ЛЕГЕНДИ И ПРЕДАНИЯ ЗА ЗАСЕЛВАНЕТО НА ГАБРОВО (Статия)

ЛЕГЕНДИ И ПРЕДАНИЯ ЗА ЗАСЕЛВАНЕТО НА ГАБРОВО

Борис Станимиров

Сп. Родознание/Genealogia бр.3-4/2013 стр. 173-182

Настоящата статия представлява подробна версия на доклад, изнесен пред II Национална научна конференция на БГФ на 24.10.2013г. в София 

Легендата за Рачо ковача е широко известна. Паметникът на митичния основател на Габрово се е превърал в една от емблемите на града. При едно по-задълбочено етнографско проучване «на терен» върху тази  легенда, местни краеведи[1] установяват, че тя има вариации, свързани с отделни местности, занаяти и е вплетена в родовите предания на някои габровски фамилии.  Поради редица специфики  на града, легендите за заселване на Габрово са един от най-подходящите примери за връзка между история, етнография, краезнание и генеалогия. Населението на Габрово е етнически чисто българско през целия период на османското владичество. Не са известни значителни изселнически вълни от Габрово пред Освобождението. Габрово е средищен център на множество по-малки селища – т.нар. колиби, разположени в планината. Тези колиби са били поселища на своеобразни родови кланове – обитават се от представители на даден род, чието име носят. И днес редица габровци носят фамилни имена, които издават колибите, от които предците им са се преселили в града. Счита се, че тези родови кланове са охранявали старопланинските проходи. Тъкмо жители на колибите постепенно се установяват в долината на Янтра  и основават днешния град.

В първата публикувана история на Габрово[2] братя Гъбенски споделят три предания за заселване на Габрово. През 1925г. габровският учител и краевед Недко Стойков публикува в местен вестник още две предания, които номерира като четвърто[3] и пето[4], подреждайки ги след тези на братя Гъбенски. Същият изследовател през 1932-33г. обнародва в «Известия на габровската библиотека» още четири предания – от шесто до девето. В статиите си Стойков посочва подробности за лицата, от които е чул преданията и много детайли за градоустройството и местностите, споменати в легендите. В голямата си част по-късните публикации за историята на Габрово споменават обнародваните предания[5],  най-вече с оглед на дискусията за точното място, където е започнало заселването на града, и обръщат внимание на популярната легенда за Рачо Ковача в нейния литературно обобщен вид, който през 30-те години на XX век целенасочено става част от новия образ на Габрово.[6]

Както повечето градове в централна Стара планина, и Габрово загатва за началото си от т.нар. «болярска легенда»[7]. Според преданието, след падането на столицата на Второто българско царство под османска власт, оцелелите търновски боляри бягат в защитените дебри на планината и основават нови поселища. Според легендата, болярката Божена, жена на един от загиналите защитници на Търново, заедно със синовете си  намира подслон в Балкана и основава колибите Боженци. Нейният най-голям син Рачо, ковач по занаят започнал да слиза до кръстопътя над Янтра, където под един голям габър подковавал конете на пътуващите през старопланинските проходи търговци и пътници. Като видял, че работата потръгва, ковачът Рачо решил, че няма смисъл да пътува всеки ден дългия път от Боженци.  Построил си къща с ковачница до габъра и заживял там. След този първи заселник и други божанкалии последвали примера му и построили къщи наоколо. Така възникнало новото село Габрово, което взело името си от големия габър. [8]

Споменатите по-долу предания за заселването на Габрово сочат като време на легендата XVI век. Причината за това вероятно е, че времевият хоризонт на разказващите преданията се е простирал до границите на родовата памет, която в българската генеалогична традиция рядко надвишава няколко поколения.

Днес има сигурни османски архивни източници, които показват, че Габрово е съществувало още през 15-ти в. [9] Археологически разкопки на некропол в самия център на града, датиран със сигурност като не по-късен от XIII век пък показва, че селището е съществувало преди османското завоевание.

Архивите и археологията недвусмислено опровергават популярната легенда за заселването на Габрово. Градът безспорно е съществувал без прекъсване още от времето на Втората българска държава, а вероятно и при Византийската империя. В трите империи – Византийска, Българска и Османска, Габрово е било селище със специфичен статут, свързан с охраната на старопланинските проходи[10]. След османското завоевание Габрово получава статут на дервентджийско селище, който му осигурява данъчни привилегии, гарантирано запазване на българския характер ( на мюсулмани е било забранено да се заселват) и правото да носят оръжие. Този специален статут прави съдбата на града различна от тази на много български селища по време на османското владичество.

Габрово със сигурност не е основано от бягащи търновски боляри и доказано е много по-старо от 16-ти век. Въпреки това, можем ли с лека ръка да пренебрегнем легендите? Не би трябвало, доколкото част от тях са се предавали устойчиво като част от родовата памет на отделен род или на няколко фамилии, обитаващи близки имоти. Тъкмо генеалогичната информация, при коректен анализ може да ни даде ценни сведения за миграционните вълни, характера на населението и историята на населеното място.

Габрово е съществувало преди османското завоевание, но нашествието и историческите промени в империята през следващите няколко века стават причина за миграция на големи групи население. Достигналите до нас османските данъчни регистри от XVI и XVII век показват отчетливо нарастване на броя на жителите на града[11]. Родовите предания вероятно носят информация за тези преселения. Макар да не разкриват основаването на селището, те ни дават ценна информация за историята на града и облика на жителите му през вековете.

Първото по ред на публикуването му предание за Габрово[12] твърди, че ковач от Боженци се заселил край Извора в м. Камъка до един стар габър. Авторите свързват това предание с известната народна песен за Рачо Ковача от Боженците[13]. Предават разказа на Еким Генчев, който бил научил песента от бащата на обесения габровски революционер Еким Цанков – Цанко Рачков Шейтанов. Възрастният габровец обичал да пее тази песен и често казвал, че родът им произлиза от същия Рачо Ковача. Изследователите са единни в мнението, че Изворът не е подходящо място за ковачница, тъй като стои в страни от пътя[14].

Второто предание, цитирано от братя Гъбенски[15] отново визира като място на заселване квартал Камъка, само че в долния му край. Според преданието заселването на Габрово е започнало от каменската воденица под моста Игото.

Третото предание отново сочи за люлка на града Извора, около който имало габрови дървета.  Според това предание първият заселник е овчар, който си направил даяма (овчарник). Изворът му се сторил подходящ за водопой на овцете и за паша наоколо.

Четвърто предание[16] е свързано с извора Топлик, който се намира южно от Извора в кв. Камъка и по-близо до р. Янтра. Преданието сочи като пръв заселник Колю Ковача от Боженци, който всеки ден слизал в габровата гора до Топлик, където търговците и пътниците, пътуващи през прохода спирали да починат и да напоят добитъка си. Ковачът подковавал конете им и така намирал добро препитание. След време Колю убедил няколко семейства от Боженците в предимствата на мястото около Топлика и те се заселили там. Големият изследовател- краевед на Габрово д-р Петър Цончев дава сериозно предимство на версията за заселване при Топлик, който за разлика от Извора наистина се намира на подходящо място за спирка на пътниците, минаващи през Габрово[17].

В подкрепа на версията за Топлика е и Станчо п.Цонев, който през 60-те г. на XIX в. пише, че пръв поселник е Иван, дошъл от Дряново скоро след падането на Второто българско царство и си направил къща около Топлик. Заради този Иван най-старата черква в Габрово е кръстена на Св. Иоан Предтеча[18].

Петото предание[19] се основава на анкета на Недко Стойков, който разпитал възрастни жители, живеещи около извора Топлик. Те споделили, че най-напред около Топлик се заселили 12 семейства в 12 къщи. Сред тях на Тома Цонев, Иван Захариев (обущар), Стефан Юруков (преди това на Коста Шопа), Васил Спасов, Геню Рачев Фтичев, Иван Минчев и др.  Дванадесетте къщи са строени с дървен материал от габровите дървета, изсечени, за да се отвори място за къщите. Гредите на тези къщи наистина били от габър.

