Борис Станимиров: Има семейства, за които историята не е учебен предмет, а родова памет

Интервю на председателя на клуб “Един завет” за в. СЕДЕМ/18.08.2010

- На няколко месеца пускаш по една статия  за военната история. Все те тегли към тази тема?

Интересът ми не е към историята, а към личностите. По-специално към царския офицерски корпус. Председател съм на Клуба на потомците към Съюза на възпитаниците на Военното на Н.В. училище. Това е организацията на последните живи представители на старото офицерство и кавалерите на ордена „За храброст”.  Хората,  които изнесоха цялата тежест на една чужда война, след което комунистите ги изритаха от армията и ги хвърлиха по лагери и затвори. В клуба членуват хора от всички възрасти, потомци на офицери.  Имаме и хора от чужбина – от старата емиграция. Общуваме главно през сайта „Един завет” Обединява ни уважението към родовата памет и приемствеността към духа на България от преди червената зараза.
- Какво те привлича в царските офицери?

Те са последен остатък от стария елит на България преди 9 септември 1944г. Хора, които вдигат летвата много високо. Били са офицери по 1-2 години, когато ги изхвърлят от армията, после десетилетия са се развили в други професии – лекари, инженери, преводачи. Въпреки това цял живот остават първо офицери – спретнати, изпънати като струни, пълни с воля, напълно безкористни, строги към другите, но най-вече към себе си. Това е семейството, клетвата и школата на Военното училище. Нива над всички останали хора, които познавам. Не са дребнави, не са материалисти, не са озлобени. Представители на онова поколение, расло с чистия патриотизъм  на славейковата „Кървава песен” и стиха: „Бог и България – единство в двойна плът…”.

- Какво мислят старите офицери за политиката?

Съюзът на възпитаниците на ВНВУ е неполитическа организация, не защото е против политиката, а защото е много над нея. Общност от хора, запазили честта на пагона неопетнена в най-тежките времена, не биха позволили днес някой да ги използва в плитки политически пасианси. Но като отделни личности, в огромната си част винаги са подкрепяли демократичните сили. Техните семейства са неснижаемият остатък, който поддържа синята идея жива през всички трудности. Мъдри хора са.  Никога не се разочароваха, не се поддадоха на популизъм, не тръгнаха след съмнителни каузи. Устояха и на най-голямото изкушение -  те, които са се клели в царя, не го последваха, когато реши да става партиен лидер. Опазиха името си чисто.

- Най-честото обвинение към вас е в елитарност. Твоят разказ не го ли потвърждава?

Обвинение, но от кого? Както казваме в сайта си, има семейства, за които историята не е учебен предмет, а родова памет.  Огромната част от историческите ни фигури са кадрови или запасни офицери: политиците Константин Стоилов, Мошанов, Багрянов, Муравиев, спасителят на евреите Димитър Пешев, писателите Йовков, Дебелянов, Димитър Димов, художниците Щъркелов, Гюдженов, Борис Денев, Иван Милев, композиторите Емануил Манолов, Сагаев, маестро Атанасов, професорите Станишев, Казанджиев, Наджаков, дори народният лечител Петър Димков – все са носили пагон. Големите габровски фабриканти Хаджистойчеви изпращат четирима синове на фронта като запасни офицери. Мислиш ли, че не са могли да се откупят или да се скатаят? Търновската конституция не позволява аристокрация и всички придворни и дипломатически длъжности в Царството се заемат от офицери. С това искам да кажа, че старият елит е извоювал мястото си не в развлекателни шоута, а по фронтовете на 4 войни.  И затова никой не може да му отнеме обществения престиж. Старите офицери са рицари. Един техен орден  „За храброст” струва колкото всички килограми дрънкулки, които Първанов раздава на приятелите си. До тези хора комунистите са като …произлезли от маймуните. Ако да се бунтуваш срещу чалгата, пошлостта и простащината е елитарно, нека бъдем елитарни.

 - Вторачването в миналото и заслугите на предците не е ли лежане на чужди лаври. В демократичния свят не произхода, а собствените постижения правят човека.

Само за комунистите, слезли от гората на 9 септември, е изгодно да внушават, че произходът няма значение. Навсякъде има фамилии, които са по върховете на обществото  с поколения. Само в България робуваме на мита за дядовите цървули, мит, който не е от комунистите, а още от богомилите. А България също има своите династии – Богориди, Каравелови, Станчови, Шишманови…  В старото офицерство пък родовата традиция е по-скоро правило  – четиримата сина на Райна Княгиня, братята на Ботев, братята на Вазов – все генерали, а синовете и племенниците им  – офицери. Произходът задължава. Семейната среда формира личностите. Скоро четох нещо от блогъра Сула – Иван Стамболов, типичен човек от Орлов мост. Споделя, че първата песен, която научил не е „Зайченцето бяло”, а „Един завет”. Дядо му – уволнен артилерийски офицер докато го друсал на коляно си тананикал забранените маршове. Така в детската градина докато другите деца казвали стихчета за Ленин, Иван запял на дядо Мраз:  „Сред адски огън в боен ред, вървяхме Ломци все напред…” Два паралелни свята. Затова Иван е железен демократ и патриот. Това го прави семейната среда, а не идеите по книгите. Кръвта вода не става.

 - И все пак, семейството може да е предпоставка, но не е достатъчно. Трябва още…

Разбира се, че трябва още много. Преди всичко друго трябва вяра в Бог. В най-класическия традиционен смисъл – вярата на бабите ни -  църква, свещ, молитва и причастие. Вярата дава сила, гради ценностна система. За жалост комунистите са успели да изличат вярата. Насаждането на атеизма е най-страшното им престъпление, по-погубващо от всички убийства. Защото, отнемайки вярата, оставиха народа без душа, да се лашка по най-малкото съпротивление и да търси лесния път. Страхът от Бога спира злото по-добре от обществения договор. Вселенското единство в църквата сплотява повече от гражданското общество. За жалост днес Божиите закони се подменят с теоретични сурогати, но това е световен процес.

 - Защо хората, за които говориш не успяха да се наложат?

Това, че България е част от Запада е тяхна заслуга. Европейска България е рожба на жълтите павета – на онези огромните бдения със свещи и на хората, които идваха на тях пеша. Бяха дълго мачкани, трябваше малко време да изправят глава, а не разполагаха с такова. Това са особени хора -  възпитани със скрупули. Не им идва да се омешат с парвенютата на соца. Стоят настрана. Това изглежда като високомерие, но всъщност е добър вкус.  Затова се движат в свои кръгове и места. В зала „България”, в сладкарниците по „Иван-Асен”,  по пътеките на Витоша. Завистта, с която комунистите говорят за „реститутките” казва всичко – и за едните и за другите. Когато нарекоха моите приятели „царски офицери”, шумкарите сложиха ясна граница между себе си и тях. Резултатът е, че стана очевадна разликата, „народните” на фона на „царските”, въпреки лампазите и звездите никога не успяха да заприличат на офицери.

 - И все пак, скромните финансови възможности не водят ли до маргинализация? Не са ли днес тези царски офицери и семейства от стара София в ъгъла на живота?

Не само от София, а от всички градове със „стара главна”. Зависи от гледната точка. За онези, които танцуват чалга върху масите, ние с теб сме смотаняци, които не знаят как да се веселят. За нас пък, те живеят като подчовеци (по Л. Стодард). Хората от стари родове нямат яхти, но имат дипломите на дядо си. Нямат 40-инчова плазма в хола, но имат немско пиано със свещници.  И огромни библиотеки от пода до тавана, събирани от 3-4 поколения – старопечатни книги, книги на стария правопис с „ъ” в края на думите, книги на готически немски и всичките са с разделени страници, четени и препрочитани. Днес „висше” можеш да си купиш, но диплома на дядо ти – няма как. Гоце може да ти даде орден, но не може да се върне в 1918 при Дойран, за да даде кръст за храброст на прадядо ти. Има неща, които не са въпрос на пари, нито дори на много пари. Затова в клуба на потомците не може да членува всеки… Пък нека сме маргинали.

