Достоен труд за българската фалеристика (Рецензия)

Борис Станимиров
Сп. Родознание, бр.1-2/2011

Книгата Наградният знак „За вярна служба под знамената” и неговата история на  доайена на българските хералдици Христо Дерменджиев  се намества в една празна, но важна ниша на българската фалеристика – новите наградни отличия, създадени след обществената промяна от 1989г.
С решение на Великото народно събрание наградната система на НРБ, съдържаща идеологическа символика е отменена.  Същото се случва със стария държавен герб. Логично е, както във всички страни от бившия източен блок, или да бъде възстановена предвоенната държавна символика и наградна система, или да бъдат приети нови такива. По различни причини, бурните политически събития от началото на 90-те години попречват това да се случи. Страната ще остане без държавни символи още десетилетие. Но времето изисква своето. През 1992г.  България изпраща мироопазващ военен контингент в Камбоджа в състава на международните сили на ООН. За първи път след промените български воини са поставени в реална бойна обстановка. На 2 април 1993г.  в лагера на батальона избухва престрелка между  българите и отряд на Червените кхмери. След няколкочасова стрелба нападението е отблъснато, но загиват трима наши войници. В Родината на загиналите са отдадени военни почести, но държавата няма отличие, с което да ги почете посмъртно, нито да награди показалите храброст участници в сраженията под български флаг.
Загубил вяра, че затлачените из папките на тромавата държавна машина проектозакони за ордените, наградите и отличията ще бъдат гласувани скоро от парламента, военният министър Валентин Александров решава, че Министерство на отбраната може да  създаде свой ведомствен награден знак, с който да се награждават допринеслите за националната отбрана и българската армия военни и цивилни лица. Задачата по разработването на отличието е възложена на Христо Дерменджиев, който по това време е съветник по ритуалите,  церемониите и символите в Българската армия към кабинета на министъра. Срокът е кратък – на Гергьовден, отскоро възстановен като празник на армията трябва първите отличия да бъдат окачени на униформите на наградените.

Книгата представлява разказ за създаването и регламентирането на Наградния знак „За вярна служба под знамената”. Повечето справочни публикации за фалеристика се изчерпват със статута, степените и емисиите на отличията. По-рядко можем да прочетем история на усилията по създаването на орден или медал, с подробности „от кухнята” за протеклите дискусии, различните проекти и прототипи, както и за техническата изработка на различните емисии. Всички тези детайли са разказани увлекателно в книгата на Христо Дерменджиев, при това от първо лице – Дерменджиев е автор на проекта на наградния знак.

Особено любопитна е историята с избора на елементите на знака. Притиснат от невъзможно късия срок, авторът използва времето на една международна конференция в Швеция, за да нахвърля на няколко листа хартия основните типове кръстове, използвани в европейската орденна традиция, няколко типа мечове и различни варианти на халката за захващане към лентата. След редица експериментални скици се спира на артилерийски кръст с удължено вертикално рамо и кръстосани мечове. Прототип на мечовете е мечът на светец-войн от средновековен български стенопис. На анверса е изобразена бойна каска български образец от 1935г., а на реверса – медальон с девиза на отличието „За вярна служба под знамената” и умален знак на Военния орден „За храброст”.  Този декоративен елемент е особено важен, защото символизира приемственост с най-престижното бойно отличие на Третото българско царство и с войнските традиции, на които то е носител.
При разработването на статута на наградния знак „За вярна служба под знамената” Христо Дерменджиев се придържа към строгите принципи на фалеристиката  и към българската орденна традиция. Отличието е учредено в 4 степени. Първата степен  е от позлатен бронз и се носи на шия, втората -  посребрена -  на игла, трета степен е позлатена и се носи на триъгълна лента, а четвъртата – от оксидиран бронз, на триъгълна лента. В последствие е създадени дамски кръст в две степени.

Наградният знак „За вярна служба под знамената” е връчен на стотици български офицери, сержанти и войници, участвали в международни мисии по различни точки на света, както и на военни и цивилни служители на МО, офицери от ГЩ и представители на чуждестранни и международни структури, с които България е осъществила военно сътрудничество. Той ще остане в историята освен с факта, че е първото отличие на демократична България и с това, че е даден посмъртно на българските бойци, пролели кръвта си под българско знаме в Камбоджа и Ирак.

