В-к Габрово
16 юни 1936г.
По случай деня на печата в Габрово
Издава редакционен комитет
Брой единствен
Стр.4
Станимир Станимиров
Човекът, за когото работата е дълг, а почивката – създаване на планове за нова работа. – Повече от 60 години в служба на народ и държава. – Делото на габровеца Ст. Станимиров
Нашият град е дал и дава достойни свои представители и бележити труженици в културното, просветното, политическото и стопанското строителство на народа ни. Това трябва да ни радва и гордее. Трябва още да ни припомня задълженията към настоящите дейци и подкрепата, която трябва неуморно да им даваме, а също така дълга на почит и уважени, които имаме към строителите от миналото. Техните имена ние трабва да издигнем в култ за пример и назидание.
Едно от имената, които трябва да бъде врязано в паметта на всички ни, да преизпълва сърцата и душите с примери за ревниво изпълнен граждански дълг, е и това на стария наш съгражданин г. Станимир Станимиров – един голям българин, неуморен работник в освободителната и следосвободителната епоха от живота на нашия народ.
Г-н Станимиров днес живее в София и прекарва в почивка и пак в творчество дните на своята следосемдесет годишна възраст. За него работата е дълг, а почивката – създаване на планове за нова работа.
Правим едно посещение в дома на г. Станимиров. Посреща ни сам той. Годините са променили в снежно бели само брадата и косите му. Тялото още лъха енергия и бодрост. Върху тях животът не е посегнал.
Благородният старец ни въвежда в приемния салон. Скромна уредба. Скромна, но ценна. Всеки предмет говори за миналото, гали, привлича, шепне за големи дела. Тук е илюстрацията на това, което г. Станимиров ни съобщи за себе си:
-Своето детинство прекарах в Габрово, под грижите и контрола на баща ми, който беше архиерейски наместник (баш папаз) и като такъв участваше в училищното настоятелство, общинската управа и др.
През учебната 1873/1874 година бях ученик в пети клас. През същата година каймакаминът на Габрово пожела да присъства при обучението на учениците. Училищните настоятели решиха да поканят турските първенци да присъстват на урока по турски език. Преподавател по този предмет беше Нестор Марков. Интересно е да се отбележи, че тогавашните ученици от последния клас – шести, между които бяха Васил Дюстабанов, Никола Рясков, Тодор Постомпиров и др. бяха туркофоби и не искаха да изучават турски език. Ние, петокласниците, от които сега си спомням имената на Христо Хесапчиев, Никола голосманов, Ст. Костов, Ангел Шашикманов и др. изучавахме тоя предмет. В клас превеждахме „Телемаха“, която минаваше за доста труден превод на турски и не можеше от всеки да се чете. Нестор Марков обаче ни беше подготвил добре и не срещахме затруднения при превода.
Дойде определеният ден за посещението на турските власти. В училището пристигнаха каймакаминът и кадията, водени от нашите общинари. Поради това, че сградата на Априловската гимназия не беше довършена, изпитите се проведоха във вестибюла, при сегашния главен вход.
Г-н Станимиров за момент се замисли. Бегла усмивка проигра по лицето му.
Когато дойде моят ред, - продължи той, - подадох „Телемаха“ на каймакамина.
-Защо ми даваш книгата си? – очудено ме запита той.
-Да ми посочите, какво желаете да ви прочета и преведа.
Той посочи нещо на слуки, което, разбира се, безпогрешно прочетох и преведох. Тогава Нестор Марков ме накара да направя разбор на някои от думите. Между другото, в тоя текст се говореше за една от нимфите на Калипсо, която била с разпуснати коси. Трябваше да обясня персийската дума „касвеи“, която на български значи „коси“.
-Думата „касвеи“, - продължих аз, - е с еднакъв корен, като нашата „коси“.
-Тъй ли? – строго попита каймакаминът. – Какво общо имате вие с персийците?
Аз не се смутих, а още по-самоуверено отговорих:
-Някога, преди много години, народите са живели заедно. От тогава са останали много думи с еднакви корени в езика на по-късно разделилите се народи.
Каймакаминът изглежда остана доволен от моите отговори. Той размени няколко думи с кадията и след свършването на изпита съобщиха на баща ми, че ще издействат стипендия от турското правителство и ме изпратят да продължа образованието си в Цариград, след което да стана турски чиновник. Това възмути баща ми и мене, но пред тях се съгласихме.
Между другото, по това време баща ми беше направил постъпки чрез Тодор Бурмов до руското посолство в Цариград да ми се отпуснат средства, за да продължа образованието си в Русия. На следната година Тодор Бурмов съобщи, че руското правителство ми отпуща стипендия да следвам в Одеската или Киевската семинария. След завършването на учебната година трябваше да замина. Турските власти обаче, отказаха да ми издадат тескере, защото в това време бяха зачестили революционните движения. Трябваше да си послужа с някаква измама.
