Източник: Агенция "Фокус" 15.11.2009 Денка Кацарска
За спомена за генерал Никола Станимиров, кавалерист, участник във войните за национално обединение и Първата световна война, Агенция “Фокус” разговаря с неговия внук - инж. Никола Станимиров, бивш главен инженер на „Топлофикация – София”.
Фокус: Г-н Станимиров, какъв е споменът за ген. Никола Станимиров във Вашето семейство?
Никола Станимиров: Споменът за ген. Никола Станимиров е много жив в нашето семейство. И визуално, и по разкази. Естествено, аз го познавам в години, вече напреднали, отдавна пенсионер. Той винаги беше абсолютно изправен, така ходеше по улицата, познаваха го в квартала, живееше на улица „Артилерийска”, сега „Тракия”. Всички го знаеха – „Генерала”, винаги изправен, стегнат. Той е от едно поколение, което явно е било много силно, като имаме предвид, че тръгва от семейство с пет деца, без баща. Той е най-малкият син. Завършва Военно училище и започва кариера като военен. В Санкт Петербург завършва Кавалерийска школа – едно признание за качествата му дотогава. След това е изпратен да занесе мундира на Великата Княгиня Евдокия* – патрон на 1-ви* Конен полк. Когато тя пристига в София, за да връчи знамето на 1-ви Конен полк, той е бил в антуража на Великата княгиня.Седем години война, непрекъснато – от 1912 г. до 1918 г. Явно е бил много смел, чувал съм, че е бил луда глава. В Първата световна война един кон е убит под него, два коня са ранени. Участва в повечето конни сражения на Конната дивизия на ген. Стефан Тошев, включително и Кочмар, и при Добрич. След войната, когато идват съкращенията във военните чинове, за известно време той е командир на жандармерията, след това – на гранични войски, до 1928 г., когато се пенсионира, е на активна служба. По време на атентата в църквата „Света неделя” на 16 април 1925 г., заедно с баба ми, е бил в храма, където се е провеждала панихидата за погребението на генерал Константин Георгиев. Двамата с баба ми са били леко ранени при атентата. Той е роден на 1 май 1876 г. по време на Априлското въстание, когато населението на Габрово бяга от Габрово и баба попадия (баща му е бил свещеник), го ражда встрани от пътя, по време на това бягство. Той беше един изключителен човек. Никога не е пушил. Алкохол – в много малки количества, вино, само за гости. Баща ми се шегуваше, че на гостите виното никога не им е стигало, докато той е бил ограничен за тези неща. Преживял е и следдеветосептемврийските събития, когато тримата му сина са – най-меко казано – преследвани. Единият е осъден на доживотен затвор, другият – на 15 години затвор, третият е изселен. След това всички са реабилитирани (това са процеси, които са известни).Изключително стегнат, с много чувство за хумор човек.
Фокус: От кой край на България е родът Ви?
Никола Станимиров: Габрово. Мой по-млад роднина, Борис Станимиров, продължи започналото от мен събиране на родословното дърво, като стигна до началото на ХVІІІ век – 1720 – 1730 година. Моите сведения бяха до поп Рачо – бащата на ген. Никола Станимиров. Родът започва от занаятчийско семейство.
Фокус: От това, което сте си говорили, и което Ви е казвал дядо Ви – какво отличава кавалерията от другите видове войска? Днес има много романтика има поне в нашите представи около нея...
Никола Станимиров: Така е. Но нека да отбележа, че не ми е разказвал много. Той почина през 1962 г., когато съм бил на 16 години. Това бяха времена, в които не се говореше много. Избягвал е той да ми разказва, повече ми е разправял баща ми, който също е бил кавалерист и е участвал в много състезания, от които е печелил награди. За кавалерията – какво да ви кажа? Конят е нещо живо, нещо много важно. Съчетанието от кон и конник – това е едно цяло. Това го знам от баща ми – от коня зависи животът на конника, в много случаи. От това, което съм чел, знам, че в Първата световна война нашата кавалерия се представя изключително достойно, за учудване на западноевропейските военни теоретици, които са смятали, че кавалерията вече е изпяла своята песен. От баща ми знам, че във Втората световна война също е имало кавалерийски част, но те са били малки: разузнавателни разезди, подкрепа на пехотата по-скоро, а не – като самостоятелни части. На базата на кавалерията преди войната се създава Бронираната дивизия и връзката кавалерия – бронирани части е много силна.
Фокус: От това, което сте съхранили от своя дядо като снимки, кое Ви е най-интересно? Казахте, че не сте говорили много за войните по известни причини...
Никола Станимиров: Не, не, по определени причини. Имам малко негови снимки – аз ви ги предоставих. Представителната му снимка – той в униформа, той с баба ми, вече пенсионер, по улица „Граф Игнатиев”, и една снимка, на която е той с баба ми и тримата му сина – юнкери от Военното училище. При мен е останало това, при другите му наследници също има негови снимки.