Баба х.Мария х.Радева Ковачева (по мъж), 90-годишна[20], твърди, че нейната къща е една от най-старите, строена преди 300 години от прадядо и Семо, преселен от Боженците. Анкетираната чувала от майка си и дядо си, че причината за преселението им от Боженци била, че  «Габрово е на седем пътя». Приетият в генеалогията метод за 25- 30 години отстояние между поколенията[21] сочи, че прадядото е роден в средата на XVIII век, т.е. има поне още три поколения назад до времето, когато според разказа е строена къщата. Същата възрастна габровка казва, че много стари къщи, строени с материал от местен габър са и тези на Пена Николова Марокова, Пена Димитрова Шангова, Мария Сакова и наследниците на Пенчо Караколев – все представители на стари и известни габровски родове.

Споменатите в преданието стари къщи се намират точно под най-старата габровска църква „Св. Йоан Предтеча”, което е допълнителен аргумент за ранното им заселване. В една от споменатите къщи  - на Иван Захариев, в началото на XIX век е било килийното училище на Пенчо Вълчев Гладичът, който е пра-прадядо на Захариев.

Интересното в това предание е, че то се споделя между няколко семейства и визира съвсем конкретни къщи. Дори тези 12 семейства от Боженци да не са първите заселници – основатели на града, то общото за всички тях предание съвсем ясно показва една от миграционните вълни в града. 

Разгледаните дотук пет предания сочат като начало на заселването на града долния му край спрямо течението на Янтра[22]. Според шестото предание[23], първите габровци са дошли от Боженци, но заселването е започнало от горния край – около двете воденици, които са известни като «Боженските».

Горната воденица – Божанската е съборена в началото на XX век и на нейно място е построена част от фабрика «Александър I». За последни собственици на воденицата се сочат Недьо Хр. Гъдев[24], Дядо Пенчо Тъпана (ковач-ножар) и Еким Станев. За същата воденица споменават и братя Гъбенски в бележка към първото предание, което разказва за заселване на Габрово от жители на Боженци. Първите историци на Габрово споменават, че божанкалии направили тепавиците в Габрово в началото на XVI-ти век. Къньовица Рачковата и Иваница Тотьовата са от рода, притежавал тепавицата при Божанската воденица.

Долната воденица – Хесапчийската, която от началото на XX век била купена от Хр.Бобчев и се намирала в двора на фабриката му, преди това била собственост на рода Хесапчиеви[25]. Авторът на публикацията шестото предание допуска Хесапчиеви да са потомци на боженски заселници.

Според една различна версия на същиото предание, водениците били направени от божанкалии още преди трайното заселване. Един ковач харесал мястото около водениците, откъдето минавал пътя за Търново. Построил си къща с ковачница в габровата гора. После наоколо се заселили и други хора от близките села. Този ковач бил ножар, а не налбантин. Свидетелство за това е точилото, което направил на вадата в близост до водениците.

Седмото предание[26] Недко Стойков записал през 1926 в разговор с Иван Дончев от Боженци, роден през 1853г. Според него, един боженчанин често слизал в дн. Габрово, където под един голям габър виждал да се спират пътници пеша или с коне да почиват. Преценил, че мястото е удобно за търговия и печалба и убедил някоко свои съселяни да се преселят заедно с него със семействата си. Построил си къща с дюкян за кръчма. По-късно част от преселниците се върнали в Боженци, но други останали. Виждаме, че това предание повтаря основното, но вместо ковач, сочи за пръв заселник търговец – кръчмар.

Осмото  предание[27] представлява своеобразно съчетание на първото и шестото предния.

Роденият през 1850г. близо до Извора Петър Хр. Гърнарев чувал от родителите си, че Габрово е заселено едновременно от две посоки - откъм Извора в Каменската махала и откъм Боженските воденици. Според легендата ковач – налбантин си построил ковачница при Извора под голям бряст. По същото време друг човек, родом от Боженци си построил къща в габровата гора до Боженските воденици. Съпругата на Гърнарев,  Марийка, също твърдяла, че от своя баща Симеон х. Григорев, починал през 1867 знае, че ковач се заселил под голям бряст до Извора.  Любопитното в това предание е, че до жителите на Извора е достигнало, че заселването в техния край е започнало под бряст[28], а габровите дървета, които дават името на града са били в противоположния край, където се заселили божанкалии. В отделна статия Недко Стойков споделя спомени за ковачницата под стария бряст при извора[29]. Според него тя е строена след заселването. Последният работил в нея бил Велчо Миродията. Съдружник му бил прадядото по майка на Досю Костадинов Драганов – фурнаджия. Дядо му по майка също се казвал Досю и бил ковач, като баща си. Брястът, който останал след ковачницата бил голям, двама души не можели да го обгърнат.

Деветото, последно предание е напълно различно от всички останали. То касае собствения род на краеведа Недко Стойков, за който се знае, че произхожда от отдавна изчезналото село Разпопите. На легендата за това мистично село авторът посвещава три публикации. [30]

Бащата на автора - Стойко Недков – Чехларят разказал, че родът им е от Разпопите. Един от техните прадеди -  поп Стойко имал много земя. Веднъж в нивата му се укрила бунтовническа чета. Дошла потеря, завързало се сражение и четата била разбита. На мястото на сражението намерили бъклица, с изписано върху нея името на попа. Турците обвинили свещеника, че е организирал бунта и го изпратили в Цариград, където бил осъден на много години затвор. Жена му починала и оставила 7 деца сираци. Когато след няколко години попът бил помилван и се завърнал от затвора, заварил децата си в мизерия. Тъй като свещениците имат право само на един брак, той поискал да се разпопи, за да може да се ожени повторно и да осигури майка на децата си. Оттогава започнали да го наричат Разпопа, а потомците му – Разпопите.

През 1926г. Нено Данков от с. Банковци, разказал на автора, че „Габрово най-напред било на Разпопите”. Това той бил чувал от стари хора от Банковци, Шараните и другите колиби около местността Разпопите, където се смята, че е било селото.  

Същото разказал на Стойков и Иван Димов от Шараните, р. 1856: В местността Разпопите имало голямо село, което поради размирици било нападнато от башибозуци. Те разпопили попа, а жителите напуснали домовете си и се заселили в габрака – днешно Габрово. Местността пък, където било старото им село започнали да наричат Разпопите. Същото, със същите думи Н. Стойков чул и от Колю Ганев от с. Шарани, роден 1842г. Той добавил, че заселването станало до голям габър, някъде около днешния градски часовник.

Много интересна е версията, споделена от Иван Станев – Ганин от с. Седенковци, р. 1847: Разпопите било голямо село, щом всички му казвали село (както на Габрово), а не колиби. Всичките земи били на попа и се предавали на наследниците му заедно с духовния сан, а селяните му работели като аргати. «Все едно попът бил български бей». По това време Габрово още го нямало, а само едно беклеме край пътя до един габър. Някои от жителите на Разпопите се заселили около беклемето. След време и останалите изоставили селото си и се преселили на новто място. Старецът твърдял, че последните жители се преселили в средата на 18-ти век.

Преданието, че попът и родът му имали селото като феодално владение, показва,  че Разпопите е било войнушко село, каквото със сигурност знаем, че е било и Габрово. Авторът споделя логичното разсъждение, че легендата за разпопения поп трябва да се отнася за рода, който е основал селото и му е дал името, а не за преселението в Габрово. Оттам заключва, че историята с разпопването вероятно е от времето на Второто българско царство, а не от османско време.

Гатю Христов от габровската махала Лъката разказал, че едни от последните жители а Разпопите били  братята Димитър и Стойко. Димитър бил негов дядо, а Стойко – прадядо на автора на въпросната публикация Недко Стойков[31]. Братята се заселили в Лъката, на десния бряг на Янтра и направили „Разпопската воденица”, която в последствие била завлечена от реката.

Деветте известни предания за заселването на Габрово нямат стойност като исторически извори за основаването на града и отдавна са опровергани по категоричен начин от археологическите и историографски данни. При достатъчно критична интерпретация обаче, те безспорно имат своето място в изследването на селищната история като информация за миграционни вълни, точки на заселване и генеалогия на старите габровски родове.