Проследявайки историята на сътворения от него знак, авторът не скрива разочарованието си от съдбата му през годините. Следващите ръководители на Министерството на отбраната безогледно нарушават статута на отличието и принципите на наградната традиция. Неколкократно е променяна лентата, като е заменена първо с по-тясна, различна от световния стандарт, а след това първа степен вместо на шия се дава на дълга лента като спортен медал. С тъжна ирония авторът пита, дали това е отличие за шия или за пъп. Уви, това далеч не е най-драстичния случай.  Част от втората емисия на знака е давана на лента от стария орден „9 септември 1944г.” Явно заради застояли стари ленти в някой склад, незнаен чиновник е решил да комбинира едно отличие с лентата на друго - кощунствено и безпрецедентно невежество.  На загиналите български войници в Ирак, посмъртно е присъдена първа степен на отличието, която по статут се полага само за висши генерали - началници и заместник-началници на генералния щаб и командващи родове войски. Тези и още редица описани недомислици, показват колко пагубна е загубата на традициите и колко бавно се възстановява нещо,  веднъж изгубено преди десетилетия.  В този смисъл книгата на Христо Дерменджиев е не само история на едно отличие, но и интересно свидетелство за времето на голямата промяна - описващо цялото разнообразие от човешки лутания в хаоса на прехода – слепия ентусиазъм на едни, закостенелите схващания на други, парвенюшкото безхаберие на трети – този обществен бульон, от който се ражда най-новата история на България – одумвана, критикувана, но истинска.

Въпреки своята лична ангажираност с разказа – професионална и емоционална, като историк Христо Дерменджиев се придържа строго към документите. Повечето министерски заповеди, писма и други официални документи, свързани с историята на ведомственото отличие не само са цитирани в текста, но са дадени и във факсимилен вид. Същото важи и за утвърдените илюстрации на отличието.

Няма как да не се спомене изрично  полиграфията на изданието. Христо Дерменджиев е автор на редица графични изображения – знамена, плакети и емблеми. Съвсем естествено книгата трябва да защитава авторитета му не само като съдържание, но и като външен вид и изпълнение. Книгата е с черни гланцови твърди корици, като на лицето и изобразена първата степен на наградния знак. Корицата е променяна неколкократно, докато отговори на високите изисквания на автора. Листовете са от плътна хартия, като всяка страница е оформена със стилна декоративна рамка около текста, а номера на страницата е в медальон, съдържащ наградния знак и две кръстосани знамена. Книгата съдържа много илюстрации на проектите на отличието и исторически снимки, показващи носенето на ордени. Цветните изображения са обединени в три печатни коли от гланцова хартия.

 Както във всяко човешко начинание и в тази книга могат да се намерят пропуски, слабости и да се отправят критики, които да повлияят едно следващо издание.
Би било изключително полезно, ако в началото авторът беше отделил няколко страници да запознае читателя с основните принципи и понятия на науката за отличията - фалеристика, както и с традициите на българската наградна система от създаването и през 1880г. – главните ордени и медали с данни за тяхното създаване, статут  и степени. По този начин, читателите, за които фалеристиката е непозната територия щяха по-лесно да възприемат наградния знак „За вярна служба под знамената” в неговия естествен контекст, както и с лекота  да разберат справедливите критики на автора към някои лаишки действия, които компрометират високото отличие.
Сериозна критика бих отправил към последната част на книгата, в която авторът ни занимава с клеветническата кампания на жълтата преса срещу отличието. Изведени са цитати от „статиите” (ако пасквилите изобщо могат да се нарекат така), а най-злостните са дадени и във факсимиле. Авторът ги коментира и задочно отговаря на нападките им.  Не мисля, че подобава на един член на Световната академия по хералдика  и високопоставен държавен експерт да слиза до нивото на най-долнопробните образци на ченгесарската тиня на прехода. Ако авторът ни беше спестил цитатите от „Жълт труд”, книгата не само че нямаше да загуби, а напротив – щеше да запази хомогенен интелигентния си стил.
На три  места в текста има разменени имена и понятия, очевидно лапсуси, които са единични и не могат да вкарат в читателя в заблуждение. Има и неточности в препратките към приложенията.
За да бъде изданието напълно завършено, би било прекрасно, ако съдържаше като приложение списък на кавалерите на почетния знак. Още повече, че както става ясно, награждаването с него е прекратено след създаването на нови военни отличия през 2007г., така че носителите му са краен брой. Подобен регистър на кавалерите, задължителен в държавите с орденски традиции,  напълно липсва в българската наградна практика. На кого можем да разчитаме за въвеждането му, освен отново на доайена – Хр. Дерменджиев?

Наградният знак „За вярна служба под знамената” е първото официално българско отличие след демократичните промени. Съдбата е отредила с него да бъдат наградени загиналите във военни мисии български военни в Камбоджа и Ирак. Безспорният експерт в областта на държавните символи Христо Дерменджиев с увлекателен стил и професионална вещина ни запознава с вълнуващата история на създаването на тази вече историческа награда. Книгата ще стане настолна за любители и колекционери – фалеристи, но със сигурност ще събуди интереса  и на редовия любопитен читател.

*Борис Станимиров е член на УС на БГФ „Родознание”. Той също така е председател на Клуб „Един завет” – организация на потомците на офицерския корпус на Царство България.