Потомците на Васил Пaнев - още един клон на Станимирови

Ако се върнем в 60-те години на XIX век в Габрово ще заварим децата на чаркчията Станимир, вече изпоженени. Втората дъщеря на майстора - Радка е омъжена за Христо Пaнев. Те дълго време нямат деца. За разлика от тях, семейството на Радкиния брат поп Рачо Станимиров е многодетно. Не са известни точните обстоятелства, но едно от децата на поп Рачо на име Васил е осиновено от семейството на Радка и Христо Пaневи.
Благодарение на любезния ни роднината Цанко Хаджистойчев, на 4 ноември 2009г. имах удоволствието да се запозная с внучката на Васил Пaнев - г-жа Маргарита Малчева. От нея получих информация за всички потомци на Васил Пaнев.

Васил Христов Пaнев е роден през 60-те години на XIX век в семейството на свещ. Рачо Станимиров, но е осиновен от сестра му Радка и съпруга и Христо Пaнев. Завършва семинария в Русия, но след връщането си в България започва работа като банков чиновник Попово. Там се жени за Мария Томова и им се раждат син Любомир (р1901) и дъщеря Вяра 9р1903). След Попово Пaнев работи в банката в Разград и Павликени. Раждат им се още две деца: Венцислав (р1906) и Надежда (р1914). Васил Пaнев умира през 1936г.

Любомир В. Пaнев е роден през 1901г. Работи като банков чиновник в Куртбунар (дн. гр. Тервел)Със съпругата си Мара имат дъщеря Маргарита, родена 1924г., която завършва медицина и живее в Германия. Има две дъщери.

Вяра(Верка)В. Пaнева е родена през 1903г. в Попово. Когато семейството и живее в Павликени се омъжва за Байко Папуров от с. Вардун, Търговищко - учител. През 1933г. семейството се преселва в София, където Байко започва да се занимава с търговия. Установяват се на ул. Христо Белчев. Имат две дъщери: Татяна (р.1925)лекар, омъжена за д-р Тервел Маровски в Пловдив, и Маргарита (р. 1929), филолог и библиотекар, омъжена за д-р Христо Малчев.

Васил Пaнев и роднините му на сватбата на дъщеря му Вяра

Венцислав В. Пaнев в е роден през 1906г. Работи като чиновник в Свищов, където се жени за Олга. Имат деца Валтер и Вяра.

Надежда В. Пaнева е родена през 1914г. Омъжена е за поручик. Андрей Дюлгеров - завършил ШЗО, участник във Втората световна война, след това уволнен от армията и изселван. Имат двама сина - и двамата са инженери.

Семействата на Вяра В. Пaнева - Папурова и Надежда В Пaнева - Дюлгерова, които след 1933г. живее в София поддъжа близки роднински връзки със семействата на ген. Никола Станимиров и Станимир Станимиров.

(най-горната снимка: Станимир Станимиров, Надежда Дюлгерова с първия си син в количка и Маргарита Папурова на разходка по "Царя" пред Военния клуб през 1940г.)

Родословие на Станимирови от Илия Габровски

Илия Габровски (1904-1982) е син на габровския опълченец Иван Габровски. Завършва Априловската гимназия и Учителски институт в Шумен и се посвещава на учителската професия. Илия Габровски е краевед и родоизследовател с огромен принос, събрал е стотици легенди от габровския край, проучил е бита и традициите на старо Габрово. Неговите заслуги на града са съизмерими с тези на д-р П. Цончев. Днес неговото име носи краеведското дружество в Габрово.

Може би най-значимият принос на краеведа Илия Габровски е проучването и събирането на родословните дървета на 200 видни габровски родове. Този труд не е издаван, но се съхранява в ТДА "Габрово"

Един от тези 200 габровски рода, проучени от Илия Габровски е Станимирови.

С помощта на нашия братовчед Цанко х. Стойчев се свързахме с Катя Гечева - служител в Териториален държавен архив - Габрово, която бе изключително любезна да ни предостави материала за Станимирови в 10 страници.

Като цяло материалът представя родословното дърво на Станимирови, изготвено от Марко П. Родев през 1958-1961г. Дори почеркът е на Родев, което говори, че Габровски е помолил своя съгражданин да му напише за Станимирови. Само един от 10-те листа е с различен почерк. Точно той ни дава нова информация за семейството на Станимир п. Стефанов Станимиров, която е особено ценен принос за проучването.

Самото наличие на нашето родословие в проучването на Илия Габровски е комплимент и атестат за нашия род.

Благодарим на Цанко х. Стойчев и Катя Гечева за съдействието!

Нови документи за Станимирови от Държавен архив - Габрово

Благодарение на любезното и професионално съдействие на Катя Гечева от ТДА "Габрово" получихме копия на два особено ценни документа, касаещи нашия род.

Първият е смъртния акт на поп Стефан Станимиров, от който научаваме, че "починалият е син на Станимир Петков и Дона Станимирова" и че е "умрял на 11 януарий 1897г. в домът си на ул. Опълченска под N 95. Свидетели са Петър Ив. Родев и Станимир п. Станев... Свидетели П. Родев, Ст. Станимеров...

Този документ ни дава сведения за името на съпругата на Станимер Чаркчи - Дона. Научаваме и за тогавашната номерация на Станимировата къща (в наши дни до събарянето си тя се водеше на N 24). Виждаме също, че Петър Родев - бащата на първия родоизследовател Марко П. Родев е бил много близък със семейството на тъст си.

Виждаме и свободната заменяемост на имената Стефан и Станьо, с които е бил известен покойника.

Вторият документ представлява Данъчна декларация от 1901г. на Пена п. Рачева Станимирова - вдовицата на поп Рачо. От декларацията научаваме за всички имоти на вдовицата с техните площи, местоположение и предназначение.

Благодарим на г-жа Гечева и на ТДА "Габрово" за отзивчивостта! Благодарим на Цанко П. х.Стойчев за съдействието по доставяне на документа!

Цървули и ботуши

Борис Станимиров

в-к Седем, бр.350 / 10.02.2010г.

...Когато цървули дойдат на власт
те се превръщат в ботуши...

/Славимир Генчев. Антидот/

Преди 65 години комунистите извършват най-забележителното масово убийство в българската история. В една яма от бомба край софийските гробища са разстреляни 150 души - целия политически елит на Царство България. Убити са Принц Кирил Преславски, ген. Никола Михов, проф. Богдан Филов, всички царски съветници, министрите от правителствата през последните 3 години и народните представители от последните 2 парламента, командирите на всички родове войски и на основните "стратегически" подразделения. Световният учен - хирургът проф. Станишев - един от най-забележителните и високообразовани хора на България е принуден да установява смъртта на всеки разстрелян. Последен в ямата с негасена вар пада самият той.

Има пряка връзка между това събитие и факта, че българите избраха Димитровград за строеж на века...

Унищожението на държавния политически елит не е само ужасно нехуманно масово убийство. То е преди всичко "програмна" проява, своего рода "манифест" на новата власт. Комунистите са наясно, че за да наложат властта си, трябва преди всичко да потъпчат елита на нацията - всички образовани, знаещи и можещи хора трябва да бъдат смазани, за да могат на тяхно място да виреят примитивните дейци на работническото движение и емигранти от СССР.

Тази политика, започнала зловещо и решително в нощта на 1-ви срещу 2-ри февруари 1945г. се провежда неотклонно в продължение на 45 години. Днес можем да кажем, че комунистите успяха в своята цел.