---

[1] Братя Гъбенски, Недко Стойков, д-р Петър Цончев, Илия Габровски и др.

[2] Христо и Петър Гъбенски. История на града Габрово и габровските въстания. Габрово, 1903г.

[3] В-к Родолюбец, бр. 27 / 1925г.

[4] В-к Родолюбец, бр.44 / 1925г.

[5] д-р П. Цончев. Из стопанското минало на Габрово. 1929г., Из общественото и културно минало на Габрово. 1934г.; Стр. Димитров и колектив. История на Габрово. София, 1980.; сб.Традиционни обществени структури и исторически личности в габровско XII-XIX в.Гб., 1997; Подробен преглед на преданията има в :Кирил Койчев. Старо Габрово и пътищата около него. Габрово, 2010г. През 2012г. Вела Лазрова публикува поредица статии за легендите във в. «100 вести».

[6] Идеята за паметника на Рачо Ковача и популяризиране на легендата за него вероятно е на кмета Илия Кожухаров през 30-те години на ХХ в., вж. Петър Тоцев. Легенда за Рачо Ковача. Литературен свят, http://literaturensviat.com/?p=6474

[7] Калофер, Копривщица, Свежен, Арбанаси, Елена, Ново село (Априлци) и др. В подкрепа на тази легенда е наличието на сокай в габровската женска носия. Счита се, че сокаят е част от търновската болярска одежда.

[8] Според литературно обработената легенда от габровския кравед Илия Габровски „Под габровото дърво”, Рачо имал трима сина – Петко, Йонко и Радич, които дали имената на три габровски квартала – Петкова нива, Йонковото и Радичевец. Вж. още Марко Недялков. Рачо Ковач (роман). София, 1973г. и др.

[9] Първото споменаване на Габрово в османските архиви е в списък на ленните владения в Никополския санджак от 1479г.

[10] Габрово като селище със специален статут по охраната на планинските проходи през XII – XVIII в. сп. Родознание 3-4/2010

[11] Р. Ковачев. Населението на Габрово от средата на XV до края на XVII век. Демографски аспекти и именна система. И. Пр. 9/1991

[12] Хр. и П. Гъбенски. История на града Габрово и габровските въстания. Габрово, 1903г. стр. 3-4 (бележка под линия)

[13] Пак там

[14] д-р П. Цончев. Из общественото и културно минало на Габрово. 1934г.; Н.Стойков. За Рачо Ковача от Боженците. в Известия на габровската библиотека, бр. 38 / 1932г. стр 5-6

[15] Хр. И п. Гъбенски…

[16] Н. Стойков. в Родолюбец бр.27 / 1925г. стр.2

[17] д-р П. Цончев. Из общественото и културно минало на Габрово. 1934г  стр.240

[18] Св. Иоан Предтеча е най-старата от трите габровски черкви днес. Но църквата Св. Богородица е строена на мястото на много по-стара църква Св.Петка, за която се счита, че е построена на мястото, където през първата половина на XIII в. са пренощували мощите на светицата, при пренасянето им към Търново.

[19] Н. Стойков. в Родолюбец бр. 44/1925, стр. 2

[20] към 1930г.

[21] А.Запрянова. Генеалогия или как да изследваме своя род. С. 2003, стр. 106

[22] Северния край на старите предели на града

[23] Н. Стойков. в Известия на габровската библиотека, бр. 8/1926 стр 2-3

[24] В статията се разглеждат три поколения от този род, сроден с известния габровски учител Цвятко Недев Самарджиев

[25] От този род е известният възрожденец, военен и научен деятел и дипломат ген. Христофор Хесапчиев.

[26] Н. Стойков. в Известия на габровската библиотека бр. 34/1932 , стр. 2

[27] Н. Стойков. в Известия на габровската библиотека бр. 35/1932 , стр. 3

[28] Пак по спомени на стари габровци, край вековен бряст в близост до Извора е имало черковище на Св. Илия, където се е правил събор на Илинден. Според една легенда пък храмът Св. Йоан Предтеча в кв. Камъка е построен на мястото на скит на манасир Св. Илия, където е била замонашена царица Теодора (Теофана) – жена на цар Иван Александър. Вж. Вела Лазарова, в-к 100 вести 17.11.2012г.

[29] Н. Стойков. в Известия на габровската библиотека 1932 г. / бр.41

[30] Н. Стойков . Известия на габровската библиотека - 1932, бр. 36, стр.3. / 1933 – бр. 5 и 7

[31] От същия род е и Стойко Иванчов Махлебашията – кмет на Новата махала, дал началото на рода Махлебашиеви

Науката генеалогия: Легендите за Габрово са следа от светоусещането на старите габровци

Интервю на доц. д-р Антоанета Запрянова - председател на БГФ "Родознание" и Борис Станимиров - член на УС, за в-к "100 вести" - Габрово, бр. 262/ 12 ноември 2013г. стр. 4



Легендите и преданията за заселването на Габрово влязоха в програмата на научен форум с национален характер. Това стана на проведената в края на октомври в София конференция на тема “Легендата като исторически и генеалогичен извор“. В събитието, организирано от Българската генеалогична федерация „Родознание” и Института за исторически изследвания към БАН, участваха 18 известни и уважавани учени и родоизследователи като проф. Илия Тодев, доц. д-р. Антоанета Запрянова, арх. Светлана Дяконова, ст.н.с. І ст. Маргарита Харбова, д-р Николай Чорбаджиев, Атанас Пеев и др. Българската генеалогична федерация е научноизследователска организация с 23-годишна история, която обединява над 200 генеалози в страната. Член на CIGH (Международна конфедерация по генеалогия и хералдика) от 2006 г.

Докладът „Легенди и предания за заселването на Габрово” беше представен от Борис Станимиров, член на Управителния съвет на БГФ. През тази година името на Станимиров се свързва по-често с политика, отколкото с наука, макар че историята е „по-топлата“ му връзка с Габрово. Едно от предишните му проучвания „Габрово като селище със специален статут по охраната на планинските проходи 12-18 век“ (публикувано в официалното издание на БГФ сп. „Родознание/Genealogia“ 2010 кн. 3-4,), отваря местната история към генеалогията. Габровските дервентджии се представят като особен тип кланово общество, в което роднинските и съсловни връзки иматсъществено значение.

Темата за габровските легенди не е нова и за „100 вести“ - присъстваше със собствена рубрика в продължение на 14 съботни броя от края на август 2012 година.

Днешният разговор с Борис Станимиров за научния интерес към историята на Габрово е продължение на един друг, публикуван в края на януари, по повод 230 години от Станимировия писмовник - ценно документално свидетелство за високата търговска активност на габровци през втората половина на XVIII век. Сега ще се върнем от писменото и реалното към устното и фантастичното, което не ни прави по-малко Габровци....

- Г-н Станимиров, колко легенди разказахте на националния научен форум? Приближава ли се фантастичното (легендата) до реалното (историята)?

- Девет са записаните предания за заселване на Габрово. Първите три са цитирани от братя Гъбенски в първата история на града. Останалите шест са публикувани от учителя краевед Недко Стойков в габровската преса през 20-те и 30-те години. Тези легенди не са новост. Споменати са в повечето трудове за Габрово. Историците - д-р Цончев, проф. Страшимир Димитров, краеведът Илия Габровски и други, търсят в тях най-вече податки за градоустройственото начало на града - къде точно е започнало заселването. Като генеалог имам малко по-различна гледна точка - опитвам се да търся в преданията данни за историята на старите габровски родове. Публикациите на Недко Стойков са много полезни, защото изследователят е записал от кого е чул легендата и какво се знае за нея в рода на човека, сред роднините и съседите. Публикациите на Вела Лазарова в „100 вести” миналата година имат собствен принос, защото изваждат от забвение личността на този късен възрожденец Недко Стойков.

- Кое прави Рачо Ковача емблема на Габрово - това, че е реален заселник, че има пиедистал в Янтра или че легендата е близо до историята?.

- Откровеният отговор е: предприемчивият дух на кмета Илия Кожухаров, който осъществява цялостна стратегия по налагане на марката „Габрово”. Като започнем от паметника на Рачо, паметника на Априлов, чак до Алманаха на Габровската индустрия и прозвището „Българският Манчестер”.