Баща ми се яви пред кадията и каймакамина и им съобщи, че трябва вече да замина и се подготвя за следването си в цариградския лицей. Понеже, при постъпването си там трябва да знам френски език, той ги помоли да ми издадат тескере да замина и се настаня в някое френско семейство в Цариград. Турските власти се съгласиха. И така, няколко дена след получаването на разрешението, аз заминах за Цариград. Там отидох направо в руското посолство, от където след два дни ме изпратиха с параход да замина за Русия. По желание на баща ми аз се записах да следвам Киевската семинария. Там завърших 6 класа, а след това прекарах и четири години в академията, която завърших на 1883 година.
В Киев заварих Трайчо Китанчев, който следваше още духовното училище. Към това време бяха дошли да учат и една група български монаси, между които бяха: Пловдивският Максим, покойният Авксентий Велешки, Йоаким и др. При обявяването на Освободителната война, всички повдигнахме въпроса да дойдем и ние в България. Ректорът на училището ни съобщи, че той не може да разреши това, но обеща веднага да направи постъпки в Петроград. След две седмици от там му отговориха, че русите имали толкова много войска и от нас нужда сега нямало, като същевременно ни отправяше и един съвет да продължим усилено да се готвим за заемане на служба в свободна България.
След свършването на войната някои от духовните лица дойдоха в България, а аз останах в Одеса при Василий Николаевич Рашеев, вуйчо на зетя ми Йосиф Стомоняков, и при Спиро Стомоняков – бащата на комисаря на СССР Стомоняков. През 1883г. се завърнах в Габрово и веднага бях назначен за първокласен учител, но такъв останах само 4 месеца, защото трябваше да замина за Цариград, по покана на Екзарх Йосиф, за да бъда деловодител на училищното попечителство за уредбата на нашите училища в Македония. Но и тук не останах много. Бях назначен телеграфически от тогавашния министър на просветата Райчо Каролев за директор на Габровската гимназия.
Отидох в София и бях приет от министър председателя Петко Каравелов, който ме натовари да организирам опълчението в родния си град. Същият ми съобщи, че според думите на тогавашните народни представители Конкилев и Топузанов, в Габрово може да има 1000 души въоръжени опълченци, а досега още нищо не е направено. Аз се съгласих да направя възможното. Още с пристигането си в Габрово започнах подготвителните работи. Организирах една група младежи, с които редовно правехме упражнения на „Падало“. По моя молба, тогавашните музиканти в града, между които беше и свещеник Стефан Кънев, се съгласиха да ни придружават от мястото на обучението до града. Тази музика изигра своята голяма роля. Скоро дружината се увеличи на 300 души.
При обявяването на Сръбско-българската война една рота от ученици, водена от сегашния проф. Ватев – тогава учител в Габрово, тръгна за Пловдив за да пазят турската граница.
Конкилев и аз пък събрахме на площада пред часовника опълченците и им говорихме за важните моменти, които страната ни преживява, като подчертахме и дълга, който те имат. Думите ни бяха изпратени с възторг. Само за няколко часа всички набързо се приготвиха за път и водени от мен, тръгнахме през Севлиево за София. В Севлиево към нас се присъединиха и тамошните опълченци и се образува така нареченото „Габровско опълчение“. В Орхане се получи телеграма от Ст. Стамболов, с която тпй съобщаваше, че нашите са влезли в Пирот и той се записал за редник в българската войска.
След два дни път пристигнахме в София. Опълченците бяха настанени в пехотните казарми, а аз отидох при военния министър майор Никифоров, на когото доложих, че съм довел от Габрово 1000 души опълченци, всички снабдени с пушки, но без патрони.
-Това не е от значение, - радостно каза той. – И тук патрони нямаме. Важното е, че опълченците имат пушки. От една седмица стоят натоварените коли с брашно и не могат да тръгнат към границата, защото нямаме нито една пушка за да бъдат придружавани.
На следният ден колите заминаха.
След свършването на войната при една среща в дома на Каролев, майор Никифоров ми съобщи, че до Коледа ще се завърнат всички опълченци по домовете си, а аз и другите учители трябва веднага да тръгнем за Габрово и продължим училищната си работа. И наистина, до оптеделения срок в града се завърнаха всички, с изключение на един учител. Само той стана жертва и не от вражески куршум, а от туберколоза.
В Габрово останах две години директор на Гимназията, а после прекарах 53 години като директор на първа мъжка гимназия в София и като преподавател във Военното училище по история и руски език. През 1894 година бях повикан от екзарха в цариград да работя по организирането на духовната семинария за подготовка на свещеници за Македония и там прекарах до 97-та година. След завръщането си в София продължих директорството, като същевременно бях и такъв на дворцовата гимназия, в която завършиха средното си образование нашият Цар Борис и принц Кирил.
Старецът замълча и отправи поглед към накичените по стените снимки и картини. Между многото такива, в разкошни рамки са поставени два портрета. На единият е написано: „На моя многоуважаван директор и учител г. Станимиров честитя новата 1912 година. Борис Търновски“, а другият, с почти същия текст е подписан: „Кирил Преславски“.
Ето делото на габровеца Станимир Станимиров. Повече от 60 години в служба на народ и държава. Повече от 60 години в непрекъснато пътуване и борби по бурното житейско море. Нека му се отплатим, нека го възнаградим. Не с друго, а само да приобщим своите сили за величието на държавата и благоденствието на българския народ.
Ангел Матанов
Няма коментари:
Публикуване на коментар