Борис Станимиров
livenews
edinzavet
.
Наистина потресаващо е колко много уж-грамотни хора вече двайста година не могат да научат какъв празник е 22 септември.
Стотици хиляди подпийнали в неработния ден българи за пореден път ще се питат:
- Абе, къф празник е неска?
- Не знам, някво там съединение май беше…
Най-големият празник е! Съизмерим е само с Великден, Коледа, Съединението и 24-ти май.
Всички народи по света тачат като най-свят национален ден датата на своята независимост – от световния хегемон САЩ до последната квадратна африканска държава. Само българския народ продължава тъпо и упорито да пита „Къф празник беше неска?”
Причина за това общонационално недоразумение е нашата незряла историческа наука, която вече 150 години работи без ползване на чужди езици, без ясни критерии и без „световен” аршин и предъвква старите тези на няколко видни учени от началото на 20-ти век. Нещата, които ние българите учим и знаем за историята си изглеждат по друг начин за останалите хора. Най-често не знаем за този различен прочит или пък с лека ръка го отхвърляме и се опияняваме от националната си митология. Да, но митологията и историята са различни неща. Световната историческа наука борави с документи от стотици големи библиотеки и с вековното наследство на цивилизованите нации. Историята е много тясно свързана с политиката и дипломацията (ерго да обичаш историята и да не се интересуваш от политика е безмислица). Освен това, историята си има общоприети понятия и критерии, валидни за сериозната наука в цял свят.
Има един исторически източник, който повече от 2 века се приема за „последна инстанция” в целия цивилизован свят Става дума за т.нар. Готски алманах (Almanach de Gotha). Той излиза за пръв път през 1763г. и се преиздава всяка година до 1944г. Издаден е за пръв път в двора на Фридрих III, херцог на Сакс-Гота-Алтенбург в печатницата на Юстус Перт. Алманахът се е наложил като най-уважавания и безпристрастен дипломатически и статистически справочник, а също така и източник на информация за генеалогията на висшата аристокрация държавния елит на всички държави.
Тъкмо четейки този първокласен източник, и най-предубеденият изследовател може да прозре огромното значение на датата 22 септември 1908 г и да вникне в мъдростта и смелостта на решението на цар Фердинанд. Това е датата, на която България става част от политическата карта на света като всепризната независима държава.
Рядко някой се замисля, че историята на българския народ в периода 1860 – 1908г., с която ние българите сме свикнали да се гордеем си е за наша лична, патриотична употреба. Църковната независимост от 1870, Санстефанска българия от 1878, Съединението от 1885г. са велики постижения на българския дух и воля. Но те са непризнати от международната общност. До 1908г. в очите на света България е странна територия, доста подобна на днешните Южна Осетия, Абхазия, Косово, Северен Кипър или в най – добрия случай Македония – територия с претенции за държава, за която винаги се пишат бележки под черта – някой не признават границите и, други – монарха, трети – църквата… а когато българският владетел пътува зад граница го молят да ходи облечен с фрак и по възможност инкогнито.
До 1907г. включително в Готския алманах статията за България изглежда по следния начин:
Някъде към края на азбуката (на 1814 страница) между Трансваал и Уругвай се намира Турция. В около 50 страници се описват всички вилаети, дивани, пашалъци, мюдюри, везири . Научаваме кои е пашата, кадията, и мирилая на Багдад, Йемен, Ерзинджан, Сирия, Монастир…. Някъде накрая на статията за Турция се изреждат васалните територии под скиптъра на Султана – Египет, Тунис, о. Самос, България…
Забележете че най-отгоре пише Турция (България). В статията за България се казва, че е васално княжество създадена от Берлинския договор, начелос княз, който е избран от Великите сили и който е генерал-адютант на Султана. Споменава се, че България е анексирала провинция Източна Румелия, който акт не е признат от международната общност, (българският княз е признат за нищо повече от генерал-губернатор, т.е. наместник на султана в Източна Румелия). Пише, че и самият княз не е признат от великите сили и че е възкачен в нарушение на клаузите на Берлинския договор, но носи титлата Кралско Височество по силата на личната си генеалогия, като член на дома „Сакс-Кобург-Гота”…
Така изглежда България от Лондон, Париж, Ню Йорк, Белград и Атина до 1907г.