- Ако рожденият век на Габрово е краят на XII-ти, коя от легендите подкрепя това твърдение?

- Габрово вече е съществувало през XII–XIII век и това е безспорно доказано от археолозите. Легендите разказват за по-късни времена - XVI век. Това на пръв поглед е абсурдно, защото в османските архиви имаме поименния списък на населението в началото на същия век. Причината за това несъответствие вероятно е краткият времеви хоризонт на родовата памет у нас. В условията на устно предание, два века назад са някакъв своеобразен исторически праг, 4–5 поколения, отвъд които няма памет. Всичките легенди са в рамките на историческия разказ за Османското владичество, следователно те не разказват за самото основаване на града, а за събития, случили се векове по-късно. В същото време след като са оцелели като родови предания толкова поколения, значи в тях има нещо устойчиво, истинско. Те вероятно носят паметта за реални, но по-късни миграционни вълни към Габрово. Рачо Ковача от Боженци, потомък на избягали от турците търновски боляри се е заселил в Габрово през XV или XVI век. Той не е първият габровец, но това не прави легендата по-малко красива. Днес в града вероятно живеят негови потомци. Някои стари габровци като бащата на революционера Еким Цанков - Цанко Рачков Шейтанов, са твърдели, че са потомци на героя от песента за Рачо Ковача от Боженците...

- Как обяснявате преимуществото на легендата, че името Габрово идва от „габър“, а не от Кабруа при наличието на източник като граф Марсили. Хипотезата Кабруа прави Габрово уникален комплекс от късна античност, ранно Средновековие и Възраждане. Това е не по-малка емблема от Рачо Ковача...

- Съвсем умишлено в проучването не коментирам произхода на името на града, защото е голяма отделна тема. Освен свидетелството на граф Марсили за римската крепост Кабруа, има още версии, например Кирил Койчев в книгата си „Старо Габрово и пътищата около него” свързва името на града с римското Gabbro - сухо, безводно място, каквото е било Градище. Но дори да допуснем, че името е римско, то не говори нищо на българското население и през вековете е преминало в своя омоним на познатото дърво габър, което расте в изобилие тук. В една от легендите се казва, че заселниците са 12 семейства, които построили къщите си, използвайки изсечените на място габрови дървета като греди. Споменати са и къщите, някои от които още съществували в началото на XX век, както и имената на техните собственици.

- Каква е връзката между легендата и науката Генеалогия - конкретно във Вашето изследване?

- Легендата се предава най-често като устно предание в родовата памет. Тя има своето важно място в европейската генеалогична традиция. В регистрите на аристокрацията в Европа записът на даден род има две части: безспорна - документирано родословие от първия представител, получил титла, и легендарна - родово предание, например за произход от римски центурион (родовете Корвин в Европейското рицарство) или от покръстен вожд от Златната орда (родът Дондукови в Русия). В Плевен има няколко възрожденски рода, за които има родова легенда, че произходжат от албанския клан Кастриоти. Нашата родова легенда на Станимирови твърди, че сме донесли в Габрово първия модел на гайтанджийски чарк от Трансилвания. Моят пра-пра-прадядо Станимер Чаркчи е безспорно документиран като един от първите чаркчии, но легендата за първия чарк съществува в още няколко версии в Габрово и по една в Карлово и Калофер.

- Кой е пазителят на легендата - науката или живота? Как приемате карнавалното претворяване на Рачо Ковача - като кич, виц или просто Карнавал?

- Легендата е жива, докато се разказва. Обличането на Рачо Ковача в различни одежди много прилича на Брюкселското момченце. В музея на Брюксел има цял етаж с неговите носии от цял свят и дрехи за различни случай. Симпатично е, придава колорит на града.

- БГФ е действителен член на Международната конфедерация по генеалогия и хералдика - какво означава това на практика?

- CIGH е световна организация, която задава високи стандарти в генеалогичната наука. Стараем се да въвеждаме тези правила за родови изследвания и в българската родословска общност. До съвсем скоро родословието у нас беше на любителско ниво, пишеше се с умиление и субективизъм. Идеализирането на предците, това, всички да са трудолюбиви, честни, храбри... При един обективен поглед се вижда, че във всеки род, поколение и отделен човек има силни и слаби страни. Нашето задължение като изследователи е да нямерим и запишем точно фактите, а не да даваме идеализирана, нереална оценка.

- Лобирате в Интернет за кандидатурата на Габрово като Европейска столица на културата. Сигурно имате основания?

- За да бъде един град Европейска столица на културата има редица формални, инфраструктурни изисквания - летище в близост, достатъчен брой големи хотели, удобна пътна връзка. Но най-важно е градът да има свое излъчване, чар. А Габрово го има. Чаровен град на река... защо Верона да може, а Габрово – не? Страшно много неща трябва да се направят. Например Градище да се възстанови, „Опълченска“ и „Палаузов“ със старите къщи - също, лятното кино, джаз-клуба на Манол Цоков. Исторически, Габрово е вратата към Европа за будните градчета от двете страни на Стара Планина. Тази уникална габровска сплав от консервативни нрави, трудолюбие, любопитство и предприемаческа дързост, дават на България модерното образование и индустриализацията.





Доц. д-р Антоанета Запрянова е председател на Българската генеалогична федерация от 2002 г., главен редактор на списание „Родознание/Genealogia” и ръководител на тазгодишната национална конференция на БГФ.
Научните интереси на доц. Запрянова, освен с генеалогията, са свързани с интердисциплинарните взаимоотношения на помощните исторически науки, методологията на историята.
Работата си извън академията на науките тя определя така: “Аз съм просто човек, който в условията на пазарна икономика работи на ползу роду“.
Г-жа Запрянова прие с удоволствие въпросите на „100 вести“, свързани с габровския доклад на форума и ролята на легендите в историческото и генеалогичното познание.

- Доц. Запрянова, може ли да съобщим, че темата за легендите за заселването на Габрово за пръв път се включва в национален форум?

- Действително легендите и преданията като извор за историята на Габрово се интерпретират за първи път в генеалогичен контекст, но проблеми на регионалната история са присъствали в нашето списание, включително в публикации на автора на доклада Борис Станимиров.

- Има ли основание да твърдим, че габровските легенди се отличават с оригиналност, че по свой, уникален начин попълват отсъствието на исторически извори?
- Би могло да се каже, че всеки извор на историческа информация е уникален, в това число и легендите, които са един от елементите на така наречените устни извори. В този смисъл и габровските легенди са своеобразен индивидуален отпечатък, информационна следа от светоусещането на предците поселници.

- Станимиров, въпреки научната си подготовка, не работи като учен. Как ще коментирате неговите проучвания и приноса на този род изследователи.

- Отговорът може да бъде много дълъг, особено що се отнася за българската генеалогия. Но, първо, спецификата на предмета - историята на даден род, изследвана в социалното време и географското пространство, обуславя интереса на неисторици, които са съумели да усвоят интердисциплинарната методология на генеалогията и да я прилагат в своите изследвания. Защо интердисциплинарна? Защото, за да направиш пълноценен родословен анализ (а не „телефонен указател” на членовете на рода), се изискват методологични познания, освен по генеалогия, по хералдика, сфрагистика, ономастика, историческа география, хронология, демография. Когато се описва обществения статут, са необходими и знания по историческа метрология и пр. Не смея да добавя генетичната генеалогия, защото у нас правим все още прощъпулник. Та стигнахме до България. По отношение на генеалозите не правим изключение – това е и отговорът на въпроса за г-н Станимиров. Той е „в час” с модерната генеалогична методология. В лицето на Борис Станимиров габровци имат прекрасен изследовател, който в доклада си „Легендите и предания за заселването на Габрово“ умело прилага и сравнителния анализ. Споделям надеждата си, че той ще продължи изследванията си не само върху габровския генеалогичен ареал, но и върху средновековната ни генеалогия.

- Защо надежда?