В продължение на 45 години (а по малко по-различен начин и през следващите 20) българското общество е подложено на обратна селекция. Колкото образованието, средата и произхода на един човек са по-ниски и примитивни, колкото родителите му са по-неграмотни и бедни, колкото по-ниско стои семейството му в социалната стълбица, толкова по-големи са шансовете му да се издигне в социалистическото общество.

От 1. февруари 1945 до 11. ноември 1989г. биографиите (днешните CV- та) се пишат по един и същи начин:

"... произходжа от бедно работническо семейство..."

"...бедно и многолюдно селско семейство..."

"... родителите му били неграмотни, но природно интелигентни..."

"...били бедни и необразовани, но трудолюбиви хора, които с пот на челото... къшея хляб"

"... израстнал в мизерия и немотия..."

В краен случай, ако съвсем нямаш откъде да изнамериш селски корен или пролетарска закалка и ако не се набиваш много на очи, можеш да минеш и с едно:

"... произхожда от малоимотно градско семейство на служещи с прогресивни разбирания..."

По времето на социализма биографията е всичко. От нея зависи дали ще имаш работа, дали ще имаш жилище, дали ще ти позволят да следваш... Биографията се пише от кварталната ОФ организация, която кара местните комунисти да ти напишат "характеристика" - дали семейството ти е враждебно към народната власт, дали ядете в порцеланови чинии, ходите на църква, къпете се и прочие дребнобуржоазни предразсъдъци. Същите тези квартални комунисти, които надничат дали не учиш френски с баба си и не се къпеш прекалено често за да те изкарат Враг на народа, са онези "редови честни комунисти", които днес се кълнат, че нямат нищо общо с "деформациите" на системата, те били били идеалисти...

Веднъж написана, характеристоката те следва по служебен ред през целия ти живот - в гимназията, университета (ако цървулите изобщо ти разрешат да следваш), в работата, независимо каква е тя, в паспортната служба - когато поискаш да излезеш в чужбина, в "Мототехника" - когато решиш да започнеш да чакаш 20 години за да си купиш Москвич... и в гроба, ако близките ти искат разрешение да бъдеш опят като християнин.

Обратната селекция, налагана от режима, държавният култ към простотията и неграмотността ражда трагикомични ситуациии. Защото когато простият се опитва да се изкара "vip" е комично, но когато грамотния се мъчи да се докара на прост е трагикомично.

Дядо ми - подполковник от царската армия, герой от войната, раняван при Драва, кавалер на ордена За храброст" и двукратен кавалер на орден "За военна заслуга" е изхвърлен от армията, изхвърлен от дома си и лишен от земята си. Не му позволяват никаква работа, защото може да направи "саботаж" на социализма. Остават му 1 декар (30 х 30 м.) лозе, от което той буквално изхранва семейството си.
Когато трябва да пише биография на синовете си, пише, че е земеделец -лозар...

Другият ми дядо е свещеник. (поп, както казват цървулите). Единственият начин леля ми да бъде допусната да следва е да бъде осиновена от вуйчо си, железничар. Така може да пише в биографията си заветното "работническо семейство" и да се моли номерът да мине...

Онези по-заможни люде, които няма как да се изкарат бедни, гладни и неграмотни, защото всички знаят голямата им къща на главната, започват трескаво да търсят някой далечен роднина, който през на следването си бил съквартирант с един ремсист, или по време на стачката на кибритените работници на гара "Костенец" случайно возил в автомобила си бременна родилка - работничка... Ако намерят въпросния епизод, пишат

"... произхожда от богато НО прогресивно семейство, което подкрепя борбата на работническото движение..."

Обратната селекция е включително и естетическа. Жените не смеят да носят "капели", защото могат да ги обвинят в "битово разложение" или "буржоазен морал". Вместо европейската капела, възпитаничките на колежи носят забрадка като селянки помакини. Прическата е немислима дързост. Мъжете заменят широкополите шапки с работнически каскет. Цилиндрите и фраковете стават реквизит на театрите.

Тези "бившите" хора, които са имали неблагоразумието преди 9 септември да се къпят, да учат, да говорят френски или немски и да лъскат обувките си с вакса, редовно са "профилактирани" от работническо-селската власт. По време на Берлинското въстание, Унгарските събития, Пражката пролет, Полските събития, или просто около посещение на другарите Хрушчов, Брежнев или Ким Ир Сен в България биват прибирани от милицията "за кратка справка", която трае средно 3 години, а за някои е последна...

Когато през 1979г. група ОФ - деятели с интерес към историята започват бегли опити за развитие на науката "генеалогия" , която е свързана с родословни дървета и родова памет, те биват жестоко порицани от ЦК, а в Работническо дело излиза статия от Владимир Топенчаров, който ги обвинява в буржоазен реакционизъм. Родословието е вредно за сициалистическото общество, защото създава предпоставки за социално разслоение на трудещите се и е опит за преразглеждане на ролята работническо-селската класа....

Няколко поколения българи бяха възпитавани по този начин и в тази среда. Резултатите са налице:

- Днес в България милиони хора съжаляват за съборения мавзолей, защото бил част от историята. Макар и грозна и зловеща част, разположена на централния градски площад.

- Днес България е страна, в която споменатия централен градски площад - между Двореца, Театъра, Банката и министерството на отбраната е заета от... паркинг.

- Днес в България милиони хора са против махането на паметника на Съветската армия, която окупира страната им, защото бил част от историята. Част от историята - най-страшната, най-високата и видима отвсякъде част, която напълно доминира целия градски пейзаж столицата и се вижда отвсякъде.

- Днес в България 90% от населението се забавлява чрез алкохолизъм под звуците на циганско-турско-индийски ритми със сръбски текст.

- Днес в България смятат, че Димитровград е най-забележителия градеж на миналия век.

- Днес в България няма нито едно културно събитие, където да е норма мъжете да носят смокинг, а жените - рокля с гол гръб. Дори и Виенската филхармония да дойде в София, 1/3 от публиката ще приличат на трактористи - по "официален" пуловер и черни маратонки. Днес в България, както и тогава, официалното облекло е само театрален реквизит. В нито една европейска държава няма такава андрешковщина.

- Днес в България огромното мнозинство от хората си мисли, че дрехите служат за да не ходиш гол. Никъде в Европа анцугът не служи за друго, освен за спорт. У нас се ползва като "smart casual"...

Днешна България гледа на културата, образованието, възпитанието, естетиката, книгите, дрехите, семейната среда по същия начин, както преди 65 години гледаха неграмотните примитиви с шмайзерите - като на "дребнобуржоазни предразсъдъци" - с онова нахитрело презрение, с което влашките циганета в казармата гледат на "вишагите" - и намигат тарикатски с плувнал поглед на малките си очета.

Обратната селекция на победилата простотия продължава да насипва бомбената яма край гробищата. Ден след ден. Един голям Димитровград от 111 000 кв. км...

За храбростта, мечовете и плуговете

Борис Станимиров
В.СЕДЕМ /5.06.2010
.
Преди време силен отзвук предизвика моя статия за ген. Христо Луков.  Препечатваха я в няколко вестника, четоха я по телевизията, хора хлипаха в телефона ми…
Няколко дни по-късно имах повод да се видя с моите приятели от Съюза на възпитаниците на ВНВУ. Стана дума за ген. Луков. Разговорът си вървеше в обичайните клетви и анатеми срещу комунистите. Мислех си, че моите офицери тачат Луков заради национализма му, заради яростния му антикомунизъм, заради жестокото му убийство, заради военния му героизъм. По едно време един възрастен капитан като че ли се усети че не разбирам правилно и ми каза:

- Генерал Луков е преди всичко човекът, който възкреси армията, а това съживи цялата нация.