Тъй като България не е суверенна държава, нейният владетел няма право да дава титли, нито да учредява ордени или държавни отличия (правило, което е заобикаляно умело и от Александър и от Фердинанд) . Ние наивно учим, че липсата на аристокрация (единствено в България) се дължи на „народностния” характер на конституцията, но истината е, че самото положение на България след Сан Стефано и Берлин изключва всякакви външни белези на суверенитет.
В алманаха от 1909г. картината изглежда съвсем различно:
България може да бъде открита в тяблицата със съдържанието на алманаха – намира се в началото на азбуката, непосредствено след Бразилия и преди Чили. Статутът и е посочен лаконично и еднозначно – Царство. Българският владетел фигурира в таблицата на световните държавни глави. Българските ордени имат своето място в регистъра на държавните отличия, наравно със Златното руно, Жартиерата, Почетния легион и т.н. Фигурира и Българския династичен орден „Св. Св. Равноапостоли Кирил и Методий” (дотогава като династичен орден се ползва сакс-Ернестинския или в краен случай Военният орден „За Храброст”) . Българският цар се именува „Царско Величество” по силата на това, че е глава на независима държава. В скобки се споменава, че той генеалогично принадлежи на Сакс-Кобургкия княжески дом. Надлежно са изредени посланиците на Българското царство във всички световни столици и посланиците на всички държави, акредитирани към Двора в София…. Българските офицери са гордо окичени с новия възпоменателен медал – “Кръст за независимост”.
Мисля че всеки ще разбере за каква огромна разлика в статута на България като държава и на българите като нация става въпрос. Много по-голяма от членството в ЕС например.
Обявяването на българската независимост често се подценява, защото е формален акт – все пак Турция де-факто не владее България от 1878г. и въпреки чисто формалните и протоколни подробности, българите са в голяма степен творци на собствената си съдба, което се илюстрира ясно от акта на Съединението. Тази логика е много погрешна. Наистина, Турция отдавна не е решаващият политически фактор в българските вътрешни дела. Но българската политика е под огромно влияние от страните в Берлинския договор и под постоянно изнудване и грубо вмешателство от страна на Русия, която десетилетия наред заплашва България с военна интервенция. И наистина за международната общност от гледна точка на Санстефанския договор, едно руско военно нахлуване в България би се приело не като агресия, а като “мироопазваща операция”, ако си позволя да използвам съвременния ефемизъм.
На 22 септември България се освобождава от опеката на Великите сили. Освобождава се от опеката на своята Освободителка Русия. На 22 септември 1908г. Цар Фердинанд и Александър Малинов скъсват унизителния Берлински договор, съгласно който българския владетел се утвърждава в чужди столици, а в международния протокол е третиран като австрийски офицер или турски генерал-адютант.
Аз не съм русофоб, нито русофил. Неведнъж съм изразил презрението ми към филиите и фобиите като белег на комплекси. Приемам съвсем спокойно, че Русия „освобождава” България с една едничка цел – да я направи свой плац-д-арм на Балканите и своя „задунайска губерния” В това няма нищо възмутително и осъдително – само нормална политическа логика на една велика сила, практика, която присъства в цялата история до наши дни. Наистина, тази руска доминация е несравнимо по-приемливото зло, в сравнение с една цивилизационно и духовно примитивна азиатска империя. Въпреки това, едва ли някой ще оспори, че зависимостта към чужда държава не е хубаво, а лошо нещо за нас българите.
Има и още нещо. Умишленото и вандалско игнориране на 22 септември се дължи на нечовешката омраза на комунистите към Цар Фердинанд и налагането на популярното клише за “двете национални катастрофи”.
На 22 септември България разкъсва мрежата от политически зависимости и офицално и всепризнато започва да определя своята вътрешна и външна политика на едно единствено място – българската столица София.
Честит празник!
______
* Авторът е председател на клуб “Един завет” – потомците на офицерския корпус на Царство България.
Статията е публикувана за пръв път на 22 септември 2008г, по случай 100 – годишнината на българската независимост. Препублкуваме я с днешна дата.