- Надеждата ми е в младото поколение генеалози. Те нямат езикови бариери, а това означава, че се запознават непрекъснато с развитието на модерната генеалогия, не са обременени с партийни „визии”. За тях, слава Богу, не е присъщ „класовият подход”. В изследванията им ще откриете богатството и разнообразието на живота на родовата общност, но в светлината на онези социални „течения”, които са определяли макроклимата, обуславял родовия микроклимат в съответното време. Техният стремеж е да разширяват емпиричната база, търсейки различните видове документи, отложени през столетията. Това съвсем не означава, че пренебрегвам „старото” поколения. Изключителен е приносът на г-н Атанас Пеев - председател на генеалогичния клуб в Добрич, на г-н Васил Капушев - председател на клуба в Смолян, и пр. Към всички се отнасям с поклон, дълбок поклон, защото те започват да изследват историята на род и роден край, когато генеалогията беше обявявана за буржоазна наука. И скокът, който българската генеалогия направи, е благодарение на тях. Що се отнася до надеждата - тя е в името на преодоляването на методологичния „провинциализъм”, на отварянето към характерния от средата на миналия век интердисциплинарен подход в изследванията. Да прибавим и голямата „помощна” роля на информационните технологии.

- Коя легенда за Габрово харесахте най-много?

- В точния смисъл – легендите за Габрово бяха представени от г-н Борис Станимиров. Неговият изследователски принос е в съпоставителния анализ на деветте легенди/предания, основан на т. нар. в теоретичното изворознание критика на документите (писмени, веществени, устни). Затова и изводът му е обективен: „Деветте известни предания за заселването на Габрово нямат стойност като исторически извори за основаването на града и отдавна са опровергани по категоричен начин от археологическите и историографски данни. При достатъчно критична интерпретация обаче те безспорно имат своето място в изследването на селищната история като информация за миграционни вълни, точки на заселване и генеалогия на старите габровски родове“.

- Как приемате идеята да се изучава Краеведение и регионална история като учебна дисциплина? Много често научното изследване тръгва от къртовския труд на иначе незачитаните краеведи...

- Моето мнение за краеведението е по-особено. „Китайската граница” между генеалогия и краезнание е наследство от миналия век. Но то още тежи, поради което по места едни и същи хора са членове на клубове по родознание и клубове по краеведение. Тук отговарям с въпрос – може ли да изследваш даден род, без да разкриеш селището, откъдето родоначалниците са черпели живителните сокове? Не може. Правилно е регионалната история, одухотворена с приноса на родовете в съграждането на социалната „сграда”, да се преподава в училища и университети – но като запознаване с теорията, историята и методиката на изследването. За посоченото разделение ще дам пример. Една от темите на наша научно-приложна конференция преди години беше посветена на единството на генеалогията и краезнанието. Бях разпратила покани за участие на колеги в САЩ и Канада. Тяхната реакция – какво е това краезнание, в нито една западноевропейска и американска библиотека няма понятието „краезнание”, там подобни изследвания са в рубриката „генеалогия”. Но...наследството си е наследство...

- И коато заключение - каква е ролята на легендите в историческото и генеалогичното познание?

- Всяко познание, при което изследователят е с „поглед назад”, за да бъде достоверно, трябва да се основава на различните по вид и произход документални свидетелства. Легендите, преданията, притчите, гатанките дори, са елемент от т. нар. устни извори – записани или предавани устно от поколение на поколение. Те съдържат историческа информация за отделни лица, семейства, важни събития или за всекидневния живот, които не са документирани в съответното време. Като фактология те не винаги са точни, затова е задължителен критичният подход, но като носители на информация за ценностното светоусещане на предците са евристичен „документ” за човекознанието. Нравствено-поучителната наситеност е другото им лице. Ако бях учител по история, със сигурност щях да приуча децата, отивайки на село през ваканцията, да записват разказите на дядовци и баби за знайни и незнайни легенди, предания и прочие народно творчество, за да е жива народната памет, да е живо самосъзнанието за българската идентичност.

Легенди и предания за заселването на Габрово (доклад)

ЛЕГЕНДИ И ПРЕДАНИЯ ЗА ЗАСЕЛВАНЕТО НА ГАБРОВО

Борис Станимиров

(Доклад пред Втората националната научна конференция на БГФ "Легендата като исторически и генеалогичен извор - 24 .10.2013)

Легендата за Рачо ковача е широко известна. Паметникът на митичния основател на Габрово се е превърал в една от емблемите на града. При едно по-задълбочено етнографско проучване «на терен» върху тази  легенда, местни краеведи[1] установяват, че тя има вариации, свързани с отделни местности, занаяти и е вплетена в родовите предания на някои габровски фамилии.  Поради редица специфики  на града, легендите за заселване на Габрово са един от най-подходящите примери за връзка между история, етнография, краезнание и генеалогия. Населението на Габрово е етнически чисто българско през целия период на османското владичество. Не са известни значителни изселнически вълни от Габрово преди Освобождението. Габрово е средищен център на множество по-малки селища – т.нар. колиби, разположени в планината. Тези колиби са били поселища на своеобразни родови кланове – обитават се от представители на даден род, чието име носят. И днес редица габровци носят фамилни имена, които издават колибите, от които предците им са се преселили в града. Счита се, че тези родови кланове са охранявали старопланинските проходи. Тъкмо жители на колибите постепенно се установяват в долината на Янтра  и основават днешния град.

В първата публикувана история на Габрово[2] братя Гъбенски споделят три предания за заселване на Габрово. През 1925г. габровският учител и краевед Недко Стойков публикува в местен вестник още две предания, които номерира като четвърто[3] и пето[4], подреждайки ги след тези на братя Гъбенски. Същият изследовател през 1932-33г. обнародва в «Известия на габровската библиотека» още четири предания – от шесто до девето. В статиите си Стойков посочва подробности за лицата, от които е чул преданията и много детайли за градоустройството и местностите, споменати в легендите. В голямата си част по-късните публикации за историята на Габрово споменават обнародваните предания[5],  най-вече с оглед на дискусията за точното място, където е започнало заселването на града, и обръщат внимание на популярната легенда за Рачо Ковача в нейния литературно обобщен вид, който през 30-те години на XX век целенасочено става част от новия образ на Габрово.[6]

Както повечето градове в централна Стара планина, и Габрово загатва за началото си от т.нар. «болярска легенда»[7]. Според преданието, след падането на столицата на Второто българско царство под османска власт, оцелелите търновски боляри бягат в защитените дебри на планината и основават нови поселища. Според легендата, болярката Божена, жена на един от загиналите защитници на Търново, заедно със синовете си  намира подслон в Балкана и основава колибите Боженци. Нейният най-голям син Рачо, ковач по занаят започнал да слиза до кръстопътя над Янтра, където под един голям габър подковавал конете на пътуващите през старопланинските проходи търговци и пътници. Като видял, че работата потръгва, ковачът Рачо решил, че няма смисъл да пътува всеки ден дългия път от Боженци.  Построил си къща с ковачница до габъра и заживял там. След този първи заселник и други божанкалии последвали примера му и построили къщи наоколо. Така възникнало новото село Габрово, което взело името си от големия габър. [8]

Споменатите по-долу предания за заселването на Габрово сочат като време на легендата XVI век. Причината за това вероятно е, че времевият хоризонт на разказващите преданията се е простирал до границите на родовата памет, която в българската генеалогична традиция рядко надвишава няколко поколения.

Днес има сигурни османски архивни източници, които показват, че Габрово е съществувало още през 15-ти в. [9] Археологически разкопки на некропол в самия център на града, датиран със сигурност като не по-късен от XIII век пък показва, че селището е съществувало преди османското завоевание.

Архивите и археологията недвусмислено опровергават популярната легенда за заселването на Габрово. Градът безспорно е съществувал без прекъсване още от времето на Втората българска държава, а вероятно и при Византийската империя. В трите империи – Византийска, Българска и Османска, Габрово е било селище със специфичен статут, свързан с охраната на старопланинските проходи[10]. След османското завоевание Габрово получава статут на дервентджийско селище, който му осигурява данъчни привилегии, гарантирано запазване на българския характер ( на мюсулмани е било забранено да се заселват) и правото да носят оръжие. Този специален статут прави съдбата на града различна от тази на много български селища по време на османското владичество.