Ньойският договор от 1919г. поставя  България на колене. Армията е съсипана под контрола на съюзнически комисии от Антантата. Авиацията и артилерията са нарязани и унищожени, войската е съкратена над десет пъти – до абсолютния минимум, гарантиращ границите, хиляди офицери са уволнени. Духът на нацията е смазан.

Към средата на 30-те години България започва постепенно да преодолява  ограниченията. Времето е подходящо – Германия е във възход, страните от Антантата си имат други грижи, а и куражът им е поизветрял. По това време министър на отбраната е ген. Христо Луков.
Луков разпуска политиканския Военен съюз и потяга офицерския корпус. Той превъоръжава армията с модерни оръжия от последно поколение. Извършва мащабна промяна във военната подготовка - създава система от подофицерски школи, където хиляди наборници преминават специално обучение. Въведени са нови униформи (по-мое мнение едни от най-красивите изобщо).  Когато новата армия е изградена, обучена и комплектована,  Цар Борис III тържествено връчва нови бойни знамена на частите. Провеждат се няколко големи учения.

Онова, за което старите офицери разказват с блясък в очите е парадът на Гергьовден 1937г. Маршът - демонстрация има за цел да бъде поврат в националното самочувствие, да се превърне в мощен катализатор на духа на българите. Няколко часа възкръсналата от пепелта българска войска барабани по жълтите павета пред невярващите погледи на чуждите военни аташета. Начело вървят живите опълченци и старите генерали – ветерани от войните. След тях на вълни следват блоковете от юнкери, школници, матроси, конницата,  бронираните машини, тежките оръдия, въздухът трепери от прелитащите самолети. Часове тътен от мотори, отмерен гръм от хиляди ботуши, неспирно ура от балкони и тротоари … и разбира се над всичко “Велик е нашият войник”… песента ехти до пълна изнемога от военния оркестър, гъгне по високоговорители из целия град, звучи от радиоапарати, които софиянци са изкарали по терасите… Само за няколко часа, един победен, унизен, обезверен, загубил посока и вяра народ възкръсва като горда нация. Вече нищо няма да е същото… Този дух се превръща в оръжие. Съвсем скоро след това същите тези конници ще навлязат в свободна Добруджа по килим от цветя, матросите ще патрулират с катери по Охридското езеро, а пехотата ще марширува по бреговете на Бяло море. Пет години след този парад българските пилоти ще блъскат самолетите си в рояците  летящи крепости и ще докажат, че войнът може да бъде унищожен физически, но не и победен.

 Според един популярен анекдот, онези, които изковаха от мечовете си плугове, ще бъдат принудени да орат нивите на онези, които не го сториха.  Затова консерваторите навсякъде по света се застъпват за силна армия, големи военни бюджети и здравословен патриотизъм.

Честит празник!

22 септември - интелигентният празник

Борис Станимиров
В-к СЕДЕМ, бр. 382 / 22.09.2010



Денят на независимостта година след година си проправя път до сърцата на българите. Утвърждаването на празника става бавно поради моралния упадък на времето и поради факта, че обявяването на България за независимо царство на 22 септември 1908г. е политически акт, на пръв поглед лишен от героика. В него няма юнаци с извезани с гайтани дрехи и засукани мустаци. А в мисловното клише от епохата на Людмила, ако няма наивистични черешови топчета и крясъци „Майка му стара”, събитието не е достойно да достигне небръснатата народна душа.

Време е да скъсаме с клишетата! Всички нации по света – от световният хегемон САЩ до последната африканска държава честват като най-свят ден своята независимост и фанатично украсяват прозорци, балкони и улици с държавното си знаме. Няма по-голямо събитие за един народ от излизането му на световната сцена като независим и суверенен участник в историята.

Създаването на Българската екзархия през 1870г., Освобождението от 1878г,. Съединението през 1885 са велики победи на българския дух. Но в политическо отношение България не е нищо повече от едно васално княжество, чиито  претенции светът не признава.  Неясен субект с деликатен политически статут каквито днес са обявилата едностранно независимост република Приднестровие или правителството на Хамас в ивицата Газа. Повече по темата ТУК>>

България излиза на европейската сцена като политически и военен фактор и заявява своите исторически претенции да бъде държава, равнопоставена на великите сили тъкмо на 22 септември 1908г.

Време е да скъсаме и с още една срамна глупост, механично повтаряна с десетилетия – клишето по отношение на  Цар Фердинанд, обвиняван за всички злини, сполетели България и представян единствено в негативна светлина.  Може би само Иван Костов е бил демонизиран толкова злобно упорито и също толкова несправедливо.

И тъй като Цар Фердинанд е „героят” на това титанично събитие  - българската независимост, на тази дата трябва да му отдадем дължимото. Фердинанд I e най-дълго управлявалия български държавник – над 31 години - време за цял човешки живот. За такъв дълъг период съвсем естествено да има и успехи и провали, при това много на брой. Никой от нас, човеците не може да се похвали, че за 30 години не е допуснал нито една голяма грешка. Да, Фердинанд е труден и егоистичен характер, самовлюбен аристократ от минала епоха. Той носи тежка вина за ред политически и военни провали, за спирането на атаката при Чаталджа, за пагубната Междусъюзническа война, за избора на губещата страна в Европейската война. Но няма как да премълчим друго: Ако България се превърна в модерна, европейска и независима държава, част от политическата, стопанската и военната карта на света, това се дължи почти еднолично на волята, размаха и болната понякога амбиция на Цар Фердинанд.

Владетелят, който завари една изостанала турска провинция пълна с руски провокатори и остави след себе си модерна и независима европейска държава със самостоятелна политика.
Владетелят,  който завари кални улици със сламени коптори и волски коли и остави всички красиви сгради, които будят възторг до днес, а също пътища, железници, параходство, авиация.
Владетелят, който завари държава без нито една културна институция и я остави с театър, опера, музеи, галерия, зоопарк, университет, библиотека...
Владетелят, чиито войски гониха с „Шуми Марица” казаците отвъд устието на Дунава, влязоха с тържествен марш в Букурещ,  Солун, Одрин, Скопие и Прищина и който прие в двореца Ниш като гост Кайзер Вилхелм.

Владетелят, който при всичките си провали остави България с по-голяма територия, отколкото я завари.

Не на последно място, единственият период до 1989г., когато в България има истинска, работеща и безкомпромисна демокрация с партийна система и действащ парламент, без специални пълномощия или военни хунти.

В новата ни история фатално липсват личности – визионери, хора със самочувствие и размах, които да виждат отвъд своето време. Дребни са ни лидерите, здраво стъпили на земята, дребни са мечтите им и затова са дребни и постиженията. Фердинанд – мечтателят беше изключение.

22 септември е истинската рождена дата на модерна България като част от политическа и културна Европа. Затова трябва да я почитаме като празник на българското знаме и да я честваме като европейци - със самочувствие и с трикольор на всеки балкон.

Вълтава и Вардар

Борис Станимиров
в-к СЕДЕМ/ 16.02.2011

1874г. Бедржих Сметана, обзет от порива за свобода на своя народ излива мъката си от продължаващото австрийско господство в симфоничната поема „Вълтава”, част от цикъла „Моята родина”. В нея композиторът разчувстван от красотата на бохемската река изразява емоцията на борещите се за национален облик чехи.

Октомври 1918. Чехите обвяват независимост от Австро-Унгария. Мечтата на поколения се сбъдва. Навсякъде звучи „Вълтава”.

Август 1968г. Танковете на Варшавския договор мачкат свободата по улиците на Прага. Под шмайзера на звездочелите хуни падат улица след улица. До последния миг Радио Прага излъчва „Вълтава” на Сметана под палката на великия Кубелик, тържество на духа на една културна нация над тиранията на грубата сила. Ботушът рита вратата на студиото и музиката секва.