Фокус: Това, че не се е говорило много в предишните десетилетия за войните за национално обединение, не се е разказвало, дори и на наследниците на участниците в тях, нанесло ли е вреда на поколенията? Тепърва този интерес трябва да се връща назад, да се научава сега със задна дата?
Никола Станимиров: Във всички случаи и то – не само на младото поколение. В тези години, последните, в които вече не е опасно да се говори за произход, за войни, за участие във войните на Българската армия, от разговори с колеги, които са от моето поколение – поколението след войната, виждам, че те почти нищо не знаят. Всички предавания, по телевизия, радио, сайтове в интернет, книги, които излизат на тази тема, според мен са полезни. Защото това е част от нашата героична история.
Фокус: Той поддържал ли е връзка с войниците си?
Никола Станимиров: Да. Когато бях съвсем малък, знам, че идваха отвреме навреме войници от селата, които носеха по нещо, и идваха да си видят командира.
Фокус: В кои полкове е служил?
Никола Станимиров: 1-ви, 3-ти, 5-ти кавалерийски полкове, бил е инструктор по езда във Военното училище, бил е, за известно време, командир на гвардейски полк, бил е началник на жандармерията и гранични войски след `20-та година. Знам, че е служил в Брезник, в Пловдив. Повече не знам.
Фокус: Синовете му продължиха ли военната професия?
Никола Станимиров: Дядо ми имаше трима сина. Най-големият кавалерист Тодор Станимиров, завършил Кавалерийска школа в Италия. Вторият е баща ми, който преди войната печели конкурс за Генералщабна академия в Германия, но понеже започва войната, това не може да се осъществи и той завършва Генералщабна академия в София. Най-малкият брат – чичо ми, завършва Военно училище, след това е бил парашутист и е бил на обучение с парашутната дружина в Брауншвайг, Германия. Бил е също много щура глава, разказвал ми е как са се състезавали по различни начини с германските парашутисти: не само на маса, а и при парашутни скокове, на кого кога ще се отвори парашутът... Били са изключително добри, участва в боевете при Страцин, там, където парашутната дружина запушва пробив на немските войски. Куршум минава през единия джоб на куртката му, одрасква гърдите, и излиза през другия джоб на куртката му. Много смел, много приятен човек.
Фокус: Казвали ли са ви баща ви и дядо ви – какво е за тях родината, какво е войската...
Никола Станимиров: Разбира се. Войската, особено в годините след Освобождението, е била едно място за храбри хора, хора, които да направят кариера, но готвейки се за война. За щастие сега война не се очертава и военните имат други задачи, но тогава подготовката е била за война за Отечеството, за България, и те са го доказвали.
Фокус: Какво мислите за интернет изданието и за книгата „Българските бойни знамена. За честта и славата на България”?
Никола Станимиров: Изключително много ми харесва. Това, че е полезна, две мнения няма, вътре е вложен много труд, събрани са много ценни данни и са показани превъзходно. Мнението ми за тази книга е изключително високо.
Фокус: Носите името на Вашия дядо. Тази година за втори път ни се случва подобна среща – внукът на композитора Михаил Шекерджиев, автор на музиката на „Велик е нашият войник”, също носи неговото име. Продължава ли традицията във Вашия род?
Никола Станимиров: Нося и трите имена на дядо ми. Нямам син, имам дъщеря обаче, която носи името на баба ми. Тази традиция си върви във всички случаи.
Фокус: Има ли интересна случка, с която сте запомнили дядо Ви, дори да не е свързана с армията?
Никола Станимиров: Да, знам я от баща ми. По време на обучението му в Кавалерийската школа в Санкт Петербург, където негови съкурсници са били и графове, и елитното дворянство на Руската империя, през една зимна ваканция, целият курс е бил поканен на лов от един от тези графове. Коне за всички, тръгват на лов, яздят цял ден, вечерта пристигат в друго имение, пак на същия граф (те не са излезли от територията, която принадлежи на този граф). Вторият ден на лов, вечерта пристигат в трето имение. Било е нещо, несравнимо за него, защото тук не е имало нещо в такива мащаби. След Октомврийската революция, когато тук идват много руски офицери, идва един негов съкурсник – граф, със семейството си, и търси работа. Дядо ми е бил на служба, за съжаление, единственото, с което е могъл да му помогне, е да се грижи в царския манеж за конете. И графът се е грижил, това, че е бил граф, не му е пречело. Тогава е имало ежегоден бал на руските офицери във Военния клуб, където са канили и български офицери. На един от тези балове, където е бил поканен дядо ми, отива баща ми (тогава юнкер) с негов приятел. Разказвал ми е, че е било изключително помпозно, всички с униформи, дамите – много хубави момичета, с много бижута... След това този негов приятел – граф отива във Франция.
_____
* инж. Никола Станимиров е допуснал дребна неточност. Великата княгиня е Мария Павловна и е шеф на 3 к.п.
Няма коментари:
Публикуване на коментар