Габрово със сигурност не е основано от бягащи търновски боляри и доказано е много по-старо от 16-ти век. Въпреки това, можем ли с лека ръка да пренебрегнем легендите? Не би трябвало, доколкото част от тях са се предавали устойчиво като част от родовата памет на отделен род или на няколко фамилии, обитаващи близки имоти. Тъкмо генеалогичната информация, при коректен анализ може да ни даде ценни сведения за миграционните вълни, характера на населението и историята на населеното място.

Габрово е съществувало преди османското завоевание, но нашествието и историческите промени в империята през следващите няколко века стават причина за миграция на големи групи население. Достигналите до нас османските данъчни регистри от XVI и XVII век показват отчетливо нарастване на броя на жителите на града[11]. Родовите предания вероятно носят информация за тези преселения. Макар да не разкриват основаването на селището, те ни дават ценна информация за историята на града и облика на жителите му през вековете.

Първото по ред на публикуването му предание за Габрово[12] твърди, че ковач от Боженци се заселил край Извора в м. Камъка до един стар габър. Авторите свързват това предание с известната народна песен за Рачо Ковача от Боженците[13]. Предават разказа на Еким Генчев, който бил научил песента от бащата на обесения габровски революционер Еким Цанков – Цанко Рачков Шейтанов. Възрастният габровец обичал да пее тази песен и често казвал, че родът им произлиза от същия Рачо Ковача.

Следващите четири и седмото  предания са вариации на първото, като разликите са в точното място на заселване в квартал Камъка и в занаята на основателя. Ковач, овчар или кръчмар-търговец.

Петото предание е по-интересно, защото гласи, че първи край извора Топлик се заселили 12 семейства, които изсекли габровите дървета около извора и ги използвали за греди на къщите си. Изследването на Недко Стойков достига до конкретни къщи и фамилии, в чиито родови легенди е залегнала тази версия, която се повтаря у всички тях.  Проследяват се няколко поколения на тези фамилии, което придава на това предание генеалогична стойност.

За разлика от всички споменати дотук предания, които твърдят, че заселването на града е започнало от северния край на днешния градски център, шестото предание гласи, че то е започнало от южния край, от т.нар. Боженски воденици.

Осмото предание е комбинира верисиите на първото и шестото – едновременно заселване от двата края.

Деветото, последно предание е напълно различно от всички останали. То касае собствения род на краеведа Недко Стойков, за който се знае, че произхожда от отдавна изчезналото село Разпопите.  Разпопите било голямо село, а не колиби. Всичките земи били на попа и се предавали на наследниците му заедно с духовния сан, а селяните му работели като аргати. «Все едно попът бил български бей». След неуспех на местно въстание, попът бил разпопен, селото опожарено, а жителите му избягали и се преселили в габровата гора до Янтра, основавайки днешно Габрово. Преданието, че попът и родът му имали селото като феодално владение, показва,  че Разпопите е било войнушко село, каквото със сигурност знаем, че е било и Габрово. Авторът споделя логичното разсъждение, че легендата за разпопения поп трябва да се отнася за рода, който е основал селото и му е дал името, а не за преселението в Габрово. Оттам заключва, че историята с разпопването вероятно е от времето на Второто българско царство, а не от османско време.

Деветте известни предания за заселването на Габрово нямат стойност като исторически извори за основаването на града и отдавна са опровергани по категоричен начин от археологическите и историографски данни. При достатъчно критична интерпретация обаче, те безспорно имат своето място в изследването на селищната история като информация за миграционни вълни, точки на заселване и генеалогия на старите габровски родове.

---

[1] Братя Гъбенски, Недко Стойков, д-р Петър Цончев, Илия Габровски и др.

[2] Христо и Петър Гъбенски. История на града Габрово и габровските въстания. Габрово, 1903г.

[3] В-к Родолюбец, бр. 27 / 1925г.

[4] В-к Родолюбец, бр.44 / 1925г.

[5] д-р П. Цончев. Из стопанското минало на Габрово. 1929г., Из общественото и културно минало на Габрово. 1934г.; Стр. Димитров и колектив. История на Габрово. София, 1980.; сб.Традиционни обществени структури и исторически личности в габровско XII-XIX в.Гб., 1997; Подробен преглед на преданията има в :Кирил Койчев. Старо Габрово и пътищата около него. Габрово, 2010г. През 2012г. Вела Лазрова публикува поредица статии за легендите във в. «100 вести».

[6] Идеята за паметника на Рачо Ковача и популяризиране на легендата за него вероятно е на кмета Илия Кожухаров през 30-те години на ХХ в., вж. Петър Тоцев. Легенда за Рачо Ковача. Литературен свят, http://literaturensviat.com/?p=6474

[7] Калофер, Копривщица, Свежен, Арбанаси, Елена, Ново село (Априлци) и др. В подкрепа на тази легенда е наличието на сокай в габровската женска носия. Счита се, че сокаят е част от търновската болярска одежда.

[8] Според литературно обработената легенда от габровския кравед Илия Габровски „Под габровото дърво”, Рачо имал трима сина – Петко, Йонко и Радич, които дали имената на три габровски квартала – Петкова нива, Йонковото и Радичевец. Вж. още Марко Недялков. Рачо Ковач (роман). София, 1973г. и др.

[9] Първото споменаване на Габрово в османските архиви е в списък на ленните владения в Никополския санджак от 1479г.

[10] Габрово като селище със специален статут по охраната на планинските проходи през XII – XVIII в. сп. Родознание 3-4/2010

[11] Р. Ковачев. Населението на Габрово от средата на XV до края на XVII век. Демографски аспекти и именна система. И. Пр. 9/1991

[12] Хр. и П. Гъбенски. История на града Габрово и габровските въстания. Габрово, 1903г. стр. 3-4 (бележка под линия)

[13] Пак там

Нови данни за представители на албанския клан Кастриоти в Плевен

В брой 4 от 2009 (XIV) г. на списание "Родознание - Genealogia" излезе наша статията "Плевенски възрожденци - вероятни потомци на албански владетелски клан".

Търсенето на информация по темата продължава. 

Известия на музеите в Северозападна България, т.1. / 1977г. на стр, 121 е поместена статията на Цветан Симеонов и Мария Атанасова "Девическите училища в плевенския край през епохата на Възраждането" Там намираме още информация за плевенски представители на Кастриоти.

На стр. 126 в бележка под линия има данни за Симеонка Георгиева Пекова - ученичка от първите на Анастасия Димитрова през 40-те години на XIXв.  (НМПлН - Сб.сп.инв.N 45)
Вероятно става дума за дъщеря на х.п. Георги Пеев (Пеков) . За нея обаче няма данни в родословното дърво, изготвено от Иван Данов.

На стр. 127 четем:
" През есента на 1868г. при започване на новата учебна година е назначена на издръжка на общината учителката Теодора Пенчева от Свищов. Тази енергична жена отнов осъбира невръстните момичета от града. Макар да била с малко образование, в обучението се проявява като взискателна, скромна и дейна. Плевенската общественост и писателят Георги Домусчиев я описва така: " Тази строга и сериозна мома учела децата в прихлупената килия на църковния двор с извити и тънки стълби при църквата "Св. Николай" (Георги Домусчиев. Сенки от стария Плевен. стр. 13)"
Тодора спечелва в скоро време уважението на плевенци, особено когато изнася просветителската дейност вън от училището. На нея Плевен дължи основаването на женското дружество, в което тя си извоюва мястото на голяма общественичка. Заслужава да споменем думите на Нестор Марков: "В деятелността си беше неподражаема, тя беше жена-патриот в пълния смисъл. " (Нестор Марков. Бележки по народоосвободителното дело в Плевен. сп. Съгласие, 1927г. стр 39)
Тодора не познавала добре преподаването на ръкоделие и обикновено шиене. За да привлекат момичетата в училището, с шев и гергев и английска бродерия ги занимавала баба Мишана Гергорвица (sic).
В бележка под линия:
Считайки я за българка, Юрдан Трифонов отхвърля предположението на ученичките, че е гъркиня, поради това, че често с досада викала подир непослушните момичета "Проклет български народ" (Ю.Трифонов. Исторя на Плевен. 1937, стр. 270)
Допълнително събраните сведения за нея говорят, че е родом от Албания и произхожда от известния патриотичен род Скендербег (Георги Кастриоти). Тодора избягва заедно с тримата си братя Кастриоти в Румъния, гр. Букурещ. По-късно идва в България с единия си брат Панайот Арнаудов Кастриоти, известен още с името Шкипетарът. Установяват се в Свищов, където Тодора става учителка. По сведение на стари плевенци, някъде след Кримската война Панайот Кастриоти идва в Плевен със сестра си. Той е един от учредителите на плевенското читалище през 1869г.
Синът на Панайот Кастриоти - Християн, е известен като художник иконописец в Плевен, учил при художника Данаил Несторов от Македония (НМПлН - Сб.сп. инв. N 63. 82)