1990г. Нежната революция помита комунистите. Хиляди екзалтирани чехи, облечени в най-празничните си дрехи се събират на знаменития Староместки площад. На трибуната излиза завърналият се от изгнание Рафаел Кубелик, пред диригента се подрежда филхармонията и триумфално изпълнява „Вълтава” от Сметана. Прочутият пражки часовник започва да отброява новото чешко летоброене.


* * *
1922г. В мюнхенски локал подпрели тежки глави седят художникът Константин Щъркелов, писателят Николай Лилиев и още няколко велики българи, които съдбата е запратила далеч от родината. Погълнати от носталгия, те се гневят на злата участ на България, жестоко разкъсана от Ньойския диктат. В един момент  композиторът Панчо Владигеров изпява общите чувства в няколко музикални фрази и така поставя началото на бъдещата Българска рапсодия „Вардар”, която посвещава: „На борещата се българска младеж в Македония”

Май 1941г. Българските войски навлизат в Македония по килим от цветя. Две десетилетия след престъплението от Ньой, българската нация преглъща сълзите и връща достойнството си. Мечтата на няколко поколения изглежда постигната. По радио София непрестанно звучи рапсодия „Вардар” на Панчо Владигеров. Ден след ден радиоемисиите започват със знаменитото изпълнение на рапсодията под палката на Саша Попов… докато в първите часове на 9 септември 1944 ботушът рита вратата на Радио София  и „Вардар” секва. Обявяват рапсодията за „великобългарски шовинизъм”. Години по-късно я реабилитират, като премахват думата „българска” от заглавието.

Предопределяме съдбата си с изборите, които правим. Под благородните звуци на своята „Вълтава” чехите отърсиха комунизма като пепел от ревера си и гордо продължиха напред. По това време ние в София възпяхме свободата с лековато-корекомската Let it Be. Дали този музикален избор не предопредели разликата между чешкото завръщане в стара Европа и по хипарски мърлявия български преход?
Дали е късно за Българска рапсодия „Вардар”?

Размисли за българския национален елит

Борис Станимиров

Сп. "Християнство и култура" , бр. 40 /2009г.


Историята и социалните характеристики на българския национален елит са почти непознати. По идеологически причини темата бе умишлено премълчавана десетилетия наред. Изследванията по нея са единични и спорадични.
Този материал не случайно е озаглавен „Размисли”. Той няма претенцията да изчерпи въпроса, а по-скоро да го започне. Затова някои от тезите са на границата на провокацията – ако породят размисъл или опозиция, това вече ще бъде успех.

Понятието за елит като водеща обществена прослойка е табу за масовото образование. Пропагандата небрежно  се плъзга по повърхността на въпроса и ни засипва с небивалици. Обясняват ни как България няма аристокрация откакто турците са убили всички представители на висшето съсловие през 14-ти век... По-късно разделят народа на чорбаджии изедници и клети сиромаси. „Всички сме селяни” е любим рефрен на егалитаризма, чието неприемане се счита за политически некоректно. Миналото се представя като нещо абстрактно, случило се на анонимната категория „народ” Липсва светоусещането за историята като преживелица на собствения род и семейство. Липсва родова памет. А творците на историята са конкретни хора. Има семейства, за които историята не е учебен предмет, а преди всичко родова памет. Това са семействата на елита – хората, които карат нещата да се случват.

Какво различава българите от другите християнски нации?  Причината българското общество трудно да намира своя път и още по-трудно да остава на него, честите грешки и порочната нестабилност се дължи на липсата на качествен национален елит, който да даде посока на нацията и да удържи този курс във времето.  Понятието за общо благо, което стои в основата на всяка общност и държавност предполага съгласие на огромният брой членове на тази общност. Двигател на постигането и поддържането на това съгласие е именно елита.

Да започнем от минимумът външни характеристики, които на чисто битово ниво са общоприети за понятието елит в българска среда: Знаят си рода повече от 5 поколения назад, от които последните 3 живеят в града. Имат дипломите на дядо си, баща си и своята. Ходят на църква повече от 2 пъти годишно и почитат големите християнски празници. Имат библиотека в хола, която доминира над останалите мебели. В неделя събират на обяд цялото семейство с децата и внуците. Такива характеристики могат да бъдат прочетени за много от следените „врагове на народа” в отворените наскоро досиета.

Става въпрос за еретично звучащото тогава и забравено днес понятие „човек от добро семейство”. Защото добрите семейства са основата на всеки национален елит.

Най-напред е редно да направим опит да дефинираме понятието национален елит. След това ще дадем характеристиките на които той отговаря. Накрая ще интерпретираме състава и развитието на елитите в миналото.

Националният елит е обществено малцинство, което има познанието, самочувствието и волята да формулира дневен ред на цялата нация, приема за своя мисия осъществяването на националната доктрина и има материалната и политическа възможност да го стори.  Мнозинството от нацията следва зададения от елита дневен ред поради  споделени ценности и светоглед и поради доверието което има  в елита.

Ето няколко задължителни характеристики на националния елит:

1.Той се състои от образовани хора, с богата обща култура, които не мислят ден за ден, а имат хоризонт за бъдещето – могат да си представят как трябва да изглежда страната след 5, 10 или 100 години.

2.Елитът се стреми към нещо, по-голямо от личния интерес, или този на семейството му. Чувства се „стопанин” на обществото и затова общото благо не му е безразлично. Това не е само филантропия, а и чувство за собствена значимост.



3. Елитът е потомствен. Последното не е безусловно. Разбира се, като всяка обществена структура, елитът е динамична система. Различни хора и обществени групи под силата на обстоятелствата се изключват или приобщават към него. Но на-често елитът се състои от хора, израсли в семейства от същата среда. Това на пръв поглед дискриминативно твърдение е съвсем логично – човек, който е материално осигурен и е израсъл в културна среда, който не се бори тепърва за утвърждаване в обществото, е по-вероятно да има самочувствието и нагласата да се ангажира с големите теми на нацията. В някакъв смисъл той облича дрехите на елита още при формирането си като личност.

4.  Елитът е материално осигурен. Бедният човек е силно ангажиран със собственото оцеляване. Материалното богатство дава свобода да мислиш за неща по-абстрактни от самия теб, както и ресурс за да осъществиш проектите си. Не е задължително елитът да се състои от свръхбогати, но бедните трудно могат да бъдат активен елит.

5А.  Елитът е реформаторски. Въпреки доброто си материално и социално положение, елитът се опитва да формулира такъв дневен ред, който да придвижи нацията и обществото напред. Реформаторската политика е нещо естествено за елита, нещо повече, най-често тъкмо елита има смелостта и самочувствието да приема предизвикателствата на промените.

5Б   Елитът е консервативен. Това е безспорно. Той притежава културата и мъдростта да мисли за битието като плод на усилията на предходните поколения и резултат на натрупани с векове мъдрост и опит. Той разглежда себе си като продължител, като брънка от веригата на общественото развитие към по-добро. Той е еволюционен, търпелив и изначално чужд на всяка революционна стихия.

6А  Елитът е космополитен и наднационален като изява, а не локален.  Ако прочетем историята на кое да е възрожденско градче, ще видим, че в него водещите личности не са хората, чието занятие е на чаршията, а онези, които търгуват с големия град - областния център или столицата. Те имат връзки и контакти извън общността, могат  да издействат разрешително за църква, училище или благоприятно решение на някой съдебен процес. По същия начин националният елит се състои от хора с наднационална активност – такива които пътуват в чужбина и съизмерват чуждите постижения с „домашните”, придобиват широта на погледа, амбиция за промяна и познания как да я постигнат.

