1884г
2-ро издание
3-то издание
· Кратък учебник по Географията. И. Янчин – преподаваел в московското реално училище. Курс III (Европа) с карти в текста. За учениците в гимназиите, петокласните и трикласните училища. Превели от 5-то поправено руско издание Р.Каролев, Ст.Станимиров и Н.Голосманов, Русе, п-ца Н.К.Жейнов, 1884г
2-ро издание (Сф 1890)
3-то издание

* * *