Този откъс разкрива самоличността на Зографът Кастриоти. Виждаме, че той е син на Панайот Кастриоти, учредител на читалището. В читалищния списък фигурира Панайот Василев Кастриоти, а в статия е Арнаудов, но това не е бащино име, а често навание на албанците, така че разминаването в имената не буди съмнения в самоличността. Същят е

Станимир Станимиров - инициатор на създаването на Държавния архив

Като директор на Народната библиотека през 1923г. Станимир Станимиров писал до министъра на просвещението Стоян Омарчевски докладна записка, в която пледира, че архивните документи, които постъпват в НБКМ от Върховната сметна палата могат да послужат за основата на бъдещ държавен архив, какъвто трябва да се изгради на всяка цена като самостоятелна институция. С предписание от 14.03.1923г. Министерството одобрило предложението. Деветоюнският преврат осуетява придвижването на преписката. Държавен архив е създаден близо три десетилетия по-късно.

190 години от рождението на иконом Стефан Станимиров

В брой 199 от 29 август 2013г. "100 вести" Габрово публикува интервю на Бояна Пенчева с директора на РИМ-Габрово Красимира Чолакова, посветено на 190 години от рождението на иконом Стефан Станимиров

Красимира Чолакова: “Иконом Стефан Станимиров е деен участник в борбата за църковна независимост, един от благодетелите на габровските училища”

190 години от рождението на иконом Стефан Станимиров, архиерейски наместник на Габрово по време на българо-гръцката църковна разпра за излизане от рум милета и признаване на Българската екзархия - официалният представител на православните жители в Османската империя пред Високата порта

В началото на индикта, 1 септември, православната общност ще отбележи 190 години от рождението на иконом Стефан Станимиров - свещеникът, който собственоръчно отхвърля юрисдикцията на Цариградската патриаршия, пишейки в полето на една богослужебна книга: „На 1866 априлий 23 ся отказахме от гръцки патрикъ народно“. Това се случва в габровския храм „Успение Богородично“, четири години преди султанския ферман за учредяване на Българска екзархия. За по-лесното приобщаване към времето и темата ще направим връзка с няколко по-известни факта. Повече от четири поколения габровци минават покрай красиво оформения паметник на свещеноиконома в южния двор на храм “Успение Богородично”. Когато поп Стефан умира, на погребението му през октомври 1897 г. в църквата се стича целият град и всички свещеници от околията, а Градският съвет решава тленните останки да се положат в двора на “Успение Богородично”. И още един, по-битов, но също популяруен факт, е изворът Вонещата вода по пътя към Узана. Този редовно посещаван от габровци водоизточник е открит по турско от поп Стефан, който след Освобожданието го гради на кладенец.

Стефан Станимиров е роден в семейството на майстора чаркчия Станимир, донесъл гайтанджийския чарк от Брашов, Трансилвания. Изучава граматика, нравоучение, естествознание, география, история, аритметика и вероучение в откритото от Априлов взаимно училище и с това модерно за времето образование се захваща с търговия, пътува, поддържа контакти с известни личности, внася и църковни книги от Русия.
Стефан Станимиров е един от спонсорите на първата политическа поема у нас - „Горски пътник“ на Раковски.
Съдбата го води към храма по-късно, когато е на 36 г... С директора на Регионалния исторически музей Красимира Чолакова и автор на книгата „Храм „Успение Богородично - Габрово“ ще се опитаме да подредим събитията в 37-годишната свещеническа и архиерейска служба на отец Стефан.

- Г-жо Чолакова, връщаме се назад във времето - 20 години преди Освобождението, Абдул Меджид I още не е признал Габрово за град. Един 36-годишен мъж, грамотен и със самочувствие поизоставя търговията и става свещеник... Какво променя съдбата на най-големия син на Станимер Чаркчи?

- Стефан Станимиров среща Екатерина - дъщерята на хаджи поп Силвестрий Йовчев, която става негова съпруга и това променя по-нататъшната му съдба.

Тъстът му - архимандрит Силвестрий (1801-1878), е свещеник в Габрово през първата половина на XIX век, давал е дежурства при богослуженията в Девическия манастир, казано на църковен език - ефимерий в манастира. Бил е и архиерейски наместник. Спомоществовател на книги, дарител на Габровското училище.

Стефан Станимиров е ръкоположен за свещеник на 14 ноември 1859 г. в църквата „Успение Богородично“. По това време селището е било предимно с българско население, тоест православно. Мюсюлманските къщи са били около двадесетина.

- Строителството на храм “Света Богородица” започва през май 1865 г., седмица след като разрушават малката, схлупена и вкопана в земята църква. Стефан Станимиров вече е шеста година свещеник. Каква е неговата роля за строителството и освещаването на храма?

- Една от заслугите на иконом Стефан Станимиров към Габрово е дейността му през 1865-1866 г. по строителството и освещаването на църквата „Успение Богородично“ заед­но с епитропите Петър Цоню Пенчев, Христо Д. Хесапчиев, Георги Д. Хесапчиев, Петко Хаджииванов, Димитър Петров, Евстати Велчев, Пенчо Хаджицонев. От дарителска книга – парусия, разбираме, че свещеник Стефан Станимиров е събирал парични средства за строителството на храма.

На 26 октомври 1866 г. той участва в освещаването на църквата заедно с архимандрит поп Силвестрий, хаджи поп Христо Бочаров и поп Иван Поппетков. По това време в „Света Богородица“ служи и поп Рачо Станимиров, по-малкият му брат.

Както знаем от историята, църквата „Успение Богородично“ е осветена повторно през 1872 г. от търновския митрополит Иларион Макариополски. Това е първата година от избирането му за митрополит. Тогава Иларион Макариополски гостува в дома на свещеник Стефан Станимиров. Къщата на поп Стефан се е намирала на пресечката между Ковашката улица (днес „Николай Палаузов“) и Чехларската (днес „Опълченска“).

- Архиерейското наместничество на поп Стефан съвпада с последното десетилетие от 40-годишната борба за църковна независимост. Освен че активно се ангажира с българо-гръцката църковна разпра, със строителството на храма архиерейският наместник иконом Стефан има отношение и към строителството на Априловската гимназия. Какво разказват запазените документи за отношението на църквата към просвещението?

- През 1867 г. Стефан Станимиров е избран за архиерейски наместник и ра­боти в течение на шест години. Взема дейно участие в бор­бата за църковна независимост. Съставя и подписва проше­ния, протести и представлява Габровска околия. Също така организира събиране на дарения за новоучредената екзархия. От приписка научаваме, че църквата „Успение Богоро­дично“, в която служи свещеник Стефан Станимиров, да­рява 8000 златни гроша за полза на народните училища през 1882-1883 г.

Като председател на комисията развива успешна дейност за доизкарване сградата на Априловската гимназия. За участието му в църковно-училищните работи Търновският митрополит Иларион Макариополски му дава титлата „ико­ном“. През 1888 година. иконом Стефан Станимиров е избран за втори път за архиерейски наместник и служи в продължение на осем години.

- Поп Стефан има честта да посрещне в Габрово и храма княгиня Климентина Бурбон-Орлеанска, майката на българския княз, по-късно цар Фердинанд I. Годината е 1889-та. Знае се, че дъщерята на последния френски крал Луи-Филип била не само много богата и щедър дарител. Какво разказват източниците за посещението на Княгинята?