6Б    Елитът е патриотичен. Въпреки своя космополитизъм, националният елит има усещане за ясни граници на общността, към която принадлежи и за чието добруване работи. Той умее да формулира и утвърждава своята национална доктрина, когато се налага и в противоборство с доктрините на другите нации. Пример за неудачно поведение на българския елит е казусът с членството на Турция в ЕС. Българският национален елит би трябвало отговорно и аргументирано да дискутира кое е по-добре за българската нация в дългосрочен план. Вместо това в публичното пространство се коментира преди всичко какви ще са последствията за мира в близкия Изток, дали турците ще са насърчени в ислямизма, правата на жените и малцинствата в Турция... все  задачи стоящи пред турския елит, а не пред българския.

7  Елитът е носител и пазител на ценностната система на обществото. Въпреки че включва в себе си хора и общности с различни, дори противоположни възгледи, има един минимум от базови критерии за добро и зло, възпитание, граници на личната свобода, общо благо..., които са обединяващи първо за  елита, а след това и за нацията като цяло. В страните с християнска традиция, каквито са всички европейски държави, базовите религиозни ценности на християнството са основа на публичния морал. Това е така дори в обществата, издигнали секуларизма в култ – по – същество хуманистичните ценности припокриват християнските, с уговорката, че там страхът от Бога е заменен с пиетета към изкуствената конструкция на Обществения договор.

8.   Истинският елит е универсален. Това е основно и безусловно негово качество. Когато някой принадлежи на даден национален елит, където и да отиде той бива приет от местния елит. Когато отиде в Лондон, се чувства добре сред британския елит, пътувайки по търговски дела в Цариград става естествена част от цариградския елит и т.н.

9. Елитът никога не е маргинален.  Той е малцинство от лидери, което определя мнението на мнозинството и повлиява начина му на живот. Неговата обществена функция е да показва модела на поведение, или да задава „модата”. Принадлежащите към елита винаги съсредоточават злобата и завистта на масите, но в същото време последните се стремят да се приобщят към елита, копират поведението и начинът му на живот. По този начин елита, макар и в малцинство, създава обществен вакуум и придвижва обществената енергия по посока на своя дневен ред.

10. Обикновено елитът има културни хоризонти и  стил на живот, различен от масовия. Той чете различни книги, гледа различни телевизионни предавания, купува различни вестници и се забавлява по различен начин  от масата.

Трябва да разграничим понятието национален елит, което е обект на настоящото изследване, от елитите въобще.
Водещите учени съставляват научен елит, успелите предприемачи – бизнес елит, професионалните спортисти – спортен елит и т.н. Във всяка една област има елити, но те не са безусловна част от националния елит. Ако нагледно си  представим обществото с популярната от социологията диаграма „торта”, в която триъгълните парчета са различните професионални съсловия, то националният елит е само най-горния, тънък блат на тортата. Блатове под него са съсловните елити.


Поглед назад:

У нас за 150 г. не успява да се утвърди истински традиционен, дълбок елит. Колкото пъти даден социален кръг се задържи на върха повече от едно поколение, исторически обрат променя баланса в обществото и елита загубва своята позиция. Като се започне от индустриализацията и реформите, които отварят османската империя към пазарите на света през първата половина на XIX век, след това Освобождението, което дава тласък на политическите проекти, но затваря огромни пазари, кризата 1913-1918г. и последвалото управлението на БЗНС – това са все силни трусове, които дълбоко разтърсват обществените върхове. Комунистическата диктатура след 09.09.1944г. практически отнема не само статута на заварения елит, но ликвидира физически много отнеговите представители.

Слабото начало.
Още Неофит Рилски и Васил Априлов се оплакват, че дори будните търговци пращат децата си на училище, колкото да се научат да въртят тефтерите в дюкяна. Силното желание на българина да изучи децата си – една от най-положителните  национални черти, е строго прагматично: учи се за служба и за лични нужди. Академичната идея „знанието заради самото знание”, родила европейското просвещение, с малки изключения остава чужда на нашите възрожденци. Създава се един „даскалски елит” – хора, които учат колкото да могат да преподават на децата четмо и писмо, срещу което да получат добра заплата. След Освобождението, гладът на младата държава за всякакви що-годе образовани люде, които да поемат администрацията, създава т.нар. „службаши”, - чиновници с минималния ценз за заемане на дадена служба. Образованието отново е строго прагматично – преди всичко начин да си вадиш хляба зад бюро, вместо на полето. По време на Учредителното събрание т.нар. „партия на старите” или консерваторите - повечето синове на богати чорбаджии, получили образование във водещи европейски университети демонстрират ерудиция, държавническа мъдрост и ясни идеи за държавното устрийство, църквата, двукамарния парламент.  Тези бели врани много силно контрастират с „даскалите” от доминиращото либерално крило, които с лекотата на популисти се плъзгат по повърхността на  модните увлечения на времето.

Тъкмо  този повърхностен службогонски елит довежда цялата уродливост на политическата система която имаме и днес. Стопанският живот на младата държава не се основава на пазарна икономика в чистия и вид, а много силно се доминира от протекционизъм, монополи, различни кооперативни форми, държавни концесии и други полу-свободни механизми, които превръщат корупцията и партизанщината в норма, a чиновничеството – във водеща обществена сила. Марко Балабанов го нарича „чиновнишки пролетариат”.

Свикнали сме да чуваме, че Търновската конституция е много демократична за времето си, че тя предпоставя пълно равенство, забранява титлите, аристокрацията, ордените...Трябва обаче да си зададем въпроса, защо Русия, която в края на XIX век е може би най-авторитарната държава в Европа, дава такива демократични свободи на българите, за каквито нейните собствени поданици не могат и да мечтаят?  Защо в страната с най-стара демокрация – Англия, с нейните хилядолетни традиции общото избирателно право е налице чак след първата световна война, а в неопитна България, довчерашна османска периферия от самото начало всеки пълнолетен мъж гласува преди да може да чете. Тази конституция не работи добре. Затова през повечето време е суспендирана, нещо повече – стабилност и икономически възход България има най-вече по време на т.нар. „лични режими”, когато конституцията е частично неутрализирана. Не е ли тази прекалена либералност на Конституцията бомба, заложена от Русия, за да попречи на израстването на самостоятелен устойчив български елит? Различен прочит заслужава още една пропагандна парадигма за първата ни конституция: По силата на Берлинския договор българския княз е васал на турския султан и тъкмо заради този статут, а не заради друго е лишен от правото да дава титли и да учредява ордени. Конституцията на княжеството само кодифицира тази изрична клауза от договра. В последствие първо Александър I, а после и Фердинанд умело заобикалят ограниченията, учредявайки ордена „За храброст” с кавалерски статут (а не като награден знак, както предвижда договора), след това и цяла система от държавни отличия. В епоха, в която европейските монархии все повече губят почва, създаване на нобилитет без традиция е загубена кауза и Фердинанд I си дава ясна сметка за това и не прави опит за въвеждане на титли.



Офицерският корпус е единствената достатъчно голяма социална група, които устойчиво е част от признатия елит през целия период 1878-1944г. Това не е случайно – високият престиж на военната професия, защитен в няколко последователни войни, стабилността на общественото положение по отношение на политическите ветрове, както и ясните граници между офицерите и останалите съсловия, правят статута на офицерите висок, въпреки непретенциозния произход на повечето от тях. В лишеното от аристокрация българско царство, офицерите заемат всички онези дворцови и държавни длъжности, които в европейските монархии по традиция се заемат от представители на благородната каста. Висшите офицери присъстват силно в почти всички правителства, както и в дипломатическите представителства на България в чужбина. Нещо повече – огромна част от министър-председателите на страната, министрите, политическите лидери, университетските професори, културни дейци, както и известните лекари, архитекти и учени – на практика почти целия държавен елит са възпитаници на Военното на Негово Величество Училище или Школите за запасни подпоручици. Тази тема заслужава отделно, цялостно изследване.