- На 15 юни 1889 година като архиерейски наместник иконом Станимиров посре­ща в храм „Успение Богородично“ княгиня Клементина Кобургготска. В знак на преклонение пред значението на храма в културно-просветната и освободителна история княгинята дарява този значим архитектурен па­метник с красив кристален полилей, който и досега се съх­ранява в църквата, макар в момента да не е окачен.

- През 1962 година, по времето на първото кметуване на арх. Карл Кандулков, е съборена красивата църковна ограда, поръчана от Стефан Станимиров. Има ли повече информация около този факт?

- През януари 1893 година настоятелството чрез председателя иконом Стефан Станимиров поръчва направата на ограда на църковния двор при майстора железар Иван Бурджев. Изработена е същата година съобразно изискванията на свещениците и църковните настоятели. Оградата е унищо­жена през 1962 година.

- Без да изместваме темата, ще вметна още едно разрушение, извършено наблизо около съсипването на църковната ограда - Девическият манастир срещу „Света Богородица“, от другата страна на Янтра е разрушен 3 години преди това...
Докато работихте над книгата за „Успение Богородично“, попаднахте ли на нови източници, свързани с иконом Станимиров и неговата дейност?

- Първата книга излезе през 1997 година и след това претърпя още две издания, като последното беше посветено на 150-годишнината от провъзгласяването на Габрово за град – през 2010 година. Така беше открита втора дарителска книга - парусия, други документи и снимки за църквата „Успение Богоро­дично“.

- Като че ли в епархията няма друг свещеник, който да е служил толкова дълго - 37 години, в една и съща църква?

- Свещеник Иван Попиванов е служил по-дълго - 43 години, в храм „Света Троица“.

Иконом Стефан Станимиров се оттегля от свещеническа и архиерейска дейност през 1896 година, на 73 години. Почива през октомври следващата година. Местната власт взема решение да положат тленните му останки в двора на църквата.



____
Из писмо на учителя Цвятко Недков до Никола Златарски, 23 декември 1872
Цвятко Недков пише дълго писмо до Никола Златарски за посрещането на новоизбрания митрополит Иларион Макариополски в Габрово. Златарски е от консервативната Търновска група, тая, която иска да наложи за екзарх на новоосноваващата се Българска екзархия Иларион Макариополски, дори и с цената на невключването на македонските и тракийските епархии. Ето оная част, в която се говори за поп Стефан Станимиров.

„... Посред словата на г-на Каролева и п. Василия каза ни и дядо Владика слово твърде важно и от тамо го заведохме у п. Стефанови. Като си седна, сички учители му целувахми деснице от там секи у тях.
На заранта пак сички учители ходихме да го просим да ни посети училищата, също ходиха до 8-те дена, дето се намираше в града ни...“
От писмото се разбира, че екзархът е бил една седмица у Станимирови.
___
Сред имената на благодетелите историографът д-р Петър Цончев изписва и това на х. Екатерина, съпругата на поп Стефан. Хаджи Екатерина п. Станимирова е сред най-големите спомоществователи. Дарява 500 златни лева, от които всяка година се купували учебници на бедни ученици.
След разгрома на Априлското въстание семейство Станимирови дарява пари за сираците от Ново село.
____
„Успение Богородично“ с оградата (Държавен архив - Габрово). Разрушаването й е не само посегателство на църковен имот, но и на културно-историческа ценност. Сътвореното от Иван Димитров Бурджев - невероятен майстор, виден общественик и Почетен гражданин на Плевен, се цени като изключителна рядкост днес.
____
Паметникът на иконом Стефан Станимиров в двора на „Успение Богородично“. Ниско долу, вдясно, има издълбан надпис, който показва, че паметникът е изработен в откритата през 1897 година в Русе „Първа българска работилница за изработване на скулптурни украси за здания и за бюсти“, собственост на Атанас Слабов.

Статия на Станимир Станимиров от 1937г. с информация за рода Бурмови

На 10 август 2013г. в. "100 вести" Габрово излезе с обширен материал на Надежда Тихова за ген. Христо Бурмов. В него е цитирана статия на Станимир Станимиров за габровския род Бурмови.
Публикуваме статията:

Родът, от който произлиза ген. Бурмов
Станимир Станимиров
сп. Военна мисъл, февруари 1937г. 

На страница 4 на брой 20 от 28.XII.1936 година на вестник „Възход“, издаван в Габрово, е напечатано съобщение за смъртта на генерала о. з. Христо Бурмов. В това съобщение, между другото, е казано, че той бил „син на първия български министър-председател Тодор Бурмов“. Понеже това е грешка, аз се потрудих да събера точни сведения по тоя въпрос. За целта аз се срещнах с едничката засега жива дъщеря на Тодор Бурмов - г-жа Рада д-р Стоян Данева, и водих с нея обстойна беседа, като проверих личните си спомени и ги допълних със сведения, съобщени ми от нея. Говорих и с г-н д-р Петър Цончев, също наш габровец.

Неизвестно кога, но сигурно не по-късно от втората половина на XVIII век, в с. Нова махала (Габровско) се поселил, или се върнал отнякъде, селянинът Тодор „Немецът“. Защо са го прякоросвали „Немецът“, с положителност не е известно. Вероятно той е ходил в Немско (Австрия) по търговия и заради това са му прикачили прякор „Немецът“. Вижда се, че той е бил човек със състояние, защото си построил къща, която (или на мястото на която и сега в село Нова махала съществува къща) е известна с името „немската къща“. За нея някога намекна в един свой труд и г-н д-р Петър Цончев. От децата на Тодор „Немецът“ се помнят само двамата му, преселили се в Габрово синове - Стоян и Христо. Аз помня и двамата. Къщите им бяха недалеч от бащината ми къща. Стари, много прегърбени старци, които едвам отиваха до близкия храм „Света Богородица“. Прякоросвахме ги „Бурмата“. Защо? Не зная. Не знае и никой от габровците, с които говорих. Тъй като къщите им бяха в Ковашката махала, то и те сигурно са били ковачи. А защото вероятно са изработвали и хубави бурми, прякоросали са ги „Бурмата“.

Аз знам две от децата на Стоян „Бурмата“:

Бележитият Тодор Стоянов Бурмов, учен българин, учител в Габрово, много потрудил се деец в борбата за черковната ни независимост и пръв български министър-председател. Той се оттеглил в Цариград, гдето дълги години до началото на Освободителната война (1877-1878 г.) бе чиновник при руското посолство. Жена му се казваше Мария Дървова. Между цариградските българи тя била позната с името Мария (Маршанка) Георгиева Золотович, понеже като останала сираче, цариградският търговец, калоферецът Георги Золотович, неин роднина, я прибрал в дома си, отгледал я и дори я пращал във Франция да се учи. Тодор Ст. Бурмов имаше четири дъщери - Надежда, Ана, Рада и Райна. Надежда и Райна умряха като моми. Ана умря като втора жена на генерала о. з. Хр. Хесапчиев. Само Рада - г-жа Рада д-р Ст. Данева, благополучно здравства и днес. Тодор Ст. Бурмов не е имал синове.

Велика Стоянова Бурмова, по мъж Хаджи поп Христова Бочарова. На габровци през втората половина на XIX век тя бе добре позната колкото с благия си характер, толкова и с благотворителността и ума си. Мнозина се обръщаха към нея и за помощ, и за съвет, и всеки напущаше дома й, благославяйки я от сърце. Неин син беше неотдавна починалият в София, много заслужилият д-р Стефан Бочаров, а нейна дъщеря - г-жа Неда, по мъж Симеонова Цончева, живееща сега в София при сина си.

Що се отнася до Христо „Бурмата“, аз знам двамата му синове:

1. Иван Бурмов, който непосредствено преди войната 1877-1878 г., и в първите години след нея, беше адвокат в Габрово и деец по общинските и училищните работи. 2. Димитър Бурмов, търговец в Габрово, чийто син е неотдавна починалият в София генерал-лейтенант о. з. Христо Д. Бурмов.