Трагедията на България е, че през последните 150г. няма период, в който три поколения от елита да градят последователно, без да фалират, да емигрират или да претърпят политически репресии.

Днес ни се струва, че „олигархията” е долна и негодна, ножа и хляба са в ръцете на лошите и това няма да се промени.  Всъщност ако отправим един критичен поглед в миналото, ще видим, че и началото на старите елити не е морално безупречно.

Чорбаджиите на балканските градчета от 18-ти и началото на 19-ти век откупуват дължимия данък на цялата община, срещу което получават правото да го съберат от населението. Това те често правят със силови методи и натрупват значителни състояния. Това е първото поколение български елит.
Когато под натиска на световните събития империята се реформира и отваря към търговия и производство, само част от стария бегликчийски фамилии успяват да се приспособят към новите условия. В елита навлизат замогнали се занаятчии от еснафа или прекупвачи на занаятчийска продукция. Често те забогатяват като корумпират висши османски чиновници, срещу което си осигуряват права на изключителни държавни доставчици на гайтани, аби, шаяци, месо и земеделски продукти. Този търговски елит бързо разгръща своята мощ и отваря кантори във всички точки на империята на три континента. След освобождението обаче, огромния османски пазар става труднодостъпен и много от търговските магнати бързо губят позиции.
Появява се нов елит – „Строителите на съвременна България”. Първите състоятелни хора забогатяват, като изкупуват на безценица имотите на изселените турци или поемат държавни поръчки за изграждащата се българска инфраструктура. След като основите на държавата са поставени, започват амбициите и възхода, преследването на националния идеал. Новият елит от този период също не минава без своите интриги – държавни заеми, военни поръчки, наричани в тогавашната преса „гешефти”. Този елит претърпява тежък морален и финансов удар с кризата от 1913-1918г.



Виждаме, че предишните елити далеч не са идеални, морално неукорими или безкористни, напротив, за тях са характерни всички недъзи на днешния ден. Въпреки критиките и обвиненията обаче, у стария елит има някакъв „неснижаем остатък” общи ценности, национално чувство и грижа за общото благо, които превръщат грабежа в градеж. Ако отворим архивните вестници от началото на миналия век, ще прочетем потресаващи неща за богаташите от онова време – състоянията на Губиделникови, Бурови, Чапрашикови, Палавееви и другите емблеми на просперитет са обект на постоянни спекулации и обвинения в корупция. Но в същото време сградите, парковете, железниците, вец-овете, които тези хора построиха и днес са най-красивите (там където са останали) и се надсмиват над алуминиевия кич на днешните новобогаташи. Тези хора, забогатели агресивно и в мътна вода, се превръщат в елит, който управлява, къде повече, къде по-малко успешно съдбата на нацията. Полагат усилия за постигане на общите национални цели и в много отношения успяват.

Последният опит за възникване на елит е от средата на 30-те години, когато България отхвърля ограниченията на Ньой и започва бърз военен, обществен и икономически възход, който дава ново самочувствие на българите и окриля надеждите за национално обединение.



Стефан Попов нарича този последен опит „Третото поколение”. То наистина е на прага да се превърне в качествен национален елит. Третото поколение е безспорно най-подготвено от всички до тогава, най-близо е до световния стандарт за елит. Веднага след Освобождението младото княжество изпраща по-будни младежи да учат в Москва, Бърно или Лайпциг и те се завръщат като възпитаници на дадена европейска  школа, но в същото време остават тясно ограничени от рамките на страната в която са учили. За разлика от своите бащи, елитът на третото поколение е наистина космополитен – те учат, специализират, пътуват, живят и творят  в по няколко столици, обикалят цяла Европа и усвояват нейните културни постижения в тяхната цялост и многообразие. Уви, комунистическата диктатура от 09.09.1944г. слага жесток край на това последно усилие.

Елитът по времето на комунизма е съвсем отделна тема, доколкото той се формира на съвсем различни принципи и при несъпоставими условия. Затова той няма да бъде обект на настоящото изложение.

Елитът на прехода, доколкото го има е прекалено нов за да може да бъде анализиран цялостно и обективно. Коректно би било да се полемизира неговото начало, доколкото все пак отстои на 20 години. Времето показа, че представителите на старите буржоазни елити не успяха да се впишат пълноценно в новите реалности. Тежкото преследване на което са били подложени в продължение на половин век и принудителната маргинализация са довели до загуба на много от социалните инстинкти. Дори началото на опозицията в България бе поставено с решителното участие на реформаторски настроени функционери на късната социалистическа интелигенция, докато старата буржоазия имаше по-скоро носталгично-декоративна роля. В последствие се доказа, че значителна част от публичните личности на прехода дължат успеха си на връзки с комунистическите тайни служби, т.е. обществения им статут е плод на дирижирани от режима процеси, а не на естествено утвърждаване.

Развитието на информационното общество от последните десетилетия промени цялостната рамка на мислене за елита и отвори нови пътища за неговото формиране. Неизбежната глобализация все повече стеснява пространството на националните елити и развива мрежата от локални, тематични и професионални елити. Все пак да очакваме, че националните елити ще изчезнат е наивен футуризъм. В човешката общност винаги ще има група хора, които съхраняват и олицетворяват ценностния модел на нацията и артикулират дневния ред за достигане до общото благо. Информацията и демокрацията само правят достъпа до групата на елита по-бърз и лесен за онези, които имат амбицията, смелостта и ценностната нагласа да го пожелят.

Инж. Никола Станимиров: Споменът за ген. Никола Станимиров в нашето семейство е много жив

Източник: Агенция "Фокус" 15.11.2009 Денка Кацарска



За спомена за генерал Никола Станимиров, кавалерист, участник във войните за национално обединение и Първата световна война, Агенция “Фокус” разговаря с неговия внук - инж. Никола Станимиров, бивш главен инженер на „Топлофикация – София”.



Фокус: Г-н Станимиров, какъв е споменът за ген. Никола Станимиров във Вашето семейство?


Никола Станимиров: Споменът за ген. Никола Станимиров е много жив в нашето семейство. И визуално, и по разкази. Естествено, аз го познавам в години, вече напреднали, отдавна пенсионер. Той винаги беше абсолютно изправен, така ходеше по улицата, познаваха го в квартала, живееше на улица „Артилерийска”, сега „Тракия”. Всички го знаеха – „Генерала”, винаги изправен, стегнат. Той е от едно поколение, което явно е било много силно, като имаме предвид, че тръгва от семейство с пет деца, без баща. Той е най-малкият син. Завършва Военно училище и започва кариера като военен. В Санкт Петербург завършва Кавалерийска школа – едно признание за качествата му дотогава. След това е изпратен да занесе мундира на Великата Княгиня Евдокия* – патрон на 1-ви* Конен полк. Когато тя пристига в София, за да връчи знамето на 1-ви Конен полк, той е бил в антуража на Великата княгиня.Седем години война, непрекъснато – от 1912 г. до 1918 г. Явно е бил много смел, чувал съм, че е бил луда глава. В Първата световна война един кон е убит под него, два коня са ранени. Участва в повечето конни сражения на Конната дивизия на ген. Стефан Тошев, включително и Кочмар, и при Добрич. След войната, когато идват съкращенията във военните чинове, за известно време той е командир на жандармерията, след това – на гранични войски, до 1928 г., когато се пенсионира, е на активна служба. По време на атентата в църквата „Света неделя” на 16 април 1925 г., заедно с баба ми, е бил в храма, където се е провеждала панихидата за погребението на генерал Константин Георгиев. Двамата с баба ми са били леко ранени при атентата. Той е роден на 1 май 1876 г. по време на Априлското въстание, когато населението на Габрово бяга от Габрово и баба попадия (баща му е бил свещеник), го ражда встрани от пътя, по време на това бягство. Той беше един изключителен човек. Никога не е пушил. Алкохол – в много малки количества, вино, само за гости. Баща ми се шегуваше, че на гостите виното никога не им е стигало, докато той е бил ограничен за тези неща. Преживял е и следдеветосептемврийските събития, когато тримата му сина са – най-меко казано – преследвани. Единият е осъден на доживотен затвор, другият – на 15 години затвор, третият е изселен. След това всички са реабилитирани (това са процеси, които са известни).Изключително стегнат, с много чувство за хумор човек.


Фокус: От кой край на България е родът Ви?


Никола Станимиров: Габрово. Мой по-млад роднина, Борис Станимиров, продължи започналото от мен събиране на родословното дърво, като стигна до началото на ХVІІІ век – 1720 – 1730 година. Моите сведения бяха до поп Рачо – бащата на ген. Никола Станимиров. Родът започва от занаятчийско семейство.


Фокус: От това, което сте си говорили, и което Ви е казвал дядо Ви – какво отличава кавалерията от другите видове войска? Днес има много романтика има поне в нашите представи около нея...


Никола Станимиров: Така е. Но нека да отбележа, че не ми е разказвал много. Той почина през 1962 г., когато съм бил на 16 години. Това бяха времена, в които не се говореше много. Избягвал е той да ми разказва, повече ми е разправял баща ми, който също е бил кавалерист и е участвал в много състезания, от които е печелил награди. За кавалерията – какво да ви кажа? Конят е нещо живо, нещо много важно. Съчетанието от кон и конник – това е едно цяло. Това го знам от баща ми – от коня зависи животът на конника, в много случаи. От това, което съм чел, знам, че в Първата световна война нашата кавалерия се представя изключително достойно, за учудване на западноевропейските военни теоретици, които са смятали, че кавалерията вече е изпяла своята песен. От баща ми знам, че във Втората световна война също е имало кавалерийски част, но те са били малки: разузнавателни разезди, подкрепа на пехотата по-скоро, а не – като самостоятелни части. На базата на кавалерията преди войната се създава Бронираната дивизия и връзката кавалерия – бронирани части е много силна.


Фокус: От това, което сте съхранили от своя дядо като снимки, кое Ви е най-интересно? Казахте, че не сте говорили много за войните по известни причини...


Никола Станимиров: Не, не, по определени причини. Имам малко негови снимки – аз ви ги предоставих. Представителната му снимка – той в униформа, той с баба ми, вече пенсионер, по улица „Граф Игнатиев”, и една снимка, на която е той с баба ми и тримата му сина – юнкери от Военното училище. При мен е останало това, при другите му наследници също има негови снимки.


Фокус: Това, че не се е говорило много в предишните десетилетия за войните за национално обединение, не се е разказвало, дори и на наследниците на участниците в тях, нанесло ли е вреда на поколенията? Тепърва този интерес трябва да се връща назад, да се научава сега със задна дата?


Никола Станимиров: Във всички случаи и то – не само на младото поколение. В тези години, последните, в които вече не е опасно да се говори за произход, за войни, за участие във войните на Българската армия, от разговори с колеги, които са от моето поколение – поколението след войната, виждам, че те почти нищо не знаят. Всички предавания, по телевизия, радио, сайтове в интернет, книги, които излизат на тази тема, според мен са полезни. Защото това е част от нашата героична история.


Фокус: Той поддържал ли е връзка с войниците си?


Никола Станимиров: Да. Когато бях съвсем малък, знам, че идваха отвреме навреме войници от селата, които носеха по нещо, и идваха да си видят командира.


Фокус: В кои полкове е служил?


Никола Станимиров: 1-ви, 3-ти, 5-ти кавалерийски полкове, бил е инструктор по езда във Военното училище, бил е, за известно време, командир на гвардейски полк, бил е началник на жандармерията и гранични войски след `20-та година. Знам, че е служил в Брезник, в Пловдив. Повече не знам.


Фокус: Синовете му продължиха ли военната професия?


Никола Станимиров: Дядо ми имаше трима сина. Най-големият кавалерист Тодор Станимиров, завършил Кавалерийска школа в Италия. Вторият е баща ми, който преди войната печели конкурс за Генералщабна академия в Германия, но понеже започва войната, това не може да се осъществи и той завършва Генералщабна академия в София. Най-малкият брат – чичо ми, завършва Военно училище, след това е бил парашутист и е бил на обучение с парашутната дружина в Брауншвайг, Германия. Бил е също много щура глава, разказвал ми е как са се състезавали по различни начини с германските парашутисти: не само на маса, а и при парашутни скокове, на кого кога ще се отвори парашутът... Били са изключително добри, участва в боевете при Страцин, там, където парашутната дружина запушва пробив на немските войски. Куршум минава през единия джоб на куртката му, одрасква гърдите, и излиза през другия джоб на куртката му. Много смел, много приятен човек.


Фокус: Казвали ли са ви баща ви и дядо ви – какво е за тях родината, какво е войската...


Никола Станимиров: Разбира се. Войската, особено в годините след Освобождението, е била едно място за храбри хора, хора, които да направят кариера, но готвейки се за война. За щастие сега война не се очертава и военните имат други задачи, но тогава подготовката е била за война за Отечеството, за България, и те са го доказвали.


Фокус: Какво мислите за интернет изданието и за книгата „Българските бойни знамена. За честта и славата на България”?


Никола Станимиров: Изключително много ми харесва. Това, че е полезна, две мнения няма, вътре е вложен много труд, събрани са много ценни данни и са показани превъзходно. Мнението ми за тази книга е изключително високо.


Фокус: Носите името на Вашия дядо. Тази година за втори път ни се случва подобна среща – внукът на композитора Михаил Шекерджиев, автор на музиката на „Велик е нашият войник”, също носи неговото име. Продължава ли традицията във Вашия род?


Никола Станимиров: Нося и трите имена на дядо ми. Нямам син, имам дъщеря обаче, която носи името на баба ми. Тази традиция си върви във всички случаи.


Фокус: Има ли интересна случка, с която сте запомнили дядо Ви, дори да не е свързана с армията?


Никола Станимиров: Да, знам я от баща ми. По време на обучението му в Кавалерийската школа в Санкт Петербург, където негови съкурсници са били и графове, и елитното дворянство на Руската империя, през една зимна ваканция, целият курс е бил поканен на лов от един от тези графове. Коне за всички, тръгват на лов, яздят цял ден, вечерта пристигат в друго имение, пак на същия граф (те не са излезли от територията, която принадлежи на този граф). Вторият ден на лов, вечерта пристигат в трето имение. Било е нещо, несравнимо за него, защото тук не е имало нещо в такива мащаби. След Октомврийската революция, когато тук идват много руски офицери, идва един негов съкурсник – граф, със семейството си, и търси работа. Дядо ми е бил на служба, за съжаление, единственото, с което е могъл да му помогне, е да се грижи в царския манеж за конете. И графът се е грижил, това, че е бил граф, не му е пречело. Тогава е имало ежегоден бал на руските офицери във Военния клуб, където са канили и български офицери. На един от тези балове, където е бил поканен дядо ми, отива баща ми (тогава юнкер) с негов приятел. Разказвал ми е, че е било изключително помпозно, всички с униформи, дамите – много хубави момичета, с много бижута... След това този негов приятел – граф отива във Франция.
_____
* инж. Никола Станимиров е допуснал дребна неточност. Великата княгиня е Мария Павловна и е шеф на 3 к.п.